да се виждаш през очите на другия

[Plamsunny]

Здравейте )

Чудя се как да започна... Имам някакъв проблем , който сама установявам в процеса на времето  и отношенията си с хора, .. най-вече с партньори... Може би е чувство за малоценност, може да са много причините,затова имам нужда от съвет и далечен и обективен поглед, така че реших да пиша тук.

 

Проблемът ми е  жестока болезнена зависимост,която не ми позволява да се чувствам нормално.

Имам отношения с човек  повече от година, на когото държа... Твърде големи разлики има в характерите ни и това предизвиква безкрайни спорове и караници, а аз трудно въздържам себе си в такива моменти. Там е работата, че постоянно се виждам през очите на този човек, до такава степен ,че съм способна да не мога д аопределя моите чувства и емоции до каква степен са спрямо човека, защото сякаш цялото ми съзнание е в него. РАзвила съм хиперчувствителност, и да- смея да кажа предусещам и долавям нещата от разстояние, всяка малка дребна , микроскопична  промяна  и това ме влудява. Имам нужда да знам,че ми дават точно това количество енергия и точно по този начин, по който се чувствам добре, и ако не е така, се чувствам нещастна. Всяка една дребна разлика между очакване и реалност, аз я виждам не просто като някаква грешка, а като показател за истинност. Като нещо,което означава Много и показва реалността, от която съм се крила.

И не мога да с еизмъкна от постоянното разсъждаване, анализиране и вадене на изводи...

Страхът да не се окажа измамена може би играе ролята в цялото това нещо, но също така нуждата от любов от конкретния човек.

Понякога не мога да позная себе си... не мога да се въздържам, сърдя се, плача, крещя,викам.  В един момент решавам,че ще заема определена позиция и държание, след 10 минути сякаш съм друг човек и ме обхваща страх -права ли съм или не. ОЧаквам отсрещна реакция, не я получавам, побърквам се... Искам обяснение- не ме удовлетворява. Чопля и желая искрен отговор, а човекът отсреща стои и ме гледа глуповато. 

И да, фокусът ми е там и ми е трудно да го изместя.

Тази обърканост ми пречи да  усетя реално истината ... как да постъпя и да продължа ли с този човек. 

Нямам силата. И най-вече нямам спокойствието и способността да си дам време,защото съм зависима от това да бъда обичана, да получа желаните реакции. Търся всякакъв начин да стигна до тях, и изпускам основното. Себе си. 

Установявам всичко това, но ми е толкова трудно да се измъкна... сякаш съм във водовъртеж и съзнавам зависимостта си, но не успявам да устискам д аизляза от нея. А и не знам как. Може би съм инвестирала твърде много... Не знам...

 

Нуждая се да ми кажете- какво точно е това и случвало ли се е на други,защо не живея в себе си а потъвам във всяко едно негово  действие относно мен... Фикс идея ли е или любов...  

Благодаря Ви

 

ПС-  

на 24 години съм , от София

 

[mvm]

Ти не се виждаш през очите на другия, само така си мислиш

Ти искаш да моделираш другия да прави това, което ти очакваш

и да казва това, което ти искаш да чуеш

 

Затова човекът те гледа глупаво и с неразбиране,

когато му крещиш насреща и търсиш някакви твои си отговори,

за поведение, което ти си очаквала, но не си видяла точно същото.

 

Не можеш да моделираш никой по свое желание, човек не е компютърна програма, която предварително да знае как да реагира в различни ситуации:, ако това - еди какво си, ако не е това - другото се изпълнява

Човекът не е алгоритъм, той е жив, има си мисли , усещания, емоции.

 

Ако продължаваш така, вероятно той ще те напусне

Ти искаш да го обсебиш, да го дресираш, да го вкараш в твои рамки и закони, които обаче не са неговите

не става -

трябва да е изключително голям мухльо, за да успееш с него по този начин

 

Но доколкото разбирам човекът си тежи на мястото си

[д-р Тодор Първанов]

Присъединявам се  с две ръце към горният пост.

 

Ти си мислиш, че гледаш през неговите очи.Това е проблема.Предполагам трудно ще ни повярваш, но всъщност гледаш само през собсвените си очи-по-скоро страхът ти гледа през тях,  и твориш една действителност, в която нищо хубаво не очакава и теб и него.

 

Потъррси в нета ,, когнетивни грешки,, .Тази грешка се казва ,, четене на мисли,, или ,, сбъднато пророчество,,.

[SeekerOfAnswers]

Но каква е по-дълбоката причина човек да прави това? Аз се познавам до голяма степен в поста на авторката и на мен примерно пост, обясняващ ми какво правя, не би ми помогнал - ясно осъзнавам това, но не разбирам механизма на задействане на подобно поведение.

