Искам да се влача

[SeekerOfAnswers]

Факт е, че се изживявам като жертва, и с това си поведение явно несъзнателно (но вече е достъпно и за съзнанието ми) искам да избягам от отговорността. Терапевтката, при която ходих ми каза, че съм в комфортната си зона, нищо, че аз никак не се чувствам комфортно - непрекъснато страдам, измъчвам се от мисли, поставям си диагнози, и се мразя.

 

Току-що ми се случи гадно нещо - не получих обаждане, за което чаках, и което бях натоварила с огромни очаквания. Сега всички ме потупват по рамото, но никой не ме съжалява. Осъзнавам, че искам да се влача. Имам нужда МЕН да ме обичат, някой да ми помогне, да ме гушка, не искам аз да си помагам. Защо да го правя, цял живот съм била сама и не заслужавам ли веднъж аз да се отпусна и мен да ме обгрижват и обичат?

 

Факт е, че много афектирана пиша това, но винаги ми се е въртяла тази идея в главата. Вбесява ме, когато ми казват "Помогни си сам, за да....". Не искам да си помагам сама. Не искам аз да се обикна. Не съм виновна, че цял живот съм расла в гадно и отвратително семейство. Искам аз да получа любов веднъж, на мен да ми се помогне, а не сама да се справям, при положение, че имам толкова дефицити. Да, и това е оправдание и отказване да поема отговорност. Факт е. Но душевно се терзая и не знам вече какво да направя... свръхтревожно ми е, постоянно се бомбамдирам с мисли, много често се самообвинявам и дори искрено, много искрено се мразя. Най-накрая почвам да си мисля,че макар и с голямо его, ще се наложи да посетя психодоктор, защото не издържам живота. Аз се влача, аз не живея. Непоносима ми е идеята да се обичам, да се ценя, да си градя самочувствие и прочие. Искам веднъж мен да ме обичат, искам любов от вън!!!! Не от мен си! Искам от вън, както е нормално да става. Както на малкото дете първо му дават любов от вън (мама, тати, дядовци) и то само се обиква и после има ресурс да обича себе си и да дава любов. А аз се чувствам толкова окаяна.

 

Не знам какъв ми е проблемът, нито как да си помогна.

[д-р Тодор Първанов]

Само преди един ден четох дневника на един поет и много ми хареса неговата дефиниция за ада. Той казва:"Адът е място, където хората чакат да бъдат обичани и никой никога не прави нищо по въпроса." Хареса ми... и е вярно. Всички чакат ли, чакат и чакането продължава дълго - казват, че адът е вечен!

[д-р Тодор Първанов]

Това е просто здравият смисъл

Има само един начин да заслужите любов - да престанете да я изисква­те и да започнете да дарявате любов, без да се надявате на благодарност.

Така ли разсъждават непрактичните идеалисти, витаещи в облаците? Нищо подобно. Това е просто здравият смисъл. Това е добър способ за вас и за мен да придобием щастието, за което мечтаем. 

[д-р Тодор Първанов]

Вътрешния покой

 

Изберете да обичате и да правите другите щастливи и животът ви ще се промени, защото ще откриете щастието и любовта. Първата крачка към вътрешния покой е решението да даваме любов, не да я получаваме.

Д-р Бърни Сийгъл онко- хирург

 

Никой не може да те обича, ако търсиш любов

 

 Очакваното никога не идва; желанието никога не е удовлетворено. Колкото повече го желаеш, толкова повече го губиш. Няма значение какво е измерението: законът остава същия. Колкото повече се стремиш към нещо, толкова повече го изпускаш. Това е дълбоката диалектика на същест­вуването.

Ако някой търси любов, няма да получи любов, защото самото търсене го прави непривлекателен, грозен. Самият факт на търсенето се превръща в бариера. Никой не може да те обича, ако търсиш любов. Никой не може да те обича! Можеш да бъдеш обичан, само когато няма да търсене. Самият факт на „не търсенето" те прави красив, прави те релаксиран.

