Перманентна замаяност

[Диляна Колева]

преди 10 часа, Човек_88 каза:

 

Тези дни се замислих върху нещо друго. Понеже баща ми е лекар, преди 3 седмици при него дойде наша роднина /жена на около 60 години/, която страда от синдром на Мениер. Беше направила силен епизод на вестибуларна криза, който е продължил около 1 седмица. При такива ситуации лекарствата почти не могат да повлияят симптомите, но той все пак й изписа някакви. Направи ми впечатление, че въпреки силния световъртеж, тя изобщо не беше уплашена. 10 дни след отминаването на кризата аз лично говорих с нея и тя ми каза, че това усещане е било толкова забавно, че даже не й се е искало да пие тези лекарства. Спалнята се люлеела, площадите също, както и всичко около нея, а на нея й липсвало само да пусне весела музика и да си спомни хубавите шумни студентски компании.

Друг пример - преди време дядо ми почина от тумор в мозъка. Както е известно, той също предизвиква световъртеж, повръщане и дори реални припадъци. Говорил съм с него преди операцията му и той ми е казвал, че наистина световъртежът не му е бил приятен, но никога не го е плашил и спирал да пазарува и да води социален живот. До последните си дни той излизаше навън със замайване, даже често припадаше, но това не го спря и не отключи в него паника. Ето това се казва смелост.

Трети пример - мое бивше гадже страдаше от замайване поради шийна остеохондроза + анемия. Понеже моите световъртежи датират от 15 години, по онова време, когато бях с нея, аз също ги имах. Питал съм я как ги понася и тя ми е казвала, че просто ги игнорира, не обръща внимание, върши си нещата и не избира да се фокусира в глупости и да мисли как щял да се усили и няма да спре.

Четвърти пример - квартален пияница от съседната маса в кафенето. Люшка се, потънал в алкохолното си опиянение, весел, жизнерадостен. Дали го е страх от световъртежа му?

Това са реални примери на близки мои хора. Много пъти опитвам да си самоприлагам определени НЛП техники и да се идентифицирам с тях, защото искам и аз да избера да разсъждавам като тях.

Въпросът е как може при едни и същи усещания едни хора да реагират така, а други - като нас? На мен нещата ми се получават, но единствено когато симптомите са по-слаби. Тогава ми се получава и приемането и смелостта и избора на мисли - всичко. Ескалират ли обаче, си е.ава майката.

Ще "бутна" малко в следната насока:

Световъртежите, които описваш в изброените примери са следствие на реални физиологични проблеми. Те имат отношение с тялото и Умът знае това. Следователно липсва важният елемент - чувството на страх.

Когато става въпрос за световъртеж, предизвикан от адреналиновите изпълнения той отключва целия процес на първичният ни мозък за оцеляване. Т.е. физиологичната реакция на адреналина върви здраво подплатена с психологичното преживяване на абнормален страх. Природата се е погрижила те да не се разделят. В противен случай, ще видиш динозавъра, мозъка е задал код " опастност" , тялото ще отдели адреналина, но ако не се появи чувството за страх, няма да се съхраниш, няма да го има импулса. 

Това е основната разлика в двата вида преживяване. Страхът е "химично" проявена подкрепяща част в адреналиновото преживяване.

[Полина Юлиева]

преди 13 часа, Човек_88 каза:

Въпросът е как може при едни и същи усещания едни хора да реагират така, а други - като нас?

преди 10 часа, svetoslav_m каза:

Много добри примери с хора които не се трогват от дори силен световъртеж, че и по-лоши болести.

 

Замислих се, колко от тези хора със световъртежи, които изброявате, са търсили психологически съвети за състоянието си? Най-вероятно никой - защото разбират биологичното основание на симптомите си и знаят, че трябва да се научат да живеят с тях.

Вие обаче търсите психологически съвети. Интересно защо го правите?  Дали не означава, че самите вие допускате (макар и подсъзнателно), че вашето страдание е по-различно? Че може би е плод на някакъв вътрешен конфликт, на нещо останало затлачено в ума, с което психиката се опитва да се справи, мобилизирайки и тялото с неговия богат  репертоар от изразни средства? Нещо, което настоява да бъде разбрано. И което вероятно ще продължи да настоява, по един или друг начин.

 

 

Редактирано Октомври 16, 2018 от д-р Тодор Първанов

[Човек_88]

преди 1 час, Диляна Колева каза:

Ще "бутна" малко в следната насока:

Световъртежите, които описваш в изброените примери са следствие на реални физиологични проблеми. Те имат отношение с тялото и Умът знае това. Следователно липсва важният елемент - чувството на страх.