 

Примерно.. в психологията не ни е достатъчно да кажем Това Е еди-какво-си. Или пък Това става така, ЗАЩОТО... не е ли по-важно да знаем КАК?, за да пресечем механизмите. Иначе когнитивни грешки, ниско самочувствие и тн. са си стандартни отговори и сигурно и авторката е наясно с тях, както е и наясно, че поведението й не е от най-удачните.

[Диляна Колева]

На въпросът КАК, всеки трябва сам да отговори. За да може да отговори сам, трябва да е наясно със собственото си преживяване, а това става с възможно най - много информация или правилно поведен в посоката, която му е необходима.

Ако аз кажа как да му се случат нещата, това ще е моят отговор на КАК,  получен от моето преживяване, моята опитност и моя светоглед т.е. това ще съм аз , а не питащия. Ако го накарам да го направи по моя начин , означава да поема отговорност за неговото преживяване, нещо, което на никого не е нужно. Има и нещо друго, често човек не е готов да "чуе" отговора на КАК, за да се случи това е нужна промяна, а промяната става бавно.

Това което описва авторката на темата е мисловен модел, който носи голям дискомфорт, за да излезе от него е необходима работа по разбиранията и, преживяванията, самоувереност, приоритети, ценностна система и т.н. - това е отговора на КАК. 

С един отговор в един пост или едно изречение не се променя живот.

 

На въпросът - Нуждая се да ми кажете- какво точно е това и случвало ли се е на други,защо не живея в себе си а потъвам във всяко едно негово  действие относно мен... Фикс идея ли е или любов...

 

Нито едното , нито другото, за да стигнеш до промяна първо е необходимо да си отговориш на въпроса Коя си ти? КАК става това? Един метафоричен вариант:

 

  

 

Този ден Синклер стана, както винаги, в седем сутринта. Затътри, както винаги, пантофи към банята и след като взе душ, се избръсна и парфюмира. Облече, както обикновено, модните си дрехи и слезе до входа да вземе пощата си. Там го посрещна първата изненада за деня — нямаше писма!

През последните години кореспонденцията му постепенно растеше и това бе важно за връзката му със света. Малко разочарован от вестта за липсата на вести, той изяде обичайната закуска от ядки с мляко (както препоръчваха лекарите) и излезе от дома си.

Всичко си беше, както винаги: същите коли се движеха по познатите улици на града и вдигаха същия шум, от който се оплакваше всеки ден. Като пресичаше площада, едва не се сблъска с професор Ексер — стар познат, с когото обикновено разговаряше с часове на отвлечени метафизични теми. Махна му с ръка за поздрав, но професорът сякаш не го позна. Извика го по име, но той вече се бе отдалечил и Синклер помисли, че не го е чул. Денят беше започнал зле и май вървеше на по-зле с нарастващата досада в душата му. Той реши да се върне вкъщи, към книгите и изследванията си, и да чака писмата, които сигурно щяха да бъдат още повече, щом сутринта не бе получил никакви.

Тази нощ мъжът не спа добре и се събуди много рано. Слезе и докато закусваше, започна да дебне през прозореца кога ще дойде пощальонът. Най-сетне го видя на ъгъла и сърцето му подскочи. Но пощальонът мина пред дома му, без да спира. Синклер излезе и го повика, за да провери дали няма писма за него, но човекът го увери, че в чантата му няма нищо за този адрес, че пощите не стачкуват и че няма проблеми с разнасянето на писма в града.

Това съвсем не го успокои, напротив, още повече го притесни. Нещо ставаше и трябваше да разбере какво е. Облече си сакото и се отправи към дома на своя приятел Марио.

Щом пристигна, каза на иконома да съобщи за него и зачака в хола своя приятел, който скоро се появи. Синклер се спусна към домакина, протегнал ръце, но той го попита само:

— Извинете, господине, познаваме ли се?

Мъжът помисли, че това е шега, засмя се насила и настоя домакинът да му предложи чаша алкохол. Резултатът беше ужасен: онзи повика иконома и му нареди да изгони непознатия, при което Синклер си изпусна нервите и започна да крещи и да ругае, предизвиквайки още повече здравеняка да го изхвърли на улицата…

По пътя за вкъщи срещна други съседи, които не му обърнаха внимание и се държаха така с него, сякаш беше някой непознат.

И мъжът биде обсебен от следната мисъл: срещу него имаше заговор и той бе допуснал някаква грешка спрямо това общество, щом сега то го отхвърляше така, както преди часове го почиташе. Но колкото и да мислеше, не можеше да се сети за нищо, което би могло да се изтълкува като обида, а още по-малко за нещо, което да засегне цял град.

Синклер остана в дома си още два дни, очаквайки кореспонденцията, която така и не получи, или тръпнейки в очакване някой приятел, озадачен от отсъствието му, да дойде, да почука на вратата му и да го попита как е. Но нищо не се случи, никой не припари до дома му. Жената, която му чистеше, отсъстваше, без да предупреди, и телефонът не звънеше.

