Не мога да се съвзема!

[inpetrov]

Избързах с публикуването на предното мнение и внасям допълнение.

Не става въпрос за вината, за която пиша в началото на темата си.

Успях да я преработя и да осъзная несъстоятелността на тази вина, след като прочетох написаното от Вас.

Остана вината, че съм могъл, а не съм бил при него дни преди смъртта.

[inpetrov]

Това е начинът ти да пораснеш, да имаш одобрение преди въобще да има нужда да го имаш. Да го имаш от самия себе си към самия себе си. Случило се е по трудния начин, но е за добро! Болката освен това те тласка към разширяване на мирогледа, към осъзнаване Себе си и Живота като нещо далеч по-цялостно и мащабно. Да, баща ти сега е с теб много повече от когато е бил във физическия си скафандър - тялото. Сега е свободен от ограниченията на невроните си, свързан е с Любовта и Мъдростта на Битието и единственото, което иска за теб е ти също да почувстваш това любомъдрие. Не бързай, изживей болката си, но и я ползвай като гориво за растежа си. Единственото, което дава дълбока вътрешна сигурност, е именно тази свързаност с Любовта на Бога. За да се разтвори, е нужна непривързаност - сега тя се култивира в теб. Вървиш по пътя на Духа си и това е чудесно!

Именно в тази насока се опитвам да работя и отново благодаря за безценната помощ.

Благодаря на всички Вас и особено на д-р Първанов.

Успях да преработя страховете си и се опитвам да се освобождавам от тях.

Преработих тъгата, така че да ми носи само приятните спомени.

Да дам одобрение на себе си се оказва най-трудната задача.

Досега не ми е липсвало, защото съм считал постъпките си за правилни или поне е било лесно да ги оправдая и да си простя.

Не ми е липсвало и одобрението на околните.

Едва ли има универсална формула, която да накара човек, който сам се е осъдил, да си прости.

1.Хора сме и грешим - това оправдава мъничките грешки - да счупиш чаша, да забравиш да заключиш вратата

2.Има и по-лоши неща - това не оправдава, само я прави по-малка т.е. залъгване

3.Прости си - трябва да намериш основание

4.Приеми вината - да живееш с вина е наказание

5.Така е трябвало да стане - да се примиряваме със всичко

6.Вече нищо не може да се направи - отново се примиряваме и продължаваме по старому

Има много начини, човек да избяга от вината си и повечето хора го правят, защото е най-здравословно.

Чувството за вина унищожава човека и аз го изпитвам на себе си, а определено не съм мазохист.Много е странно това, което се случва - искам да обичам себе си и да се чувствам добре, а не си го позволявам, защото се осъждам за бездействието си.Ако заложа на егоизма, ще съм в разрез с принципите си т.е. рискувам да действам против тях т.е. да занижа критериите си.

Това е трудния момент - за да се чувствам добре, трябва да се обичам, а не мога да се обичам, защото се осъждам.

Вероятно ще ме посъветвате да спра да се осъждам, защото е минало и да извлека поуките от постъпката си.Поуките са налице.

Ако спра да се осъждам, би трябвало да започна да се обичам и да се чувствам добре.

"Каквото сами си причиним, никой не може" - това не винаги съм го вземал на сериозно, но сега го разбирам.

 Има ли начин да се справя с вината, когато тя е реална?

[mvm]

Има ли начин да се справя с вината, когато тя е реална?

 

има, да, като си простиш сам на себе си

[Диляна Колева]

"Това е трудния момент - за да се чувствам добре, трябва да се обичам, а не мога да се обичам, защото се осъждам."

Самоосъждането идва, когато има поета отговорност,  която се чувстваме неспособни да поемем. Това се случва най - често, когато тази отговорност не е наша. В момента, в който успееш да смъкнеш отговорността от себе си и да я оставиш, там където и е мястото и самоосъждането ще изчезне и ще се заобичаш.

За съжаление, това е подсъзнателен процес, който е доста силен, поемането на вменена ни отговорност, особено от нашите родители, често, дълго време не можем да припознаем като чужда и да сменим модела на възприемане но определени ситуации. Това се случва тъй като у нас работи една много устойчива и мощна психологическа защита наречена "отричане". Тя се включва с цел да се възприеме неприемливото като приемливо и човек да може да продължи напред. 

Помисли с каква отговорност си се натоварил и твоя ли е тя?

А прошката е много хубав етап, но за да е истинско пълно и дълбоко има доста други стъпки да се направят. 

Редактирано Юли 17, 2014 от didi_ts - Диляна Колева

[inpetrov]

За да простя сам на себе си ми е нужно основание, което търся, а не намирам.

 

Отговорността с която със се натоварил не е изцяло моя и това е факт.

Допуснах да разчитам на друг, а не е трябвало, но дори и да отхвърля чуждата отговорност, остава моята.

Не поех отговорността да помогна, когато ми е била търсена подкрепа.

Преминах много етапи на самоосъзнаване и всички бяха доста тежки.

Явно този етап с прошката е най-трудния.Направих всякакви опити да намеря причина да си простя, но не успях.

Както Диляна ми бе писала по повод вината - тя бива реална и нереална.Успях да отхвърля всяка нереална вина, да преосмисля решенията си.Дори се връщах доста назад в годините и това ми донесе само полза и осъзнаване.

Реалната вина или непоемането на отговорност не е изцяло моя, но това не променя фактите.

Случилото се в миналото е непроменимо.Сега трябва да сменя модела си на възприемане на ситуацията, а не намирам правилната гледна точка.Не успявам да убедя себе си, че въпреки обстоятелствата съм постъпил добре.Дори и спрямо себе си.

Не зная как се излиза от това състояние, но полагам усилия.

Не зная дали е правилния начин, но майка ми отхвърля каквато и да е вина или отговорност.Не става въпрос за конкретния случай, а по принцип.На мен не ми се получава.

[inpetrov]

"А прошката е много хубав етап, но за да е истинско пълно и дълбоко има доста други стъпки да се направят."

 

Това е ужасно труден етап и дори не съм предполагал колко е болезнено.

Да разбереш толкова много неща за себе си, когато си мислел, че се познаваш е болезнено и е трудно да простиш.

Не зная дали правя правилните стъпки и колко още са необходими.

На баща си беше лесно да простя, защото неговото неодобрение ми е било стимул да се развивам.

Вината ми е вменявана от майка ми и опитите ми за разговор с нея и до момента са неуспешни, затова и вече не правя такива.

Отказах се, защото няма как да промениш човек, който не иска да го стори и е обсебен от стремежа да има пари на всяка цена.

Тя дори не разбра колко висока цена плаща за действията си.Простих и на нея вътрешно в себе си, защото тя не изпитва грам вина за каквото и да е.Доскоро виновен за нейното нещастие беше баща ми, а сега вече съм аз.Той се е опитвал да я вразуми, като я е ограничавал в безумните действия.Сега го правя аз и се превърнах в най-лошия син.

Защо не мога да простя на себе си все още?Защото всичко е било пред очите ми, а аз не съм се опитал дори да проумея.Вероятно и баща ми не е разбирал, че ни е настройвала един срещу друг.Това, което не разбирам е - защо го е правила?Никога не е била лишавана от нищо.

Може би не е точно прошка.По-скоро се чувствам излъган и е ужасно, когато си бил лъган от близък човек.

Искам да съм човека, който бях преди.

[Диляна Колева]

Тук се съдържат отговорите на всичките ти въпроси. Това е част от цял курс на тема "Отровните родителски модели, които променят качеството на живота ни" , който при всяка среща, замисля и дава отговори различни от стандартните на много хора.

 

 

Не е необходимо да прощавате

Сега сигурно си задавате въпроса: „Като първа стъпка не трябва ли да простя на родителите си?“. Моят отговор е „не“. Това може да ви шокира, разгневи, озадачи и обърка. Повечето хора са се оставили да им внушат, че прошката е първата стъпка към изцелението.

Истината е, че за да се почувствате по-добре и да промените живота си, не е необходимо да прощавате на родителите си!

Давам си сметка, че това твърдение противоречи на повечето най-почитани религиозни, духовни, философски и психологически принципи. Според юдейско-християнската етика: „Да се греши, е човешко, да се прощава, е божествено“. Давам си сметка, освен това, че за много специалисти в областта на психологическата помощ прошката е не просто първата стъпка към душевния покой, а единствената. Аз изобщо не съм съгласна с това твърдение.

