Да сътвориш врага

[Лиула]

В Катилинариите (I,1-10) Цицерон не е имал нужда да обрисува образа на врага, защото е разполагал с доказателства за заговора на Катилина. Но Цицерон сътворява врага, когато във втората реч обрисува пред сенаторите образа на приятелите на Катилина, обграждайки основния обвиняем с техния ореол на морална перверзност:

 

Индивиди, които живеят при доказани престъпници,

Обвързали се с пропаднали жени, давещи силите си във виното, преситени, окичени с корони,

Намазани с помади, изтощени от съвокуплението,

Бълващи призиви за избиването на честните граждани и опожаряването на града […]

Те са пред очите ви: вчесани, обръснати или с добре подравнена брада, облечени с туники, стигащи до глезените им и с дълги ръкави, загърнати с було, а не с тога ...

Тези „хлапаци“, толкова грациозни и деликатни, са се научили не само как да обичат и да бъдат обичани, да танцуват и да пеят, но също и да размахват юмруци и да вливат отрова.

 

Морализмът на Цицерон е същият като този на Августин Блажени, който попарва езичниците, защото, за разлика от християните, те пълнели цирковете, театрите и амфитеатрите и организирали оргии. Враговете са РАЗЛИЧНИ от нас и се придържат към обичаи, които са различни от нашите.

 

Типичен пример за различност, за различен, е ЧУЖДЕНЕЦЪТ. (И в буквален, и в преносен смисъл.)

Още върху римските барелефи варварите са изглеждали брадати и плосконоси, а самото наименование варвари, както е известно, намеква за говорен дефект, а оттам и за дефект в мисленето ...

Въпреки това, още от началото са нарочени за врагове не толкова различните, които са директна заплаха за нас (както би бил случаят с варварите или бежанците, все едно от името им), а онези, които всеки има интерес да представя като заплашителни, дори и да не ни заплашват пряко, така че не толкова тяхната заплаха откроява тяхната различност, а тяхната различност, се превръща в признак, в стигма на и за тяхната заплаха.

С развитието на контактите между хората и народите в нов вид враг се превръща не само онова, което е отвън и което демонстрира своята странност отдалече, но и онова, което е вътре, между нас, което днес може да се нарече извънобщностен емигрант (Umberto Eco), който по някакъв начин се държи по различен начин.

 

Да се опитаме да разберем другия, означава да разрушим клишето, без да отречем или да заличим неговата различност.

От една страна, можем да се разпознаем само в присъствието на един Друг и на това се крепят правилата за съжителството и смиреността.

Но на драго сърце намираме този Друг за нетърпим, защото в известна степен, ние не сме той.

 

Tака, че превръщайки го във враг, ние си създаваме нашия рай на земята. Тогава се ражда онази компенсаторна зона за сигурност, вид духовно плоскостъпие или пък пустинна равна местност, в която, всеки друг, би бил заплаха от задълбаване и вдълбочаване, каквото навремето е сътворил Тунгузкия метеорит.

Вероятно, островите от предишния ден, винаги ще останат в предишния ден, срещата ще е невъзможна. Струва си да се замисли човек, дали не адът, че това са другите (Jean-Paul Sartre), (разбирай различните), а самото мислене и изнамиране на врагове.

[aiia]

Толкова хубаво си го написала че повече няма накъкаде.

[Донка]

Благодаря за темата и за разсъжденията! 

И ако посмея да продължа ... защо и как създаваме Другия - Врага? Защо и кога ни е толкова трудно да приемем различния, че предпочитаме да се изправим срещу него, рискувайки личния си рай?

Защото и когато този друг заплаши границите на този рай. 

Къде минават тези граници? 

Може би през дефинициите за правилно и идентификацията на "моето" е "правилното"? 

 

И ако се върнем на Цицерон:

доказани престъпници,

престъпници на какво? И кой определя доказателствата? 

Правилата. 

[Лиула]

Благодаря за темата и за разсъжденията! 

И ако посмея да продължа ... защо и как създаваме Другия - Врага? Защо и кога ни е толкова трудно да приемем различния, че предпочитаме да се изправим срещу него, рискувайки личния си рай?

Защото и когато този друг заплаши границите на този рай. 

Къде минават тези граници? 

Може би през дефинициите за правилно и идентификацията на "моето" е "правилното"? 

 

И ако се върнем на Цицерон:

доказани престъпници,

престъпници на какво? И кой определя доказателствата? 

Правилата. 

 

В общество, чиито ценности, са неналичието на врагове, т.е. свят на доброто, е някак странно да е говори за врагове, но отвъд това разсъждение, приемайки, че такива са налични, сиреч - припознати, енантиодромията е ежедневие, както и ентропията.