Когато става въпрос за световъртеж, предизвикан от адреналиновите изпълнения той отключва целия процес на първичният ни мозък за оцеляване. Т.е. физиологичната реакция на адреналина върви здраво подплатена с психологичното преживяване на абнормален страх. Природата се е погрижила те да не се разделят. В противен случай, ще видиш динозавъра, мозъка е задал код " опастност" , тялото ще отдели адреналина, но ако не се появи чувството за страх, няма да се съхраниш, няма да го има импулса. 

Това е основната разлика в двата вида преживяване. Страхът е "химично" проявена подкрепяща част в адреналиновото преживяване.

 Благодаря за насоката. Не стана напълно ясно обаче, защото аз мисля, че просто съм страхлив и това, което искам да покажа с примерите си е, че мен ме плаши дори един невротичен световъртеж, зад който не се крие реален физически проблем. А представяте ли си какво ще бъде ако знам, че имам реален проблем, а не е само невротично внушение? Веднага отговарям - още по-страшно.

Пример - при боледуване от настинка/грип, при определени случаи се засяга временно вестибуларният апарат, което води до реални физически усещания, последвани от още по-силно чувство на страх, понеже си казвам "ето, този път вече наистина има нещо основателно. Ами ако се влоши, ако стане по-зле, ако излезе извън контрол, искам да спре и т.н."

Втори пример - в пубертета боледувах от отит, при който вследствие възпаление на ухото се получава преходно и временно разстройство във вестибуларния апарат - отново "умрях от страх".

Трети пример - понеже ми е слабо звено, когато пътувам повечко, особено съчетано с планински завои, промяна в надморската височина, резки ускорения и спортно каране, вестибуларът също реагира. Тогава страхът отново го следва като емоция и то несъответна на реалния стимул.

В резюме - мисля, че ако имах реален физиологичен проблем, който да предизвиква световъртежа, би ме било още по-страх като последваща реакция. Защото сега поне знам, че избягвайки определени ситуации/мисли, няма и световъртеж. А при реалната болест не е така.

Моята фиксация са световъртежът и замайването. Това е още от пубертета. Като диагноза имам поставени - "периферен отоневрологичен синдром" и "начална шийна остеохондроза". Това не го споменавам /макар че има пряко отношение към усещанията/, понеже явно е в начална фаза и защото сам установявам, че е по-скоро ситуативно. Защо пък вкъщи, като ми е спокойно, го няма този синдром? И още нещо - да, диагнозата е поставена, но отново се връщаме на факта, че стресът отприщва, провокира и дразни малките реални отклонения във вестибуларния анализатор. Което значи да минимизираме стреса. И второто - други хора също го имат, а пък не се плашат като мен. Което значи да премахнем страха и начина по който гледаме и възприемаме симптома.

И тук идва въпросът за милиони - КАК?

Редактирано Октомври 16, 2018 от Човек_88

[Диляна Колева]

преди 8 часа, Човек_88 каза:

 Благодаря за насоката. Не стана напълно ясно обаче, защото аз мисля, че просто съм страхлив и това, което искам да покажа с примерите си е, че мен ме плаши дори един невротичен световъртеж, зад който не се крие реален физически проблем. А представяте ли си какво ще бъде ако знам, че имам реален проблем, а не е само невротично внушение? Веднага отговарям - още по-страшно.

 

Прочети отново това, което ти написах. След това прочети примерите, които даваш от последния си пост. Дори и с реални физически симптоми, ти стоиш в адреналиновия страх /с което съответно усилваш симптома/

Ето ти го като алгоритъм:

1. реален симптом /хрема/ - отношение към симптома /имам хрема/ - реакция /слагам капки, чакам да ми мине/ - следствие /оздравявам/

2. реален симптом /хрема/ - отношение към симптома / "това дали е наистина хрема???? - пускаш код "опастност" - адреналинчето  и съпътстващия страх ДО ТУК СИ С РЕАЛНИЯ СИМПТОМ, започва тревожния процес, който отключваш / - реакция /мисловно предъвкване, ровене за информация, фантазиране/ - следствие / повишена тревожност , между другото хремата си минава/

Това е разликата между твоите реални примери и примерите на другите хора, които даваш. Те са в точка едно, стоят в реалния симптом и не фантазират. Ти си в точка две,  взимаш реалния симптом като база за тревожност/самият симптом изобщо не те интересува, твърде бързо се влиза във фантазии/, няма как след като дадеш такава насока на мозъка, реакцията на тялото да е друга, а чувството страх е активната емоция съпътстваща този процес. 

Проблемът не е чувството за страх, а неумението ти да контролираш фантазиите, с което изчезваш от реалната действителност. После идва страха. Умението да стоиш Тук и Сега е уникално за тези случаи, поинтересувай се.

