Не приемам отказ

[Янислава]

Здравейте,

скоро навърших 21 години, 5 години поддържах отношения с един човек, 3 от които водихме романтична връзка. Той е на моята възраст, бяхме в един клас и прекарвахме почти цялото си време заедно. След завършването си се записахме като студенти в различни градове, водихме връзка от разстояние 10 месеца, не беше никак лесно. Аз се чувствах изключително тежко в неговото отсъствие-незавършена, не изпитвах нужда от нови контакти, не се интересувах от случващото се около мен, не изследвах новия свят, който се разкриваше пред мен, единственото, което имаше значение за мен беше времето, в което ще се видим отново. Този мой стремеж ме натоварваше по всевъзможни начини: често отсъствах от лекции и упражнения, не създадох приятелски контакти, не проявих желание да започна работа или да се занимавам с нещо извън учебната си програма било то хоби или участие в различни проекти и т.н.. Прекарвах 4 от 7 дни в седмицата при него, в града, в който той учеше, всяка седмица без изключение, за 10 месеца той дойде в града в който аз учех 3-4 пъти. За мен бе немислимо да бъдем на разстояние.  След завършването ни на първи курс той замина за 3 месеца в чужбина. Тогава нещата придобиха друго измерение и без това постоянно водихме спорове, сега отношенията ни сериозно се обтегнаха. Изпитвах ужасен страх да не го изгубя и по този начин го отблъснах от себе си. За да заздравя връзката ни взех решение да се преместя в университет в града където той учи и вече бе изградил стабилни взаимоотношения с хората и прекрасен приятелски кръг, имаше няколко хобита. Деня, в който се прибра от чужбина аз също тъкмо бях пристигнала в новия град, 3 седмица живях в неговия апартамент. В този период от време не се засичахме често и не общувахме помежду си, явно беше дошъл краят на нашата връзка, докато един ден той просто не ми го каза откровено в очите. Бях разбита, в нов почти непознат град, без приятели, без переспективи, единственото което имах там беше той, а вече и това нямах. Вече 9 месеца съм тук на негова територия и това наистина ме унищожава, аз наистина изпитвам силни чувства към него и не мога да си стъпя на краката. Не се интересувам от нищо, нямам поглед на бъдещето си, прибирам се в родния си град и не посещавам учебните си занятия с дни опитвайки се да избягам себе си, но не получава. Единствената мисъл в главата ми е това той отново да бъде до мен, но от негова страна няма никакво желание, той е наясно с това какво иска от живота и аз не съм част от него. Това толкова ме наранява, че не изпитвам желание да създам някакви приятелски кръг, а и да имам желание, не бих могла. Станала съм затворена, страхувам се от общуването и неодобрението на хора, не помня какво е да бъдеш благодарен за това, което имаш и да се радваш на самия живот. Предпочитам да стоя сама, а в тези моменти изпадам в странни нервни състояния, които не мога да си обясня, избухлива съм, сприхава, апатична, изпадам в състояние на аномия, не мога да се преборя със себе си. Постоянно търся допирна точка до това момче, правя всевъзможни опити да го накарам да се върне при мен, но отговора от отсрещната страна винаги е отказ. Толкова пъти съм се самоунижавала при срещите си с него умолявайки го да се върне при мен, че вече родителите ми изпитвам неприязъм към мен и недоумение, защо продължавам да се измъчвам и самоунижавам, непрекъснато тичайки след човек, който отдавна ме е забравил и не иска нищо общо с мен. Говорила съм с много хора, които са ми давали много и различни съвети, но вече близо година положението при мен става все по-лошо и все повече се отдалечавам от същността си. Превърнала съм се в единак самотник, който отблъсква всички около себе си и единствено се самосъжалява. Не мога да приема отказа на този човек да бъде до мен, това е абсолютно единственото нещо, което има значение за мен и всеки ден тая надежда, че днес той може и да промени своето решение, въпреки че зная окончателния му отговор. Проблемът ми е, че се чувствам толкова откъсната от реалността, че губя своето желание за живот всеки следващ ден. Единственият ми стимул за живот е той.

[д-р Тодор Първанов]

,,Не мога да приема отказа на този човек да бъде до мен, това е абсолютно единственото нещо,,

 

Какво ти пречи да го приемеш? Опитай се да си отговориш честно на този въпрос.

[Янислава]

,,Не мога да приема отказа на този човек да бъде до мен, това е абсолютно единственото нещо,,

 

Какво ти пречи да го приемеш? Опитай се да си отговориш честно на този въпрос.

