Карл-Густав Юнг

[Лиула]

Заемам се с нелека задача, заемам се обаче с любима задача – да пиша за онзи човек, за когото човешката душа е обрано лозе, а гроздовете – грижливо скътани в архетипното несъзнавано.

 

Недолюбван и от съвременниците си (съвременниците през последните над 100 години, а вероятно и в следващите 10 000), поради простия факт, че вгражда в Сянката на всеки, онази запалителна доза искра, която кара интелектът да се движи в пространството, а Аз-ът да се стреми към единствено възможното – Индивидуацията.

Непостижимо познание за днешният човешки интелект, обграден с позитивитистични модели на терапевтика – лъскаме автомобила, не виждаме спрелия мотор на битието ...

 

За Юнг толкова много е писано, че няма човешка лодка, която да прекоси този океан от слово. Но, все едно, Юнгианството не е просто школа в науката за душата, то е философия на живеенето и на помирението с този свят, измислен от човеците.

Иде реч за терапевтиката на съня на всеки човек, ала на съня му, като опит за живеене в белия свят, където винаги, двата свята – на сянката и на осъзнаването, агонизират помежду си. Отделно от това, отвъд пластовете, дълбоко под тях – ad infernum, се таят още бездни на Душата и на Психиката, на Психе, която не би могла да се огледа в нито един пламък на срещата със себе си, без да ослепее. Неслучайно образът на Горгона Медуза преследва всички в Огледалото, защото е естествена рефлексия по пътя към индивидуацията ...

 

Тук няма да описвам и изписвам многобройните трудове на Юнг, нито анализ за него самия от лаиците или специалистите (каквито у нас реално няма) или епигоните му, тук ще наблегна на друго.

На моделът на Карл Густав Юнг за онова нещо, което се нарича savoir vivre. Или modus vivendi. Във време, когато психологията се характеризира с доминиране на бихейвиоризма (във всичките му парадоксални аспекти), позитивистката експериментална еспитемология и нарастващо влияние на психологията, сама по себе си, фазите на развитие рядко могат да се свържат с нещо друго, освен с това, което е станало Алфа и Омега на изучаването на личността – детето, то Юнг дава един модел на нещо, което напълно липсва в западната психология – обяснение на фазите на развитие на едно по-висше съзнание. Отвъд детето, бебето и биберона. Отвъд утробата.

 

Философията на живеенето, философията на развитието и философията на развитието в своя концептуален план, зависят единствено от интегрирането на онези компоненти, които се приемат за екстроверции на Аз-съзнанието. Пресечната точка е живият живот, отреден между преди, сега и утре (по-често никога), сблъсък между нуминозността на една екстатичност спрямо ригидността на отричането да си онова, което виждаш всеки ден.

 

Въпросът е кой си – онзи, който лъска колата, надявайки се тя да запали или онзи, чийто мотор е изгаснал и е нужно време, усилие и вторачване у себе си, че да тръгне, с риск дори, да бъде заменен с друг мотор. Все едно от цената?

 

П.С.

Провокирано от Юнг.

Редактирано Февруари 4, 2014 от Лиула

[Йордан Анов]

Това, което е основно за Юнг и неговата работа, е че той води настъплението в отвоювани от морето земи.

 

Той не залага на физическите малоценности, за да оправдае компенсационното поведение на експанзия или крайна абдикация от човешкото, както при Адлер, също така не се опира на пола, майката и комплекса, за да унизи човешкото и стремежа към човешкото, както при Фройд.

 

Юнг залага на процеса, на индивидуацията, това, което може да се приеме за личен път, личен ръст, собствено развитие. Преди всичко лична борба със себе си, борбата на Израел с Бога, е борба със Сянката, която трябва да е плащ, а не водач.