Не случайно тук не обръщаме внимание на чувството за страх, а на мислите, които го предшестват и умението или неумението за контрол над тях. Затова насоките са да погледнеш на страхът като на приятел, да преминеш през него, да го игнорираш или да постоиш в него, защото реално не това ти е проблема.

 

 

Редактирано Октомври 17, 2018 от Диляна Колева

[Georgiev86]

Здравей, Светослав, четох внимателно това, което си писал относно спорта и как го практикуваш и ще кажа, че вече си допуснал първата си грешка. Казваш, че 20 години не си се занимавал, а изведнъж се хвърляш да бягаш минимум 5 км без никаква загрявка. Тялото ти не е подготвено все още за такова натоварване, а освен това много е важна загрявката. Както Орлин Баев е обяснил нужно е поне 8-10 мин на тялото за да влезе в спортен режим. Освен това бягането е много полезен начин за разтоварване на напрежението. Съчетано със силови тренировки поне 3 пъти седмично е чудесен вариант за разпускане. А също така те съветвам след спорт да взимаш топъл душ, а не студен,за да могат мускулите да се отпуснат след натоварване. Ако бъдеш последователен и търпелив със сигурност ще постигнеш нужния резултат, който целиш.Успех! 

[Човек_88]

Съгласен съм, Диана. Но има и друг тънък момент. Порочният кръг ми е ясен отдавна - появява се неутрален физически стимул, след което, под въздействието на определени катастрофизиращи мисловни процеси, се пуска стресовата адреналино-кортизолова реакция, което води до усилване на стимула + прибавяне на още тревожни симптоми. Това от своя страна усилва цялата реакция, страхът ескалира, преминава в евентуална ПА, докато сме в страхуваната субективна и мисловна ситуация. След това, като защитна реакция, започваме да избягваме тези случки, места или хора, за да си гарантираме, че това няма да се повтори и започваме да се страхуваме от страха.

От друга страна е ясно, че именно мислите са тези, които правят паниката и кризата, тъй като активират ръсенето на стресовите хормони и формирането на стресовата реакция.

Ясно е и също така, че самите усещания, колкото и да са неприятни, всъщност са безобидни.

На интелектуално и теоретично ниво аз го знам, но не мога да прогоня тези мисли, поради 2 основни причини:

1. Самото ми занимание по тяхното анализиране, наблюдение, трансформиране и каквото и да е фиксиране в тях и обръщане на внимание, особено в напечена ситуация, автоматично усилва усещанията, защото може би подсъзнателно аз знам, че се боря с някакъв "проблем" и тялото се мобилизира и пуска адреналин. Едва ли има човек, който да вярва и да е убеден, че разсъждава погрешно и това да не го вкарва в стрес.

2. В моментите на ескалираща паника, няма време за разумно мислене и преструктуриране, въпреки че изкривяванията са ясни - предсказване на бъдеще, фокусиране върху най-лошия възможен сценарий, описване на ситуация като непоносима и смъртоносна, докато тя просто е неприятна, четене на мисли на другите хора, логически сривове и т.н.

3. Пробвал съм нещо друго - медитация и съзерцание. Опитвам само да наблюдавам мислите, без да се впускам в тях и да позволявам да ме въвличат. Не ги гоня, не ги отблъсквам, не ги потискам - просто ги наблюдавам. Това върши работа вкъщи на дивана, или при леля ми и стринка ми, но в реална страхувана ситуация не, защото нямам тази смелост да пусна контрола, да се доверя в природата, Бог и живота и да кажа "да става каквото ще".

4. Моите техники, които прилагам - сприятеляване със страха и симптомите, обективно и безпристрастно наблюдение, предизвикване и умишлено усилване, ядосване и гняв работят, но или вкъщи /а не в бурно море/, или когато по скалата от 0 до 10 са до ниво 4-5. Тогава всичко ми се получава.

В заключение, че стана дълъг постът ми - знам механизма на стресовата реакция, знам че мислите я правят и че те НЕ са нещо външно, а мое, вътрешно, мой избор. Но това знание не ми помага да ги променя.

Ето примерно, сега съм вкъщи на дивана и ми се иска да получа най-силната ПА в света, която може да бъде получена от някого. Иска ми се, понеже така ще знам кое ще е най-лошото усещане, ще се обезстраша и съответно навън и в определени ситуации няма да ме плаши. Даже искам още нещо - да си го викам като ми е кеф и да си получавам силни ПА като ми скимне, като си представям, че получавам оргазъм, слушам любимо парче, тренирам, печеля от тотото и т.н. /усещането от адреналина е същото, само че в приятни ситуации не ме плаши/.

Само че това е свързано с моята илюзия за контрол. А навън, когато такъв контрол нямам, искам някаква гаранция, че всичко ще е ОК, не искам да получавам ПА и световъртеж и съответно това неискане и отблъскване ги предизвиква. А ето, в момента вкъщи не искат да дойдат.

