Pokahontas Добавено Февруари 23, 2014 Доклад Share Добавено Февруари 23, 2014 Здравейте! Не знам как да опиша проблема си. Не знам и откде да започна. Проблемт е, че не знам дали обичам мъжа си. Случиха се много неща. Много. Той е от провинцията, аз също. Когато се запознахме той живееше в София от около 7 години. За това време си помислих, че той все някак ще е изкоренил консервативното мислене и влиянието на родители и близки спрямо неговия собствен живот. Но уви. Имал е трудно детство. Затова пък и си помислих, че няма да позволи с неговото семейство да се случи така. Когато се оженихме (2008 г.) аз бях на 24 г. той на 28 г. В началото всичко беше страхотно - както всяко начало. Пренесох се в София - винаги това съм искала. Но... както бях свикнала - много приятели и близки покрай мен - тук беше нещо съвсем различно. Не че нямах близки тук - имах, но всеки се беше захванал с неговия си живот, работа, семейство... Изведнъж трябваше да се затворя в себе си... не трябваше, но така се случи... Аз, която толкова обичаше да общува, да се събира с хора, да се смее... Всичко това се промени. Все по-рядко общувахме и с мъжа си... Той учеше (аз също) бакалавър, но за разлика от него аз не се го вземах толкова насериозно ученето. А при него нямаше как да е различно - родителите му са били учители и за тях е въпрос на живот и смърт той да завърши - да има висше. Ние с него сме страшно различни. Наистина много различни. Но до скоро не си го признавах. Не знам защо чак след 6 години съжителство го осъзнавам. Той няма приятели, защото не иска да има. Не иска да се довери на никого. Според него всеки гледа да го прецака. Аз съм другата крайност - супер доверчива, е не толкова колкото преди. Страшно общителна съм, а него това го дразни. Той пък въобще не е от много разговорливите. Почти няма нещо, което да се харесва и на двамата - филми, музика... Той гледа новини, интересува се от политика, история и т.н., мен тия неща не ме вълнуват. Не знам това дали е приемливо и сигурно би било, ако нямахме други проблеми, но уви. В началото бях склонна да си родя дете, според него беше твърде рано... искаше да завършим, да изкарваме повече пари, явно за да му осигурим добро бъдеще. Или.. проблемът беше, че техните му напяваха, че първо трябва да завърши. Те дори не бяха съгласни да се жени, докато не изучи... След третата година съвместен живот, нещата започнаха много да не вървят. Почти никъде не излизахме - не заедно а и поотделно. Само работа и учене. Много ми беше жал за него, когато виждах как се влияе от родителите си и как те го съсипват. Той все се чувстваше виновен пред тях за нещо. Опитвах се да му говоря, да го успокоявам, да го карам да мисли по различен начин спрямо тях и тяхното държание към него. Те дори не живееха заедно. Щели са даже да се разведат ако баща му не беше отишъл в чужбина да работи. Останали са заедно заради децата (той има сестра). Искам да кажа, че той по принцип е страхотен човек. Страшно много ми помага във всичко - в домакинската работа, докато учех, докато работех. Имах си зравословни проблеми - винаги е бил до мен и ме е успокоявал. Просто пропускаше малките неща, от които имах нужда - да излизаме, да се разхождаме (той все мислеше за парите - дали ще ни стигнат до друга заплата, без да се налага да търси от някъде - техните и за това го бяха предупреждавали, че ако се ожени преди да завърши, няма да може да издържа семейство). Никога не ме е лишавал от нищо - той от самото начало си ме лигавеше, можеше той за него нищо да не си купи, става въпрос за някоя нова дрешка или друго, но мен никога не ме е лишавал. В последно време започнахме повече да говорим за проблемите... да ги решим. Стигна се до там да си поставяме условия. И накрая никой не приема и не изпълнява условието на другия. Аз също допуснах много грешки спрямо него. В началото се обвинявах, но все повече си мисля, че вината няма как да е само в мен. Проблемите ни станаха по-сериозни и многобройни, след като един ден баща му дойде да живее при нас - тук в София, в маломерния ни апартамент. Аз дори не знаех, че ще идва, а и въобще не си представих, че мъжа ми го е викнал, без да ми каже, вез да ме попита. Мислех, че баща му ще стои докато си намери работа, но уви. Вече 10-ти месец е при нас и нямаше да има проблем ако не беше започнал да се бърка. Работата ми е такава, че почти никакво време не ми остава за нищо. Въпреки това съм готвила, чистила и кво ли не още, колкото и късно да беше. Но... за баща му това не беше достатъчно. Започна да ми намеква, че нищо не правя вкъщи, не мия, не чистя и т.