Непримиримост

[donka612]

Здравейте.

 

 От три години съм омъжена за разведен мъж с две деца от първия си брак. Когато разбрах, че е имал друга жена и деца от нея, се почувствах ужасно, че не съм била единствената жена в живота му, тъй като аз не съм имала друг. Не можех да престана да си мисля за миналото му - постоянно се опитвах да си представям какво е представлявал брака им. Всеки ден го карах да ми разказва подробно за техния съвместен живот -  за какво са си говорили, какви чувства са изпитвали един към друг, как и за какво са се карали, как са прекарвали времето си, интересно ми беше какъв е бил интимният им живот (дали му е било хубаво с нея, колко често са имали интимни контакти, как са правели нещата). Когато ми споделяше, че не е бил щастлив и че не я е обичал колкото мен, изпитвах злорадство и бях доволна, но разкажеше ли някакъв случай, веднага започвах да търся нещо в думите или поведението му, с което да му докажа, че ме лъже, че не е бил щастлив и че не я е обичал. Опитвам се да престана да мисля за миналото му и да се примиря, че е имал друга жена и с нея е правил всичко, което и с мен, но вече три години ми се натрапват тези мисли и не мога да се справя с тях. Интересен ми е всеки детайл от  живота му с нея и се опитвам да вникна в техните преживявания, чувства, поведение, опитвам се да съм точна във въображението си с всички детайли, които съм чула от него. Това вглъбяване в миналото ми пречи да си изпълнявам задълженията в дома и на работа. Нищо не може да задържи ума ми за дълго, тъй като винаги всяка дейност я асоциирам с миналото му. Когато видя някоя жена, която да прилича на бившата му, веднага се сещам за тях двамата. Когато видя двама родители с деца, отново се сещам за тях и за това как са излизали заедно, радвали са се на децата си. Изпитвам ревност и завист, когато мисля за това. Постоянно се сравнявам с предишната му съпруга. Дали съм по-красива, по-добра, по-работлива, по-умна от нея и все го разпитвам какви качества е притежавала, както външни, така и вътрешни. Когато например ми каже, че нещо не съм направила както трябва, аз веднага го нападам, като му казвам, че не съм идеална като бившата му. Понякога той ми отговаря, че съм по-добра от нея и ми става приятно, но когато каже, че в някое отношение тя е по-добра, започвам да го обвинявам, че не се е борил достатъчно, за да си задържи съвършената съпруга и сега трябва да търпи по-лошата.         Най-ужасното е, че имам лошо отношение към децата му, защото постоянно ми напомнят, че е имал отношения с друга жена. И избягвам контактите с тях, не искам да ги виждам. Когато излизаме някъде с тях, почти не вземам участие в разговорите, говоря единствено с мъжа си, тях ги пренебрегвам и те усещат отрицателното ми отношение към тях и също ме избягват. Знам, че те не са виновни за нищо, но не знам как да ги обичам. Ревнувам, когато съпругът ми им обръща внимание, целува ги или иска те да идват с нас на почивки, на разходки.  Вече усещам, че започвам да му досаждам, той ми казва, че му е омръзнало вече три години да му задавам все едни и същи въпроси. Иска ми се да престана да човъркам в миналото, да се сравнявам с бившата му и да мразя децата му. Но тези мисли ми се натрапват постоянно и не мога да се владея, а отрицателните емоции и напрежение, които ги следват, ме водят до отчаяние. Надявам се да мога да забравя миналото и да престана да свързвам с него настоящи събития или хора, които ми напомнят външно или като поведение техния съвместен живот. 

[АлександърТ.А.]

Свободен човек-----този , който може да определя на какво да се задържи вниманието му .Свободния човек има послушен ум , с който полека лека започва да овладява тялото си .

------

Трябва да бягаш от сравнения с бившата му . Тя и децата са част от него . Мисли за вашия съвместен живот .Не се интересувай какво е правил той , преди . Този интерес разваля днешния ти живот и утрешния .Вече имаш създадени вредни навици , с които вгорчаваш и своя и неговия живот .Но човек винаги има шанс , ако работи упорито за промяна .

Нея може да я зареже , ала децата съмнително. Не ги поставяй срещу теб .

[Донка]

Добре дошла на моята съименничка! И благодаря за ценната тема и споделен опит! 

Трудно бих измислила по-подходящ начин да се започне разговор по една от най-болезнените теми в един съвсместен живот - непримиримостта. Написаното по-горе е само един от многобройните примери за нетърпимост и брилянтно представя както механизмите, така и резултатите от нетърпимостта в семейството. При това човекът, който я проявява, ясно осъзнава катастрофалното и влияние върху любовта и разбирателството и въпреки това не може да спре. Не знае как... Може би защото не осъзнава корените на непримиримостта. 

