Лиула Добавено Януари 27, 2014 Доклад Share Добавено Януари 27, 2014 (edited) В тази тема ще бъдат разгледани няколко школи, представители на класическия индийски атомизъм, такива като: Няя, Вайшешика, Няя-Вайшешика (VII в.пр.н.е. е създадено учението "вайшешика" от философа Канабхуж или Канабхакша, по прякор Канада ("човекът, който яде частици", т.е. зърна или атоми). Това е школата, в която се разглеждат най-подробно физическите възгледи. С течение на времето ученията на школите "няя" и "вайшешика" дотолкова са се сляли, че XI в.н.е. започнали да ги наричат "няя-вайшешика". В тази система атомът се смята за неразрушим (т.е. вечен), неделим и без размери, но със сферична форма. На всеки елемент съответства особен клас от атоми. Предметите с видими размери се образуват поради среща и съчетаване на изолирани атоми един с друг, което става в следствие на тяхното вечно движение. Принципи на атомизма се появяват в по-късни времена в учения като "будизъм" и "джайнизъм", но при тях става въпрос за атомизма на силата или енергията и т.н.). Започваме с Космологията, по-късно ще продължим с многовселенността на битието (видимо и невидимо) и особено внимание ще се отдели на понятието Акаша. I. Космология Космологията на индийския атомизъм едва ли може да бъде представена в единна концептуална структура, най-малкото защото различията между отделните схоластични модификации на атомизма неминуемо прерастват в различия по въпроса за произхода, развитието и структурата на Вселената. И все пак, анализът на космологическите аспекти на атомизма е улеснен до голяма степен от наличието на обща отправна база, а именно Ведите. Затова отчитайки естествения прогрес в развитието на философските идеи и в начина на тяхното логическо изложение и методологическо обосновава, характерни за атомистичните даршани (Няя-Вайшешика, Самкхя-Йога и Пурва-Мимамса), като за целта ще бъдат изявени специфичните черти на най-ранните индийски космологически и космогонични проекти, отразени и систематизирани във ведическата литература. Разбира се, създаването на интегрален образ на атомистичната космология и по-точно на нейните философско-значими идеи би било немислимо без съответен разбор на космологическите представи на „неортодоксалните“ Джайна, Локаята и будизъм, които в това отношение разкриват редица сходни моменти с ученията на астика-школите. Космологията на индийския атомизъм, независимо от множеството дивергентни влияния в теорията на познанието и метафизиката на отделните философски системи, се характеризира с идеята за същностното единство между човека и Космоса. Тя се проявява на няколко равнища на теоретическа абстракция и понятийна оформеност, преминавайки през антропоморфизъм, антропоцентризъм и антропокосмизъм, чийто завършек е идеята за антропната релевантност на Космоса. Реализацията на антропокосмичните мотиви в индийската философия е тясно свързана с оформянето на атомизма като натурфилсофска доктрина, която не може да няма космологически следствия. Единството на космология и атомизъм за първи път е демонстрирано напълно определено в късния слой на ведическата литература, поради което философията на Уддалака е не само първо доказателство за силата и евристичността на атомистичната хипотеза, но и резултат от закономерен синтез на предишните космологически и космогонични проекти. Уеднаквяването на вътрешно и външно, иманентно и трансцендентно в психическия опит на индивида довежда ведическите мислители до идеята за антропоморфната същност на космическото първоначало. Това сливане на онтологическите редове може да бъде открито още в най-ранните самхити на Ргведа. Според тях космическият човек (Пуруша) поражда света в неговото многообразие, функционални (включително и социални) закономерности и предустановени разслоявания: 1. Хилядоглавият, хилядоок, хилядоног Пуруша — Той е закрил земята цяла и [все пак] с десет пръста над нея се възвишава. 2. Пуруша — това е всичко, което е станало и става. 