н., а това съвсем не е така. Един ден бях оставила една тава с малко препарат да постои преди да я измия и няма и след 10 мин. баща му се развика нещо. Отидох в другата стая да видя и той като започна да ми крещи каква домакиня съм била, наще така ли са ме учили и възпитавали, как не съм си гледала дома, как само съм стояла пред компютъра и т.н. Мъжа ми стоеше и нищо не казваше. Прибрах се в другата стая и той дойде там да продължава да ме обижда. Аз съвсем спокойно му казах, че ако не му харесва как живеем, може спокойно да си тръгне. Той се разкрещя, че аз съм тая дето ще си тръгне... След още обиди и обвинения, мъжа ми му каза, да си иде в другата стая. След това двамата излязоха навън и после мъжа ми като се прибра ме гледаше с други очи. Попита ме дали осъзнавам какво съм направила. Направо не можех да повярвам, че ми говори така. Аз го попитах той дали осъзнава какво е станало. Казах му, че ако баща му не си тръгне, аз ще трябва да си тръгна. Да, сигурно щях да си тръгна точно тогава (а и точно тогава трябваше да го направя) но приятелката ми, при която мислех да остана не беше в София в момента. Или просто ме е било страх... по-мекушава ли съм, не знам... нерешителна. Не си тръгнах. След това всеки път като се приберях от работа и като се сетех за баща му ми се плачеше. А мъжа ми започна да ме кара да му говоря, даже да му се извиня. Аз му казах, че няма за какво да му се извинявам и няма да го направя. Той всеки път ми казваше, че така няма да стане, че това нямало да го допусне и т.н. Един ден реших в името на мъжа ми, защото много настояваше да се опитам да говоря с баща му, защото мъжа ми твърдеше, че му било мн гадно и т.н. В никакъв случай не мислех да му се извинявам, но когато започнах да говоря с него, той започна отново да се заяжда и ми каза, че съм се била поправила, но пък как сме могли 5 години да живеем така. Каза ми, че тъй като съм в тяхното семейство, няма как аз да измислям правилата а ще живея по техните правила. Започна пак да ме обижда, пак се прибрах в другата стая и той пак дойде там да продължи да ме обижда. Проблемът с майка му е, че тя малко не е в час. Не че не е с всичкия си, просто е много зле - супер избухлива и нервна, има си различна представа за живота и всичко като цял, лицемерка е. Предполагах, че не ме харесва, но никога не ми го е казвала. Един ден (към края на миналата година - майка му живее в провинцията) се прибрахме за малко в провинцията. След като си тръгнахме за София и си събирахме багажа се скарахме с нея. Скарването нямаше общо със случващото се в момента, но тя изведнъж започна да ми говори колко нагла и нахална съм била и как съм съсипала сина й. Не можах да повярвам. Казах и, че точно и единствено те са тези, дето го съсипват. След тази случка мъжа ми искаше и с нея да си оправя отношенията - представяте ли си. Все му казвах, че съм страшно обидена и наранена, че сега няма как да стане, сигурно като мине време ще ми мине. Ноември месец миналата година бях решила (след като казах, че ако баща му не се изнесе до края на ноември ще си тръгна) да ида при приятелката ми да живея, да се разделим за малко да видим и да преоценим приоритетите си, да видим кой как ще се чувства без другия за да прецени на какво е готов за другия. Но не, мъжа ми каза, че тръгна ли си с багаж, връщане назад няма. Колко ли не го молих, какво ли не опитвах. Твърдеше, че така нещата няма да се оправят, а ще се влошат, защото, забележете ТЕХНИТЕ след това няма да ме приемат по никакъв начин (все едно сега ме приемат). Останах. Казах му, че така нещата могат да станат само по-зле. И така трупах още 2 месеца обида, не можех да забравя случилото