 

Т.е. всяка една система, колкото и да е затворена у себе си, е хаотична по своя смисъл и замисъл, защото се влияе от центробежни сили - днес аз обичам теб, утре някой друг - после никого, нима от това ще зависи смисълът на системата?

Вероятно да, но като всяка твърда черупка и по своята непоносимост, всичко на този свят има две лица, а често - три.

 

Какво искам да кажа - враговете винаги са удобни, защото ни връщат към нашия образ изначален на даващи, на извори на добропримирие, каквото, не е възможно, освен сред имбесили.

После, отвъд преките алюзии, има и още нещо - съществува един основен въпрос: да се отдели образа на врага - онзи, извън нас, от този, вътре у самите нас, който, често виждаме, дори и в желанието си да оборваме чужди мнения.

За да бъдем ние прави. Отвъд лъжата или истината - лъжата е фундаментален аспект на комуникацията. Тя е разговор за възможни светове. За реалността би могло да комуникира дори едно куче. То обаче не може да лъже.

 

Дискусията отваря нови светове за кучета, които не искат да лъжат.

[АлександърТ.А.]

Съграждайки себе си , изграждаш врага .Ти си хубавото ,доброто , положителното .Той е обратното , лошото ,с една дума  врага .Това е този свят . Всичко наоколо е относително враждебно .Ако не си събудил любовта у себе си  , е  интелектуална поза признаването на доброто у другите ...

Ако си изоставил лъжата , което си е доста трудно ,можеш да опиташ и следващата стъпка .Да опознаеш врага ...И тука има една повратна точка ,преобръщаща целия свят .То е като събуждането на природата , сутрин с първите слънчеви лъчи .Това се случва при успешните опити да заобичаш другия , лошия .

[B__]

Наистина хубава тема. 

 

Берт Хелингер казва, че за да постигнеш висшата си същност, всяка съвест трябва да умре. А какво е съвестта? Съвестта е свързана с това, че не си изпълнил задълженията си към твоята си група: семейство, племе, народ......

Всяка съвест предполага делене на групи: вегетарианци. "духовни", "ние".....Докато ти виждаш други около теб, си наистина далече от Бога.....или това, което се разбра под Бог. Всяко разделение е далче от истината. 

Редактирано Февруари 5, 2014 от Божидар Цендов-БожидарЗим

[_Маги_]

Да имаме враг е важно не само за дефиниране на нашата идентичност, но също така и за това да се сдобием с препятствие, спрямо което да измерваме нашата ценностна система и да показваме, като се изправяме срещу него, колко струваме – обикновено с надеждата и целта да блеснем с превъзходство. Следователно, когато нямаме враг, трябва да го сътворим.  

Човек не може да се откаже от врага и неговият образ не може да бъде премахнат от процесите в развитието на цивилизацията. (по У.Еко)

 

Той е необходим и желан субект във всяко по вид общество. Негов най-ярък атрибут и добра мишена е различността му, а за зла, за нас, беда в някои случаи и интелектуалното му  превъзходство. В този случай всички средства в борбата с него са позволени.

Врагът е Великият обединител и в колкото по-силна степен е демонизиран, толкова по-полезна фигура е той за осъществяване съзнанието ни за (псевдо)пълноценност и значимост, но, за жалост, само в собствените ни очи.

 

А истината е друга.

Редактирано Февруари 5, 2014 от _Маги_

[B__]

Да имаме враг е важно не само за дефиниране на нашата идентичност, но също така и за това да се сдобием с препятствие, спрямо което да измерваме нашата ценностна система и да показваме, като се изправяме срещу него, колко струваме – обикновено с надеждата и целта да блеснем с превъзходство. Следователно, когато нямаме враг, трябва да го сътворим.  

Човек не може да се откаже от врага и неговият образ не може да бъде премахнат от процесите в развитието на цивилизацията. (по У.Еко)

 

Той е необходим и желан субект във всяко по вид общество. Негов най-ярък атрибут и добра мишена е различността му, а за зла, за нас, беда в някои случаи и интелектуалното му  превъзходство. В този случай всички средства в борбата с него са позволени.

Врагът е Великият обединител и в колкото по-силна степен е демонизиран, толкова по-полезна фигура е той за осъществяване съзнанието ни за (псевдо)пълноценност и значимост, но, за жалост, само в собствените ни очи.

 

А истината е друга.

 

Мдам, всяко нещо си има двете страни. Това "да се сдобием с препятствие" Кастанеда го нарича малкият тиранин. Това, което ни кара да се развиваме и осъзнаваме. Както малкият поносим стрес е полезен, за да ни държи живи. 

 

От друга страна създаването на враг е най-използваният похват за манипулиране на човешкия ум. 