Всъщност ако трябва да започнем анализа от правилното място, би следвало да отстраним отрицателната частица НЕ- примиримост. 

 

Какво означава да се примирим с нещо в семейството и дали винаги то е доброто решение на един проблем?

 

Вътре в нас винаги ще остане усещането за борба с това, с което се опитваме да се примирим, защото самият факт на примирението го превръща във враг. Човек не се примирява с приятел, нали. Приятелството предполага разбиране и приемане с благодарност и уважение на свободата и живота на приятеля. То не е примирение, а приемане с любов.

 

Примирението с нещо ни отрежда позиция, по-висока или по-ниска от тази, на която сме сложили партньора. Съответно, не-примирението е справедлива реакция на неравнопоставеността. 

 

За описания по-горе случай - моето лично мнение - непримиримостта към миналото на човека, с когото съжителстваме всъщност е симптом на подсъзнателно желание да се контролират ситуациите, свързани с него. Ревността, която неизбежно изскача на повърхността, издава опасението, че губим контрола над тези ситуации и последното заплашва да нарани или разруши контрола над настоящето. 

 

А колко е по-лесно и просто без задушаващата хватка на този контрол.... Ако човек наистина обича човека до себе си, а не се опитва да го притежава, той се радва на всяка негова щастлива минута и на всяка радостна минута прекарана заедно. 

Лекарството - благодарност - към всичко в миналото на човека до нас - добро и лошо, приятно и неприятно. Цялото минало в съвкупност такова, каквото е, е довело до това, което е СЕГА, т.е. ние сме заедно и сме щастливи. 

 

(Моето семейство също е второ. От цялото си сърце благодаря за всичко, преживяно с първото, и особено съм благодарна на бившата съпруга на моя любим, която не познавам (запознахме се години след тяхната раздяла). Всичко преживяно с нея го беше превърнало в човека, с когото аз сега живея щастливо. И двамата си даваме сметка, че ако се бяхме срещнали преди първите си бракове, в най-добрия случай, бихме се разминали без внимание; в лошия сценарий - нашият брак щеше да е по-катастрофален....)

[donka612]

Свободен човек-----този , който може да определя на какво да се задържи вниманието му .Свободния човек има послушен ум , с който полека лека започва да овладява тялото си .

------

Трябва да бягаш от сравнения с бившата му . Тя и децата са част от него . Мисли за вашия съвместен живот .Не се интересувай какво е правил той , преди . Този интерес разваля днешния ти живот и утрешния .Вече имаш създадени вредни навици , с които вгорчаваш и своя и неговия живот .Но човек винаги има шанс , ако работи упорито за промяна .

Нея може да я зареже , ала децата съмнително. Не ги поставяй срещу теб .

 

Във вниманието на човек обикновено се задържат неща, които са му интересни и дълбоко го вълнуват. Проблемът е, че нищо друго не ми е толкова интересно, че да задържи вниманието ми.

 

Бившата му никога не е била част от него, защото не са имали хармонични взаимоотношения, всичко с нея е било по задължение, а не от любов. 

 

Не искам да поставям децата срещу себе си, но безразличното ми, понякога лошо отношение към тях ги отблъсква от мен, а аз не мога да ги заобичам, тъй като за мен те са чужди и не ги възприемам като част от семейството.

 

 

 

 

...Приятелството предполага разбиране и приемане с благодарност и уважение на свободата и живота на приятеля. То не е примирение, а приемане с любов.

.....

За описания по-горе случай - моето лично мнение - непримиримостта към миналото на човека, с когото съжителстваме всъщност е симптом на подсъзнателно желание да се контролират ситуациите, свързани с него. Ревността, която неизбежно изскача на повърхността, издава опасението, че губим контрола над тези ситуации и последното заплашва да нарани или разруши контрола над настоящето. 

.....

А колко е по-лесно и просто без задушаващата хватка на този контрол.... Ако човек наистина обича човека до себе си, а не се опитва да го притежава, той се радва на всяка негова щастлива минута и на всяка радостна минута прекарана заедно. 

Лекарството - благодарност - към всичко в миналото на човека до нас - добро и лошо, приятно и неприятно. Цялото минало в съвкупност такова, каквото е, е довело до това, което е СЕГА, т.е. ние сме заедно и сме щастливи. 

 

 

Опитвам се да разсъждавам като теб - че всичко, което се е случило го е направило такъв, какъвто е сега, но смятам, че без първия му брак щяхме да сме по-щастливи. Той всъщност не е станал по-добър от брака си с нея, а точно обратното - почнал е да се държи по-лошо с хората, тъй като такова отношение е получавал и от нея. Това, което му е повлияло добре е самотата от раздялата с нея и страданието по децата, защото рядко ги е виждал. Тези неща са го облагородили, но той преди да я срещне не имал нужда от облагородяване (по мнение на негови познати).