14. От пъпа му възникнало въздушното пространство, небето от главата му се появило, Земята — от краката, а от слуха — страните на света. Така се разделили световете... (Ргведа Х.90) Химните на Ргведа-самхита все още не съдържат в себе си представата за идеално-трансцендентния бог, който твори природата, съответно множеството светове. Те се самопораждат благодарение на естествената (природна) самодиференциация на органите и функциите на тялото на Пуруша. Природата не е божествено творение, а разглеждана като съвкупност от вътрешно присъщи сили, се саморазгръща от тялото на висшия си еволюционен продукт - човека. В този смисъл природата е много повече natura naturans, отколкото natura naturata. Ведическите богове са символи на природните стихии и дори носят техните имена. Природните явления се обожествяват, а Слънцето се превръща в Брахман. Тези метаморфози не са чужди дори и на Упанишадите с техния повишен интерес към духовното начало. Още в Самхитите обаче се очертава една линия на по-умерен натурализъм. Персонифицирането на отделната природна сила и почитането й като първопораждащ принцип остават на заден план и вниманието се насочва към извявяването на първоначалния принцип в неговите по-абстрактни определения като например първоматерия, първородителка, пратворец (пракрти). Полага се началото (Ргведа Х.72) на метафизическия начин на обяснение. Според указания химн съществуващото (сат) е възникнало от несъществуващото, където под „несъществуващо“ явно се разбира праматерията, пораждаща пространството, времето, боговете и земята. В идеята за възникването на съществуващото от несъществуващото в зародишен вид се съдържа философската концепция за причинността (и по-точно асаткарявада), залегнала в основата на физическата антология на Вайшешика, която представлява балансиращ фактор на метафизическата представа за неизменните атоми. На преден план тук изпъква процесуалната страна на причинността, движението от небитие към битие, а не субстратната устойчивост на феномените, тяхната идентичност от гледна точка на абстрактните определения на материята. Постепенно ведическите мислители стигат до осъзнаването на факта, че възникването не е само процес, чист преход от несъществуването (асат) към съществуването (сат), но е свързано и с определени преобразувания на субстратната основа (в конкретния случай - бхута). Най-ясно това е изразено в така наречената „водна космогония“. Според този текст космогоничните процеси започват от водата, която се схваща като универсална среда на живота и сама е надарена с живот. Валтер Рубен смята, че водата в Шатапатха-брахмана е чисто хилозоистичен принцип, наподобяващ Талесовото архе. /следва продължение/ П.С. Използвала съм преводи и материали на най-големият индолог и преводач в България - Пламен Градинаров. Редактирано Януари 27, 2014 от Лиула Йордан Анов 1 Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Лиула Добавено Февруари 6, 2014 Автор Доклад Share Добавено Февруари 6, 2014 (edited) Митологическото мислене постепенно отстъпва път на философската рефлексия. Конкретно в изработването на космогоничните схеми това се проявява чрез въвеждането на нови категории, които скъсват с пластичния характер на митологемите и говорят за осъзнаването на диалектическите противоречия, които трябва да бъдат отразени в мисленето. За древногръцките мислители и по-специално за Аристотел философията започва с учудването. Човек се сблъсква с чудото на Вселената, пред него възникват загадките на живота и смъртта, въпросите за единството и многообразието, за произхода и предназначението. Независимо от логиката, с която се подхожда към тези въпроси, както и от резултатите от тяхното решаване, спецификата им се състои в това, че те не търпят еднозначен отговор, или най-малкото тези отговори не могат да задоволят питащия човек. Анализът на космологичните идеи във ведическата литература показва, че търсещият отговор на вечните въпроси е поставен пред невъзможността да удовлетвори желанието си за пълнота на знанието. Не защото разумът е слаб, а защото светът е дълбоко противоречив по своята същност, защото битието и небитието, животът и смъртта са части от едно всеобемащо цяло, което не може да бъде изследвано изолирано и едностранно, а изисква умение да се схваща систематичното единство на диалектическите противоречия. В едни случаи диалектическата тъкан на действителността предизвиква учудване, в други тя е източник на непресъхващ песимизъм. Един от най-вълнуващите химни на Ргведа, който става предмет на множество по-късни интерпретации и коментари, е „Песента на творението“. Космогоничният химн, възпяващ двойственото битие на единната природа, изразява драмата на познанието и човека, неспособен да обеме необятното. Същевременно този химн бележи и прехода от митологичното към философското мислене: 1. Тогава нямаше нито несъществуващо, нито съществуващо, Нямаше нито въздушно пространство, нито небе над него. Какво се движеше? Къде? И под чия закрила? И имаше ли там води дълбоки и непроницаеми? 