Това е същото, както когато свиеш ръката си в юмрук и изгонваш въздуха, който се намираше в отворената ти ръка. В отворената ръка всичкият въздух е налице, но в момента, в който свиеш ръката си в юмрук, самото свиване изгонва въз­духа. Можеш да си мислиш, че когато си свил юмрук, ще притежаваш въздуха, но в момента, в който се опиташ да го притежаваш, го губиш. При отворената ръка всичкият въздух е налице и ти си господарят. При свитата в юмрук ръка, си губещият: загубил си всичко; нямаш никакъв въздух в ръката си.

И колкото повече е свита в юмрук ръката, толкова по-малка е възможността там да има въздух. Но това е начинът, по който работи умът, това е абсурдността на ума. Ако усе­щаш, че въздухът го няма, даже свиваш още повече юмрука. Логиката казва: „Свий го по-добре; изгубил си всичкия въз­дух. Изпуснал си го, защото не си свил достатъчно добре юмрука. Не си свил юмрука както трябва; някъде си допуснал грешка. Не си свил правилно юмрука. Затова въздухът е из­чезнал. Затова го свий по-добре, свий го по-добре. Но става точно това –ти губиш.

 

 

 

А това може да промени света

 

Първата стъпка към това да обичаш включително своите „врагове" е да се научиш да обичаш себе си. Не можеш да дариш другите с нещо, което не Си дал на самия себе си. Ако не можеш безусловно да обичаш себе си, не можеш безусловно да обичаш и другия.

Винаги помни: Не можеш да дариш на другия онова, което не даваш на себе си.

Затова обичай, обичай, обичай своето собст­вено висше Аз. Гледай на своето Аз като на нещо съвършено, каквото е. Бог те вижда точно по то­зи начин.

Независимо дали вярваш или не, ти си напълно достоен за любов такъв, какъвто си.

Запомни завинаги: Ти си напълно достоен за любов такъв, какъвто си.

Знанието за това ще промени целия ти живот. Вярата в това ще промени живота на всички хора.

Това е така, защото каквото вярваш, това ставаш и когато станеш напълно Себелюбящ, ти даряваш на своя Аз възможност да обича всички други, а това може да промени света.

 

Не е необходимо да страдаш, когато обичаш някого, но ако човек смесва „любов" с „нужда", винаги се стига до нараняване.

Мнозина смятат, че любовта удовлетворява някаква потребност. С други думи - ако ти удовле­творяваш нуждите ми, то аз те обичам. Любовта не е отговор, тя е избор. Любовта се дарява без никаква причина. Тя не е разплащане, не може да бъде подкуп за това, което се надяваш да получиш.

Истинската любов е резултат на избор, на собственото ти отношение към другия човек. Ако тя е реакция на това, което другият прави, тя не е любов, а някакво лицемерно чувство.

Когато решиш да обикнеш друг човек преди да имаш дори и представа какво той би могъл да по­мисли, да прави, да желае за теб или с теб, това ре­шение е много възвишено. Ти автоматично повиша­ваш своите вибрации. Твоето същество започва да вибрира на по-висока честота, по-интензивно.

Чувството на любов се излъчва от теб като лъчите на слънцето, хората се чувстват велико­лепно наоколо ти и им е хубаво да бъдат край теб. Неочаквано и те повишават своите вибрации и тогава вие бихте могли да бъдете в хармония или в синхрон.

Тогава сърцето се разтуптява и между вас прехвръкват искри...

Редактирано Март 27, 2014 от д-р Тодор Първанов

[SeekerOfAnswers]

Ама това не са ли пак условия... за да бъда обичана, трябва да не търся, защото иначе "ставам грозна и непривлекателна". Навсякъде е пълно с условие. Ако си нещастен, не те обичат. Трябва да си щастлив и самоуверен, да не търсиш, да си си самодостатъчен и т.н.; Ами ако ти си слаб в момента, имаш нужда от протегната ръка? Такава, както и любов, ти се дава само тогава, когато не я искаш, защото тогава си "привлекателен". Това просто не е справедливо.