се, настройвах се за раздяла, макар че не си я представях. Сега преди една седмица си бях в провинцията при наще за да обмисля на спокойствие случващото се и да реша какво да правя. Все пак не съм малка (вече на 29) и трябва да мисля и за семейство и за деца. През цялата тази седмица мислех как не си представям живота с мъжа ми при тези условия - винаги техните да са на първо място (а той твърди че аз съм на първо). Поставихме си условия малко преди да се прибера за София - той искаше от мен да се променя коренно, да си стана същата като преди (а аз преди на нищо и никого не се противопоставях, търпях всички обиди, само и само другите да са добре, а сега отстоявах себе си - това не им харесваше), да му обръщам повече внимание (бях започнала да го отбягвам, само преспивахме заедно, не исках да ме доближава). Моето условие беше баща му да се изнесе (имаше приятел при който да отиде, също и дъщеря му е в София) - като се прибера да го няма за да започнем всичко отначало. Той ми каза, че баща му нямало да живее цял живот при нас и щял скоро да си тръгне - а той си тръгва от 10 месеца вече. Аз бях категорична, казах, че като се прибера и баща му още е при нас - ще си тръгна. Прибрах се - баща ми ме докара. И познайте, неговия баща още си беше тук. Говорихме четиримата. Мъжа ми заяви пред всички, че баща му ще остане тук колкото е необходимо. Всичко беше ясно. Започнах да си събирам багажа. Мъжа ми излезе навънка, явно да не гледа. Знам, че той страшно много ме обича. Проблемът да не предприема нищо след толкова много разправии е, че си мисля, че едва ли ще намеря някой, който да ме обича така и да се грижи така за мен. Сигурна съм, че никога не би ме ударил, знам че няма и да ми изневери. Но след случките с родителите му, не съм сигурна, че напълно мога да разчитам на него. Няма как те да са ми приятни. Не знам дали някога ще забравя случилото се. Та... тръгнах си и докато си събирах дрехите, се обадих на мъжа ми, стана ми гадно, да се прибере, да не се разделяме така, все пак 6 години сме живяли заедно. Той си дойде и ми каза, че не искал да се разделяме, а аз му казах, че при тия условия няма как да остана. Заплаках, баща ми като ме видя и той, мъжа ми също. Защо не можех да си тръгна, защо? Навик ли е, обич ли е, не знам? В крайна сметка останах за да опитаме наново... при старите условия... Вече една седмица опитваме. Мъжа ми се държи страхотно - излизаме постоянно, опитва се да ме разсейва, но аз не мога да преглътна, че се съгласих да остана, без баща му да си е тръгнал... Не мога да разбера, аз обичам ли мъжа си, жал ли ми е за него или какво. Не се чувствам добре, въобще не ми е добре. Той го вижда, но твърди че не полагам усилия нещата да се променят, а как да положа, като съм страшно обидена и си припомням всичко отново и отново, не мога да приема, че бих живяла такъв живот. Защото, по принцип съм такава - няма човек с който да не се разбирам, наистина. Всички около мен ме обичат, да не говорим и в работата и навсякъде. Просто не съм проблемна личност. Не искам техните да ме обичат, просто няма причина да не ме обичат, а те отгоре на всичко се държат зле и се бъркат навсякъде. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Димитрина_ Добавено Февруари 23, 2014 Доклад Share Добавено Февруари 23, 2014 За мен, като страничен наблюдател на историята ви, пътят изглежда с добре обусловен финал. Ясно е, че без наличието на опити от страна на приятеля ви нещата няма как да се оправят по магичен начин. Вие вземате решението в крайна сметка. Виждате, че досега не е защитил достойнството и честта ви пред неговите родители. Това какво идва да каже? Той иска да носи две дини под една мишница и приоритетът никога няма да сте единствено вие. Такива комплекси не се решават без квалифицирана помощ, но едва ли ще има съгласие от двете страни. Излишно е да отлагате - решението е сега или никога. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Pokahontas Добавено Февруари 23, 2014 Автор Доклад Share Добавено Февруари 23, 2014 Да, нямаше да държа да съм му приоритет, ако техните бяха нормални и бяха прави. Много ми е гадно за него, защото е страхотен човек, явно и затова не можах да си тръгна. Но от тогава не мога да преглътна това, че той избра баща му пред мен. Не съм казвала да го гони, просто му казах да обясни, че нещата между нас са сложни и за да има шанс да се оправят, той трябва да не живее с нас. Не знам като мине време дали ще ми мине или постоянно ще ми се напомня, защото това са негови родители и не мисля, че ще спрат да се месят, макар че той ги бил предупредил. Те какво ми наговориха като не съм виновна, представям си ако бях. Толкова много ми е тъжно, само плача. Ами ако след това не съм щастлива? Не че сега съм. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
_Маги_ Добавено Февруари 23, 2014 Доклад Share Добавено Февруари 23, 2014 Здравей Покахонтас! Четох написаното и единственото, което се оказа, че имам да кажа е, че няма как другите да знаят кое е най-добро за теб. Ти знаеш отговорите. Сигурна съм в това, но не искаш да ги чуеш. По една или друга причина позволяваш на другите да ги заглушат. Дали това е обич към мъжа ти или не, аз не знам, но не е обич към теб самата. Това, което е важно за мен, е човек да има достойнство и самоуважение и да ги отстоява. Без тях е лесна плячка за другите. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
АлександърТ.А. Добавено Февруари 24, 2014 Доклад Share Добавено Февруари 24, 2014 (edited) Мъжът е главата , жената е вратът (народна мисъл). За трети няма място .В един дом има , един Стопанин и една Стопанка , другите са помощници . Задължително е да има толерантност . Тя е основа за съвместно съществуване . Всеки сам избира товара който може да носи . Колко години може да го носи ? Когато планирам живота си , не разчитам на промени в себе си или на друг някой .Това са много трудни и бавни процеси . Имай в предвид че всяка преглътната обида се запечатва вътре и неусетно променя човека . И не към добро . Редактирано Февруари 24, 2014 от АлександърТ.А. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Pokahontas Добавено Февруари 24, 2014 Автор Доклад Share Добавено Февруари 24, 2014 Точно това ме плаши - никой няма да се промени - нито мъжът ми, нито родителите му, нито близките му, които, както се оказа, не ме харесват. Някои ми казват, че аз няма да имам допир до тях, а ето - единия живее при нас. Какво му пречи сега ако се изнесе, пак да дойде, като сега никой не успя да го накара да си тръгне. Но, не знам дали това трябва да ме притеснява най-много. Наистина чувствам, че сме страшно различни. В такъв случай и след всичките допълнителни проблеми, не знам дали живота, който ми предстои да живея ще си струва? Само защото е страшно добър и... ими помага в повечето случаи. А ако не го обичам и сега не мога да си тръгна от съжаление или от навик? Как да разбера? А ако после започна да съжалявам и знам, че няма да има връщане? А ако намеря някой, който да ме бие и да ми изневерява (което знам, че сега няма да се случи)? Просто ще се побъркам. Какво да правя? Знам, че никой не може да ми каже какво да правя, но... поне някакъв съвет? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Лъчезарна Добавено Февруари 24, 2014 Доклад Share Добавено Февруари 24, 2014 Може би ще изглеждам крайна... Искаш сигурност, но няма да я намериш в нещата отвън, или в хората. Те не са и не могат да бъдат опорната ти точка. Истинската опорна точка е в теб и е само твоя. А сигурността ще се появи, когато възприемеш себе си като цяло, независещо от външната среда. Външното е съпоставимо с вътрешното. Външното е отражение на вътрешното. И ако отвън, нещата изглеждат зле, то и вътре, някъде вътре в теб самата, има неща, които трябва да се изменят. Нещо трябва да трансформираш в себе си, за да може и външният свят да реагира и да се измени. Хората около теб няма да се променят. Да се променят, защото си мислиш, че трябва да го направят. Може би виждаш правилната посока, но те самите трябва да стигнат до нея и да я извървят. Същото се отнася и до теб. Който пръв проумее проблема, пръв трябва да промени отношението си към него. Другият, ако прозре, може и да го последва. Но това е избор на