 

Истината е друга и всеки може да я намери за себе си в баланса между крайностите. Все пак от време на време е необходимо да ни стимулират......или да ни манипулират  Това може да се окаже само ме мнение, но пак Кастанеда казва, че никой разумен и здравомислещ човек не би тръгнал по духовния пък ако не е бил подведен  И си мисля, че е абсолютно прав. Ние си нямаме понятие каква огромна болка трябва да премине и оживее един учител, за да стане учител. 

Редактирано Февруари 6, 2014 от Божидар Цендов-БожидарЗим

[Лиула]

Онова, което най-малко харесвам у себе си, и това, с което най-усилено се боря, е спохождащото ме съзнание, че съм различен. Разбирането ми, че подобно съзнание е недостатък, е много силно и отдавна утвърдено у мен. То винаги ме отвежда до негативно отношение към другите и най-вече ме разполага някак неудобно в самия мен. Колкото за по-различен се мисля, толкова повече се вкопавам в позицията си, ставам снизходителен или презрителен. Затова когато формирам отношение имам грижата да преценя поради съзнание за различие ли го правя, или напуснал себе си, търся нещо ново и вярно в ситуацията, в която се намирам.

Качеството, на което отделям най-много внимание у себе си, е търпението. То е база, за всичко останало, което имам, и адекватен ответ на онова, което нямам. Качеството, което най-ценя и търся у другите е увереността, непримесна с привидната увереност, която често е спохождана от меланхолия, малодушие и празна властност.

----

Въпросът ми е: вашите недостатъци - ама недостатъци! - вашите силни страни, и онова, което най-силно тачите у другите?

 

Това мнение на selsal (от Човешко, твърде човешко) намирам за изключително подходящо за темата.

 

Неслучайно, болднах думите, с особено отношение към глагола "тача". Той дотолкова е лицемерно издут, че няма как да не се прозре отвъд това, сладкото удоволствие да си позволяваш да презираш онзи, чийто ръст надвишава твоя. Провинциалната благосклонност към уж грешките на глупаците, е тачена, за сметка на яростната съпротива и ригидно отношение към онези, които не влизат в категорията глупаци.

Глупак е всеки, който тачим, виждайки у него свои собствени черти, и припознавайки се с него, ние взаимно се тачим и таченето ни става поле за една приятна нентраплива комуникация, без особена информативност.

 

Онова, което най-малко харесвам у себе си, и това, с което най-усилено се боря, е спохождащото ме съзнание, че съм различен. Разбирането ми, че подобно съзнание е недостатък, е много силно и отдавна утвърдено у мен. То винаги ме отвежда до негативно отношение към другите и най-вече ме разполага някак неудобно в самия мен.

 

 

Точно това е позата на ожалващият се герой, който, признавайки своите недосттъци, вече печели индулгенциите на околните, тяхното одобрение за него е по-важно дори от собствената му самооценка: не е толкова важно аз какво мисля за себе си - важно е онези, другите, да ме приемат, че да плувам във водите на неразличността, признавайки се за различен.

Желанието да си невраг е толкова силно, доминантно и властно, че в един момент, театралният сезон е изпълнен само от една и съща пиеса, като актьорите и публиката често разменят местата си, за да играят любимите си роли на неврагове и понякога, за психологически разкош - да опитат да бъдат и полуврагове.

 

Отново тръгвайки от идеята, че и безкрайната доброта не е угодна Богу.

 

Да бъдеш враг за някого е далеч по-достойно от това да бъдеш полувраг, играейки ролята на невраг. Озъбената и снизходителна доброта е плашеща за всяко едно развитие, особено ако се е окичила с нравствени етикети.

Редактирано Февруари 6, 2014 от Лиула

[_Маги_]

 

Да имаме враг е важно не само за дефиниране на нашата идентичност, но също така и за това да се сдобием с препятствие, спрямо което да измерваме нашата ценностна система и да показваме, като се изправяме срещу него, колко струваме – обикновено с надеждата и целта да блеснем с превъзходство. Следователно, когато нямаме враг, трябва да го сътворим.  

Човек не може да се откаже от врага и неговият образ не може да бъде премахнат от процесите в развитието на цивилизацията. (по У.Еко)

 

Той е необходим и желан субект във всяко по вид общество. Негов най-ярък атрибут и добра мишена е различността му, а за зла, за нас, беда в някои случаи и интелектуалното му  превъзходство. В този случай всички средства в борбата с него са позволени.

Врагът е Великият обединител и в колкото по-силна степен е демонизиран, толкова по-полезна фигура е той за осъществяване съзнанието ни за (псевдо)пълноценност и значимост, но, за жалост, само в собствените ни очи.

 

А истината е друга.