[Диляна Колева]

Не, не са условия, а предпоставки.

Аз бих искала да те върна към тези твои думи - "Както на малкото дете първо му дават любов от вън (мама, тати, дядовци) и то само се обиква и после има ресурс да обича себе си и да дава любов."

 

Ако наблюдаваш малките деца, ще забележиш, че ТЕ са тези, които дават любов, а възрастните просто им отговарят. Малкото дете все още е лишено от комплекси, тежести и вини, то дава и затова получава. Всички ние с удоволствие бихме прегърнали едно усмихнато дете, което идва и протяга ръце, за да ни прегърне, а не ние да го прегърнем. Когато детето е ревливо и капризно, ние започваме да се чувстваме длъжни да го прегърнем, длъжни да го успокоим, отново има проява на любов и обич, но тя е с различно послание, води до умора и често определяме това дете като "трудно".

Предполагам, че ти търсиш онази първата, непринудената, която всеки дава защото някой пръв му е дал и то без да изисква.

Това може да се случи, когато не търсим някаква справедливост, не обвиняваме и не се чувстваме обидени. 

Редактирано Март 28, 2014 от didi_ts

[д-р Тодор Първанов]

,,Това просто не е справедливо.,,

 

Защо животът не може да бъде справедлив?

Концепцията за несправедливостта на живота е може би най-трудната и болезнена за възприемане от пациентите. Вероятно защото западният линеен модел предпоставя, че светът е справедлив и стига да работиш достатъчно усърдно и продължително, ще постигнеш целите си. Изглежда, че идеалите, залегнали в основата на създаването на Съединените щати, идеята за всеобщо равенство и справедливост ни карат да предполагаме, че именно това е начинът, по който трябва да е изграден светът. Независимо от причините, ние действително желаем да цари справедливост. Искаме да зависим от нещо конкретно и да имаме гаранции за безопасността, сигурността и благосъстоянието си. Това, че такива гаранции не съществуват, не ни пречи да ги изискваме. Много от защитните механизми, илюзиите и разочарованията ни са резултат на неприемането на факта, че животът е несправедлив.

А той е такъв, защото „справедливостта" е един вид преценка, тоест нещо субективно и зависи от това кой, какво кога и защо я оценява. Онова, което е справедливо за мен днес, може вече да не е справедливо утре или за други хора, или пък при други обстоятелства. Например вие сте получили повишението, заради което съм работила така усърдно. Аз смятам, че е допусната несправедливост, но според вашите разбирания не е така. А дори и в момента да сте съгласни с мен, следващия месец ще промените мнението си и ще си повярвате, че всъщност сте свършили добра работа.

Важно е не да се обясни, а да се приеме, че животът не е справедлив. Въпросът „Защо не е?" е неуместен. Винаги можете да изтъкнете безброй причини за това, че животът трябва да бъде справедлив към вас, да прекарате часове наред, като се защитавате, отричате, борите се или изпадате в депресия, само защото за пореден път ви се е случило нещо несправедливо. Големите въпроси, отнасящи се до несправедливостта, смисъла на живота и смъртта, никога не могат да бъдат обяснени по разумен начин. Не ще намерите отговор на въпроса „Защо?", когато е починал някой, когото сте обичали. Можем да узнаем от какво - дали от рак, сърдечно заболяване, друга болест, злополука, - но никога няма да проумеем защо. Пък и размислите върху подобни „защо" водят до дисфункционално поведение. Скръбта все някога отзвучава, това е естествен процес. Но терзаещите ни „защо" може никога да не секнат, а то е безсмислено. В един момент трябва да се освободим от тези „защо", да приемем реалността и да продължим да живеем.

