Пихически тормоз

[VasilenaPetrova]

Здравейте, много се радвам, че мога да пиша тука.

Аз съм на 23 г, едно симпатично и добродуушно момиче. Силно съм привързана към изкуството.

Живея с приятеля ми от скоро. Заедно сме от една година, в началото не се познавахме добре и само проблеми имаше между нас, но не се разделихме продължихме. Изгладихме отношенията си за малко, като почнахме да живеем заедно. Аз почнах много да се грижа за него, защото на него му липсваше внимание от страна на неговите родители и аз правих всичко възможно за да се чувства добре с мен. Много свикна с мен и не иска да ме остави. Като характер е много труден. Аз съм добра и наивна приятелка, вярна съм му, не го лъжа винаги съм честна с него. Но най-големият проблем е, че той отбягва да излиза с мен, повечето време прекарва с неговите приятели или в интернет, много ми е неприятно, защото по този начин аз се чувствам много сама, карайки по този път аз изпаднах в депресия, изгубих желание за много неща, започнах да се карам с родители ми, много трудно създавам контакти с други хора, защото ми липсва внимание от негова страна, искам с него да споделя повече неща, заедно да се забаляваме, а той всеки път прави проблем, когато му кажа, че искам да се поразходим, аз се затворих в себе си по този начин, исках да се развивам, да гоня целите си а той сякаш ми изпива енергията. Всеки път, когато му казвам, че искам да се разделим и ставам жертва на насилие от негова страна и после на психически тормоз това много ме наранява.. Не знам как да се справя психичеки се чувствам много изморена да мисля как да оправя всичко това, което се случва с мен. 

[Орлин Баев]

Не, не се уважавай. Така може и да се самосмачкаш, но пък за сметка на това, всяко твое действие и дума дават карт бланш на партньорите ти да те тъпчат. О, нямай здрав егоизъм, недей. Така може да провокираш страха си от изоставяне, а той е наистина страшен, нали?! Е, така изоставяш сама себе си, очаквайки през евентуалното одобрение, внимание и грижа на другия, да се почувстваш поне малко важна. Е, когато се самомачкаш, даваш директни послания да те неглижират, пренебрегват, да се отнасят с теб като с даденост, като фон, който освен всичко останало е длъжен да се съобразява изцяло с важния голям друг. Нали ти сама така си го научила този значим друг?! Е, когато се държиш така, наистина няма начин да се случи нещо друго, освен да бъдеш тъпкана, а ти самата да мрънкаш, да бягаш в депресия, но отново да си препричиняваш всичко това с когнитивните си схеми и поведението си. Но какво от това - нали си си свикнала да бъдеш във връзка от типа "бий ме, обичам те"... Ако си позволиш да промениш мисленето си в посока смело себезаявяване, ще ти се наложи да прегърнеш и страха си от самота, да се обикнеш и да бъдеш щастлива - не знам, струва ли си труда, ти така силно си свикнала със самата себе си, че дори се идентифицираш с това, което си сега. А и, като си уважаваща се и щастлива, има риск и другия да промени отношението си към теб в уважително, да те обича и зачита. О, но така губиш грамотата си за "моем да носим" и удоволствието, получавано през болка, които така обожаваш... А щастието сякаш е опасно - и без това голяма част от теб приема, че не го заслужаваш и се държиш така, че всячески да го отхвърлиш...

 

Забележка: надявам се, разбираш, че говоря наобратно. Правя го нарочно.

Редактирано Ноември 8, 2014 от Орлин Баев