Страхове

[inpetrov]

Осъзнавам колко много вече продължава моето състояние на депресия и зная, че не е нормално.Парадоксалното е, че го осъзнавам, а не успявам да изляза.

Отключващото събитие на всичко, което се случва с мен бе смъртта на баща ми, за преодоляването на което ми помогнахте всички.

Преминах през много етапи на личностна трансформация, но в негативен по моя преценка аспект.

Дълбоко в себе си съм криел несъзнателно толкова много страхове или е възможно да са се появили сега.Не знам.

Парадокса е в това, че се превърнах в човек, който се страхува и сам предизвиква събитията да се случват.Осъзнавам, че е нужна воля и се опитвам да овладея страховете си и чувството си за вина.

Страхувам се да остана сам, а бягам от хората и не се чувствам добре, когато общувам с когото и да е.

Страхувам се от болести и болка, а упорито вредя на себе си с цигари и гладуване.Когато се опитвам да се храня, се случва да ми се гади.

Страхувам се, че ако се разболея, всички ще ме изоставят и ще ме обвинят, че им причинявам страдание.

Страхувам се от смъртта, а сякаш я предизвиквам с поведението си.

Страхувам се от толкова много неща.

Странното е, че се опитвам да правя всичко, което ми доставяше удоволствие преди.Дори и с усилие, а все още не мога да изпитам никакво удоволствие.

Настройвам мислите си към настоящия момент и се опитвам да му се радвам, а все се промъква по някоя мисъл от миналото и започва да ме гризе чувството за вина или се случи нещо и започвам да се притеснявам за бъдещето.

Осъзнавам, че в основата на целия ми проблем е вмененото чувство за вина и неспособността ми да го отхвърля.

Осъзнавам, че да съжалявам за миналото и да се притеснявам за бъдещето, е ненужен товар и ми пречи на настоящето.

Всички страхове могат да се случат, а могат и да не се случат.Единственото сигурно е смъртта и не бих искал моето дете да страда така, както се случва при мен сега.

Аз съм господаря на цялата тази бъркотия и от мен зависи да си подредя живота и да определя неговия смисъл.

 

 

[д-р Тодор Първанов]

Страхувай се! Много се страхувай!

 

Само така може да бъдеш смел.Без страх, няма как да си смел.Може да си безстрашен, храбър и т.н.Но не и смел.А, тръпката е в смелостта.Само тя дава усещането на гордост. Така че, за станеш горд със себе си, няма как да не изпитваш страх.Страх, който да преодоляваш-така ставаш герой.А, ти си роден да бъдеш такъв.Приеми го най-после.

 

Смелостта не е липса на страх.

 

Страхът е едно от най-ранните и важни чувства. Необходим е за оцеляването, най-вече при малките. Първият страх, който изпитваме, този от изоставянето, е реален, защото детето не може да оцелее, лишено от грижи. Ако бебето или поотрасналото дете се чувства достатъчно сигурно, страхът от изоставяне обикновено намалява. Страхът от отхвърляне може да се разглежда като част от този страх. Почти всичките ни страхове са свързани с първичния ужас от несъществуването или смъртта. Смъртта, страхът, изоставянето, отхвърлянето са все прояви на безсилие или загуба на контрол. Боим се от онова, което не можем да контролираме. Също и от онова, което не познаваме. А как бихме могли да контролираме неизвестното? Често страхът е синоним на несигурност. Как да се чувстваме сигурни в свят, който е извън контрола ни? Как да не изпитваме боязън в свят, населен с болка?

Страхът, подобно на болката, е част от живота ни. Но страхът от страха може да доведе до несъществуване, до живот без рискове, без търсене, без предизвикателства

 Страхът от това да се страхуваш може да породи точно онова, което си се стремил да избегнеш, страхувайки се в началото.

Смелостта не е липса на страх. По-скоро означава да правиш нещо въпреки страха си. Не е смелост да вършиш това, от което не се боиш. Ако се страхуваш от нещо и все пак не го избягваш, ето кое е героизъм. Парадоксално е, но колкото повече се сблъскваме с онова, което ни плаши, толкова по-малко се страхуваме. И обратното, колкото по-рядко се изправяме лице в лице със страха си, толкова по-голяма сила и власт има той над нас.