Стремежът да направим света справедлив е деструктивен и води до самопоражение. Много добросърдечни хора непрекъснато се опитват да премахнат несправедливостта в живота. Някои от тях наричаме съзависими личности, други - живи мъченици, а всъщност малцина са истински светци. Обикновено съзависимите и живите мъченици са изтъкани от гняв, негодувание, завист и несигурност.  Отхвърлянето на концепцията за несправедливостта поражда огорчение, нещастие, ненужна болка и пречи на растежа. Това вече наистина е несправедливо!

В случая парадоксът е, че актът на приемането често води до едно по-обективно поведение, излъчващо повече обич и загриженост, по-реалистично от поведението на онези, които се опълчват. Преценяваме като „справедливи" хората, които приемат реалността, а не онези, които се мъчат да насилват света да бъде справедлив.

[SeekerOfAnswers]

Как тогава да спра да бъда такава комплескарка. Най-вече за да не измъчвам себе си... Защото в мен действително има изключително много злоба насъбрана, омраза, агресия и други, които насочвам към себе си, а едва удържам да не насоча към други хора. Понякога си мисля, че духовен водач ми трябва, а не психотерапевт.. Не знам. Наранено ми е. Искам компенсация. Не знам как да се справя с това чувство, че съм вечно неудачна...и ми е трудно да не търся справедливост, защото си мисля за всички причини, които ако бяха по-различни, нямаше да съм това, което съм днес. Едно трудно и изискващо дете натоварва, факт. Никой не обича изискващи личности. Но те за да са станали такива, си е имало причина. Още повече пък децата, които се раждат невинни...

А и нали човекът е създаден да търси смисъл, в кръвта му е. Аз не намирам смисъла да бъда харесвана само в разцвета на силите си, когато ми върви. Защото моята истинска същност е на дълбоко тъжен, нещастен, комплексиран и може би донякъе озлобен човек. И какво? Не заслужавам обич ли? Моето истинско аз не заслужава обич, трябва да е друго, за да бъде приемано и харесвано от околните. Това просто много ме натъжава, но и не само. Аз самата не се харесвам, но не мога да определя какъв точно ми е проблема - защо живея толкова нещастно, защо съм толкова неуравновесена? Да не би да имам характеропатия... не знам какво да направя за да се чувствам по-добре и може би затова пиша тук. Може би ще получа някакъв съвет, омръзна ми да живея така, нещастно 

 

 

 

 

Д-р Първанов, много ви уважавам, но тези генерични отговори не ми помагат. Self-help литературата никога не съм я харесвала, защото не гледа дълбоко на нещата и само промива мозъци. Позитивното мислене не е "мислене"... Споделям това мнение - http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1703032 

[SeekerOfAnswers]

Как да променя своята цялостна личност, да бъда друг човек... Възможно ли е това да стане, защото май това искам?

Да бъда изцяло различен човек... да не се трогвам от миниатюрни неща, да не избухвам в плач за най-малкото и най-вече да не се озлобявам. Толкова се тровя.

[Диляна Колева]

Как да променя своята цялостна личност, да бъда друг човек... 

А каква е твоята личност?

 

 Възможно ли е това да стане, защото май това искам?

 

Искаш ли го наистина?

 

 и най-вече да не се озлобявам. Толкова се тровя.

А как проявяваш любовта си? Как обичаш?

Как се награждаваш? Как показваш, че се харесваш?

 

Озлоблението е чувство изразяващо слабост, зад него често стои завистта.

Завистта пък е съставена от страхове. Често те са страхове от отхвърляне, които водят до болнавото желание за подражание, конформизма, непрекъснатото сравнение с другите и т.н. Но там има и много други страхове.

От какво се страхуваш?

Права си, че озлоблението "трови", то спира развитието в положителна посока. Затваря съзнанието в капан, който го върти отново и отново в едни и същи страхове.

От какво си обидена? 

