Кшаника вада. Теория на Мига.

[Лиула]

В “Майтраяна-упанишада” се намира прототипа на един от основните тезиси на будистката теория на моменталността. Времето се разглежда разделено на много малки частици, като самите частици разглеждани по този начин, могат да се мислят като моменти без траене, или хроноатоми. Само по себе си, времето е възникване, причината за възникването, а самата причина се превръща в битието на възникналото. Преди времето, светът може да се мисли като тъмнина, където битието няма определеността на битие, нито съществуването има определеността на съществувание. Това значи, че в света (ако можем да го наречем свят) няма различие, благодарение на което може да се прояви някакво съществуване. Това е твърде сходно с будисткия принцип, че небитието се явява нещо първично по отношение на битието. “Съществува” единствено несъществуващото.
Основното в теорията на мигновеността е концепцията за времевия елемент, момента. Моментът не може да бъде “схванат” нито от представата, нито от интелекта. Интелектът не схваща времето, а по-скоро битието и то не самото битие, а „обекта битие”.
В този смисъл моментът не е само време. Моментът е обект, който има битие само в течение на този момент. Самият момент няма продължителност. По този начин продължителност няма и битието на обекта. Липсата на части в момента го лишава и от основния атрибут на времето, неговата продължителност, или неговото траене. По този начин моментът, според будистката представа, се явява по-скоро нещо независимо от представата за времето като продължителност, или като траене. Траенето се влага от представата в съзнанието, по същия начин както окото не може да възприеме бързината на сменянето на кадрите в един филм и възприема непрекъснатостта.
Според теорията за моменталността моментът е по-скоро обект, или мигновението на обекта е без продължителност. Едно битие лишено от продължителността на собственото си “траене”. Лишеното от продължителност битие има ментални и феноменални основания, а не емпирични. Лишеното от продължителност битие не може да има части, не може да има в себе си идеята за множественост. То е единност, а единността в субекта има опората си в неговата субектна идея. В този дух, Васубандху пише: “Какво представлява мигът? Това, което изчезва непосредствено след схващането на своето Аз (атмалабха). Онази дхарма, на която подобава такъв миг, се нарича мигновена.”
Счита се, че изчезването на дхармата няма причина, или “изчезването на причинените дхарми е безпричинно.” Това, което има причина е битие, а самото битие е именно моментът, мигът. Но след него няма нито битие, нито време, т. е. няма нищо и значи няма и осъзнаване на нищото. Следва ново битие, като нов момент. Битието съществува като пораждане. Пораждането има причина и е нейно следствие. Самото изчезване, обаче, не е битие и не може да има причина.
За небитието като не-време малко се говори. Тази концепция за моменталността на времето своеобразно нихилира сюжета на кармичните взаимосвързаности и заивисимости. И в по-глобален смисъл: дхармата, на която е подчинен света, изчезва щом мигът на бит-у-ването свърши.

Подозирам, че Будизмът като философска концепция е непознат, като се изучават или се четат предимно нравствено-етичните послания, без да се вглъбява съзнанието във философската проблематика на тази система. Сериозен проблем за западноевропейците, които приемат формата, но не и смисъла на дадено учение, следвайки егоцентричните постулати за по-доброто живеене, ала, както не сме дзен-устроени като усещане за света и за цвета, така и не сме устроили ума си да мисли „будистки”, ако може да се каже така. Философията на изчезващият миг е тоталната философия на загубата, на сбогуването и на бившия/билия вече екстаз – подобна концепция можем да съзрем и у Сартр, но темата е все още друга. Ламаистките будисти-монаси през деня рисуват мандали от цветен пясък, на другия ден – ги унищожават. Не намирам нищо по-красиво: да пуснеш времето/мига да си отиде и да се превърне в небитие ... Посланието е ясно: времето като понятие е изменчиво, защото е нашата проекция на невъзможната сигурност е и жесток урок по митологията за вечния живот: осъзнаване на крайността, приемане на окончателността.
Защото времето е крехко, деликатно, уязвимо битие и небитие също

Редактирано Ноември 27, 2013 от Лиула