На петата вечер, пийнал малко повече, Синклер реши да отиде до бара, където обикновено се срещаше с приятели и си говореха разни глупости. Щом влезе, той ги видя в ъгъла, на масата, на която обикновено сядаха. Дебелият Ханс разказваше все същия стар виц и всички пак му се смееха. Мъжът придърпа един стол и седна. В миг настъпи гробна тишина, която показваше какъв досадник за тях е новодошлият. Синклер не издържа повече.

— Мога ли да знам какво ви става на всички? Ако съм направил нещо, което ви е по дразнило, кажете ми и да се разберем, но не се дръжте така, защото ще полудея.

Всички се спогледаха озадачени, но и раздразнени. Един от тях завъртя показалец на слепоочието си, давайки диагноза на непознатия. Мъжът отново настоя за обяснение, после започна да се моли и накрая падна на земята, умолявайки ги да му кажат защо му причиняват това.

Само един от тях му отвърна:

— Господине, никой от нас не ви познава, така че нищо не сте ни сторили. Всъщност дори не знаем кой сте.

Сълзи бликнаха от очите му и той излезе от бара и се затътри унизен към дома си. А краката му сякаш тежаха по един тон.

Влезе в стаята си и се хвърли на леглото. Без да знае как, нито защо, се бе превърнал в някакъв непознат, в никой. Нямаше го вече в бележниците на хората, с които си кореспондираше, нито в спомените на познатите, да не говорим за чувствата на приятелите. В главата му се набиваше като с чук въпросът, който всички му задаваха и който самият той започваше да си задава: „Кой си ти?“.

Можеше ли всъщност да отговори на този въпрос? Знаеше името си, адреса, номера на ризата си, номера на личната си карта и някои и други данни за пред хората. Но освен всичко това, кой беше наистина той дълбоко в себе си? Държанието му, влеченията, склонностите и мислите му бяха ли негови? Или както много други неща, бяха само стремеж да не разочарова онези, които очакваха от него да бъде човекът, когото познават? Май започваше да му просветва: щом е никой, значи не е длъжен да се държи по определен начин. Каквото и да направи, реакцията на другите към него няма да се промени. И за пръв път от толкова време откри нещо, което го успокои: бе изпаднал в такова положение, че можеше да се държи както си иска, без да чака одобрението на околните.

Пое си дълбоко дъх и усети как въздухът нахлува в дробовете му, сякаш се е възродил. Осъзна, че кръвта тече във вените му, че сърцето му бие, и се изненада, че за пръв път

НЕ ТРЕПЕРЕШЕ.

И след като най-сетне вече бе разбрал, че е сам, че винаги е бил сам, и разчиташе само на себе си, сега можеше да се разсмее или да се разплаче… Но заради себе си, не заради другите. Вече знаеше:

СОБСТВЕНИЯТ МУ ЖИВОТ НЕ ЗАВИСЕШЕ ОТ ДРУГИТЕ.

Беше разбрал, че е трябвало да остане сам, за да открие себе си…

Заспа спокойно и дълбоко и сънува прекрасни сънища.

Събуди се в десет сутринта и видя, че в този миг един слънчев лъч проникваше през прозореца и осветяваше красиво стаята му.

Без да се къпе, слезе по стълбите, тананикайки си някаква песен, която никога не бе чувал, и откри нещо под вратата — голяма купчина писма, адресирани до него.

Жената, която почистваше, беше в кухнята и го поздрави, сякаш нищо не се бе случило.

А вечерта в бара като че ли никой не помнеше онази странна нощ на лудост. Поне никой не сметна за нужно да каже нещо по въпроса.

Всичко бе отново както преди… но не и той,

за щастие,

той,

който никога вече нямаше да се моли някой да го забележи,

за да се увери, че е жив,

той,

който никога вече нямаше да търси мнението на другите за себе си,

той,

който никога вече нямаше да се страхува, че ще бъде отхвърлен.

Всичко беше същото,

но този човек вече

никога нямаше да забрави кой е.

[д-р Тодор Първанов]

,,Аз се познавам до голяма степен в поста на авторката и на мен примерно пост, обясняващ ми какво правя, не би ми помогнал - ясно осъзнавам това, но не разбирам механизма на задействане на подобно поведение.,, ,,Иначе когнитивни грешки, ниско самочувствие и тн. са си стандартни отговори,,

 

Веднъж, една пациентка ми каза, как на въпроса защо идва при мен, след като външно не изглежда да има проблем  отговорила

-Посещавам доктора, защото той ме учи как да се обичам.

Чувайки това, приятелката и направила учудена физиономия и си тръгнала.

 

 

Питащата не се обича и уважава и няма форум който я научи как да го прави.Това може да стане бързо в процеса на психотерапията.Знаейки това и ценейки времето си, аз мога да и кажа само едно-да потърси професионална помощ.

[Plamsunny]

  Благодаря  Ви, наистина...Благодаря и за разказа! Много!