[Диляна Колева]

Това, което правиш е противоречиво. В мен възниква въпрос, на който ще се радвам да ми отговориш с едно изречение. Не повече, защото ще отидеш в типичното разфокусиране, само с едно:

Всичко което правиш/обърни внимание/ е насочено към преодоляване на страха. Мислиш за него, викаш го, анализираш го и върху това слагаш техники разни. Въпросът ми е: Как според теб човек може да спре да мисли за страха, докато мисли как да спре страха?

Редактирано Октомври 17, 2018 от Диляна Колева

[svetoslav_m]

преди 21 минути, Georgiev86 каза:

Здравей, Светослав, четох внимателно това, което си писал относно спорта и как го практикуваш и ще кажа, че вече си допуснал първата си грешка. Казваш, че 20 години не си се занимавал, а изведнъж се хвърляш да бягаш минимум 5 км без никаква загрявка. Тялото ти не е подготвено все още за такова натоварване, а освен това много е важна загрявката. Както Орлин Баев е обяснил нужно е поне 8-10 мин на тялото за да влезе в спортен режим. Освен това бягането е много полезен начин за разтоварване на напрежението. Съчетано със силови тренировки поне 3 пъти седмично е чудесен вариант за разпускане. А също така те съветвам след спорт да взимаш топъл душ, а не студен,за да могат мускулите да се отпуснат след натоварване. Ако бъдеш последователен и търпелив със сигурност ще постигнеш нужния резултат, който целиш.Успех! 

Благодаря за съвета за топлия душ и постоянството. Аз реално 20 години не съм тичал иначе на фитнес съм ходил почти всяка година за по 2-4 месеца. Тоест при мен новото е тичането, и да допуснах грешка и сега ще си плащам поне 2-4 седмици.

[Човек_88]

преди 1 час, Диляна Колева каза:

Това, което правиш е противоречиво. В мен възниква въпрос, на който ще се радвам да ми отговориш с едно изречение. Не повече, защото ще отидеш в типичното разфокусиране, само с едно:

Всичко което правиш/обърни внимание/ е насочено към преодоляване на страха. Мислиш за него, викаш го, анализираш го и върху това слагаш техники разни. Въпросът ми е: Как според теб човек може да спре да мисли за страха, докато мисли как да спре страха?

Отговарям с едно изречение: В началото когато се появи страхът, не знаех нито техники, нито теория и тогава не съм прилагал и опитвал нищо, но той, заедно със симптомите му си стоят там, карат ме да се чувствам дискомфортно и ми пречат, което от своя страна ме кара да търся и опитвам решение, под формата на техники и различни варианти за спряване.

[Georgiev86]

Основна грешка при начинаещи спортуващи е липсата на търпение и желание за бързи резултати. За да се постигне успехе нужно много повече от постоянство.Нужно е воля, цел и много упоритост. Дори когато е трудно, дори когато нещата не се получаватдори когато е тежко. Задай си ясна и конкретна цел, замисли се защо искаш да спортувашш. И бъди много последователен. Само така ще постигнеш нужния резултат. И когато нещо не ти е ясно, не се притеснявай да попиташ.Не е срамно това. Срамно е да си самоук и да допускаш грешки заради незнание.Както е в случая с коленете.Другото важно нещо е да изпълняваш всичко правилно. За да те болят коленете от бягането значи техниката на бягане не е най правилна.Правилната техника на кросово бягане е пети -пръсти. Така се стъпва. Тялото трябва да бъде изправено, но съвсем леко приведено напред. Прекалено изправено тяло означава все едно да караш кола с вдигната ръчна спирачка.И за начало те съветвам да бягаш не повече от 2 км.за да може да повишиш издръжливостта си.Постепенно ще дойде момент, в който дистанциятаще се увеличи. Просто бъди търпелив. И запомни друго -студен душ е добре да се взима сутрин, тогава действа ободряващо.Топлия душ отпуска мускулите и тялото. Той ти е нужен след тренировка. 

[Диляна Колева]

преди 16 часа, Човек_88 каза:

Отговарям с едно изречение: В началото когато се появи страхът, не знаех нито техники, нито теория и тогава не съм прилагал и опитвал нищо, но той, заедно със симптомите му си стоят там, карат ме да се чувствам дискомфортно и ми пречат, което от своя страна ме кара да търся и опитвам решение, под формата на техники и различни варианти за спряване.

Обърни внимание, обясняваш, какво си правил ЗА страха, отново. Фокусът ти е здраво фиксиран там.

Пробвай да прочетеш внимателно въпросът ми: Как според теб човек може да спре да мисли за страха, докато мисли как да спре страха?

[Човек_88]

Току-що, Диляна Колева каза:

Обърни внимание, обясняваш, какво си правил ЗА страха, отново. Фокусът ти е здраво фиксиран там.