Редактирано Март 28, 2014 от didi_ts

[SeekerOfAnswers]

Не знам каква е моята личност, честно казано. Не знам коя съм. А дали искам НАИСТИНА да се променя - мисля, че да! Според терапевтката (която спрях да посещавам, защото изгубихме доверие една в друга), не съм била искала, но това ми звучи нелогично! Освен ако нямам подсъзнателна съпротива да се променя, т.е. имам някаква емоционална, скрита за мен печалба, от състоянието си (между другото аз уча психология но очевидно не се справям със себе си)

 

Обичам обсебващо, сливащо се... а понякога даже се чудя мога ли да обичам. Май не мога да обичам. Май само искам да се върна в детството и да изживея сигурност наново. Нямала съм успешни връзки досега, винаги провалям всичко от несигурност и тревожност, и вечна неудовлетвореност. Много често аз приключам връзките, но емоционално преживявам, че мен са ме изоставили, че са ме захвърлили. Така се чувствам, въпреки че осъзнавам че няма начин да е така. Ето това ми е голям проблем - яси неща за съзнанието ми не могат да достигнат на душевно равнище и да се отработят. Като някакво малко дете съм, незряла и емоционално глупава. А иначе в университет, работа и др. се справям отлично и даже ме хвалят, колко зряла съм била. Смешното е че никой не подозира че аз емоционално съм някаква развалина, незряла, малка и глупава. Интелектът компенсира.

 

Имам трудност да създавам близки връзки с хората, а особено с мъжете. Сигурно защото съм много рационална и само мисля, а същевременно съм с лабилна ми психика и лесна емоционалност. Просто не знам тази хладнина и празнота как се връзва с постоянното ми реване и чувство на неудовлетвореност. Не знам коя съм, какво искам и какво представлявам.

 

Озлобявам се, когато ме отхвърлят, и когато в живота не става на моята и не ми върви, но сякаш ми е писано да съм неудачничка, да привличам негативна енергия, защото аз съм негативна, но не знам как да стана позитивна. От много неща ме е страх в тоя ред на мисли - от отхвърляне, от това да не се изложа, от това да не ме приемат, от това да ме наранят, да изгубя контрол. Не си спомням някога съзнателно да съм завиждала на някого - може би подсъзнателно да го правя обаче... За мен другите са просто хора.  Отношението ми не е нито добро,нито зло към тях, откъснала съм се сякаш от хората ис ъм далеч от тях чисто емоционално, студена съм станала, капсулирах се. Май от малка се получи така, защото не съм играла с децата, отбягваха ме бог знае защо. Изобщо... не знам какво става с мен. Трябва да спра да се оправдавам с детсвото и семейството, знам! Това са само оправдания! Но имам чувството че те ме увредиха толкова и се капсулирах и затворих и станах студена и дръпната и уплашена и парализирана.  

 

 

Сякаш дълбоко в мен има нещо добро и нещо което иска да обича и да бъде нормално, но не може да се прояви. Всичко в мен  е някак накриво. Например "обичам" обсебващо. Моите идеи за любовта звучат болно на другите - пълно сливане, без аз и ти. Просто да умра в любовта, метафорично казано. Баси майката... май наистина аз не съм наред. Имам чувството че просто в мен има болна ядка и каквото и да правя, ще си седя такава и ще се тровя. Вече се чудя и защо писах тук, не знам как може да ми се помогне. Може би трябва да ми се кажат някои неудобни истини и да не ме жалите, да ми се скарате, знам ли и аз. Уж трябвлао да обичам себе си, но няма какво да си обичам, защото се чувствам различна от другите и то по лош начин, все едно съм лоша, все едно съм психопатка.

 

 

Дали нямам личностово разстройство и лекува ли се то?

 

И извинявайте за дългия и объркан пост, но пак пиша под афект и не виждам изхода, откачих вече напълно.

