Как да приема реалността...

[blindedbyblood]

Здравейте! Трудно ми беше да формулирам тази тема... но мисля, че това е коренът на проблема ми. 

Ще започна с това, че като дете бях доста интровертна и пасивна, предпочитах да съм сама и да си чета книги... като цяло, в измислен свят си живеех.

 

След това изкарах доста труден пубертет, съучениците ми ме отхвърлиха, майка ми беше по-строга от нормалното, имах няколко операции, появи се ОКР, последва депресия... т.е. станах още по-затворена, не излизах почти никъде, самочувствието нулево, имах проблеми с общуването. Имах 1-2 приятелки, а за момчета не можех и да мисля... с изключение на някои опити в 8-9 клас, но бях отхвърлена и съвсем се затворих относно тази тема. Но все пак бях романтична натура и трябваше да запълвам някак си тази неудовлетворена потребност. Започнах да си измислям разни истории, в които главната героиня беше точно момиче като мен, но след това й се случваха някакви любовни неща, като мъжкият образ също беше добре премислен и предполагам, че е отговарял на собствените ми желания...

 

В този период, когато, както казах, смятах, че никой не ме разбира, случайно попаднах на един човек в интернет. Той веднага ме впечатли, преди всичко колко е интелигентен и как от самото начало разговорът с него тръгна идеално. Дотогава всички момчета около мен ми се струваха твърде посредствени или обикновени и бях много отчаяна. За първи път срещах човек, с който мога да съм "себе си" и да си говоря съвсем свободно и той очевидно се интересуваше от мен. Това беше преди близо 7 години, тогава бях на 17. И предполагам, че е нормално на тази възраст, срещайки човек, който е "всичко, което съм търсила", да храня някакви надежди и чувства... в един период той изчезна от пространството и на мен ми беше много тъжно, 1 година не си бяхме писали, но после, пре 2009, го намерих в друг сайт и му писах там. Всъщност оттам се започна и голямото "обсебване". Започнахме пак да си пишем и той показваше видим интерес към мен, преди бяхме по-скоро като приятели, но от онзи момент той започна да флиртува с мен, непрекъснато ми намекваше, че ме харесва, и аз бях на седмото небе, само това чаках да видя. Той тогава беше в САЩ, а иначе не е от България, но е от съседна държава и наполовина българин. Намекваше ми, че би живял в България, защото в неговата държава не му харесвало... И така, от онзи момент аз го идеализирах напълно, чувствах се страхотно, когато си говорим, възхищавах се на всяко нещо, което казва. Още тогава обаче той започна да ми "споделя", че не бил човек за сериозна връзка, обичал да се чувства "свободен". Аз обаче бях доловила, че е доста чувствителен (като мен) и смятах, че просто не може да намери това, което търси... После призна, че има приятелка, с която работят в САЩ, но не издържал повече  с нея, защото отношенията им ставали прекалено сериозни. Аз бях повече от убедена, че ние сме родени един за друг и той просто е чакал мен... Прощавайте, със сигурност звучи наивно, но бях на 19 и нямах никакъв опит с такива отношения...

 

И така, чак следващата година, 2010, се видяхме на живо, той се държеше много свободно и приятелски, по принцип си е много общителен и лесно влиза в контакт, за разлика от мен. А аз бях супер притеснена и сигурно ми е личало колко много го харесвам. Нищо "любовно" не се случи тогава. Но аз бях все така главозамаяна и си вярвах, че рано или късно ще се получи... Но времето си минаваше и с него нищо не се случваше, дори през лятото на 2010 ме прецака доста гадно относно една среща, която трябваше да имаме, беше ми обещал, че ще ми осигури преспиване в един апартамент и в последния момент ми каза, че няма да може. Чувствах се ужасно. И в крайна сметка започнах афера с едно друго момче, тъй като все пак имах нужда от нещо по-"реално". Впоследствие с онова момче започнахме по-сериозна връзка, дори бях се влюбила в него и за момент изоставих "идеала" си. Но през 2011 заминах на семинар в неговата държава, дори в неговия град (столицата) и се виждахме няколко пъти там. В онзи момент точно отношенията ми с приятеля ми бяха започнали да охладняват, започнах да се убеждавам, че не сме един за друг... и се появява Той. Като го видях, всичко започна отначало. Бях сигурна тогава, че е време да се случи нещо с него. Да, но нищо не се случи. Той не направи абсолютно нищо, дори имах чувството, че му е все едно ще се видим ли или не. Иначе беше много услужлив и уж се опитваше да ми помага там. И така си тръгнах доста разочарована, но надеждите ми изобщо не бяха угаснали. Сега, пишейки това, си давам сметка колко трябва да се е вкоренила в мен тази фикс идея. После скъсах с приятеля ми, но не му казах, че е заради друг. И оттам нататък забравих за идеята, че мога да имам връзка с някой друг. Абсолютно всички сравнявах с "идеала" си и никой не можеше да се сравни с него. 