Пробвай да прочетеш внимателно въпросът ми: Как според теб човек може да спре да мисли за страха, докато мисли как да спре страха?

 

Благодаря ти за хубавите насоки за размисъл и за помощта - оценявам ги и са ми полезни. Наистина се опитвам да помисля върху това, което казваш, но не стигам до различен извод от следния: Човек може да спре да мисли за страха, като спре да мисли за него и за това как да го спира.

Съгласен съм с всичко - ако няма мисли, посветени на това, няма да има страх и усещания. но Как да ги спра? Имам чувство, че вече са условни, рефлексни и натрапливи.

Ако не съм схванал линията на насоката ти, моля те за още малко разяснения и помощ, за да схвана идеята и да опитам да я приложа, съответно да опиша и резултата. 

[Донка]

Извинете, че се намесвам в разговора, но ми стана интересно - човек 88, освен с размисли и с техники за овладяване на страха и т.н., с какви други ежедневни и важни неща се занимавате? Професия, домакинство, деца ....? 

[Полина Юлиева]

В 17.10.2018 г. at 11:21, Човек_88 каза:

знам механизма на стресовата реакция, знам че мислите я правят и че те НЕ са нещо външно, а мое, вътрешно, мой избор. Но това знание не ми помага да ги променя.

Може би не ти помага, защото това, което смяташ, че знаеш за мислите си, се отнася в най-добрия случай до съзнаваните ти мисли. А какво правиш с всички останали? С онези безброй неструктурирани, нелогични, неформулирани на обичайния ни език мисли, за които не си даваме сметка? Които остават несъзнавани, докато не дадат индикация за съществуването си чрез ирационален страх/симптоми като твоите, например.

Тези мисли не можеш да разчетеш директно. Имаш достъп до тях единствено чрез симптомите си. Симптомите са нещо като лапароскопски уред, с който да достигнеш несъзнаваните си мисли и евентуално да ги промениш, така че да не бъдат вече патогенни. Но тук май опираме до високи технологии и специалист, обучен да борави с тях.

 

 

Редактирано Октомври 18, 2018 от Полина Юлиева

[Човек_88]

преди 3 часа, Донка каза:

Извинете, че се намесвам в разговора, но ми стана интересно - човек 88, освен с размисли и с техники за овладяване на страха и т.н., с какви други ежедневни и важни неща се занимавате? Професия, домакинство, деца ....? 

Разбира се, далеч не се занимавам само с тези мисли. Ходя на работа, където ежедневно се развивам и надграждам, общувам с колектива, чета книги, излизам навън с приятели, пътувам на екскурзии, спортувам 4 пъти седмично, правя секс, флиртувам и общувам с жени, смея се с приятели, разхождам се сред природата, слушам любимата си музика, угажадам си за хубави храни, гледам тв и т.н. С домакинство също се занимавам - чистя и пера, понеже живея сам. Деца нямам и на този етап не планирам да имам, но приятелка имам. Не се занимавам само със страха и симптомите, но те се проявяват във всяка една от тези ежедневни ситуации и аз се чувствам дискомфортно, което ме демобилизира. Разберете ме правилно, приятели - не се занимавам с тях защото ми е скучно и се чудя какво да правя. Ежедневието ми е достатъчно натоварено и разнообразно. Да, често влизам тук, защото чувствам, че имам проблем и искам да намеря някакво решение, а това влизане ми отнема не повече от 30 минути дневно, които всеки може да отдели. Просто каквото и да правя тези мисли и усещания ги има, чувствам се кофти физически и това ме вкарва в тези аналитични хипотези. Давам и пример - когато съм тичал почти час и съм изгорял адреналина, няколко часа след това нямам симптоми. Еми ако искайте вярвайте, ама тогава и да се скъсам да мисля глупости, физически нищо ми няма и съответно тези мисли ми се струват смешни и тъпи и веднага започвам да си мисля други, приятни неща и всичко е ОК. Даже сам се чудя как съм им отделял толкова време и внимание. Тогава нямам симптоми и не се чувствам застрашен. Щом се образува нов адреналин, порочният кръг идва. Много хора ми се възхищават как се изправям срещу страховете, излизам въпреки всичко и т.н. Като краен резултат е така, но аз се чувствам като зомби в тези ситуации и това, че се явявам в тях не ме радва, защото се чувствам ужасно и не се гордея от това, защото каквото и да правя, всеки път е така. И нищо да не правя, пак е така - там са си.

преди 2 часа, Полина Юлиева каза:

 А какво правиш с всички останали? С онези безброй неструктурирани, нелогични, неформулирани на обичайния ни език мисли, за които не си даваме сметка? Които остават несъзнавани, докато не дадат индикация за съществуването си чрез ирационален страх/симптоми като твоите, например.