Това, че виждах живота си с този човек и не приемам мисълта някой друг да бъде до мен, или да го видя с друг човек до него. Той е моя избраник.

[Янислава]

,,Не мога да приема отказа на този човек да бъде до мен, това е абсолютно единственото нещо,,

 

Какво ти пречи да го приемеш? Опитай се да си отговориш честно на този въпрос.

 

 

,,Не мога да приема отказа на този човек да бъде до мен, това е абсолютно единственото нещо,,

 

Какво ти пречи да го приемеш? Опитай се да си отговориш честно на този въпрос.

Това, че виждах живота си с този човек и не приемам мисълта някой друг да бъде до мен, или да го видя с друг човек до него. Той е моя избраник.

 

А и всички жертви, които направих за него биха били безсмислени, а времето пропиляно.

[Диляна Колева]

Здравей, превърнала си тази мисъл в автохипноза, с която се "дрогираш" всеки ден. 

Всъщност не става въпрос за чувства или любов, а за болно желание, което вече ти действа като отрова.

Казваш:

" Превърнала съм се в единак самотник, който отблъсква всички около себе си и единствено се самосъжалява."

Ти би ли общувала с такъв човек?

[mvm]

Никой не е незаменим, включително и твоя бивш приятел. Може би е станало по-добре, че той се е оттеглил

[д-р Тодор Първанов]

,,А и всички жертви, които направих за него биха били безсмислени, а времето пропиляно.,,

 

Това направо ме ужаси.Тази година празнувам 30 години щастлив брак. Нарочно пиша празнувам, а не празнувах или ще празнувам.Един щастлив брак е всекидневен празник.И той ще продължи още много години.Причините за това са няколко, но едната от тях е, че нито аз, нито жена ми, сме жертвали нещо от себе си.Как бихме били щастливи след като правим жертви, а и как бих се чувствал аз или тя, ако знаем,че другият го прави.Ужас.

В следващата си връзка не го прави-не прави никакви жертви, не позволявай и някой да го прави за теб, това обрича връзката на сигурен провал.

[Янислава]

Благодаря ви за отделеното внимание, осъзнавам че това което ми казвате е пълната истина и ще се вслушам в думите ви. Ще се обърна към д-р Тодор Първанпв - радвам се за това, че сте изградили толкова стабилни отношения и Ви пожелавам още дълги щастливи години с вашата съпруга, надявам се и аз да постигна подобно щастие един ден. Диляна Колева благодаря Ви, че сте обърнали внимание на проблема ми, бихте ли ме посъветвали как да се "измъкна" от състоянието на автохипноза?

Редактирано Май 28, 2014 от didi_ts - Диляна Колева

[д-р Тодор Първанов]

Диди ще ти даде идея.Аз бих допълнил, че проблема не свършва само с излизането от автохипнозата.По-големият проблем е, как отново да не влезеш в нея.Предполагам Диди ще засегне и този аспект.

[Янислава]

Моля ви, за съвет как да се справя с автохипнозата, не зная  как да се справя с това сама? 

[mvm]

Единственият ми стимул за живот е той.

 

Груба грешка, помисли си как си живяла и преди да го срещнеш

[Диляна Колева]

Моля ви, за съвет как да се справя с автохипнозата, не зная  как да се справя с това сама? 

Самия термин автохипноза, не е определение за състояние. това е част то нашето мислене, на което ние влияем подсъзнателно. В интернет можеш да намериш много техники за автохипноза, не знам сама дали ще ги приложиш ефективно.

 

Как да се справиш? Като се разхипнотизираш с друга мисъл.

Какво те държи, обаче в този мисловен модел? Това е по - важното за теб. Както при повечето такива състояния водещ е страха. 

И така, от какво се страхуваш?

[Янислава]