 

Миналото лято обаче отидох на сезонна работа и там срещнах друг човек, с който бяхме колеги. В началото изобщо не съм си помисляла за нещо с него, както казах, бях си "закотвена" в онази неосъществена любов. А и колегата ми далеч не се покриваше с "идеала" ми. Дори в началото ми направи впечатление на доста посредствен, а и е спортист, не си пада много по интелектуални занимания. Но в един момент, необяснимо за мен, започнах да усещам привличане към него, а и той очевидно ме харесваше. В един момент вече станахме двойка, но след това той започна да се отдръпва от мен и аз много страдах, разбрах, че явно съм се влюбила много силно. Отношенията ни и досега са "на приливи и отливи". Ще съкратя разказа, тъй като стана твърде дълъг.

 

След края на лятото моят "идеал" ми сервира, че има намерение да идва в София. И започнах пак да премислям всичко. От една страна бях много влюбена в колегата ми, от друга си казвах "ето, отваря ми се възможност най-после нещо да стане с него". Но от онзи момент, преди 8 месеца, започнах вече да си давам сметка в какъв човек съм била влюбена толкова години. Започнах да виждам в него качества, за които не съм се замисляла преди - например това, че е егоистичен, егоцентричен, има неуравновесеност в него, дори бих казала, има склонност към алкохолизъм, защото съм била свидетел на негови пиянски "изцепки". По-важното е, че започнах да усещам тези неща на много по-дълбоко от разума ниво, сега дори чертите на лицето му ми говорят за това, а отделно и отношението, което е показвал към мен. Той е от хората, които действително умеят да заблуждават с първото впечатление, започнах да се питам дали зад тази пресилена общителност не крие неуравновесеността си и зад привидното желание "да помага" егоизма си... Идеалният образ се разпадна, но с него се разпадна и едно много здраво ядро в моята личност - усещането, че съм намерила точния човек за мен... И досега не мога да се отърся от това, все пак идеята беше фискирана много време, вече знам, че той не е човекът за мен (а и изобщо за сериони отношения), че никога не би направил нещо за мен, което не е в негов интерес, но не мога да се отърся от онзи идеален образ в съзнанието ми отпреди 5 години, за който се бях хванала толкова здраво. Изпитвам огромен страх от нови връзки, ето с колегата ми има шанс да се съберем отново, но аз буквално умирам от страх, имам чувството, че ще стане като с първия ми приятел, че ще усетя онова разочарование... както казах, той е доста далеч от онзи образ. Забравих да кажа, че моят "идеал" в крайна сметка не дойде тук (той има навика да си говори някакви неща без да е сигурно нищо) и замина за друга държава. И така, тази история изглежда приключена, но с някаква недозараснала рана. 

 

Всъщност, нямаше да разказвам това тук, ако не бях осъзнала, че проблемът ми е по-глобален, отколкото изглежда (т.е. не се припокрива само с тази история). И той е, че ми е много трудно (за момента невъзможно) да приемам нещата и хората каквито са, а винаги ги виждам в "по-добър" вариант. Предполагам, че хора като мен често си намират някой отдалечен от тях човек, за когото свободно могат да хранят различни илюзии и да го идеализират. Да си казват "ето, ако той беше тук, щеше да е съвсем различно..." Това при мен не важи само за любовните отношения, важи за всичко около мен. Имам и фиксация в едно старо приятелство, с едно момиче, което ме предаде в много труден за мен момент, но още си тъгувам по "добрите стари времена", защото наистина имахме страхотни моменти и все си повтарям как още не съм намерила подобно приятелство. И така, мога да кажа, че не живея, а по-скоро съществувам, с някакъв горчив привкус. Бях чела в една книга как най-удачният начин да си причиним страдание е да живеем с мотото "много са ми ценни моите идеи и представи". Ами да, на мен, уви, все още са ми много ценни и ако нещо не отговаря на тях, просто си живуркам в някаква апатия... Това е, което исках да споделя с вас... как мислите, че мога да се науча да приемам реалността и реалните хора около мен, без идеализиране на чувства и отношения? Предполагам, че и вродената ми тревожност играе роля, имам нужда да контролирам всичко, което ми се случва. А във фантазиите ние сме творци и на събитията, и на хората.