 

Мдам, всяко нещо си има двете страни. Това "да се сдобием с препятствие" Кастанеда го нарича малкият тиранин. Това, което ни кара да се развиваме и осъзнаваме. Както малкият поносим стрес е полезен, за да ни държи живи. 

 

От друга страна създаването на враг е най-използваният похват за манипулиране на човешкия ум. 

 

Истината е друга и всеки може да я намери за себе си в баланса между крайностите. Все пак от време на време е необходимо да ни стимулират......или да ни манипулират  Това може да се окаже само ме мнение, но пак Кастанеда казва, че никой разумен и здравомислещ човек не би тръгнал по духовния пък ако не е бил подведен  И си мисля, че е абсолютно прав. Ние си нямаме понятие каква огромна болка трябва да премине и оживее един учител, за да стане учител. 

 

 

Лично аз не виждам връзката на Кастанеда с темата и го смятам за твърде далеч от нея. Схващането за малките тирани, приложено към нея, също. Тяхното определение и значение по Кастанеда е друго. Затова смея да твърдя, че не си ме разбрал. 

 

Врагът е наш избор, субективно отношение, усещане за другия и наша проекция, с други думи - илюзия.

Зад това субективно усещане стои цял букет от вътрешни дефицити, най-големият от който е чувството ни за малоценност. Ако задълбаем още по-навътре, ще открием лицето на Гордостта, която ни шепне опияняващи слова за нашето величие……и различие, въпреки изначално заложения у нас стремеж към единение. Конфликтът е жесток и както обикновено става, намира израз вън от нас. В този смисъл врагът е и наше огледало, криво огледало, невъзможно появило се и съществуващо в конфликтът на интереси или в чувството ни на застрашеност и уязвимост, намиращи израз в неконструктивната ни агресия. Той е компенсация. 

[B__]

ок

Редактирано Февруари 6, 2014 от Божидар Цендов-БожидарЗим

[_Маги_]

Божидар Цендов-БожидарЗим

Приятел на Портала

·                                

·                                 Участници

·                                

·                                 3443 Мнения:

Публикувано: Днес, 11:14

Въпреки че се изразяваш поетично и копираш стилове, моето усещане е, че съм съгласен с теб. Всъщност, поетично изразено е доста по-реалистично 

Не обръщай внимание на това, което говоря. Но можеш да обърнеш внимание на добронамереноето ми усещане. 

Е, и аз се изразих поетично 

П.С. Не е нужно да се разбираме

 

Мнението беше редактирано от Божидар Цендов-БожидарЗим: Днес, 11:21

 

Божидар, искаш ли да се уговорим. Първо ме опознай и тогава ме квалифицирай. Все още не познаваш моя стил, никой не го познава. Дар-словото не ми е чуждо. Мен не можеш да уязвиш. Така че зарежи снизходителния тон. Всъщност този твой рефрен не е нов.

И всъщност очаквах стабилно мнение.

ПП. Както виждам копирането на стил и на теб не ти е чуждо.

Редактирано Февруари 6, 2014 от _Маги_

[B__]

Каккто виждаш си промених поста с едмо "ок" към теб, Ти си висяла доста над това, кето преди написах, явно е важно за теб

 

 

Чий стил копирам дружке?! Вече ме заинтригува. 

Редактирано Февруари 6, 2014 от Божидар Цендов-БожидарЗим

[Лиула]

Има един много интересен текст, за който мисля, че няма аналог. Авторът е Анселм от Кентърбъри (11-12 век), изтъкнат схоластик от ранното Средновековие; известно негово произведение е и "Защо Бог стана човек", посветен на папа Урбан II. Книгата е една от най-добрите християнски апологии на вярата. Който иска, може да се запознае с неговите трудове и философски концепции за Бога.

 

Сега обаче, акцентирам върху едно негово произведение, а именно Молитва за враговете.

 

Прави ми впечатление един абзац:

"И пожелая ли им (на враговете) някога нещо извън мярата на любовта, било по незнание, било от немощ или поради злоба: благи Господи, недей им го въздава  и мен не възмездявай."

 

Интересно ми е, каква е причината поради която средновековният човек не желае враговете му да бъдат възмездявани според заслугите, но и той самият не иска да бъде възмездяван, заради това, че е поискал нещо подобно в предходно време. Съществува една предварителна уговорка между просещият и даващият. Тогава вярата и страхът от бога са еквивалентни, а желанието за ненасилие съвпада с първия кръстоносен поход (1095 г., именно по времето на папа Урбан II). Където врагът е ясно дефиниран - друговерците, мюсюлманите.

 

Ирониите са налице: говорейки за враговете като наши братя, в мига, в който те застанат срещу нас, ние слагаме доспехите и броните в отбранителна позиция. И само при най-малка възможност, забиваме копие.

