Какво да правя?

[Noname.]

Здравейте. Най - после се реших да пиша за съвет и се надявам някой да ми помогне някак си.

Аз съм на 15 години и от доста време имам един според мен доста сериозен проблем. Преди доста време без да искам се бях одрала на едно стъкло. Остана ми белег, но това не ме притеснява. От тогава, на сам всеки път, когато съм под напрежение чупя нещо стъклено и почвам да си дера китките. Не си режа вените, но има кръв и не е най - приятното нещо на света. Най- често проблемите, с които се сблъсквам са заради родителите ми... 

Преди бях много добра ученичка и имах само шестици, а когато имах петица те ми се караха. Сега вече съм в училище с доста по- високи изисквания и успехът ми падна. Имам четворки, петици и шестици... но на тях това не им харесва. Не знам как да им обясня, че не това е най- важното в живота ми. Те постоянно ме държат  под напрежение и сега разбирам, че винаги съм учила от страх. Постоянно и непрекъснато когато вляза в стаята при тях се подхваща същият разговор, как си били седели и се чудели защо не знам нещо... Не мога да им обясня, че не мога да знам всичко. Разговорът продължава с това как ако изкарам на някой тест по- ниска оценка ще ги разочаровам много... Стига се до скандал защото аз не мога постоянно да съм под стрес и да знам абсолютно всички и затова, отивам и се успокоявам като се режа. 

Един път майка ми видя белезите и отново ми се кара... сега не мога да споделя с никой. Знам, че имам проблем, но не мога да отида при психолог сама, дори не знам къде.

Помогнете ми! Какво да правя? 

[Диляна Колева]

Здравей Noname, най - добрият вариант да се справиш с това състояние е, да говориш с родителите си и да посетите заедно психолог.

Това вероятно го виждаш, като невъзможно, друг вариант е да говориш с училищния психолог, който да разговаря с тях и да ви насочи къде да отидете.

Като цяло става въпрос за необходимостта от семейна, фамилна терапия.

Какво всъщност се случва с теб?

Това което правиш се нарича автоагресия или агресия насочена към себе си.

Тя се проявява, когато човек не може да се справи с емоция, която му причинява болка. По този начин изнася болката извън себе си и тя става видима, може да я почувства и да види как преминава. Това също може да е опит да се достигне до някого, може би до себе си, един нестандартен начин за говорене, което някак си човекът не може да осъществи.

Вероятно невъзможността ти да кажеш на родителите си всичко, което искаш или да се справиш тежката емоция и обвиненията, провокират в теб тази реакция.

Разгледай някои от най - често срещаните причини и помисли, къде в тях се разпознаваш, след това, ако искаш пиши:

 

- да се отърве от чувството на празнота, опустошение. депресия. чувство на нереалност 

- да се снеме напрежението

- да снеме емоционалната болка, когато емоциите са твърде силни и не може да се пребори, чрез физическата болка става по - лесно.

- изход от  агресията, гнева, чувство на неудовлетвореност. Често поради страх или невъзможност да се справят с тези емоции хората ги насочват навътре, а не извън себе си

- да се отърват от чувството за скованост. Много хора споделят, че се нараняват, за да усетят нещо, каквото и да е. Да се уверят, че са живи. 

- да почувстват заобикалящата ги действителност. Начин да се справят с деперсонализацията, раздвоението, дисоциацията

- заради чувството на защитеност

- за да изпитат еуфория

- за да ен извършат опит за самоубийство

- за да изразят болка, силна емоция, с която не могат да се справят

- за да повлияе на поведението на други хора 

- опитват се да кажат на другите, колко им е трудно и какво става вътре в тях

- вик за помощ

- израз или подтискане на сексуалността

- опит да се справят с чувството на отчуждение, изоставяне, самота

- да потвърди реалността на болката - раните са като доказателство, че емоциите са истински

- често са хора, които са били подложени на насилие в семейството или са наблюдавали такова, продължават да се самонаказват.

- самонаказване за "лошо поведение"

- биохимично снемане на напрежението

- опит за контрол над тялото

- предотвратяване на нещо още по-лошо;

Редактирано Юни 11, 2014 от didi_ts - Диляна Колева

[д-р Тодор Първанов]

Родителите ти имат проблем, не ти.Диди е права, трябва заедно да работите.

[Noname.]

Благодаря Ви за бързият отговор. 
Проблемът е там, че ако им кажа, ще стане по- лошо. Познавам родителите си и знам, че реакцията ще е от рода, че търся внимание или съм луда, или нещо от този сорт. Дори не искам да разбират за това. Първият път когато разбраха, стана скандал и разпространиха на кой ли не, а мен ме беше срам.
Аз също искам да се занимавам с психология, но те не го приемат и искат по- сигурна професия за мен в бъдеще. Искам да се занимавам  с това, защото знам какво е чувството да не можеш да се справиш с нещо и да ти трябва помощ.
За причините. Може би се разпознава в:
- да се снеме напрежението

- да се отърват от чувството за скованост.

