Страх от хора и душевна празнина

[poison123]

Привет, аз съм нормално 19 годишно момиче. Студентка съм за първа година. Винаги съм била добра и културна към хората, често проявявам съжаление към страдащите и се опитвам да им помагам с каквото мога. Също така приятелите ми имат навика да ме използват за душевно кошче, когато имат проблеми в живота си.

Преместих се да живея в София преди половин година, тогава проблема ми с тълпите се влоши. Не понасям много хора на едно място, особено ако става въпрос за автобусни спирка или натоварен булевард. Изпитвам невероятна паника и единственото ми желание е да избягам, да се прибера вкъщи и да не се виждам с никого. Имам чувството за стотици втренчени погледи в мен, започвам да се притеснявам от външния вид, започвам да се чудя защо ме гледат и т.н. . Корема ми става на топка и започвам да се потя.

Забелязах че мотивацията ми е напълно изчезнала, върша задълженията си буквално на сила. Единствената ми мисъл е, че съм абсолютно безполезна и че едва ли ще стане нещо от мен. Изпитвам душевна празнина, която не може да бъде запълнена от нищо. Имам приятел, но с него нещата не вървят особено добре.

Все по-често се затварям в себе си и с часове не говоря на никого и не споделям. На моменти избухвам в плач, без основателна причина. Не знам какво се случва с мен. Вече не съм човека, когото бях.

[mvm]

Хората не гледат тебе, те гледат през теб.

Ти не си извънземно, кацнало на спирката, за да гледат само тебе,

Хората си имат достатъчно други проблеми, за които да мислят, така че  ти не си им най-интересното нещо на спирката.

Обзела те е някаква параноя и виж до какви симптоми довежда, така че сама да не се харесваш

Не мисли за хората, когато си на спирката или другаде,

гледай птиците, мравките, рекламите по улиците, колите, каквото искаш,

не гледай хората