 

В процеса на развитието на своята психоанализа, съответно и стадиите на развитие на човека, Юнг започва с детето, не в метафоричен израз, а детето като физически обект, неосъзнат и чужд за човешкото до четири години. В този стадии на животинското, рефлексното и инстинктивното, Юнг намира пълната доминация на несъзнаваното върху аз-а. Децата са продължение на неврозите на своите родители, техните страхове, кошмари и тайни.

 

Работата започва тук, на границата на морето и брега, при първите наченки на аз-а.

 

Когато се появи обособен аз, започва и борбата със социума, Персоната - "това, което трябва да сме" и Сянката - "това, което не си позволяваме да сме". Комформизмът в школата на Юнг, е борба за здрав и свободен индивид. Борбата не е за спасяването на общността, в нейната цялост, а за спасяване на отделните части. Това, което Фройд има предвид, когато говори за "племе", Юнг раздробява на малки царства, независими територии със собствен живот - пълноценни и самодостатъчни.

 

Признак на индивидуацията е съпътстващата синхроничност, широко отворените очи, когато видиш как съвпадат различни плоскости на реалността, когато се пресичат линиите на времето и пространството, за да се фокусират и оформят Lapis, или розара на философа.

 

Всъщност цикъла на всяка анализа, не е да се решават панически атаки, ОКР, не е да се мисли позитивно, целта е да се борим, да извървяваме пътищата на сънищата си, за да очертаем територията, в която ще отгледаме себе си, територията, в която ще се развие Златният зародиш.

[Лиула]

Това, което е основно за Юнг и неговата работа, е че той води настъплението в отвоювани от морето земи.

 

Той не залага на физическите малоценности, за да оправдае компенсационното поведение на експанзия или крайна абдикация от човешкото, както при Адлер, също така не се опира на пола, майката и комплекса, за да унизи човешкото и стремежа към човешкото, както при Фройд.

 

Юнг залага на процеса, на индивидуацията, това, което може да се приеме за личен път, личен ръст, собствено развитие. Преди всичко лична борба със себе си, борбата на Израел с Бога, е борба със Сянката, която трябва да е плащ, а не водач.

 

В процеса на развитието на своята психоанализа, съответно и стадиите на развитие на човека, Юнг започва с детето, не в метафоричен израз, а детето като физически обект, неосъзнат и чужд за човешкото до четири години. В този стадии на животинското, рефлексното и инстинктивното, Юнг намира пълната доминация на несъзнаваното върху аз-а. Децата са продължение на неврозите на своите родители, техните страхове, кошмари и тайни.

 

Работата започва тук, на границата на морето и брега, при първите наченки на аз-а.

 

Когато се появи обособен аз, започва и борбата със социума, Персоната - "това, което трябва да сме" и Сянката - "това, което не си позволяваме да сме". Комформизмът в школата на Юнг, е борба за здрав и свободен индивид. Борбата не е за спасяването на общността, в нейната цялост, а за спасяване на отделните части. Това, което Фройд има предвид, когато говори за "племе", Юнг раздробява на малки царства, независими територии със собствен живот - пълноценни и самодостатъчни.

 

Признак на индивидуацията е съпътстващата синхроничност, широко отворените очи, когато видиш как съвпадат различни плоскости на реалността, когато се пресичат линиите на времето и пространството, за да се фокусират и оформят Lapis, или розара на философа.

 

Всъщност цикъла на всяка анализа, не е да се решават панически атаки, ОКР, не е да се мисли позитивно, целта е да се борим, да извървяваме пътищата на сънищата си, за да очертаем територията, в която ще отгледаме себе си, територията, в която ще се развие Златният зародиш.

 

 

Всъщност, целта на всяка една анализа, разбирай, самонализа, е границата на поносимостта. О която ръбовете на познанието-за-самия-себе си, буксуват. Но защо?

 

Вторачвайки се в дълбините, ние не откриваме нито деца, нито бебета, нито спомени от детството, нито пелени, освен постелите на замъглението да сме познаващи себе си.

Но често постелите са и покрови. Т.е. времето не е континуум, а бледо отражение на една представа за време, каквото някога, са имали Хиперборейците за себе си, преразказано от трети лица.