В началото на професионалната ми кариера аз също вярвах, че да простиш на хората, които са те наранили, и най-вече на родителите си, е важен етап от процеса на лечение. Често окуражавах пациентите си — някои от които много сериозно малтретирани да простят на жестоките си родите ли. Освен това повечето от тези пациенти предприемаха лечение, твърдейки, че вече са простили на „отровните“ си родители. Аз обаче открих, че прошката в никакъв случай, не им е позволила да се чувстват по-добре. Те продължаваха да се чувстват зле. Те продължаваха да проявяват обезпокоителни симптоми. Прошката не беше довела до никакви значими или трайни промени. Всъщност някои от тях се чувстваха дори още по-неадекватни. Те казваха неща от рода на: „Сигурно не съм простил достатъчно“, „Моят свещеник казва, че не съм простил от сърце“ или „Нищо не правя като хората“.

Аз обмислях концепцията за прошката много дълго и много обстойно. В един момент се зачудих дали прошката не възпира напредъка, вместо да го улеснява.

Стигнах до извода, че прошката има две лица: отказ от потребността за отмъщение и освобождаване от отговорност на виновната страна. Идеята за отказ от потребността за разплата не ме смущаваше. Отмъщението е съвсем нормална, но много негативна реакция. Тя засмуква личността в тресавището на маниакалните фантазии за ответен удар, който ще й донесе удовлетворение, предизвиква безсилие и нещастие и освен това вреди на емоционалното благополучие. Колкото и сладко да ни се струва за момента отмъщението, то подклажда емоционалния хаос между детето и родителите и пилее ценно време и енергия. Отказът от потребността за отмъщение е труден, но несъмнено е стъпка към по-доброто душевно здраве.

Другата страна на прошката обаче не беше така ясна. Имах чувството, че безусловното освобождаване от отговорност е нещо нередно — особено когато ставаше въпрос за тежко малтретиране на невинно дете. Защо, по дяволите, трябва да прощавате на бащата, който ви е тероризирал и пребивал, превръщайки детството ви в ад? Как да „простим и забравим“ факта, че едва ли не всеки ден е трябвало да се прибирате в една къща със спуснати завеси и да дундуркате пияната си майка? А наистина ли трябва да получи прошка бащата, който е изнасилвал дъщеря си от седемгодишна възраст?

Колкото повече размишлявах, толкова по-ясно осъзнавах, че опрощението всъщност е различна форма на отричане, или: „Ако ти простя, можем да се преструваме, че случилото се не е толкова страшно“. Осъзнах, че този аспект на прошката всъщност пречи на хората да вземат живота си в ръце.

 

 

Капанът на прошката

Една от най-опасните особености на прошката е, че тя ликвидира способността да излеете натрупалите се емоции. Как ще осъзнаете гнева си спрямо родителя, на когото вече сте простили? Отговорността има само два адресата: външен — човекът, който ви е наранил, или вътрешен, тоест вие самите. Затова можете да простите на родителите си и в замяна на това неизбежно да намразите себе си.

Другото, което забелязах, беше, че някои мои пациенти бързат да простят, за да избегнат болезнената работа по време на терапията. Те вярваха, че прошката е краткият път към душевния мир. Много от тях „простиха“, прекъснаха терапията и потънаха още по-надълбоко в депресията и тревогите си.

Повечето от тези пациенти се бяха вкопчили във фантазията „Трябва само да простя, и ще се излекувам, душевното ми здраве ще цъфти, всички ще се обичат, ще се прегръщат и ще бъдат щастливи“. Пациентите твърде често откриват, че обещанието за прошка им донася още по-големи разочарования. Някои постигат известно подобрение, което обаче е съвсем краткотрайно, защото не е имало никаква промяна нито в чувствата им, нито в семейните отношения.

Спомням си един особено покъртителен сеанс с пациентка на име Стефани. Нейните изживявания са чудесна илюстрация на типичните проблеми, възникващи след преждевременното даване на прошка. Когато се запознахме, тя беше на двадесет и седем години и беше изключително ревностна „новопокръстена“ християнка. На единадесет години Стефани била изнасилена от втория си баща. Той продължил да я насилва още една година, докато майка й не го изгонила (поради други причини). През следващите четири години Стефани била тормозена сексуално от многобройните любовници на майка си, след което на шестнадесет години избягала от къщи и станала проститутка. Седем години по-късно била пребита почти до смърт от свой клиент. Докато се възстановявала в болницата, я посетил някакъв религиозен пропагандатор, който я убедил, че трябва да започне да ходи на църква. След няколко години Стефани се омъжила за същия пропагандатор и родила син. Тя била твърдо решена да построи живота си наново, но въпреки семейството и новата си религия, продължавала да бъде нещастна. В продължение на две години посещавала психотерапевт, но депресията й не отзвучавала. Тогава дойде при мен.