Не виждам нищо да се е променило оттогава.

Редактирано Февруари 6, 2014 от Лиула

[B__]

Има един много интересен текст, за който мисля, че няма аналог. Авторът е Анселм от Кентърбъри (11-12 век), изтъкнат схоластик от ранното Средновековие; известно негово произведение е и "Защо Бог стана човек", посветен на папа Урбан II. Книгата е една от най-добрите християнски апологии на вярата. Който иска, може да се запознае с неговите трудове и философски концепции за Бога.

 

Сега обаче, акцентирам върху едно негово произведение, а именно Молитва за враговете.

 

Прави ми впечатление един абзац:

"И пожелая ли им (на враговете) някога нещо извън мярата на любовта, било по незнание, било от немощ или поради злоба: благи Господи, недей им го въздава  и мен не възмездявай."

 

....

 

Ирониите са налице: говорейки за враговете като наши братя, в мига, в който те застанат срещу нас, ние слагаме доспехите и броните в отбранителна позиция. И само при най-малка възможност, забиваме копие.

Не виждам нищо да се е променило оттогава.

 

Според мен преводът не е съвсем ясен. Мисля, че смисълът е, че ако той пожелае зло на враговете си, то Господ да не го слуша и да не им дава зло, но и да не го наказва за това пожелание за зло.

 

И аз забивам копия, Много. Въпросът е не е да не се забиват копия, а как да знаем кога да забием и кога не. 

[АлександърТ.А.]

Може би  нищо съществено не се е променило ? Човечеството учи все  същия урок  ( Любовта ).

,,Средновековния  човек " това поетичен израз или снизходителност  , е ?

Знаем отговора .В Любовта  няма врагове .Но изследвайки света ,обличайки видяното с думи ,задълбавайки в конкретиката ,неусетно  забравяйки дома , се оказваме пред него .И защото той е непобедим и страховит ,го разпръскваме на части . Наричаме това живот в общност .

Прави ми впечатление един абзац:

"И пожелая ли им (на враговете) някога нещо извън мярата на любовта, било по незнание, било от немощ или поради злоба: благи Господи, недей им го въздава  и мен не възмездявай." 

Знаеш аналогията с молитвата на Христос ,,Прости им Господи ,те не знаят какво правят "... Знаем ... Но знание ли е написаното на хартия  и не приложено в живота ? Красивите и умни думи които редите имат значение ,ако не ги превръщаме в самоцел .Ако не забравяме от къде сме тръгнали , къде отиваме , какво ни води .Моят Враг , е моята граница пред 22 век . О , как ми е нужен той , за да изпитам любовта си и прекрача най сетне тези 2000 години които тъпча на едно място .

[Лиула]

Може би  нищо съществено не се е променило ? Човечеството учи все  същия урок  ( Любовта ).

,,Средновековния  човек " това поетичен израз или снизходителност  , е ?

 

Средновековният човек е културологично понятие, прието в медиавистиката - обект на изследвания е. Особено като контрапункт на модерният човек. И през последните 100 години и постмодерния човек, за каквито ние се мислим.

[Йордан Анов]

Врагът, както вече стана дума, е Великият обединител. Но той е и Великият предел, малка препратка към И дзин, но в тази съвсем елементарна постановка на въпроса, именно, че там където свършвам Аз, започваш Ти, между нас стои бобеното зърно на Джак.

 

Между света на великаните и света на хората, най-опасният враг е окото, защото то е лупата, с която измисляме страха.

 

Врагът ни кара да прекрачваме граници, да поглъщаме себе си, да го създаваме, означава да си поставяме цели. Врагът е там, ние сме тук, да се молим за него, така както бихме искали да се молят за нас е позицията, парабола, осъзнаването, че и ние сме враг за някого.

 

Пресен хляб и чиста вода, са нужни на човек, е казал гръцкият поет, но отвъд изобилието на Вечната пролет идват сенките на залязващото слънце, а откритието за света е в тях.

[АлександърТ.А.]

Благодаря ...Опитах  да го вържа с друго ,но се отказах .Мисля че в поста ти , термина е поетичен .Носещ повече естетически вкус .( или както ,ти го определи ) .Не е опит за принизяване на някой по светъл  или извисен образ.Значи не е битка с илюзорен противник ,заплашващ самомнението за компетентност .( този живелия сред полуграмотни селяни ).

Такъв е човека на улицата  заобиколен от враждебност .Илюзия обръщаща значението на думите , правеща толерантността да значи , задръжка докато те гледат ...На скоро една случка ме порази  . :На улицата поздравявам , до 30 годишен  мъж работещ по колата си .Оглеждайки ме , отвръща .Виждам че си симпатично чиче ,за това ще те предупредя .Има хора ,които поздрава на непознат ще го помислят за подигравка .