душата. Проблемът е, че бъркаме личността с душата. И когато избира личността, вероятността за грешка е голяма, защото егото провокира и изисква действията. Когато Душата прави избора - тя винаги знае правото и нужното в дадения момент. Тогава решенията водят до освобождаване, лекота, спокойствие и радост. Въпросът е доколко егото ти надделява над Душата. Застанала си на кръстопът и имаш правото на избор. Моите думи няма да ти покажат правият път. Идеята ми е да се допиташ до вътрешния си глас. Ще го чуеш, когато притихнеш. Хората постоянно грешим и нараняваме - другите, но и себе си. Самонараняването по-трудно се забелязва. Погледни се от друг ъгъл... Реално, споделих опит. Няма да кажа, че е бил труден или лесен. Беше мъчителен. Само докато не стъпих стъпало по-нагоре и не погледнах на нещата от ъгъла на прошката. Осъзнаването боли. Защото събличаме сраснали се с нас представи, илюзии и заблуди. Погледни вътре в себе си. Отговорът е там. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Pokahontas Добавено Февруари 25, 2014 Автор Доклад Share Добавено Февруари 25, 2014 Много полезно, благодаря Само не разбрах как да се погледна от друг ъгъл? Може би съм се поглеждала вече. Всичко премислям постоянно... Постоянно меня решението си... Но най-често всичко ми показва, че не мога да продължавам да живея така. Ако продължа, няма да съм себе си, а не искам това. Друго... ако имаше дете... и това съм го обмисляла. Ако се беше случило по-рано, може би сега нямаше да имам голям избор. Но пък от друга страна може би нямаше да се стигне до тук... или не знам. Страшно много съм объркана. Или по-скоро слаба и нерешителна. Явно имам проблем със себе си. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Лъчезарна Добавено Февруари 26, 2014 Доклад Share Добавено Февруари 26, 2014 Всеки има проблем със себе си. Рано или късно, човек изпада в ситуации, в които изборът е много труден. В хаосът, да се намери правилната посока... Изпитание си е. По написаното в началото съдя, че Сатурн в хороскопа прави първото си завръщане. Държателят на времето и закона идва, за да разчисти. Ценното за твоята Душа, в сегашното прераждане ще остане на мястото си. Другото, което е фалшиво, нереално, без основа, илюзорно - ще бъде изметено. И ако то се е вкопало в теб и те контролира чрез неосъзнавани за теб мисли и постъпки - ще те боли. Периодът е свързан с осъзнаване и търсене на конструктивни ясни и точни решения. Може би няма да бъдат видени изведнъж - всичко е във въздуха - но през мъглата, макар и мъчително, ще се оформи пътят. А другият ъгъл, са хората около теб. Техните несъвършенства, с които се сблъскваш, ще ти подскажат сърцевината на твоя проблем. Ако си далеч от астрологията и темата за прераждането, нищо не пречи да поразсъждаваш върху идеята, че е време да разчистиш вътрешния си двор и да оставиш в него онези ценности, които ти носят удовлетворение, растеж и пълнота. Наборът от ценности е само твой. Не на някой друг. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диляна Колева Добавено Февруари 26, 2014 Доклад Share Добавено Февруари 26, 2014 Той го вижда, но твърди че не полагам усилия нещата да се променят, а как да положа, като съм страшно обидена и си припомням всичко отново и отново, не мога да приема, че бих живяла такъв живот. Защото, по принцип съм такава - няма човек с който да не се разбирам, наистина. Всички около мен ме обичат, да не говорим и в работата и навсякъде. Просто не съм проблемна личност. Не искам техните да ме обичат, просто няма причина да не ме обичат, а те отгоре на всичко се държат зле и се бъркат навсякъде. Всичко се случва, поради липсата ти на самоувереност. Разбираш се с всички, вероятно защото се страхуваш да не се харесаш. Чувстваш се така, защото се сблъскваш със ситуация, в която не си харесвана. Страхът ти се улавя от хората които искат а те манипулират и те успяват по един или друг начин. Поне от това което разказваш. "Вашата самооценка не може да бъде потвърдена от другите. Ценен сте. защото вие казвате, че е така. Ако чакате другите да определят вашата стойност, това ще е цената ви в очите на