Спомени на Олга Блажева

[Розалина]

СПОМЕНИ НА ОЛГА БЛАЖЕВА

ПЪРВА СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ

Чувам от приятелки, че в София има голям духовен Учител – Петър Дънов, и правя опит, експеримент, да се уверя в истината.

В навечерието на младежкия събор за пръв път стъпвам на “Опълченска” 66. Сядам на пейка на двора и мислено задавам въпроса: “Ако си ти Великият Учител, за когото копнеят човешките души – то изяви ми се! Дай ми отговор!”.

В този момент вратата над стълбите се отваря, излиза сестра Василка и предава думите на Учителя: “Сестра Олга може да присъства, рекох, на събора!”. (Отначало присъствието на съборите на Братството е било само с определени покани.) Учудих се откъде знае името ми. След това и Той излезе и ме покани да остана.

На другия ден Учителя ми направи паси. “Протегнете си ръцете” – насочи своите и духна. Каква лекота! Искал е да ме очисти от напрежението. Тогава за пръв път почувствах каква духовна сила има Учителя. Какво благородство от Негова страна! Той не може да не е виждал, че аз все още се съмнявам...

СРЕЩА С ВЪЛЦИ

Един от най-знаменателните случаи в моя живот е този с вълците. В Тракиец, в селската кооперация, хазяинът ми, в спор със селяните, казва: “Тя е вегетарианка, ама я да я срещнат вълците – няма ли да стреля!”. (Говореше се за нападения на изгладнели вълци.)

И така се случва, че тръгваме с Минко – мой ученик, и майка му. По пътя между Тракиец и Хасково спираме край чешмичка. Беше краят на зимата. Имаше мъгла. “Това какво е?” – питам аз. “Въх, Божкеле, вълци! Разкъсани сме!” – извиква майката. Два вълка излизат от горичката. Минко са хваща за коленете ми. Единият се спуща. Аз с последни сили извиквам: “Господи!”. Изглежда, че съм се излъчила, като че ли се повдигнах от земята. Това беше моят куршум... Вълкът спира на два метра разстояние. После и другият. Мълчат, гледат. Как ме гледаха вълците! Не мигат! Като че ли сме изпратени да решим една задача на живота: те – за нападение, ние – за защита...

“Господи, щом можа да ги спреш, Ти ще ни и спасиш!” Те виждат нещо... Може би светлина, някаква червена светлина, явена им отгоре. Вълкът до мене се обърна и тръгна, свърна към гората, после и другият, като си извърташе главата.

Минко рече разплакан: “Мале, видиш ли, госпойцата като не яде месо, вълците не ни разкъсаха!” “Така, сине, така, мама...”. Детето разрешава спора на възрастните в кооперацията: някаква червена светлина ги е спряла. След това разбрах, че ангелите работят с цветна светлина. Това е една от най-големите ми опитности, че и звярът пред Божествената сила се прекланя!

Селяните към хазяина: “Учителката я срещнали вълци”. А той: “Учителката е една!”. “Олга е Господ!” – казваше жена му Госпа. След години тя отишла при Учителя.

Много чудеса са ставали на света, но малко светли съзнания е имало, които да разбират Божия промисъл и въздействие!

По-късно, когато преподавам в клас библейска притча и питам учениците си кое е най-голямото богатство, което ни е подарил нашият Небесен Баща, Минко вдига ръка и казва бавно: “Най-голямото богатство, което ни е подарил нашият Небесен Баща, е Животът!”. Щях да се разплача. Въздържах се. Минко стана вегетарианец.

След години, срещам го вече 30-годишен. “Какво правиш, Минко?” – питам. “Госпожице, докато слушах вас и живеех по вашите съвети – нищо лошо, но после...” Проял месо, впуснал се в материални работи, строил къщи, осигурявал поколение и пр. Сега вече бил болен и болестта му е усложнена... Той заболява в тая възраст, когато разсъдъкът му трябва да работи с Божествено разбиране. След време почина.

Много ми е жал за Минко. Защо? Защото не използва срещата си с мене. Ако я беше използвал, той щеше да стане целител.

Като спасен, човек трябва да знае как да живее. Има причини, по които човешкият живот се продължава, има и по които се скъсява.

В МЪРЧАЕВО

По време на бомбардировките Учителя се премести в Мърчаево. В началото на учебната 1944 година решавам да отида при Него. “И да ме уволнят – трябва да отида! Тази среща трябва да се състои – трябва да я реализирам!”

Как се зарадва Учителя, като ме видя! “А, дойдохте ли, вие дойдохте!” И после, като изпращаше всички други: “Вие, рекох, останете... Идете се разходете към изворчето”. Една сестра се обажда: “Олга е с нашата група”. А Той: “Вие останете”.

Три пъти се връщах да му целувам ръка: “Какво значи това, Учителю?” “Тази е последната ни среща на Земята” – чувам глас отгоре.

След това дойде да ме изпрати като истински баща. Осигури ми и връщане с бричка.

Петнадесет минути след пристигането ми в града идат да ме търсят от училище. Всичко мина благополучно. Учителя към мен имаше отношение – изключително благоволение!

Най-голямото щастие в този ми живот е срещата ми с Учителя! Най-голямото щастие! Да срещнеш Великия Учител и да Го познаеш – в това се състои истинската среща-щастие!

Източник