Та , така създаваме,, врага". Изниква от нищото .

[Лиула]

Без да профанизирам темата си, ще спомена и за така известният лайтмотив за врагът в моето легло.

 

Разбира се, това може да се възприеме и възприема по най-различни начини, но отвъд презумпцията, че двама, ако са заедно трябва да се обичат безумно (което е една откровена митология, да не кажа илюзия), съществува дълбок антагонизъм между всички, които делят едно легло (едно обиталище за живеене) и се дебнат като хищници.

Все едно кой ще приеме образа на пумата, на риса, на лъва и на хиената – те всички имат отличителни черти по дебнене и способи за намразване.  Реално, по-страшно нещо от лицемерният хищник няма, сам той враг на другите и на себе си, създава врагове.

И всеки му е враг: съседката, съседа, красивата жена по улицата, с която всяка сутрин се разминава на улицата (сравнявайки я/му с неговата не толкова блестяща хубавица или хубавец), е показателно за структурата на мислене, характерно за племенните култури, каквато е и българската.

 

Няма да цитирам Стивън Тулмин, а бих искала, но социалната дисекция не касае западните общества, където индивидуацията е постигнала друго ниво на общуване-със-себе си и където врагът винаги е инкорпориран вътре в личността, а фактът, че за нас врагът винаги е външен на нашия чудесен оазис на Вечната Пролет (ако приемем, че един ден оста на земята отново ще се върне на нулата), и където ние сме геоцентрична система в един преизобилен от лошотия хелиоцентричен свят на врага.

 

Често се случва, да не кажа, че е закон, безпределната или по-скоро пределната доброта, ражда чудовища – налагайки концепции и постулати, които далеч не са й присъщи, тя се раздува до размерите на балон с хелий и след това, с почуда разбира, че балонът й е илюзорен и се пука. Врагът не съществува, но все таки, той е търсен обект, дори страстно търсен заради функцията си да осветява собственото ни пещерно пространство; търсещият враг само така живее, правейки алюзии за своята изначална добронамереност, но криейки в дрехата си непримиримостта да приеме различното.

 

Врагът винаги ще разделя доброто и злото на доброто и злото, едното мислейки другото за враг, а себе си – за битие отвъд тях, без окраската на черното и бялото.

Трудно ще стане. Интелектът изисква жертви, в смисъла на отцепване на онези контрагенти на Сянката, които Аз-ът още мисли за азови, т.е. за осъзнати.

 

В мига, в който разберем, че илюзорността на Врага е просто загуба на ценно време, можем и да разберем, че имаме по-важни задачи.

Например, че имаме Огледало. И е необходимо наистина голямо въображение, да се види там, че освен човек, има и нещо доста по-грозно.

И то не е онзи враг в Другата Стая.

Редактирано Февруари 6, 2014 от Лиула

[B__]

Брате, брате, в какво състояние е минал форумът в последните часове. Неудобни или социално неудобни теми. Теми. с които не можем, не ни е писано, или не искаме да се справим. Чудя се и аз дали да не почна да протестирам. Явно едиствено протестът кара хората да обръщат внимание.....Даже може да поискам да стана модератор......

Винаги (е, вече) казвам, че човек постига духовно развитие само, когато всеки морал умре. 

 

 

сори за офтопика. 

[АлександърТ.А.]

Морал добре , въпреки че е малко в страни .

Врагът е най фрапиращото произведение на страха . Склонността на ума ни да търси сигурност , пораждаща постоянно безпокойства , се изражда в страх . От това произлиза непрекъснатото търсене на заплахи и тяхното създаване . Мястото и речника не ми позволяват да раскажа как са обяснили мъдреците болеста страх и нейната противоположност Любовта . Как душата ни стъпвайки на достъпните средства , използвайки страха , създава заплахите в света , чийто събирателен лик е врага . И това става с единствената цел да познаем Любовта . Това е единствената алтернатива . Любовта е единствения изход от ада на тревожността в които сме потопени . Всичко ни тласка в тази посока . Остава да изберем , . Дали да тръпна в неизвестност пред своя враг . Или да търся Божествената причина , там в заплахата . Чиято цел е моето усъвършенстване .

Редактирано Февруари 7, 2014 от АлександърТ.А.