[SeekerOfAnswers]

Забравих да отговоря на какво съм обидена. Обидена съм от живота сигурно, не знам. Че не ми се е стекъл добре, че съм била отхвърляна, и че нашите ми се караха само. Майка ме критикуваше за всяко нещо толкова остро и злобно, че дори не ми ставаше ясно каква да бъда, за да ме харесват хората ("Какво ще си помислят хората???" - редовно го чувах). Знаех само каква да НЕ бъда - себе си. Убиваха всякаква моя спонтанност в караници и "добро възпитание". Бяха студени и необичливи и взискателни и зли. Научих се да бъда перфектното възпитане дете, надраснало възрастта си и държащо се като възрастен. Пред приятели само мигах и се оправдавах за всичко, наплашена бях отвсякъде, да не сбъркам някъде.

Баща ми ме е бил няколко пъти само, но пък запомнящо се и още някак не мога да му простя тая жестокост, въпреки че той казваше, че съм много капризна и несъобразителна. Може наистина да съм била невъзможна, защото вече не си спомням причините. Като тийнейджър бях отвратителна, обиждах родителите си и ги кълнях даже. Де да знам и аз на какво съм обидена вече.

На света все едно съм обидена, на Бога, в когото отдавна спрях да вярвам. А все пак осъзнавам че никой не ми е виновен ама продължавам да се глезя. Емоционален инфантил съм явно, жертва, хистеричка, кой знае! Надявам се да е лечимо.

 

 

 

 

Искам само да благодаря между другото за човешкото ти отношение и колко спокойно ми пишеш без да ме съдиш.

[Диляна Колева]

Направи ми впечатление, твоята убеденост в това , каква си.

Аз съм..... , абсолютно категорично. От тук идват основните пречки - желанието и вярата в промяната и съответно полагането на усилие за това. Тук се намират и така наречените от теб "печалби" или психологичните"печалби". Какво имам предвид.

 

Фразите „Аз съм..." имат два вида предшественици. Първият вид етикети идва от други хора. Те са ви ги прикачили, когато сте били дете, и досега ги носите със себе си. Другият вид е плод на избор, с който избягвате да извършвате   неприятни или  трудни   задачи.

Преобладаваща е първата категория.

Втората категория „Аз съм..." идва от удобните ети­кети, които сте се научили да си прикачвате, за да избяг­вате   неприятни  дейности.

Печалбите, които получавате, като се придържате към миналото си и изтъквате вашите „Аз съм...", могат да се обобщят с една дума: отбягване. Когато искате да се измъкнете от някакъв вид дейност или да замажете някой личностен недостатък, винаги можете да се оп­равдаете с някое „Аз съм...". Всъщност, след като дълго време използувате тези етикети, започвате сами да вяр­вате в тях и в този настоящ момент вие сте завършен продукт, на който е съдено да остане същият до края на живота си. Етикетите ви позволяват да избегнете уси­лията и риска, свързани с евентуален опит за промяна. Те запазват поведението, което ги е породило. Напри­мер ако младеж отиде на празненство с убеждението, че е стеснителен, ще се държи като стеснителен човек и поведението му ще подкрепя самооценката му. Това е омагьосан   кръг.

 

 

Това, предполагам разбираш, обяснява от къде идва това раздвояване в теб, че хем искаш, но изглежда сякаш не искаш. 

Какво ще стане, ако се опиташ да сложиш всичките си "Аз съм..." в минало време ( всъщност там където им е мястото, щом си решила да се променяш). 

Това което прочетох от постовете ти:

АЗ СЪМ:

незряла и емоционално глупава

емоционално съм някаква развалина, незряла, малка и глупава

много рационална 

с лабилна ми психика и лесна емоционалност

неудачничка, да привличам негативна енергия, защото аз съм негативна

студена съм станала, капсулирах се.

дръпната и уплашена и парализирана

все едно съм лоша, все едно съм психопатка.

мигах и се оправдавах за всичко, наплашена бях отвсякъде, да не сбъркам някъде.