Тези мисли не можеш да разчетеш директно. 

 

 

Явно не си давам сметка за тях и не мога да ги разчета директно, защото са несъзнавани и затова не правя нищо. 

Днес по едно време ми беше писнало и пробвах стратегията наистина да не мисля нищо за това. Успях за известно време, което време мога да увеличавам с всеки изминал ден. Това ми беше и идеята - ако успея всеки ден да отделям 10-20-30 минути, в които нямам тези мисли и не мисля за нищо подобно, това време постепенно може да бъде увеличавано. Проблемът, който установих е, че вече самият мозък до такава степен е запомнил и начертал страхуваните ситуации, че дори да мисля за приятни и най-различни неща, той си пуска стресовите реакции във всяка вече заучена ситуация - тълпи от хора, площади, отдалечаване от дома, пътуване сам, нощуване далеч и т.н. Т.е, намирайки се в тях, няма значение за какво друго мисля.

Моята идея беше следната - подобно на медитацията, която всеки ден правя за 5-6 минути /засега само толкова успявам, но мисля да стигна поне до 10-15/, докато вървя по площада да изключа всички мисли - да не ги гоня, но само да ги наблюдавам, без да ги следвам и без анализи, т.е да не ги идентифицирам с реалните си усещания. След това пробвах да мисля, но например за това как ще карам колата, която харесвам и ще ускорявам и ще се кефя как набира. Получи се, но проблемът е, че заради вече заучената рефлексно-условна реакция, симптомите си бяха там - всичко се люлееше и т.н. Това, от своя страна, провокира настъпването на "самозащитните" мисли. 

Понеже обичам да се возя и да шофирам и много обичам природата, онзи ден реших да отида сам с колата до едно място, което се намира на 20 километра от вкъщи и има хубава гледка. През цялото време мислех за нея, как ще направя снимки с телефона и ще си кача във Фб и не съм имал нито една мисъл за друго. Но, по средата на пътя започнах да усещам замайване, леко сърцебиене и страх и това веднага насочи мислите в типичните патологични насоки - ако нещо стане, кой ще помогне, може да се окажа безпомощен, искам веднага да се озова вкъщи и др. Пробвах веднага да ги променя и да си кажа да става каквото ще и отново се върнах на мисленето за снимки с телефона, но вече реакцията беше задействана и симптомите си останаха.

Притеснявам се, че в много от ситуациите мислите следват физическия симптом, а не го провокират и не са първи. 

Като ми писне излизам без никакви планове, стратегии, мисли за страха и тактики - просто излизам и мисля за друго, подобно на препоръката на Диана. Тогава симптомите си ги има отново и всичко си е същото, само дето не си казвам "сега ако ми прилошее и т.н и не влизам в анализи". Но усещанията си ги има.

 

[Полина Юлиева]

преди 5 часа, Човек_88 каза:

Явно не си давам сметка за тях и не мога да ги разчета директно, защото са несъзнавани и затова не правя нищо. 

Точно това имах предвид - може би нямаш идея какво поражда симптомите ти, защото то е извън съ/знанието ти. И как се бориш с нещо, което не знаеш какво е? На сляпо ли? 

И аз така, като почне нещо да трака в колата, отварям капака и гледам, гледам, побутвам тук-там, подкарвам я сред природата да подиша чист въздух, пък накрая - ща не ща, отивам до автосервиза...

[д-р Тодор Първанов]

,, ако нещо стане,,,

Всъщност, всичко е казано. Стахът е  от ,,НЕЩО МОЖЕ ДА МИ СТАНЕ,,.

Всеки нормален човек, който си мисли,че нещо може да му стане и то такова лошо нещо ,че да бъде ,, окажа БЕЗПОМОЩЕН,,  и ще бъде в ситуация в която няма ,,КОЙ ДА МИ ПОМОГНЕ,,.

,,НЕЩО МОЖЕ ДА МИ СТАНЕ,,.  ,, окажа БЕЗПОМОЩЕН,, няма ,,КОЙ ДА МИ ПОМОГНЕ,,.

са си напълно осъзнати мисли. Това страхът ти, нищо повече.

[Човек_88]

Д-р Първанов е напълно прав. Когато тези мисли възникват /било поради неутрален физически стимул, било сами, било поради припознаване на ситуация като опасна/, те сами по себе си качват адреналина, което пък от своя страна води до последващо получаване на страхуваната ПА. Точно затова искам когато реша да мога да получавам най-силната ПА в света, защото така ще се убедя, че каквото и да си мисля, няма какво реално и толкова опасно да стане. А сега се снишавам, изтърпявам ги и едва ли не си мисля, че сега е минало, но следващият път може да е още по-зле.