[Станимир]

Да, често си създаваме илюзорни врагове. Дори и наглед едно незначително несъответствие в характерите и възгледите ни може да прерасне в "огромен проблем" ако се фокусираме прекомерно върху него. Но не бива да попадаме в крайността да си мислим, че врагове не съществуват - често невидими за нас и не там където ги очакваме. А още по-печална е възможността да приемем враговете си в кръга на нашите приятели. Но и това се случва, а механизмът е един и същ. Както можем да си създадем врагове от нищото и дори от приятелите си, така можем да приемем враговете си за приятели. И често когато вредата е нанесена вече е късно. Враговете са тези, които ни нанасят вреда, следвайки личностните си амбиции. Вредата, която нанасят може да е умишлена или неумишлена, но дори и неумишлена, тя е следствие от тяхното безгрижие и незаинтересованост.

 

Има няколко известни сентенции, които могат да се споменат. Една от тях е, че за силата на човек се съди по силата на враговете му. Това, което правим съвсем естествено среща своето противодействие, особено ако е свързано с някаква промяна и утвърждаването на нещо ново. И лесно се намират хора, в които да се въплъти това противодействие. Казано е също, че трябва да държим враговете по-близо от приятелите си. Това е защото прикритият враг може да нанесе далеч по-голяма вреда.

 

Всичко в крайна сметка е въпрос на правилно различаване. Да си създадеш илюзорни врагове все пак може би е по-добре отколкото реалните врагове да останат извън нашето полезрение.

 

Колкото до любовта към враговете ни - ние следва да обичаме всяко проявление на светлината, във всеки човек, без значение кой е той, но на тъмните и вредоносни проявления следва да се противопоставим.

[Димитрина_]

Предлагам един конкретен ракурс, чрез възгледите в локалните географски описания на византийския чиновник Григорий Антиох, пребивавал в Сердика през XI век. Той казва следното в писмо до Евстатий Солунски:

 

"Най-неутешителното в тази прокълната България е несъразмерността в годишните времена. Изглежда,  само тази част от вселената не е устроена с лято, есен и пролет, а само със зима - най-тежкото и мъчително годишно време. Защото в разгара на лятото у нас, там има мраз и скреж, и лед, и зимният студ е като в ада. 

***

В страната на българите има непрекъснато дъждовни облаци и дъжд след дъжд, и сняг върху сняг."

 

 

Авторът освен тази хиперболизация, прилага и други "похвати", за да обрисува и плодовитостта, сиреч онова, от което хората най-много се нуждаят в един средновековен свят, за да просъществуват, с очевидна ирония в тях:

 

 

"Кракът на Деметра не бил стъпвал на това място", нито пък "Дионис е разтърсил своя жезъл". Той продължава с наличието на дефектни плодове, като набръчкани ябълки, както и круши с вид на "борци, които се борели помежду си". И т.н.

 

Та мисълта ми е да покажа как в този контекст, и в творенията на много други преминали или не през българските земи византийски автори (в конкретен исторически етап), се пророкува едва ли не за земята на чуждите. Предполагам повечето от вас са наясно, че до Романтизма природата рядко е била схващана за нещо приятно за окото, като нещо извън човешкия субективизъм... Била е съпоставяна в рамките на човешки цели.

Не е ли дефицитът на природата, дори и в днешно време нарицателно, приписвано като етикет за някои етноси, народи и прочие? Например изразени чрез "той е от земята на еди-кой си, от еди-къде си...". А конкретно в българския топос е прилепван за хора от определени части на страната или града.

 

Внимание ще обърна и на болднатия от мен текст по-горе. Попаднах някъде на статия за избора на Данте да опише в частта "Ад" от поемата си преизподнята - бил заимствал идеята за замръзналия ад от исляма, понеже (аз не съм стигнала лично до това заключение, т.е. не съм проверила достатъчен брой източници) в християнството адът бил само и единствено горещ. Ето сега попадам на описание, хиперболизирано, субективизирано или твърде патетично - не знам, но в което се твърди за наличието (ако правилно тълкувам) на замръзнал ад...

Вие имате ли проверени източници и извори по въпроса за представите и възприятията за ада?

 

П.С.: И още нещо, на което сега обърнах внимание. Местонахождението на ада като нещо, което е винаги под, вътре в земята, поглъщащ субекта. И което разбира се, в множество човешки описания излиза извън границите на възприеманото a priori схващане, че е разположен надолу по вертикала (оста) на земята - пренася се у четирите хоризонтални посоки. Имам предвид естествено, само принципа. Тука обаче е важно да се разбере доколко дълбоко е била залегнала самата идея за ад в миналото де факто, за да има корелация между символизма и препратките към географска (и историческа) област. Това, което мисля аз, е за унаследеност в самите принципи на дуализма, който проектира представите за един свръхестествен адресат върху земните възприятия, норми на поведение, морални принципи. Човекът е сътворител на ада, всъщност, той самият е гориво. Доколкото ми е известно, космоцентричното съзнание се сменя с теоцентрично при нахлуването на християнските догми, с което се заменят и някои посоки на отъждествяване (субект-обект и обект-субект), но в крайна сметка остава сравнението между този и някакъв друг свят... Защо посоката навътре се измества навън, това ми беше мисълта.