Да се страхуваш, е човешко и не означава, че си слаб и безпомощен. Страхът е само твое усещане. Поведението е това, което определя и изразява характера ти. Признай страха си, приеми го без критика, бъди внимателен към себе си, защото се страхуваш, и направи това, което, така или иначе, трябва да сториш. Знай, че да се пребориш със страха си е акт на истинска смелост, присъщ на герой.

Редактирано Август 6, 2014 от д-р Тодор Първанов

[inpetrov]

Благодаря Ви за доверието д-р Първанов, но аз не съм герой.Много научих от Вас за себе си, за хората и за живота изобщо.Ще бъда герой тогава, когато започна отново да уважавам себе си.

Явно идва момент в който, човек бива разклатен и колкото и да е бил концентриран в настоящето, започва да се връща в миналото и да се притеснява за бъдещето, докато отново не се върне тук и сега.

Аз осъзнавам защо се страхувам толкова и защо се осъждам толкова.През целия си досегашен живот съм гонил мечтите си и съм следвал принципите си.

Страхувам се, защото нищо не е постоянно - нито материалното, нито духовното в човека и идва момент в който се разделяме с някого.

Моята представа за моя живот беше доскоро това, което ми се случваше и никога не съм искал да се променя нищо.Никога не съм искал да живея по друг начин, на друго място и с други хора.

Явно съм много тясноскроен, но за мене света е много мъничък и на него има само няколко човека.

Трябва да се науча да приемам, че в един момент се разделяме с хората по един или друг начин и да не се страхувам, когато съм безсилен.

Най-важното е да се обичаме тук и сега, докато сме живи.

Тогава няма от какво да се страхуваме.

[inpetrov]

Страхуваме се от това, което не можем да контролираме и от неизвестното.

Абсолютно вярно!

Всеки се страхува, но всъщност страховете помагат да оцелеем малко повече.

Когато се страхуваш се стремиш да запазиш себе си и от тук идва парадокса при мен.

Зная всичко за проблема си и получих отговори на всички въпроси, а все още бягам от действителността и не искам да я приема.А трябва, защото аз не мога да я променя.

Вероятно от тук идва и парадокса, че би трябвало вече да се радвам на живота, ако се страхувам за себе си и искам да се съхраня, а аз продължавам да не го правя.

Не са страховете, които ме разрушават, а това че ми е трудно да приема действителността такава каквато е.

Една връзка се гради на доверие и любов, а когато става въпрос за семейство, тогава доверието и любовта са безусловни.Така приемам аз нещата и така създадохме нашето семейство.Безусловно беше и доверието ми в родителите.

Едва ли щеше да ми е толкова трудно да се върна към себе си, след като загубих родител, ако не бях загубил и доверието си в другия си родител, който дори не се опитва да го спечели отново.

От там се започна с чувството за вина и страховете.

Вината ми е вменявана с годините и продължава да ми се натрапва от живия родител, който бяга и е бягал от каквато и да е отговорност.Което ме накара да се обвинявам обобщено за това, че съм бил щастлив.Постепенно започнах да ставам все по-нещастен и да правя всички около мен нещастни.Тогава се появиха страховете и объркването.

Всъщност правилния избор е да отхвърля вината и отново да бъда щастлив със семейството си.

Все още ме измъчва изгубеното доверие или по-скоро факта, че съм разчитал на безотговорен човек, а не на себе си.Нещо, което превърна самия мен в безотговорен и мнителен.

Сега трудното е да поема отново отговорност към семейството си, да престана да се съмнявам в себе си и в тях.Трудно ще ми е, не защото не го искам.Напротив!Проблема е в мен.Винаги съм вярвал на хората и въпреки че съм се разочаровал често, не съм го приемал толкова тежко.Никога не съм се съмнявал в най-близките си и съм бил сигурен в тях и никога близките не са ме разочаровали досега.Сега допускам такава възможност.Този страх е най-лошия.Смъртта, болестите, самотата - те са неизбежни, но ги приемаш лесно, когато имаш доверие в някой.

[д-р Тодор Първанов]

Koлко често, казваш на майка си, че много я обичаш?

[inpetrov]

Сега го казвам често, но сякаш за да убедя себе си.Преди не го казвах, но го чувствах и го показвах.Вярвах на всяка дума и изпълнявах всяко желание.Винаги имаше някой, който я тормози и най-често това беше баща ми, дори и когато беше много болен.Естествено търсеше подкрепа и съчувствие от когото може и получаваше.Грижите и отговорностите оставяше на друг, докато издържи.Ето това е, което аз не съм осъзнавал в годините, а е било очевадно, че не бива да разчитам за каквото и да е на нея.

