Паруреза или невъзможност за уриниране извън дома

[NamlessGhoul]

Здравейте. Чета от скоро този прекрасен портал и като цяло обичам психологията. Ето, че и аз имам нужда от съвет. Като цяло съм тревожна личност, но всичко се усложни преди няколко години, когато бях на 16. Имах проблеми от личен характер и високи нива на стрес. Внезапно развих ПА заедно с ужасна хипохондрия. Развих и социална фобия, започнах страшно да се срамувам от себе си и заживях в малкия ми личен ад. От тогава започна да става невъзможно ходенето ми по малка нужда на места, различни от тоалетната вкъщи. Даже и там не мога по някога, особено когато чувам, че някой се мотае наблизо. След известен период от време открих медицинското име на състоянието - паруреза. Оказа се, че много хора по света страдат от същото и е голям проблем в някои ситуации. От тогава като чели ми олекна, но започнах да се психирам още повече и да си планувам точно колко пъти да ходя до тоалетната, за да не ми се налага да стискам извън вкъщи. От там пък произлязоха още проблеми и започна да ми се пикае постоянно. Целия ми живот се завъртя около проклетия ми мехур. Което е голям проблем за мен, защото ме ограничава до голяма степен. За дейности като къмпинги, дълги пътувания или концерти е почти невъзможно да мисля. Това което разбрах за състоянието е, че е изцяло на психична основа и представлява свиване на мускул след пикочния мехур, предизвикано от реакция борба или бягство. Разбирам, че има връзка със социалната фобия и другите ми проблеми, но усещам, че не мога да се справя сам. Разбира се си намерих заобиколни начини да се облекчавам, но това не решава проблема. Да не говорим как се отразява и на без това смазаното ми самочувствие. Ще се радвам на съвети от всякакъв характер. За момента е трудно да ходя на терапия, от малък град съм и въобще не съм сигурен дали някой тук може да ми помогне.

[Диляна Колева]

Правилно си установил, че проблемът ти е от сферата на тревожностите.

Основна действаща сила тук е мисълта. Ако успееш да се справиш с мисълта, че ти се ходи до тоалетна, нещата ще се оправят.

Важно е да направиш разлика, че това е мисъл, а не си ти. Т.е. не на теб ти се ходи до тоалетна, а имаш мисъл за тоалетна и не отиваш. Това е като начало, останалата част от тревожността изисква работа. Терапията е добър вариант за теб, още повече, че сам не вярваш тук някой да ти помогне.

[NamlessGhoul]

Под тук имам в предвид града, не форума. Благодаря за вашето включване.

[Martin_9]

Аз също страдам от така наречената паруреза . Жалко , че в България няма много информация за това психично разстройство , даже почти никаква. Лошото при мене е , че страдам също и от обсесивно компулсивно разстройство . Комбинацията от двете изобщо не е добра , повярвайте ми . От край време съм станал асоциална личност , не съм затворен и се връзвам чудесно в компании . Проблема е , че аз лично страня от хората. Мога смело да заявя , че парурезата , наричана още синдром на плахия мехур контролира почти целия ми социален живот . Просто незнаете какво е чувстото да седнеш на заведене и постоянно да мислиш , кога ще ти се приходи до тоалетната . Особено трудна е ситуацията във влак или самолет- там уринирането е просто невъзможно при мен . От 5 години се боря с този проблем , но резултат няма. 

[Безнадеждна]

Здравейте.
Стана ми изключително интересна темата за парурезата. Можете ли точно да ми обясните от къде идва вашето притеснение? Притеснявате се от мръсните обществени тоалетни? Или може би се притеснявате, че някой ще ви чуе как уринирате? Замисляли ли сте се кое точно ви създава дискомфорт и притеснение? А ако да речем толкова много ви се ходи, че не можеше да се сдържите, какво правите? 

[NamlessGhoul]

Здравейте, Безнадеждна. При мен специално притеснението идва от срам, че някой може да ме чуе, когато знам, че ме чакат отвън, че може да ме помислят за луд и все такива мисли. Целия проблем идва от един мускул след пикочния мехур, който се свива при ситуации тип "борба или бягство". Има дихателни упражнения, които целят отпускане на въпросния мускул, но не са за всеки. Аз лично съм си тренирал коремната мускулатура и с малко повече усилие успявам да си изпразня мехура силово. Седнала позиция също е по-удобна за уриниране в такива ситуации. Последствията върху самочувствието от подобен проблем обаче са най-тежкото нещо, с което се сблъсква страдащия от това разстройство. При мен се стигна до сериозна социална изолация, невъзможност за интимни връзки, дълги пътувания и като цяло много ограничен личен живот.

[Диляна Колева]

 От 5 години се боря с този проблем , но резултат няма. 

Това е така, защото се бориш мислейки за проблема. Припознаваш се в тази мисъл, вярваш и, и и се подчиняваш. Няма как да се постигне резултат в този случай. Напрежението се поражда от съпротива, съпротивата поражда напрежение и се завърташ в омагьосан кръг. Излизането се състои в умението да я отделяш от себе си.

 

 Целия проблем идва от един мускул след пикочния мехур, който се свива при ситуации тип "борба или бягство".

Проблемът на мускула идва от това, че ти го караш да се свива, упражненията са добър подпомагащ елемент, но основното, което стяга мускула е невронния импулс, който му пуска твоя мозък. Така че работата трябва да се префокусира върху мисленето, и работа с мисълта. 

 

Търсейки варианти да я вкараш в зоната си на комфорт, като намираш начини да я облекчиш, само я засилва. 

[Безнадеждна]

Ако трябва да си призная честно, и аз съм имала паруреза като малка. Дори вкъщи ходех до тоалетната, когато нямаше никой около нея и всички си бяха по стаите. А за ходене по голяма нужда пък да не говорим, тогава трябваше да няма никой в целия апартамент. Но знаете ли как се оправи всичко? Бях във втори клас и бяхме на летен концерт на открито. Нямаше къде да отида до тоалетната и бързах с майка да се прибера по-скоро. И както бързахме не издържах и се напишках... Такъв срам не бях брала никога... Целия парк пълен с хора и аз с напикани гащи, вървя и рева. От тогава се оправих и вече си уринирам навсякъде без никакъв проблем. Е, имам пак остатъчно притеснение, но си казвам, че е по-добре да ме чуят как уринирам в тоалетната (което е най-нормалното нещо на света), отколкото да ходя с напикани гащи. Освен това се успокоявам, че това са си най-обикновени физиологични нужди, всички уринират, всички дефекират и дори всички пърдят с извинение. Това е моят опит с парурезата, надявам се да ви е било полезно поне малко. 

[Martin_9]

Главният проблем при мене е мисля ,  че не знам кога всъщност изпитвам истинска нужда от уриниране . Фобията до толкова ме е завладяла всъщност , че когато пътувам постоянно мисля кога ще ми се допикае. Дори и най-малкия повик за уриниране го правя на проблем. От тук и идва проблема. Не знам дали толкова се нуждая да се облекча , колкото всъщност си го мисля . Забелязал съм , че когато не мисля за този проблем и мислите ми са заети с друго - изобщо не се замислям дали ми се пикае или не . Смешното при мене е , че изпитам ли повик на по-голяма нужда, това за мене не е проблем . Мога да я свърша навсякъде , където се вика.