 

От една страна казваш, че не знаеш каква си, а от друга така добре си се определила, че дори да исках не бих могла по - добре да го направя.

Проблемът идва от това, че всичко което си казала за себе си не го харесваш, но в същото време си го приела, че е така и край. 

А какво ще стане, ако аз ти кажа, че ти не си такава, ако откажа да повярвам?

Редактирано Март 28, 2014 от didi_ts

[SeekerOfAnswers]

Aма някои неща са истина.. как да променя примерно това, че се обиждам лесно, че се озлобявам. Това си е малодушие и слаба психика.Ето сега примерно момче което дори не го познавам добре не ми се обади, при все че аз бях доста инициативна, и сега ми е обидено, криво, и имам чувството че месеци ще го преживявам. Обидата, че ме е отхвърлил, агресията, която сега трупам към него и др. и др. Как да не съм толкова лабилна? Антидепресанти ли да почна :< Защото ми е много обидно и рева дори за такива неща, при все че нищо  не сме преживели. Ето това ме навежда на мисълта че може да имам характеропатия. Живея прекалено трудно, ежедневни неща ме сриват :< 

[SeekerOfAnswers]

как малодушието да стане силнодушие.. а не да изпадам в кризи от елементарни житейски ситуации като това, че някакво момче те е отрязало. а аз съм като в истерия цял ден, рева, не се успокоявам, а се озлобявам и агресирам и не мога да го преживея, чувствам го като голям провал. живея наистина много нещастно, не мога да се справям с живота. дали да не започна да приемам хапчета. как да стана СИЛНОдушна

[SeekerOfAnswers]

но и така като се оплаквам и още повече не се харесвам, заради факта, че го правя, вместо да стана и да си продължа напред и да съм силна. и почват да ми се въртят мисли в ума от сорта "сега защо се оплакваш, нормален човек няма да занимава цял форум и приятелите си с това нещо", и се самообвинявам, че съм такава и още повече не се харесвам и е някакъв ад, не мога да избягам от мислите и чувствата си! ядосвам се и се осъждам че все искам някой да ми помага и да ме подпира, ужасно е. да,такава съм!!!явно за да го променя трябва да го приема, но как.. баси майката

[д-р Тодор Първанов]

Как точно хапчетата ще те направят СИЛНОдушна?

[SeekerOfAnswers]

Ще помогнат за уравновесяване, за да не се сривам от най-малкото нещо възможно. Просто не вярвам, че мога да се променя. Може би и не искам, защото го чувствам несправедливо. Сякаш трябва да заслужавам любовта на хората, променяйки се да отговарям на шаблон какъв трябва да е човекът, за да го обичат. Не може да ме обичат и такава, проклета ... или пък ако не може да приемам че съм за психиатрия и да си живея с диагнозата

[Диляна Колева]

Aма някои неща са истина.. 

Ето това имах предвид. 

Убедеността ти, че си точно такава е толкова силна, че дори някой да иска да види нещо друго в теб, ти ще го разубедиш.

Ето по тази причина, няма как да се случи промяната от само себе си.

В терапевтичен процес, се работи върху промяната на това убеждение. 

Ако погледнем нещата в по - глобален план, целият наш народ се преживява като нещастен, защото е Убеден че е такъв. А мисълта предопределя действието. 

В обратния вариант също се случва промяна, но това също е процес, който се случва в определен период от време, няма как пишейки тук да се случат промените.

А за хапчетата , ако те можеха да променят мисли и действия и да подобряват животи, ние всички щяхме да пием хапчета и да бъдем щастливци.

Притъпяването на сетивата и мисълта, не е решение на проблема, а задълбочаване.

[SeekerOfAnswers]

А към аналитик ли да се обърна или към духовен водач? Мисля си, че проблемът ми с омразата и озлобяването са неща по-скоро на духовна, отколкото на терапевтична основа и затова имам големи чудения. Принципно не съм религиозна и ме е страх от секти, но може би трябва все пак с духовен водач да се срещна.. не знам как да отключа доброто в мен, само плача, защото се чувствам блокирана.