Редактирано Февруари 7, 2014 от Димитрина_

[Лиула]

Всъщност врагът най-лесно се оборва, че и създава с опорни точки.

Най-вече на смирение и на обграждане с любов - как ще нападнеш един смирен човек?!

АХ, какво лицемерие само.

 

Смиреният е драг и на Дявола - той и с него ще е смирен, тъжновдъхновен и нежновглъбен в цитата. А цитатът обикновено е авторитетен за поне 60% от локацията. Опорната точка на страха е ясна, нарича се индустриален маркетинг.

Нищо ново. Добрите думи. Думи, които предизвикват положителни емоции на зрителите по отношение на описвания обект. Например, мир, щастие, сигурност, свобода, истина, стабилност, доверие, съпричастност, безусловна любов ...

 

Проблемът е в когнитивния дисонанс:
Когнитивен дисонанс възниква тогава, когато нашите познания за света не съответстват на същия този свят, на новопостъпила информация за него. Състоянието на когнитивен дисонанс е неприятно за психиката и води до стремеж на личността да промени собствените си ориентации. Пример за използването на когнитивен дисонанс като манипулативна техника може да служи ситуация, в която е известно, че голямата част от населението не подкрепя конкретен кандидат в изборите, но общественият лидер се ползва с доверие. Достатъчно е този лидер да говори „за“ кандидата и много хора ще променят отношението си към него. Негативната нагласа вече няма да се вмести в тяхната гледна точка за света.

 

Тактики на създаването на субекта "враг", но и на личностното ожалване:

• позоваване към личността на опонента, а не към неговите аргументи (argumentum ad hominem)

• преминаване към лицето (ad personam): Вие сте глупави и грозни, така че аргументите ви са неверни.

• търсене на обстоятелства, уж че принуждават противника да изложи тази теза (circumstantiae):. Вие казвате така, защото искате да впечатлите публиката, така че аргументът ви е неверен.

• посочване на факта, че опонентът действа срещу аргументите му: (tu quoque):. Вие пушите, така че аргументите ви за опасностите от тютюнопушенето са неверни.

• да се намери съмишленик, който лесно се критикува: Хитлер също е бил вегетарианец!

• позоваване на мнозинството (аrgumentum ad populum) Всички наоколо считат така, следователно това е вярно.

• позоваване на авторитет (argumentum ad verecundiam): Това становище принадлежи на авторитет, освен ако ти не го уважаваш.

• позоваване на традицията (argumentum ad antiquitatem): Така се смята още от древни времена, затова е вярно.

• позоваване на милосърдие (argumentum ad misericordiam): Ако не сте съгласни с моето мнение, това ще съсипе целия ми живот.

• Позоваване на невежество, липса на доказателства за нещо, което се разглежда като доказателство за обратното (argumentum ad ignorantiam):. Съществуват призраци, защото никой не е доказал, че ги няма.

• аргумент втръсване» (argumentum ad nauseam), повтаряне на тезата (вероятно от различни хора), докато противната страна не загуби интереса си към оспорване.

• Позоваване на страх, спор от позиция на силата (argumentum ad baculum):. Вас може да ви накажат, ако не сте съгласни с моето мнение

• предаване на желаното за действително–самозалъгване (en:Wishful thinking): Аз искам да е така, следователно така е.

- Сламено чучело: Теорията на еволюцията е смешна, абсурдно е, че риба еволюира в птица.

- „След“ не означава „вследствие“: след това – означава по причина на това (лат. post hoc ergo propter hoc ) – логически трик, при който причинно-следствената връзка се отъждествява с хронологическата, времевата: Сериен убиец от детство се увлича от пощенски марки, следователно, филателията превръща хората в безмилостни убийци.

- Лъжлива дилема – да се представят две кардинално различни гледни точки като се пропускат междинни опции – “ или с нас или против нас. “

- Лъжлива аналогия – връзката „конкретна причина – конкретно следствие“, която се е провела някога да се екстраполира към други обекти, които нямат връзка с първоначалния. “ Не може да си малко бременна“ – за икономическите реформи (няма връзка между реформи и бременност).

 

И накрая:

Често с идеята за неизбежната победа се налага и идеята, че всички останали отдавна са постъпили така, и по този начин самия манипулатор, създаващ врагове, но и съмишленици, се опитва да влияе на самооценката на публика, която не иска да изостава. Постига се чрез предоставяне на достигнати прекалено положителни резултати, както и чрез създаването на ефекта на тълпата.

Редактирано Март 26, 2014 от Лиула