2. Смъртта не съществуваше, безсмъртното го нямаше, Различието между ден и нощ отсъствуваше. Само по себе си, без полъх — дишаше Единното: И нищо друго нямаше зад него. [...] Химнът изявява по-скоро познавателен песимизъм, отколкото агностицизъм в чиста форма, тъй като в него се съдържат и няколко категорични съждения, засягащи произхода на вселената. Друг е въпросът, че човек се чувствува безпомощен пред лицето на космическите бездни, откриващи се в океана на мирозданието. Първото категорично съждение се отнася до единството и сингулярността на космологичното първоначало. Първоосновата на света е единна и една. Второ, концепцията за единното първоначало съдържа в себе си възможности за формално-логически и диалектически интерпретации, които в периода на разцвет на брахманическата литература се материализират в схващането за истинно-биващото и неговата синтетична природа. В Шатапатха-брахмана (I.6.3.23) за първи път — макар и елементарно, примитивно, на нивото на непосредствената сетивна достоверност — се очертава тенденцията към диалектизиране на термините: „Истинно двойствено е това, третото отсъства“. Но всъщност третото е дадено под формата на чистото мислене, което все още не е генерирало противоречието между съществуващо и несъществуващо. В същата Брахмана, изключително богата на космогонични проекти, наред със споменатите досега три космогонии — тази на водата, на несъществуващото и на глада като първоначала — се набелязва и една диалектическа космогонична линия, която определя космическото начало като „нито-биващо-нито-небиващо“ (Шатапатха-брахмана Х.5.3.1). Истинното (положителното) е начало и край, то е заключило в себе си своята противоположност. Когато нещата съществуват, истинното преобладава над неистинното, животът се налага над смъртта, „гладът“ е удовлетворен. Несъществуващото се съдържа потенциално в съществуващото и тяхното неразличимо единство оформя висшата истина. В този смисъл Праджапати, възпитателят на боговете, антропното начало в диалектическия космогоничен синтез е тъждествен с неистинното, доколкото се намира между две истинни реалности. Човекът, следователно, е негативната степен в развитието на универсалния космически синтез, той е антитезата на върховното начало, отрицание на Брахман по силата на своя екзистенциален статус, но заедно с това и преход към една интегрална форма на битието, в която човешкото съвпада с божественото, земното - с космическото. Това е и най-дълбоката основа на традиционното индийско учение за кармичните превъплъщения на душата. Човек и Космос са едно цяло, деянията на човека образуват някакъв невидим фактор (адршта), който надживява пулсациите на Вселената и действа като импулс, като активна космологическа сила в извеждането на атомите от хаотичното им досветовно състояние и подреждането им в организиран свят. Сред философските системи, отбелязани като настика, а именно Локаята, Джайна и будизма, единствено в Джайна могат да се срещнат някои митологизирани представи за антроповселената, но те се отнасят повече към религиозната космогония, отколкото към каноничната философия с характерния за нея атомизъм. Любопитно е, че дори и днес в някои от запазилите се храмове на Джайна, чиито привърженици в съвременна Индия са между 2 и 3 милиона, могат да се видят изображения на вселената под формата на танцуващ човек, чрез който в схематизиран вид е представена йерархията на битието, с типичното за джайнистката философия разделение между джива (света на живото) и аджива (света на неживото). Джайнистите стигат до идеята за единния пространствено-времеви континуум, чиято метрика се изменя съобразно с еволюционните осцилации (степени в космологическото развитие) на материята. По същество тази хипотеза предусеща някои широко дискутирани в съвременната космология проблеми, в частност възможността за еволюционна вариация на основните константи, темпоралната анизотропност на космологическото пространство и редица други въпроси, които влизат в концептуалната област на така наречения „антропен космологически принцип“. П.С. В следващите мнения, ще се спрем на понятията за дхарма и адхарма, както и специално внимание ще се отдели на акаша - (няма такова атомистично учение, което в една или друга форма да не изяснява отношението между най-малките материални структури на действителността и акаша. В интерес на плодотворните паралели би могло да се каже, че в повечето случаи акаша изпълнява в индийската философия функциите на Демокритовата пустота. Ако Вселената, пише Аристотел, не беше нещо единно и неделимо, а, както казват Демокрит и Левкип, е разделена от пустотата, то нейните части би трябвало необходимо да се намират в единно движение). Редактирано Февруари 6, 2014 от Лиула Йордан Анов 1 Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts