Страх от болести и загуба на близки

[Doriana_Bel]

Здравейте!

С течение на годините порастваме и може би е нормално да се сблъскваме със смъртта на близки все повече.И понеже в последните години около мен имаше няколко такива случаи у мен се появи задушаващо чувство, чувство на безизходица, на безсилие,на гняв.Също така изпитвам страх от това някой от близките ми хора ,или пък аз, да не се разболеем от рак.Тези страхове ми пречат много.Понякога стоя и си мисля какъв е въобще смисълът на всичко,ако животът е една руска ролетка.

Бих се радвала да намеря някои отговори с ваша помощ!

[Орлин Баев]

"Какъв е въобще смисълът на всичко,ако животът е една руска ролетка."

 

Няма гаранция - никаква, поне от позицията на малките човешки разбирания. Ако човек обаче има досег до Себе си, знае, че гаранция не му е нужна, че всеки дъх и всеки косъм на главата му са преброени и нищо, наистина нищо не е случайно и всичко е на мястото си, най-подходящо за индивида и уроците му в това земно училище във всяка секунда! От позицията на сивотата на материалистичния консенсус за реалност обаче, нещата са различни - тук колкото и знание да имаме, мъдрост липсва... Дори вие и всичките ви близки да ходят постоянно с холтер или да живеете в магнитно ядрен резонанс, с накачулени по вас еег, екг и какво ли не, дори във всеки един миг да се следят всичките ви жизнени показатели, кръвна картина, биохимия и прочие и прочие, гаранция няма - никаква! Нито за вас, нито за близките, нито за който и да е, Да, много сме малки. Да, животът е много кратък и нерядко завършва преди някаква условна граница от 70-90- години, която сме си поставили в главите. Смърт има, болести има... В какво да намери човек смисъла ли? В това, което не умира! В Любовта - защото не се е раждала и не е от този свят, но го прониква и дава живот на всичко. В мъдростта, защото мозъкът може да увяхне в деменция, но натрупаната мъдрост остава в онзи разум, който ползва мозъка само като инструмент, но е нещо много повече от него. В истината, която се съдържа в закономерностите на целокупния живот, във всяка клетка от битието-житието. Някои я наричат Дхарма - учението на вечността. Това учение е видимо във всеки атом от живота, в книгата на живата природа, ако човек я чете с очите на сърцевината си. То е донякъде отразено в думите на мъдрите. Но, можем да го почувстваме, разберем и съпреживеем, доколко ние самите резонираме с Дхарма! Можем да вярваме на думите на някой велик Учител... Но можем и да не вярваме, а да проверим през собствения си опит, че смърт няма! Тази експериментална проверка се осъществява през методите и пътищата на духа. Има пътища - будизъм, езотерично християнство, бяло братство, йога.. Всички те обаче работят дотолкова, доколкото вървим по вътрешния път на разширяващото се съзнание, на сърдечния си разум, на духа си. Да, има помощни стъпки, начин на живот, дисциплина, молитва, медитация... Но, ако ги погледнем само през призмата на сухата скептика, можем да ги видим и като безполезни атавизми и инфантилно, wishful мислене. Но нещата се променят коренно, когато въпросната любов, мъдрост и истина затрептят в клетките ни - тогава човек започва да знае, да вижда че е бил сляп и тепърва проглежда за мъдростта си, че е бил глух и сега за пръв път чува симфонията на хармонията, че е бил безчувствен и сега се ражда за сърдечен разум, който го свързва с фибрите на Живота. През такова преживелищно познание, човек знае, че смърт няма, че болестите се явяват нищо друго, освен добър и нужен зов на душите ни за акордиране с духа ни. Има цели книги писани за това... Казвам ви го и през личния си опит на човек, имал рак и оцелял, поне засега и колкото е рекъл Господ, доколкото има защо и доколкото служа на Волята Му! 

 

Днес сутринта написах няколко реда за смъртта: При тревожните състояния, един от основните и най-дълбоки страхове, е ужасът от смъртта. Сякаш човек се губи, анихилира се и в опитите си да се защити от това илюзорно изчезване, се захваща за свръхконтрола на малкото си его. При тревожните състояния обаче това е само псевдо-смърт, нямаща много общо с актуалната такава, освен страховата емоция. Дали мъдростта на Живота и вътрешната, психо-духовна природа на човека ражда тези състояния сляпо? Не мисля. А дали когато малкият човешки ум си позволи да загуби себе си, его контрола си, не намира Себе си?! Да, физиологичният скафандър, тялото, в което сме на гости за много малко, е важно - нямаме право по никакъв начин умишлено да навреждаме цялостта му. Но, не говоря за реално умиране, а за усещането, че сега, в краткия живот, човек навлиза в безкрая на "смъртта", в пространството на потенциал, сила и мъдра обич. Ще кажете - е, как, това ли е смъртта? Това е, освен в представите на обусловения човек, забравил откъде идва и накъде отива. Говоря за допира до смъртта в молитвеното вдъхновение, медитацията и творческия плам - защото смърт няма, а има живот вечен, казали са мъдрите. В Индия йогите медитират на погребалните клади. Защо ли това memento mori, помненето на смъртта и допира до нея през смирено съзерцание е така важен за коя да е система за психодуховно израстване - източна или западна?! Важен е този допир, защото ако този живот, който познаваме, е капка, то това, което е извън малкото ни познание, е океан! В тревожните състояния, усещането за допир до смъртта е изцяло субективно - опасност от реална такава няма. Но има послание за растеж, за характерова промяна, синхронираща с мъдростта на Бога!

 

Говоря за страха от смъртта при тревожните състояния. Но, извън тях, натрапчивите мисли и хипохондрията, смърт има реално! Или не? Дали пък именно преживяванията на смърт наоколо ни, а и опасността от собствената ни смърт, не ни учи именно на въпросния синхрон с Бога? Акордиране на характера ни до относителна цялостност, до смирена прозрачност, само през която преминава търсеният смисъл! Защото в живота наоколо ни, в медиите, в хората можем да видим само бледи и много пречупени отражения на този смисъл. Най-директният път за проникването на този Жив Смисъл в живота ни, е медитацията. Някои я наричат още молитвено съзерцание, дзен, майндфулнес - думи.... В медитацията умът притихва, а в човека се събужда ... свързване, съзнание за цялостност, защитеност, дълбок смисъл и неслучайност на всяко нещо в живота ни! Ражда се фино познание, че смърт няма, освен в илюзиите на умовете ни, а само вечна цикличност и степени на проява на живота. Знание, че не умираме, а преминаваме... Животът, погледнат от такава перспектива, придобива съвсем различна, цялостна смисленост! Сякаш досега сме си мислели, че земята е плоска, а сега откриваме Себе си. Интересното е, че никога не сме се губили, а само сме притъпили това си познание, през материалната си обусловеност... Темата е безкрайна... В тези си текстове, индиректно, доколкото думите могат да се доближат, говоря за смисъла - или поне през езика соча към него. Поне дотам, докъде самият съм стигнал... 

Редактирано Май 5, 2014 от Орлин Баев

[Диляна Колева]

Здравейте!

С течение на годините порастваме и може би е нормално да се сблъскваме със смъртта на близки все повече.И понеже в последните години около мен имаше няколко такива случаи у мен се появи задушаващо чувство, чувство на безизходица, на безсилие,на гняв.

Здравей, напълно нормално е да възникне въпросът за смъртта, това е един от основните въпроси засягащи нашето съществуване и един от базисните страхове на всеки човек.

Няма човек, който да не си е задавал въпроса за смъртта и не намирайки подходящ отговор да не изпадне в подобни тревоги. Всеки се насочва към различни източници търсейки обяснение, докато намери задоволяващия го. Някои се обръщат към религията, други към науката, езотериката във всичките и форми, или просто "натискат" този въпрос, доколкото е възможно при което в тях се поражда една постоянна тревога и страх от неизвестното. 

Страховете, които изброяваш са характерни не само при въпроса за смъртта, но и при всяка една ситуация, в която човек се чувства "приклещен" и няма информация, как може да излезе от нея. Само че когато става въпрос за живота ни, те са изключително силни.

 

Имаше преди години интервю с Йосиф Сърчаджиев, ако не се лъжа, в което се засегна точно този въпрос, направи ми впечатление обяснението на творческото мислене на един актьор, нещо подобно: " Защо трябва да си представям смъртта като грозна и черна фигура? Не ми харесва, предпочитам да я имам като образ на млада и красива жена, която идва, за да продължи, нещо, което е на път да свърши."

Това изповядват и повечето учения, религии, научни изследвания - смъртта не е край, а начало.

Обръщайки посоката на мислене в тази линия, се получава нещо съвсем различно.

Другата голяма заблуда на ума в този тип състояния е, че посоката на мислене е в бъдещето, за което напълно нормално липсва информация. Посоката е добре да се промени към "днес", настоящото преживяване и фокуса върху него е много силно противодействие на всички подобни страхове. 

А смисълът се намира в настоящето, какво ще направиш днес? Утре е променлива величина, тя зависи от днешните действия, решения, мисли и идеи. Ступорът в мислене за едно безкрайно утре, което никога не идва и мисленето за смисъла, като едно размито понятие, държи мозъка в една постоянна тревожност.