Разпределих я в една от групите ми от жертви на кръвосмешение. Стефани ни увери, че е постигнала душевен мир и е простила както на втория си баща, така и на студенокръвната си неадекватна майка. Аз й казах, че ако иска да се отърве от депресията, може да се наложи за момент да оттегли прошката и да даде воля на гнева си. Тя настоя, че вярва дълбоко в прошката и че гневът нямало да подобри състоянието й. Убеждаването протече доста мъчително и причината беше отчасти в това, че исках от нея да извърши нещо болезнено, а от друга страна, защото религиозните й убеждения противоречаха на психологическите й потребности.

Стефани свърши работата си съвсем прилежно, но отказа да даде воля на гнева си. След това обаче започна на моменти да го излива върху други хора. Например една вечер прегърна друг участник в групата и му каза: „Твоят баща е чудовище. Мразя го.“

След няколко седмици собственият й потискан гняв най-накрая излезе наяве. Тя крещя, руга и сипа обвинения към родителите си, че са унищожили детството и са осакатили зрелите й години. Накрая се разрида и аз я прегърнах. Усетих, че тялото й се отпуска. Когато се успокой, реших да я подразня незлобиво: „Що за поведение от една добра християнка?“ Никога няма да забравя отговора й.

„Предполагам, че Господ предпочита да ми е добре, отколкото да простя.“

Тази вечер тя изживя преломен момент.

Човек може да прости на „отровните“ си родители, но това трябва да стане в края на емоционалното „пролетно почистване“ — а не в началото. Човек трябва да излее гнева си за всичко, което е изживял. Той трябва да скърби заради факта, че никога не е получил родителската любов, за която е копнял. Той трябва да престане да пренебрегва и омаловажава вредата, която му е била причинена. Прекалено честото да „простиш и да забравиш“ означава да се преструваш, че нищо не е станало.

Друго мое убеждение е, че прошката е уместна само когато родителите направят нещо, с което да я заслужат. „Отровните“ родители, и най-вече насилниците, трябва да осъзнаят станалото, трябва да поемат отговорността и да демонстрират желание да поправят нещата. Ако вие едностранно прощавате на родители, които продължават да се отнасят зле с вас, които отричат действителността и собствените си чувства и които продължават да проектират вината върху вас, прошката може да се окаже сериозна пречка за емоционалната работа, която ви предстои. Ако единият или двамата родители са мъртви, вие все още можете да излекувате пораженията, като простите на себе си и се освободите от тяхната емоционална мъртва хватка.

Възможно е и е логично в този момент да се чудите дали ако не простите на родителите си, няма цял живот да изпитвате горчивина и гняв. Всъщност ще се получи точно обратното. През всички тези години видях, че емоционалният и душевен мир идват като следствие от освобождаването от контрола на „отровните“ родители, без да е необходимо да им прощавате. Но това освобождаване се постига само след като сте работили върху натрупания гняв и тъгата и след като сте прехвърлили отговорността върху техните рамене, където в крайна сметка й е мястото.

[inpetrov]

Силата е в това, да победиш себе си и собствените си страхове.Осъзнавам, че цял живот съм бил воден от страх и все още не мога да победя себе си.Никога не съм бил малтретиран, а ме е било страх, но явно съм успявал да го крия зад маската на силния човек.Много търсих решението на моя проблем, а всъщност не знаех къде точно е проблема.Един мъдър човек ми беше цитирал мисъл на Айнщайн - "Ако трябва да реша един проблем от който зависи живота ми и за това имам 60 минути, 50 щях да отделя за да формулирам точния въпрос.Точния въпрос решава проблема"

При мен постоянно изникваха въпроси, които си мислех, че ще решат проблема ми, но не отделих време да намеря точния въпрос.Вместо мен го зададе същия мъдър човек.Аз ще допълня въпроса, който той зададе - "Защо продължавам да отмъщавам на родителите си?"

Няма смисъл да го правя.Всеки има дял в тази бъркотия, но няма смисъл да се връщам назад и да търся виновни.Бъркотията в момента е само за моя сметка.Анализирам случки в миналото и търся обяснения, сякаш ей сега ще се върна назад и ще наредя нещата както ми се е искало да се случат.Притеснявам се за бъдещето и за това, какво може да се случи.Забравям да живея в настоящето, да се приема какъвто съм и да се обичам.