 

[mvm]

как мислите, че мога да се науча да приемам реалността и реалните хора около мен, без идеализиране на чувства и отношения?

 

 

 

Представи си, че в теб живеят две момичета - едното ,което  приема реалността, а другото, което живеее в мечтите и идеалите.

Първото ще е за пред хората, а второто ще е с теб, когато останеш сама със себе си. 

[Диляна Колева]

" И той е, че ми е много трудно (за момента невъзможно) да приемам нещата и хората каквито са, а винаги ги виждам в "по-добър" вариант."

 

Тук излиза въпросът: Какво е онова, което не можеш да приемеш в себе си, такова каквото е? Какво те кара да мислиш, че не си достатъчно добра?

 

Може да ти се стори странно, защо ти задавам точно тези въпроси.

Като социални същества, ние оформяме и поддържаме поведението си, визията си, често мечтите и вярванията в следствие на комуникацията ни с обкръжаващите ни.

Хората, с които комуникираме, са нещо като огледала за нас. Липсата на Умението да се погледнем отстрани, създава несъзнателната реакция да проектираме собствената си неудовлетвореност върху хората край нас. По този начин виждайки, това което не харесваме в самите себе си, можем да го изследваме, да мислим върху него и да търсим начини да го променим. Проблемът идва, когато ние не осъществяваме промяната в себе си, а очакваме тя да се случи с другите. Това поражда голямо неудовлетворение и разочарование. Но то е нереално, тъй като хората върху които се проектираме нямат проблемите, които ние виждаме в тях, те са само и единствено в нашата глава. 

Какво в теб се дразни от поведението на даден човек? Това е въпросът. Тъй като този човек ние не можем да променим, но можем да поработим със себе си - да се научим да се харесваме, да се самозаявяваме, да се противопоставяме, да бъдем уверени, да имаме позиция, тогава отношенията ни с хората ще се подобрят, не защото те ще станат по - добри, разбиращи и коректни, а защото ние ще знаем силата си.

[д-р Тодор Първанов]

 ,,вродената ми тревожност играе роля, имам нужда да контролирам всичко, което ми се случва.,,

 

 

Сама си посочила причината.За решаването на проблема може да ти изпиша страници, стотици страници.Въпроса е,че според мен няма смисъл.Ресурсите на форума и книгите няма да ти помогната или поне не в разумен срок-след години може  би.За това те съветвам да потърсиш помощ от психолог или психотерапевт.

[blindedbyblood]

Благодаря на всички за включването!

 

mvm, Аз това "за пред хората" съм го пробвала...не става, няма смисъл да живея зад някаква маска. Искам за себе си да я приемам.

 

Диляна Колева, всъщност не ме учудват въпросите Предполагам, че оттам произтича проблемът. 

Какво не мога да приема в себе си? - Ами това, че съм прекалено чувствителна, приемам навътре всякакви забележки, обиди, критика... освен това не се задържам много в реалността, лесно се разсейвам.  Оттам и изпадам в глупави ситуации, малко съм флегматична, не ме бива много за физическа дейност. И колкото и нелепо да звучи, именно такива неща наистина ме карат да се чувствам по-"нисша" от другите - основно това, че не съм достатъчно приспособена към всекидневния живот. Много често и заради това изглеждам някак по-глупава в очите на другите и това ме потиска естествено. Трудно ми е да го приема, макар и да съм се научила горе-долу, с малко повече чувство за хумор и самоирония.

 

Какво не ми харесва в хората около мен? - На първо място, че са много повърхностни в моите очи, на моменти разсъждават елементарно, имат вкус към по-плитки неща...не всички, разбира се, но 90% в една или друга степен. Не знам, просто като повечето интроверти имам много интереси и съм изчела доста и рядко срещам хора, които да са на същото ниво. Ако ги срещам, то е предимно по интернет. Освен това ми изглеждат твърде стандартни като идеи или начин на живот, а аз съм си индивидуалист .  Освен това, не ми харесва, че не са достатъчно искрени, че са малодушни, ходят си като стадо овце. И че повечето имат повече самочувствие, отколкото са им възможностите (пак според мен). Не казвам, че аз съм най-умната и разбиращата, но факт е, усещам, че съм на по-високо ниво от повечето хора около мен. 