 

Това за желанието да имам контрол над ситуациите е вярно. Наистина искам да контролирам ситуациите. Неприятен ми е факта, че преди е бил "мухльо" и каквото му каже жена му, веднага я слуша, а сега аз като искам нещо от него, се изправям срещу човек, който вече има свое мнение и не се оставя да го манипулират и контролират, както е било при първата му жена.

[Станимир]

Искаш невъзможното - т.е. да живеете заедно все едно децата и бившата му никога не са съществували. И ако последната вече не е част от семейството му, то децата са.  Ако трябва да ти дам съвет, той ще е да се разделите колкото се може по-скоро. От прочетеното разбирам, че няма да се справиш със ситуацията - не можеш да приемеш реалността и се опитваш да я промениш по невъзможен начин. Нещата са прости - щом не изпитваш поне някаква любов към децата му, то няма как семейството ви да е истинско и щастливо. Казваш: децата не са мои. А той да не е твой случайно? Можеш да го наречеш лош късмет, но това е действителността - не си го срещнала първа и има деца които не са твои, с които или трябва да намерите общ език (а в последствие и да поемаш някаква отговорност за тяхното развитие и възпитание), или нямате работа заедно.

Редактирано Септември 8, 2014 от Станимир

[donka612]

Станимир

Публикуван Днес, 15:58

Искаш невъзможното - т.е. да живеете заедно все едно децата и бившата му никога не са съществували. И ако последната вече не е част от семейството му, то децата са.  Ако трябва да ти дам съвет, той ще е да се разделите колкото се може по-скоро. От прочетеното разбирам, че няма да се справиш със ситуацията - не можеш да приемеш реалността и се опитваш да я промениш по невъзможен начин. Нещата са прости - щом не изпитваш поне някаква любов към децата му, то няма как семейството ви да е истинско и щастливо. Казваш: децата не са мои. А той да не е твой случайно? Можеш да го наречеш лош късмет, но това е действителността - не си го срещнала първа и има деца които не са твои, с които или трябва да намерите общ език (а в последствие и да поемаш някаква отговорност за тяхното развитие и възпитание), или нямате работа заедно.

 

 

 

Раздялата е най-лесното нещо, но това не е решение на моя проблем, а бягство от него. Аз може децата да не ги обичам, но него го обичам не искам да го изгубя. Ако не ме преследваше неговото минало, всичко щеше да е по-различно, защото характерите ни се допълват идеално. 

[Донка]

Неговото минало е част от него самия и желанието и дори мисълта на друг човек, дори и най-близкия, то някак да се промени фактически, е мощна агресия към човека, към всички останали, свързани с това минало и към цялата Вселена. Това обяснява напрежението, което те измъчва непрекъснато - то е от агресията вътре в теб. 

 

Има начин да се промени миналото без агресия. Ключът е в промяната на оценките за него. Или в конкретния случай - това, което писах по-горе. Вместо негативи в това минало да намерим "белите зъби на умрялото куче" и да изпитаме искрена радост и благодарност за цялото минало с всичко в него. Тогава то се променя генерално, напрежението и мъките изчезват сякаш никога не ги е имало и настоящето става красиво и добро. 

Написаното по-горе, обаче ме води до заключението, че в корена на непримиримостта лежат закоравяли лични модели и представи за "добро минало" и за "негативни влияния" на миналото върху настоящето. Ако сте чували какво е Прокрустово ложе - в случая прокрустовото ложе са представите за това, "какво щеше да бъде, ако това минало го нямаше". Всъщност, ако го нямаше, вие двамата никога нямаше да сте заедно. 

И присъединявам се към Станимир - ако не желаеш да приемеш любимия човек заедно с неговото минало и настоящо наследство от миналото, значи ти не обичаш истинския него, а някаква своя фалшива представа за него. Тогава наистина е добре навреме да се разделите, за да не си губите времето един на друг и да не се измъчвате взаимно. по-добре наистина да си дадете шанс навреме да срещнете подходящия за всеки от вас човек.

Ако непримиримостта владее отношенията в едно семейство, по-добре е то навреме да бъде прекратено. В противен случай агресията започва да разяжда все повече хора и ситуации и накрая изяжда живота не само на непримириия човек.... 

 

След 20 години брак с непримирим човек до себе си, свободата ми се струваше като раят на земята. Следваща ми връзка започна при първо задължително условие - човекът да не проявява и грам непримиримост към каквото и да било свързано с мен и миналото и настоящето ми. И най-малкият симптом прекъсваше моментално отношенията ми още в зародиш. Вече знаех, че нямам шанс, нито право да променям човека, с когото ще се събера да живея за втори път. Давах пълното право на "кандидатите" да не се примиряват с мен и ги освобождавах от присъствието си в живота им. Докато се появи мъжът, който ми се радваше... на всичко... 

И така сме щастливи - вече 10 години - всеки миг.