другите." От друга страна: "Нека се замислим над нещата в света. Казано с няколко думи, не можете да угодите на всички. Ако 50% от хората са доволни от вас, вие имате успех. Това не е тайна. Известно ви е, че поне половината от хората във вашия кръг няма да се съгласят най-малко с половината от нещата, които им кажете. Ако това е точно (дори само да погледнете резултатите от изборите, печеле-ни със съкрушителна победа, ще видите, че 44% от населението гласуват срещу победителя), вероятността да спечелите неодобрение, когато изкажете дадено мнение, винаги ще е 50% на 50%. Имайки предвид това, можете да започнете да гледате на неодобрението по нов начин. Когато някой се възпротиви на нещо, казано от вас, вместо да се засегнете или мигновено да промените мнението си, за да получите одобрение, можете да кажете, че сте се сблъскали с един представител на тези 50%, които не са съгласни с вас. Съзнанието, че винаги ще срещнете известно неодобрение за всичко, което чувствувате, казвате или правите, ще ви помогне да излезете от тунела на отчаянието. След като очаквате неодобрение, няма да сте склонен да се огорчавате от него и моментално ще престанете да приравнявате отрицанието на една идея или чувство с отрицанието на самия вас." Просто се сблъскваш с онези 50% с които не ти е приятно. Тук идва момента, в който се налага да покажеш друго качество - увереността. Първо да уточниш какво точно искаш и после да го отстояваш. В противен случай, другите ще ти казват какво искаш (във вид на манипулация, обвинения ) и ще го отстояват. Лъчезарна 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Pokahontas Добавено Февруари 26, 2014 Автор Доклад Share Добавено Февруари 26, 2014 Да, самоувереността ми все повече и повече изчезваше, докато изцяло не се изпари... Но длъжна ли съм да търпя около себе си хора, които не ме харесват и не ме оценят? Отгоре на всичко ми се бъркат в живота. А като тези хора са близките на мъжа ми и няма как да не се срещам с тях? Още повече, че той ме кара едва ли не да се разбирам с тях. А на мен едва ли ще ми станат приятни някога. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диляна Колева Добавено Февруари 27, 2014 Доклад Share Добавено Февруари 27, 2014 Разбира се, че не си длъжна. Нужно е да заявиш собствените си граници и да ги отстояваш, но най - напред е важно да го направиш пред себе си. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Pokahontas Добавено Февруари 27, 2014 Автор Доклад Share Добавено Февруари 27, 2014 Аз заявих границите си, но не можах да ги отстоя. Не можах да си тръгна, след като заявих, че ако баща му е в нас, когато се прибера, ще си тръгна. Не можах, слаба съм, нерешителна, нещо ме спря. После веднага съжалих, но беше късно. Вече бях казала, че ще остана да пробваме. Е, сега е още по-зле. Мъжа ми се опитва по всякакъв начин да ме разсее, да ме изненада, да ме разведри. Вярно, че малко късно, но се опитва. А аз се държа... безразлично. Много ми е обидено. Въобще не се опитвам да забравя за всичко. Само като си помисля, че всичко ще се повтаря. Няма как техните да се променят. Аз и не искам това от тях - искам го от мъжа ми. Но... като си говорим, той ясно заявява, че те са му на първо място. Аз как да вярвам, че те ще спрат да се бъркат и ако следващия път постъпят подобно, той ще ме защити? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
_Маги_ Добавено Февруари 27, 2014 Доклад Share Добавено Февруари 27, 2014 Покахонтас, едва ли може да се каже нещо повече и по-различно от казаното досега по твоя проблем. Струва ми се, че започва въртене в кръг. Ако искаш да направиш нещо за себе си, ще го направиш. Ако искаш да плачеш на нечие рамо до безкрай и да се вайкаш в бездействието си, мисля че си губиш времето. Животът си е твой, решенията също. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