И тук започвам да се чудя кое е правилното - за  да ги приема такива, да ме удовлетворяват такива, предполагам, че трябва да се смъкна на тяхното ниво. Трябва да започна да мисля по-близко до тях, т.е. да не се задълбочавам толкова. Това ли е начинът наистина?

От друга страна има друг парадокс - ок, срещам и хора, с които уж си пасваме идеално, и в един момент се оказва, че "не стават" - както онзи, за когото изписах толкова и бившата ми най-добра приятелка. Особено за нея след това си дадох сметка колко зле ми е влияела. Защо ми беше толкова добре с нея - ами защото бяхме абсолютно еднакви, интроверти, с ниска самооценка, аутсайдери, имахме много и разностранни интереси, мислехме почти еднакво.. с малката разлика, че аз имах желание да се променям, да се развивам, а тя нямаше. Според нея светът е ужасно място, хората не струват, животът е ад. Иначе и двете споделяхме някакви инфантилни разбирания за любовта, за отношенията... смятахме, че трябва да се появи някой идеален за нас. Където и да се появяхме заедно, накрая винаги се отцепвахме само двете и не общувахме с никой друг. Като затворена секта бяхме. И в един момент тя ми заяви, така от нищото, че не иска да ме вижда повече. Аз съм била много негативна и съм й предавала негативна енергия. Това просто ме съсипа. Чак след това, като разбрах какво е говорила зад гърба ми, си дадох сметка, че е много завистлив и комплексиран човек, че явно и аз съм я комплексирала и е решила да проектира нещата, които не понася в себе си, върху мен. И ето, сега вместо да се радвам, че съм се отървала от такъв човек, аз продължавам да си тъгувам по времето, когато бяхме неразделни. Само защото тогава наистина усещах, че съм с човек точно като за мен. Нещо подобно е и с онзи човек, за когото писах в първия пост. Всъщност при него вече ми е ясно, че е било само илюзия, но поне ме правеше щастлива.

Предполага, че от моята нагласа идва всичко - от мъжете търся да са това, което на мен ми се иска да бъда или да ми предложат живота, който ми се иска да имам. От приятелите искам да са същите като мен, да мислим еднакво. И всичко останало ми е трудно да го приема.

 

Последната година особено беше някакъв ужас, изведнъж преустанових контактите с много "близки" хора, оказах се с разбити илюзии в любовен план и с някакво неясно бъдеще, отделно се появиха някакви ужасни страхове от нещо фатално, панически атаки. И всеки път, като усетя пристъпи на ПА, обикновено при някаква стресираща мисъл, какво правя - започвам да си фантазирам някакви неща, както би ми се искало да бъдат, и така постепенно туширам страха. И след това си давам сметка, че животът ми е толкова далеч от това, което си представям, че нищо не е както "трябва" да бъде и изобщо, трудно ми е да намеря смисъл да живея този живот. Наскоро се събудих внезапно през нощта и се разревах, започнах пак да премислям защо всичко това се случва на мен, защо не ми върви в нищо. И стигнах до заключението, че явно нещо в мен не е наред и трябва да работя върху себе си. Че ми липсва на първо място любов към себе си.

 

Д-р Първанов, психотерапия съм пробвала преди една година, само че както можете да се убедите от този пост, съществена промяна няма, нито с ОКР, нито с тревожността, нито със социалната адаптация. Да кажем,че получих известно "просветление", но то очевидно не е било достатъчно. За момента нямам възможност да се заема с нова такава, при положение, че още 2-3 седмици ще съм тук и после заминавам на работа. А и ако започна психотерапия, бих се концентрирала върху нещата, за които знам, че няма как аз да си помогна - например окр или генерализираната тревожност. Все си мисля, че за постигане на повече хармония със света бих могла и сама да работя. Не искам да чакам просто някой да ме "измъкне". Преди известно време започнах да се занимавам с йога, абсолютно всяка сутрин и вечер си правя една програма, която гледам в интернет. Това е начинът, за който аз съм се сетила. Прецених, че имам нужда от физическо раздвижване и някакви духовни практики. Ако смятате, че бих могла да направя още нещо за себе си, ще се радвам да го чуя. 