Как си представям решението - промяна на мисленето. А как си представям промяната на мисленето? Не знам. Може би с придобиването на смелост и мъжество, тъй като никой смел и войнствен човек не си мисли такива глупости. Например когато се ядосам /гневът потиска страха и паниката/ или когато толкова ми писне от всичко, че кажа "да става каквото ще", или когато изляза с искреното желание да получа ПА и дори да припадна, тогава НИЩО не се случва.

Обаче има ситуации, в които наистина не искам ПА и симптоми, не ги предизвиквам, отблъсквам ги, страх ме е наистина "да не ми стане нещо" и те тогава ме връхлитат с пълна сила.

Редактирано Октомври 19, 2018 от Човек_88

[д-р Тодор Първанов]

,,Как си представям решението - промяна на мисленето. А как си представям промяната на мисленето? ,,

А, защо просто не си представиш, как се запознаваш с един човек, който има коренно различно от твоето мислене и се чувства щастлив и доволен от живота си.След това си представи,че му станеш ученик и се учиш,  от него, как да мислиш по по-различен начин.

Това е психотерапията .

[Човек_88]

Да, това може би и това е вариант. Тук е моментът да спомена и още нещо. Искам да разкажа защо смелостта е заложена в мен много отдавна и само трябва да й се даде път, за да се отприщи отново. 

Преди да получа ПР, бях много смел човек. Околните постоянно ми се възхищаваха как пътувам с колата на 600 километра от моята къща посред нощите. Когато лятото беше 40 градуса на слънце, масово хората припадаха, а аз се смеех на предупрежденията им и си мислех, че това са някакви хипохондрици и страхливци и че на мен няма да се случи и крачех бодро из улиците в жегата, без световъртеж и други усещания. Нещо повече - не само че няма да се случи, а и че да се случи ми е все тая. Катерех се по височини, разхождах се в планината и гората през нощта с кучето, дори карах колата по различен начин. Сега карам като бабичка с 90, а тогава си карах с други скорости /но ок, конкретно това може и да е за добро/. Бях решителен, по-настъпателен и наистина живеех, а сега съществувам. И най-куриозното е, че по онова време, аз имах роднина с активно паническо разстройство, за който винаги съм казвал, че не мога да повярвам, че има човек на земята, който да има такива страхове и мисли и че това е пълна глупост, че са лигавщини, че от него си зависи контролът и т.н.

Сещам се за едно постижение в пубертета. Сега го отчитам като "постижение", тогава си беше норма за мен - веднъж ми беше паднало кръвното, понеже не бях закусвал и обядвал, вследствие на което ми се виеше свят и имах чувство, че ще припадна. Това не ме уплаши нито за миг. Докторът ми каза да се наям и да полегна. Аз се наядох и НЕ полегнах, защото за мен това беше губене на време. Излязох навън и отидох на кафе и след 1-2 часа ми размина. Е не е ли това смелост? С ниското си кръвно като нищо можех да припадна в кафето. Но ми беше все тая. Ако сега това ми се случи, ще се "наакам" от страх и никога няма да изляза от нас докато не ми се нормализира кръвното.

Аз не знаех какво е страх. Вследствие на много стрес покрай изпитите обаче, получих първата си ПА и оттогава всичко се преобърна и ме направи плах, боязлив, страхлив и с такива страхливи мисли. Сигурността ми се срина. Трябва да се върна към предишния си образ.

Искам да стана същия човек като преди. То пред тези ограничения сега, по-добре вярно да умра. Ама лошото е, че мен не ме е страх от умиране, защото подсъзнателно знам, че за 10 години не съм умрял нито веднъж и защото от тоновете изчетена инфо знам, че от ПА не се умира. Пък и не мога да си позволя да умра - "това ще съсипе репутацията ми." Хаха. Но ме е страх от загуба на контрола, от оставането безпомощен и от ескалирането на симптомите и чувстванията. Един вид "сега не ескалираха, ама знае ли се следващия път, майка му стара."

 

[Орлин Баев]

Току-що, Човек_88 каза:

Трябва да се върна към предишния си образ.

Искам да стана същия човек като преди.

Същият няма да станеш. Далеч по-цялостен, щастлив, смислен, не по детски, а сърцато смел и обичащ. Вече вървиш в посоката. Човекът, към когото си се насочил, ще помогне с лекота!

[Диляна Колева]

В ‎18‎.‎10‎.‎2018‎ г. at 10:29, Човек_88 каза:

 

 

Съгласен съм с всичко - ако няма мисли, посветени на това, няма да има страх и усещания. но Как да ги спра? 