АлександърТ.А. Добавено Февруари 27, 2014 Доклад Share Добавено Февруари 27, 2014 Не . тя си мисли че хората са еднакви , и очаква от другите да постъпят правилно . Тя не знае че правилните постъпки ги прави ,,самият човек''.Тоест правилните постъпки в моя живот мога да направя само аз .Другите си ги правят по техния начин , могат и да не разберат какво ми причиняват . За това пискам или бягам вече не налитам на бой . Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Pokahontas Добавено Февруари 27, 2014 Автор Доклад Share Добавено Февруари 27, 2014 Може би започнах да се повтарям, признавам си. Тука, така или иначе, не мога да опиша и споделя всичко. Не мога и да опиша точно какво чувствам. Не мога да разбера защо постъпвам така - не си тръгвам, а не мога и да остана... не знам дали е от съжаление, по навик или изпитвам нещо... но ако изпитвах, сигурно бих положила някакво усилие нещата да се оправят, а аз не го правя. Безразлично ми е сякаш. Знам, че няма как да го почувствате както аз го чувствам, но ако се поставите на мое място, вие какво бихте направили? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
АлександърТ.А. Добавено Февруари 27, 2014 Доклад Share Добавено Февруари 27, 2014 Даа... Много сме различни ....Може би правиш наи доброто ? Изчакваш за да разбереш нещо ? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
_Маги_ Добавено Февруари 27, 2014 Доклад Share Добавено Февруари 27, 2014 (edited) Може би започнах да се повтарям, признавам си. Тука, така или иначе, не мога да опиша и споделя всичко. Не мога и да опиша точно какво чувствам. Не мога да разбера защо постъпвам така - не си тръгвам, а не мога и да остана... не знам дали е от съжаление, по навик или изпитвам нещо... но ако изпитвах, сигурно бих положила някакво усилие нещата да се оправят, а аз не го правя. Безразлично ми е сякаш. Знам, че няма как да го почувствате както аз го чувствам, но ако се поставите на мое място, вие какво бихте направили? Хайде, стига мрън, ами си вземи живота в ръцете и действай! Зарежи го тоя страх! И благодари, че нямаш дете все още. Редактирано Февруари 27, 2014 от _Маги_ Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Pokahontas Добавено Март 1, 2014 Автор Доклад Share Добавено Март 1, 2014 Страх ли е, не знам... само дето не мога повече така. Колкото повече оставам, ми става по-тъжно, защото мъжа ми прави какво ли не да ми угоди. Това е. Не знам до кога ще издържа и ще мрънкам. Но... не искам дори и да си помисля да се държа хубаво с него (не че се държа зле, но не се и държа добре). Страшно много ми тежи това, което той направи или по-точно, което не направи за мен, когато трябваше. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Pokahontas Добавено Март 3, 2014 Автор Доклад Share Добавено Март 3, 2014 Тръгнах си. Това е. За добро или за лошо, не знам... но се изнесох Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
mvm Добавено Март 3, 2014 Доклад Share Добавено Март 3, 2014 (edited) Браво, не се връщай, живот в агония не е живот Остави го този, майка му и баща му да му намерят булка по техен избор А ти продължавай напред, и не чувствай съжаление към него, вина някаква към себе си Точно щях да ти пиша да си тръгнеш..и стигнах до последния ти пост Редактирано Март 3, 2014 от mvm Pokahontas 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Pokahontas Добавено Март 3, 2014 Автор Доклад Share Добавено Март 3, 2014 От време на време ми става гадно, предполагам няма как да го избегна. Жал ми е, че така той се съсипва - техните го съсипват, а и се сещам, че иначе е добър човек. Дано да ми мине. Като си тръгвах той в яда си ми наговори ужасни неща - че 6 години съм го използвала, че той ми плащал да изуча и т.н. Супер зле се почувствах. После той веднага съжали и тръгна да се извинява. Може би затова, след като ми наговори такива неща, като си тръгвах ми беше някакво спокойно. Почувствах голямо облекчение. Но се стрвахувам, че вместо лошите неща, ще започна да си спомням добрите. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
АлександърТ.А. Добавено Март 3, 2014 Доклад Share Добавено Март 3, 2014 Не допускай съжалението дори за миг . Взетото решение е правилното решение . Не може да се съхраниш , без проява на гордост . Pokahontas 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Join the conversation
You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.