Как да се залея с любов, себе си и другите, да прощавам и да обичам!

[д-р Тодор Първанов]

Естествена последица от избора на развитието като мотивация е да владеете себе си във всеки момент от своя живот. Това означава, че сам вие решавате съдбата си. Не сте фаталист, натегач или човек, който се нагаж­да към света. По-скоро вие избирате какъв ще бъде све­тът за вас. Джордж Бърнард Шоу е изразил това в „Професията  на  госпожа Уорън":

„Хората винаги приписват вината за това, коехо са, на обстоятелствата. Аз не вярвам в силата на об­стоятелствата. В този свят успех постига само онзи, който търси нужните му условия, а като не ги наме­ри,  си ги  създава сам."

 

 Да промените начина, по който мислите, чувствувате или живеете, е възможно, но никак не е лесно. Нека пофантазираме. Представете си, че някой ви заплаши, че след една година ще трябва да извършите трудна за­дача,   например да пробягате разстояние   от   1   миля  за 4,30 мин. или да направите съвършена лястовичка (във вода) от трамплин, и че ако не успеете, ще бъдете убит. Ще започнете да следвате строг режим на всекидневни тренировки, докато настъпи денят на изпитанието. Ще тренирате не само тялото, а и мозъка си, защото той. нарежда на тялото какво да прави. Ще се упражнявате непрестанно, без да се поддавате на изкушението да пре­къснете или да намалите тренировките. Ще издържите изпитанието и ще  спасите живота си.

Тази вълшебна приказка има за цел да направи едно внушение. Никой не мисли, че може да тренира тялото си за един ден, но мнозина очакват умът и мисълта им да реагират с подобна гъвкавост. Когато се опитваме да заучим ново мисловно поведение, очакваме, че ще го изпробваме веднъж и то ще стане веднага част от нас. Ако истински желаете да не страдате от невроза, да се самоосъществите и да бъдете господар на собствения си избор, ако истински желаете да бъдете щастлив в на­стоящия момент, ще трябва да скъсате със заучените начини на самопогубващо мислене, като вложите в тази задача старанието, което бихте проявили, за да осъ­ществите   всяко друго  трудно   начинание.

За да овладеете тази форма на самоосъществяване, ще трябва непрестанно да си повтаряте, че мислите със собствения си мозък и че сте в състояние да контролира­те чувствата си.  

 

Уейн Дайер

[Диляна Колева]

А към аналитик ли да се обърна или към духовен водач? 

Иска ми се да ти отговоря, но първо е добре да знам как виждаш приликата и разликата между психотерапевт и духовен водач?

Какво е твоята представа за единия и за другия?

И имаш ли някой предвид, като говориш за духовен водач? Защото това е една област, с която доста се спекулира.

Редактирано Март 31, 2014 от didi_ts

[SeekerOfAnswers]

Разликата според мен е, че повечето терапевти са толкова научно-ориентирани, че пропускат екзистенциалността на всяка една криза. А и аз възприемам моите проблеми като проблем от едно такова естество - страх срещу любов, обезверение срещу вяра, и въпреки че осъзнавам това ми е трудно да се измъкна. От терапевти сякаш ми е писнало, въпреки че вече се свързах с един аналитик и започваме от четвъртък (този) да ми дълбаем подсъзнанието.

 

Духовният водач е този, който вярва, и който без много термини и теоретизации, ти показва пътя към духовно освобождаване. Лудост за мен е да се отрича чисто духовното измерение на всички човешки страдания. Аз самата съм голям идеалист и виждам във всичко някаква форма на смисъл и екзистенциален проблем (по ирония обаче за себе си не мога да приложа мъдрост). Предполагам един отец/християнски свещеник е добър пример за духовен водач.

 

Така намирам приликите и разликите

[Креми (късметче)]

  Aз те обичам.