[Диляна Колева]

Всъщност вторият ми въпрос беше: Какво те кара да мислиш, че не си достатъчно добра?

 

Чувайки го по този начин:

 

 

 

 

Какво не ми харесва в хората около мен?

и отговорът който следва, идва да каже, колко е изместен вътрешния ти център.

Или онази самооценка за която говорим.

Всъщност, когато говорим за теб, нас хората не ни интересуват, изобщо.

Всеки живее своя собствен живот както намери за добре и носи своята отговорност за това. 

Поставянето на висок "идеал", приемането на нещата с онази болезнена сериозност, която разболява, следването на някакъв перфекционизъм и вдигането на летвата, постоянното откритие, че "аз не съм като другите" , "те не са на нивото ми", говорят за огромна вътрешна неудовлетвореност, с която нямаш смелост да се сблъскаш.

Това разминаване води до  повишаване нивото на тревожност и говори за силно занижена самооценка. 

За да се повлияе тревожността е необходимо да се работи над тези мисловни модели.  Ти ги пазиш много старателно, затова и работата няма да е кратка и лесна. Очаквайки психотерапията да повлияе само следствията - симптомите на ОКР и тревожността, без да се занимава с нищо друго всъщност влизаш в голяма заблуда.

Една от основните задачи на терапията е да ти даде насоки, знания и умения как да се измъкнеш, всъщност никой друг не може да те измъкне освен ти самата, но имаш избор дали по - лесно да придобиеш знанията и да развиеш уменията или по - бавно.

Редактирано Юни 16, 2014 от didi_ts - Диляна Колева

[blindedbyblood]

Съжалявам, че дълго време не успях да пиша тук. 

Относно отговора ми - аз малко се обърках тогава и разбрах, че въпросът е какво в хората ме дразни, а сега виждам, че е бил "какво в мен се дразни от хората". Съжалявам, просто не съм го прочела тогава както трябва...

Но да, Диди, относно това за високия ми идеал сте права Аз знам каква е причината (поне си мисля, че знам хаха) - понеже, както казах, имах една приятелка, с която имахме ужасно много общи неща, а аз се имам за малко странен човек, просто имам по-алтернативни начини за забавление и тя беше като мен, прекарвархме си страхотно. Но общуването ни е било и на много по-задълбочено ниво, не е било само иху-ихи. Преди това пак имах подобна приятелка, само че в училище, но и с нея стигнахме до момент, в който спряхме да си говорим. И така, след като вече съм имала такива хора, с които мога да съм себе си без никакъв проблем, започнах да чувствам празнота с другите. Винаги трябваше аз да се нагаждам към тях, да си създавам някакъв "приемлив" образ, а усещах, че имам потребност от нещо друго. Например преди години движех за известно време с хора, които постоянно излизаха по купони, дискотеки, основните им теми на разговор бяха мъже. И аз се опитвах да съм нещо като тях, да потисна истинската си същност (инровертна) и това ме докара до такава депресия, в един момент, когато бях с тях по заведения, ми идваше да се разрева и постоянно си мислех "боже, какво правя тук, това не е моето място, това не съм аз". В момента повечето хора, с които общувам по-често, пак са доста различни от мен, усещам, че дори да се сближим и да ги приема за един период, после пак ще изпадна в депресия и ще усетя, че съм изгубила себе си. В момента не излизам почти никъде, постоянно седя затворена вкъщи, имам страхотни пристъпи на ОКР и се чудя как да ги потисна. Всъщност, пишейки "как да приема реалността" несъзнателно съм обхванала всички проблеми, не само този с приемането на хората около мен. В последните 12 години реалността е толкова потискаща за мен, че понякога си мисля как ако нямах въображение, сигурно щях да съм полудяла. Започнах да си фантазирам разни истории (някои дори съм написала), в които главните герои са нещо като мен, само че им създавам някои условия, които на мен ми липсват и после постепенно ги "измъквам" от тежките им ситуации. Това се оказа много добър заместител на моята реалност, която винаги сякаш ми предлагаше толкова малко, в сравнение с онова, от което имах нужда. И така, конкретно що се отнася до общуването, когато усещах пристъпи на самота и чувство за отхвърленост, просто си измислях ситуации, в които имам точните хора до себе си. Ако не правя това, имам чувството, че съвсем ще затъна в депресия. Но от друга страна то е и като омагьосан кръг, защото реалността винаги се разминава с това, което си фантазирам. Проблемът е и че скоро ще стана на 25 г., усещам, че малко ми е минало времето за такъв начина на справяне, предполагам, че е инфантилен. Но от друга страна на мен ми липсват поне 10 години от живота ми, никога не съм имала нормален живот на тийнейджър. Онази приятелка, с която бяхме толкова близки, беше нещо като мен и много често ни идваше да правим някакви неща, типични даже не за тийнейджъри, а за деца. С нея изживях поне част от всичко онова, което бях пропуснала, това бяха най-пълноценните моменти в живота ми. Обаче в момента се чувствам някъде на 17-18 години, не мога да приема факта, че съм "пораснала" и имам чувството, че просто имам да наваксвам още пропуснати неща. И така, не знам дали оттам тръгва проблемът, но мисля, че нещата, които изложих, играят немалка роля.