- самонаказване за "лошо поведение" ( заради това, че не мога да изкарам оценките, които искат родителите ми) 

Преди смених 2 училища. Първото защото били ниски изискванията, второто, защото просто трябваше да отида в гимназия. Никога не съм се чувствала така добре в някое училище както сега. Преди не знаех какво е да имах приятели. Не съм грозна, тъпа или нещо от този сорт, но винаги се намираше някой, който да настройва другите срещу мен. А сега... Всичко и различна. Имам прекрасни приятели и единственият ми  проблем са родителите ми. Сега когато имам приятели виждам, че оценките не са най - важното. Не излизам навън почти никога, уча, рисувам или се занимавам с нещо други. Не излизам защото ако изляза след това се започва един разговор, които е  просто ... неописуем.
Ще започна от начало. Аз от шест месечно бебе живея с баба ми. Винаги е била много строга и някак си ако не направя нещо както трябва е като родителите ми. Само че не ми се кара или нещо подобно ами ми се сърди и ми натяква някакви неща. Та щом изляза аз тя започва да говори на родителите ми, какви глупости върша навън. А аз не правя нищо лошо и винаги им казвам къде съм и с кой съм. Щом се прибера се започва един разпит и четене на морал, защото те мислят, че излизам с някакви момчета и правя кой ли знае какво. Но всъщност когато излизам, което се случва  много рядко аз просто се разхождам с някой приятел. Нямам гадже, както мислят те. И нямам не защото не искам ами просто защото те не искат и защото и да имам няма да мога дори да излизам с него. 
Страх ме е да не си изгубя приятелите заради това, че се режа и защото не излизам. 
Преди харесвах едно момче, което щом разбра, че се режа спря да общува с мен. Не каза на никой, но започна да ме нарича луда. След това разбра, че не е толкова лесно и забавно и отново сме с приятели, само че не сме като преди. Страх ме е да не се случи същото и с другите ми приятели. 

[mvm]

Приемаш натякванията и забележките на родителите си прекалено сериозно. Друг е въпросът, че може и да са основателни, но да предположим, че не са, както ти казваш.

Станала си техен роб, поне така се чувстваш, никакво собствено мнение и мислене - в резулат си режеш ръцете.,

понеже явно чувстваш някаква безпомощност и безизходица.

 

Искам да ти кажа, че родителите ти няма да са до теб вечно, но ти ще си със себе си, докато си жива. 

Така че, помисли си, нужно ли е да приемаш всичко казано от тях толкова надълбоко и толкова насеризоно?

Има една приказка : Кучетата си лаят, керванът си върви". ...Има и друга :"Пей си, Пенке ле, кой ли те слуша"

[B__]

Доколкото разбирам родителите ти реално не общуват с теб. Грижат се да си нахранена, облечена и най-вече те оценяват по това какви оценки получаваш. Да се режеш може би е и вик да ти обурнат внимание, да общуват с теб, да усетиш топлина. Загрижеността за оценките не е обшуване, а техен компенсаторен механизъм. И аз едно време се бях притеснил за оценките си и как майка ми пилеше на главата ми как шестиците били най-важното, а замомичета било много рано. Е, веднъж попаднах на нейния бележник. Оценките й бяха много по-ниски от моите. Може да питапш родителите си да ти покажат техните бележници И ако наистина имат само шестици, ги попитай колко щастливи ги е направило това десетките години, които са живели след гимназията. 

 

Особено последните години като наблюдавам професионално хората се оказва, че няма значение какви оценки са получавали като ученици. Най-успелите са тези, които са се научили да живеят истинския живот и да общуват, докато са били още ученици. Най-богатите са тези, които са започнали да работят и да създават бизнес възможно най-рано, дори още, когато са били студенти първи, втори курс. Иначе казано, които са се научили да преодоляват ограниченията на околната среда: "Кучетата си лаят, керванът си върви".

 

Казваш, че родителите ти говорили навсякъде и те засрамвали. Най-елементарната семейна етика и уважение към семейството означават семейните тайни да си остават семейни тайни. Засрамването е най-разрушителната човешка емоция. Това е било начин да те контролират и да обявят публично, че това не бил техен срам, а е твой срам........а ти си тяхно дете. 

 

Разбира се, вие сте едно семейство. Носиш много неща от тях. Дадената ситуация може да ти послужи за доста уроци. Може дори да е предимство. Но виж сама как се ограничаваш - най-малкото не излизаш и не общуваш достатъчно. Винаги можеш да намериш решение, дали шрез училищния психолог, дали с нов подход към родителите.