Страхувам се от всичко, което ме заобикаля, неодобрението на хората, това че не бих се вписала в определена среда, от неуспеха в образованието си, това че не бих се реализирала, страхувам се да не разочаровам родителите си, а това е трудно, защото те виждат в каква сянка на себе си съм се превърнала, страхувам се от самотата - в момента живея сама и това ми пречи дори да заспивам, събират ми се по около 5 часа сън на ден от половин година, предпочитам когато се събудя да изляза и да си обикалям сама (защото просто няма къде другаде да отида) пред това да стоя в жилището си. Ако остана там сърцето ми започва да бие много силно достига до 103-4 удара в минута, тялото ми започва да трепери, главата започва да ме боли и не мога да усвоя никаква нова информация. Всъщност колкото и да ме страх от самотата, също толкова се страхувам и от присъствието на други хора. Тяхното присъствие разбива зоната ми на комфорт - трудно ми е да говоря с тях - сякаш съм изгубила способност за нормална ежедневна комуникация, дори изпитвам страх и срам да ги гледам право в очите, защото се чувствам  като по-нисше същество, от човека с когото разговарям (това е от около 1 месец). Трудно се сприятелявам с хората, но когато това се случи се привързвам ужасно силно, сякаш човекът с кого съм се сближила ми дава закрила и покровителства над мен. Напоследък усещам как губя способността си да се справям с задачите си сама, налага ми се винаги да търся подкрепа, дори и от непознати. Тази подкрепа не се основава само на действия, а доста често е дори само морална, но докато не чуя че някой е съгласен, с това което съм решила да направя, аз не мога да предприма първата крачка към осъществяването му. Чувствам се като един доста асоциален човек, който обаче не може да съществува без някой друг - като паразитите. Ужасявам се от състоянието си, защото преди около 1 година не бях такъв човек, а общителна и лъчезарна личност, хората се възхищаваха на способността ми да се усмихвам и в трудни моменти. Може би е важно да спомена, че бях максималист - когато не се справях добре с нещо това ме разяждаше, а това ме караше да се вглъбявам в проблема още повече, докато не го разреша. Мисля, че бившият ми приятел е бил приел функцията на мой водач и спасител, човек към когото съм можела да се обърна във всеки един момент за помощ и сега когато вече отдавна не е до мен съм загубила "стълба", към който съм се крепяла и сега нямам своя собствена упора.

[Диляна Колева]

Добре ще е , ако се консултираш с психолог, но, ако все пак не го направиш, е добре да започнеш първи стъпки в справянето с тези страхове.

Страховете се зараждат там, където сме допуснали да властва хаоса. Не знанието ни, води до неумението да се справим с определени ситуации. В такива моменти, човек изпада в ситуация на слабост и ако е по - тревожна или слаба личност попада в плен на собствените си страхове.

Как се излиза от там?

Както е казал Ницше "ВСеки, който знае ЗАЩО,ще издържи на което и да е КАК" 

И така ти имаш страхове, но не знаеш защо са се породили в теб, съответно нямаш и отговора на как.

 

Всички страхове, които изброи са свързани с липсата ти на самоувереност, всъщност ти си един много неуверен човек, който има нужда от подкрепа и одобрение отвън, защото ги няма изградени вътре в себе си. 

Всеки човек, който, няма изграден силен вътрешен център, измества фокуса извън себе си. Така той става зависим от вътрешния център или силата на някой друг.

Тази дълга връзка, която си имала и която е съществувала в онази част от твоя живот, в който се изгражда самоувереността и личността ти, е давала този център на сигурност.

Всъщност в момента не ти липсва човека или връзката, а изгубената "патерица" на сигурността, която ти е давала увереност.

И така изключително сбито, това е отговорът на ЗАЩО.

Ти имаш проблем, защото имаш липса на вътрешна увереност, празното и място е заето от хаос от емоции и чувства, които ти не разбираш, всяко нещо, което не разбираме поражда в нас страхове.

И на финала имаш цяла колекция от страхове.

Как се справя силният и уверен човек със страховете си?

Противопоставя им се, търси решения, прави стратегии и ги изпълнява. Или : цел, план, действие.

Как да се случи това?

Много е индивидуално, но можеш да започнеш с една кратка методика. 

Ако си се учила да караш колело, спомни си как си го направила.

Първо си паднала - всички падат - ако в този момент до теб е имало тревожен родител, той се е уплашил повече от теб, вменил ти е този страх, взел ти е колелото и ти така и не си се научила да караш. Или.... не е имало никой. Тогава си се качвала отново и отново, първо с крака опрени в земята, после с лъкатушене така, че всеки момент да можеш да стъпиш. В един момент си минала първите си 20 метра, все по - уверено напред, докато си се научила да караш без страх и нещо повече да изпитваш удоволствие от карането.

Това представлява процесът на излизане от страха.

Първо трябва да вземеш колелото и да започнеш.

Какво означава това в твоя случай, направи това, което до сега не си правила, обърни се към себе си.

Направи нещо за тялото си.

След това нещо за духа нещо приятно, което ти носи удоволствие и не си го правила скоро или до сега.

После се обърни към физиологията - започни да спортуваш, много е хубава сентенция - здрав дух в здраво тяло.

Докато правиш тези неща всичко в теб ще започне постепенно да се променя.

Нужно е, обаче да има удоволствие в изпълнението им.

Ще ти е трудно, все пак имаш много страхове, но трудно не означава невъзможно.