[Диляна Колева]

Основна роля играе грубото разминаване на действителността с желаната такава. Това състояние винаги води до стрес, който се трансформира и проявява под различни форми.

Основното което ти е нужно е да харесаш себе си, да поработиш над самооценката си и да създадеш действителност, която ти харесва.

Не случайно казвам - да създадеш - защото е голяма заблуда мисленето, че действителността е такава каквато е. Чрез промяната на обстоятелствата и нашата работа по тях, ние променяме своята действителност. Често тревожните състояния са сигнал точно за това, те се явяват спъпало, което преминавайки го, човек открива една нова действителност. Светът уж е същият, но те вече не са същите в него, което означава, че могат да работят с настоящето си по различен начин, който да им харесва.

Ето един пример, сюжетите, които правиш и пишеш като разкази, за теб са проява на инфантилност, аз обаче ги виждам като творчески акт, който може да търпи развитие, за да се случи това обаче, е необходима смелост, за да помечтаеш, после да го планираш и да го реализираш. Имам позната с подобен тип проблеми, на която в момента съдействаме да издаде книжка с първата си фантастична приказка, организирахме детски конкурс и децата ще и нарисуват прекрасни картинки. Но тя имаше смелостта да помечтае, да сподели и така при нея попадат правилните хора. 

Всичко е в теб и твоята гледна точка за света, всичко останало се случва когато сме готови да го приемем.

 

Относно ОКР , не знам какви са симптомите и ти сама ли го определи или е определено от специалист, но това състояние се повлиява добре, чрез поведенческа терапия. Ако е сигурно, че става въпрос за това.

[blindedbyblood]

Ох, съжалявам, че съм пропуснала отговора в тази тема.. може би от новата ми няма много смисъл.. тъй като в последно време много ме измъчва въпросът откъде да тръгна? Искам да променя себе си, например усещането за себе си, да се чувствам по-силна психически, по-уверена... както казах, започнах йога преди 2 месеца, но наскоро заживях на ново място, съобразявам се с присъствието на хора, а 12 часа дневно съм ангажирана  с работа... трудно мога да поддържам този режим вече.

Симптомите ми са баш ОКР - натрапливи мисли и страхове, склонност към определени ритуали, макар че при мен компулсиите не са много застъпени. За момента няма как да ходя на психотерапия, защото, както казах, имам много натоварен работен ден, на морето съм, вече като се прибера вкъщи, ще се заема с това, Но въпросът е: дотогава какво да правя? А и не смятам, че трябва да чакам някой да се заеме с мен, за да се оправя. Трябва аз сама да почна отнякъде. Но откъде?

[kaloqn_stefanov]

Следиш ли все още темата за да знам дали да отговоря подробно или няма смисъл ?

Ако желаеш може да ми пишеш и на E-mail: kaloqn_stefanov@abv.bg

[Орлин Баев]

Отговори, има смисъл - ще прочетат много други, за които ще е полезно, ако е смислено. 

[Misha64]

преди 11 часа, kaloqn_stefanov каза:

Следиш ли все още темата за да знам дали да отговоря подробно или няма смисъл ?

Ако желаеш може да ми пишеш и на E-mail: kaloqn_stefanov@abv.bg

И на мен темата ми е интересна...и полезна...

[Slunchevi.luchi]

За мен също темата е полезна и от значение, очаквам отговора ти