Т.е. оплетени в уж корените си, ние сме оплетени единствено в личния си непълноценен живот, а всичко останало е една неисторическа проекция. Всеки, помислил себе си за подлежащ на анализа, се смята за издигащ се, за приобщен към едно друго царство - на познавачи и продавачи на надежди ...

 

Обаче, какво следва при Юнгианството - точно обратното следва - то не е изкачване, то е слизане, то е катабазис (слизане на посветения в ада). Винаги е било така. Всички култове от древността, са извършвани в земята.

Идеята е същата като при Спелеума на Митра, където е пещерата или стаята, където се случва култът Митра.

Винаги  е някое място под земята или истинска пещера. Толкова много култове са еднакви, същи, приобщени, дори откраднати.

Казва се, че пещерата във Витлеем , където е роден Иисус, също е спелеум.

 

Но, да се върна на основната теза - катабазисът е същностен за всяко виждане на себе си. Без него нито едно познание не е възможно.

Все едно дали от митологичното чудовище по пътя си или от друго.

Неизбежно.

Редактирано Февруари 4, 2014 от Лиула

[Лиула]

Катабазисът е заменен от когницио, но не в смисъла на своето създаване, а по смисъла на Титчнър като роля на интроспекцията. Или както казва той: да използваме, да изучавамe съзнанието като използваме интроспекцията на интроспективните отчети.

 

И да се върна към смехотворното за мен заключение, че "Изследването на съзнателните  умствени процеси събужда подновен интерес към безсъзнателните когнитивни дейности" -  "След 100 години пренебрегване, подозрение и фрустрация бeзсъзнателните процеси сега непоклатимо са завладели колективното несъзнание на психолозите (Klhlstrom, Barnhardt &Tataryn, 1992)."

 

Какво да кажа - голямо откритие. Ако така се развива психологията, то екзистенцията на психичиното битие, е обречена.

Катабазисът е заменен с временен сондаж по повърхността. И най-вече по поведенческите парадигми на личността. И най-вече, дали й е топло или студено

 

Неслучайно публикувам това в тази тема, която е за Юнг - съвременната плитчина няма как да бъде компенсирана без четене и без познание. Все едно къде се изучава  и къде не се. И съвременната когнитивна психология е жертва на своето желание да бъде популярна и харесвана и реално да не помага. Но иначе, се счита за синкретична наука.

А най- ми харесва като уж позитивистичната психология си приписва постиженията на постфройдизма.

Не би било лошо да се разбере, че човекът не е машина. Много ме "кефи" един от бащите на когнитивизима, а именно Найсър.

Интересно ми става как се манипулира със символи в мисловен процес, при условие, че такъв няма.

Интересно.

[Cveta5]

 

 

Катабазисът е заменен с временен сондаж по повърхността. И най-вече по поведенческите парадигми на личността. И най-вече, дали й е топло или студено

 

 

Затова винаги има оптимисти, които смятат, че светът може да достигне един златен век, стига са- мо да се каже на хората кой е верният път към него. Опитайте се да им обясните, че приличат на куче, което гони собствената си опашка. За да схване човек, че позицията му е погрешна, не е дос-

татъчно простото „казване", защото става въпрос за нещо повече от онова, което обикновеният ра- зум е в състояние да приеме.

Става въпрос за онези съдбовни „недоразумения”, които при обичайни обстоятелства никой никога не е разбрал. Все едно да очакваме от един обикновен почтен човек да приеме, че е престъпник. Споменавам всичко това, за да покажа от какъв порядък са проекциите, породени от анима и анимуса, и какви морални и интелектуални усилия са нужни за отстраняването им.             Карл Густав Юнг     ЕОН

 

Сондажа по повърността е временен,нали?  Така се започва--от по-плиткото  към дълбокото.Не е лесно--живеем в географска ширина,където трябва да се оцелява.