 

Ще ти споделя преживяване от последните си дни. Водих уъркшоп с хора, които поставям в изолирана среда за три денонощия. В това време те имат интензивни игри и случвания, противопоставяния и общуване само по между си. За три денонощия те обменят много, много личен опит и информация, с което помагат много на себе си и на групата. Аз самата се уча много от тях. Сега случването беше уникално за мен, от една страна успях да видя уникалното завъртане, което може да направи психиката с възприятията на човек и той да не вижда всичко онова, което другите виждат и да страда, от друга страна простотата, с която може да се реши един иначе труден за решение проблем.

Едно от споделянията много ми се иска да го споделя с теб, защото то ще ти даде нова насока.

Една жена сподели, че след първата нощ, е решила след излизането да спре цигарите. Но беше скептична към това, че ще успее да се пребори с мислите си за пушенето и с навика да търси цигари. Тогава, друга жена от групата сподели нейният начин, който е уникален в простотата си, но супер ефективен. Тя каза така.

"Една сутрин станах и си казах, че от днес не искам да пуша. Представих си, че цигарите са изчезнали от света. Просто ги няма вече. Така аз нямаше, с какво да се боря и на какво да се противопоставям. Просто приех, че от този ден цигарите са изчезнали. Влизах в магазините и когато видех цигари си представях, че това са някакви картинки и нямат нищо общо с цигарите. Видех, ли някой да пуши си представях, че това е фалшив образ и не го мислех. Просто приех за вярно, че цигарите не съществуват вече. И така успях да ги откажа."

Без да знае, тя е използвала една от уникалните техники на Франкъл, да вкараме в ход изборът какво да си представим и как да се чувстваме.

Ако в историята на жената на мястото на пушенето и мисленето за цигарите, сложиш страхът и мисленето за него, как би продължил фантазията?

Искам да обърнеш внимание, че тук няма борба с желанието за пушенето и СПРАВЯНЕ с проблема. Тук просто е отрязан Проблемът.

 

Редактирано Октомври 22, 2018 от Диляна Колева

[Човек_88]

Мерси за отговора.

Бих продължил фантазията така:

Една сутрин ще стана и ще си кажа, че от днес не искам да изпитвам емоцията, наречена страх и физическият симптом, наречен световъртеж. Ще си представя, че те вече са изчезнали от света и никой не знае какво представляват. Съответно аз няма с какво да се боря и на какво да се противопоставям. Просто приемам, че от този ден страхът и световъртежът са изчезнали. 

В случай, че все пак, по някаква причина изпитам страх /поради реална опасност - например при земетресение/ или световъртеж - при умишлено въртене на стол, избирам да не ги окачествявам като страшни, лоши и неприятни а като приятен емоционален и физически стимул и прилив на енергия - същите каквито изпитвам като разбера, че съм взел изпита си с 6.

Ще си представя, че в случай на неочквано връхлетяла паник атака, когато всичко ескалира, вместо да се плаша и да мисля, че съм безпомощен, нещо ще ми стане, никой няма да ми помогне и т.н., да избера да разглеждам този адреналин като кулминационна фаза на оргазъм, преди свършване, т.е супер приятно, зареждащо, мотивиращо и тласкащо. 

Това ми допада и е описано в първата глава на книгата на Уейн Дайър - "Вашите слаби места".

 

[Човек_88]

преди 8 часа, Диляна Колева каза:

 

Искам да обърнеш внимание, че тук няма борба с желанието за пушенето и СПРАВЯНЕ с проблема. Тук просто е отрязан Проблемът.

 

Понеже това е нова информация, след редактирането на поста ти, добавям коментар и за нея и питам нещо друго:

Днес сутринта излязох по площада с нагласата да се разходя и да мисля за работата си. Симптомите се появиха, обаче аз продължих да мисля за работата си, за кучето си, за плащането на сметките и т.н. Положителният ефект се изразяваше в това, че не допуснах появяването на катастрофалните мисли и не раздух ситуацията, защото мислех за съвсем други неща. Но самите неприятни физически усещания си бяха там и макар че мислех за съвсем други неща, залитах и ги усещах. Въпреки това не съм се старал да ги намалявам или гоня, просто не мислех абсолютно нищо за тях, а за други теми.

Радвам се, че успях да не мисля изобщо за страх и световъртежи, но защо това не повлия симптомите?

Имам чувство, че мозъкът автоматично е запомнил тези места и ситуации и си пуска адреналин, без значение за какво мисля.

 

Редактирано Октомври 23, 2018 от Човек_88

[д-р Тодор Първанов]

,,Имам чувство, че мозъкът автоматично е запомнил тези места и ситуации и си пуска адреналин, без значение за какво мисля.,,

Taka e, с течение на времето, като види, че ти вече не се страхуваш от тях, ще спре да пуска напрежението.Процеса се нарича ,,системна десенсибилизация,,.Повтарям - СИСТЕМНА.Не еднократна или петкратна.