Бяхте ми писал, че липсата на внимание от страна на баща ми ме е направила коравосърдечен и отмъстителен.Факт е, че в момента съм точната противоположност на човека, който бях преди, защото не отговорих на неговите очаквания.

Той заслужаваше да му казвам, че го обичам всеки ден, заради действията му.

Мога да го казвам всеки ден и на майка си, но ще бъдат просто думи.

[inpetrov]

Дори пълен анализ на живота си да направя, нищо няма да променя, но поне мога да си направя изводи.Надявам се да са правилните, след толкова информация, която имам.

1.Нищо не мога да променя от миналото, колкото и сценарии да разигравам - означава, че трябва да спра да мисля за това.

2.Нищо не мога да зная за бъдещето - означава, че не трябва да имам надежди и очаквания.

3.Смъртта е неизбежна - означава, че се случва на всеки в един момент и не трябва да се страхувам.

4.Връзка с мъртвите явно е невъзможна - означава, че трябва да обичаме и да се грижим за любимите си хора тук и сега

5.Самообвинението може да ми съсипе живота - означава, че трябва да спра да се обвинявам

Пета точка ми е трудна за отработване и основно залагам на първите четири, за да се справя с нея.

[Диляна Колева]

 

3.Смъртта е неизбежна - означава, че се случва на всеки в един момент и не трябва да се страхувам.

 

Днес ставайки въпрос за страха от загубата и смъртта, разказах една от историите на Дзен, реално случили се:

 

" В селото, в което живеел учителят Дзен, живеела една проститутка  и един крадец, те живеели заедно и така се случило, че проститутката му родила син. Крадецът бил и с друг порок - пиянството. Една вечер, когато пропил последните пари, се прибрал в къщи и нямайки какво да даде на детето, се обърнал към майката и след кратък скандал я убедил, че трябва да отиде да проституира. Жената оставила бебето и тръгнала, пияният баща заспал безпаметно и оставил детето на силно течение, след което то се разболяло тежко. 

Жената се борила за живота му няколко дни и накрая в безизходицата, тръгнала към манастира на Дзен, за да се срещне с учителя, да му остави детето, за да се опита да го излекува. Стигайки до манастира, учителят я изслушал и и казал: 

" Преди да искаш това от мен иди във всяка къща в селото и ми доведи човек, в чийто дом не е имало смърт"

Жената хукнала да изпълни заръката. Обикаляла цял ден, обиколила всички къщи, но навсякъде чувала истории за загуба, на близки и обични хора, и техните истории. С последни сили, тя се върнала в манастира. Детето вече било издъхнало в ръцете и. Учителят нищо не казал. Тя научила, как да бъде в действителността, без де се съпротивлява. Така се приема неизбежното."

 

В края на разказа ми, една от жените в групата , каза - аз съм губила дете, това е така, трябва да се мине през тази емоция и да се преживее.

Друга, която беше със силен страх от загуба на детето си, плачейки си спомни за случка от детството си, в която е преживяла изоставяне, самотност и страх, които и до сега не успява да преодолее, но пък успешно ги е прехвърлила като страх от загуба на детето си. Отново и отново преживява собствените си неотработени емоции.

Смъртта не е основния проблем, а страха от собствените ни чувства свързани с това.

[inpetrov]

Смъртта не е основния проблем, а страха от собствените ни чувства свързани с това.

Не съм получавал, но и не съм искал одобрение от родителите си за да бъда щастлив.

 

1.Защо не искам да бъда щастлив и сега, когато имам всичко, което ме правеше щастлив преди?

2.Защо искам да съм нещастен и да загубя всичко, което имам?

3.Защо отмъщавам на себе си?

 

Дано след толкова усилия да ми покажете пътя, поне успея да си отговоря на тези въпроси.Мисля, че този път са правилните.Дано съм стигнал и до правилните отговори.

 

1.Страхувам се да не загубя всичко, което имам и се обвинявам, че съм бил щастлив, докато друг е бил самотен, изоставен и е имал нужда от мен.

2.На практика аз не притежавам нищо, за да го загубя, което значи, че не съм загубил никого, защото не съм го притежавал.

3.Доверих се и се разочаровах.

 

Няма от какво да ме е страх, защото нищо не притежавам.

Заедно сме, защото се обичаме и винаги трябва да сме с хората, които обичаме.