Паническо разстроство, тревожност или просто стрес..

[b_ned15]

Здравейте,

Първо изпратих историята си на д-р Първанов като лично съобщение,  но сега реших да я публикувам и тук, за да могат повече от хората да я видят и евентуално да намерят отговори и за себе си. Не че моята история се различава от тази на повечето от хората с ПР.

На 33 години съм. Досега не бях посещавала психотерапевт или психиатър.
Преди 8-9 години имах т.нар "криза" - треперене, чувството, че ще припадна и т.н. Всички възможни изследвания са отрицателни. И така в продължение на 8 години това нещо се повтаря от време на време. Разчитайки на собствените си сили, след като разбрах, че не съм сериозно болна,успявах да туширам нещата и да си водя нормален живот. В периода родих 2 деца и всичко беше горе-долу нормално. Даже супер нормално – в период на 4-5 години не съм имала и следа от паника или тревожност.  До преди месец. След като бях изпила 3 кафета през деня и бях доста напрегната отново получих криза - имах чувството, че умирам, полудявам и т.н. Треперех цялата, извикахме лекар - кръвното ми беше 180/110. И се започна пак ходене на доктори заради кръвното. В крайна сметка пак всичко, включително и скенер и доплер е отрицателно. Невролог ми изписа деанксит, който пих 3 седмици. Странното е, че от тогава започнах да се чувствам тревожна почти през цялото време, чувствам се притеснена, безпомощна, чувство , че мога да полудея вследствие на тези притеснения и разбира се от време на време пак моментни кризи с разтреперване и чувството, че ще припадна. В крайна сметка до момента стоях на един ръб и виждах че мога да се издърпвам временно назад и сама. Сега обаче установих ,че вече имам нужда от помощ. Аз съм твърдо решена да се справя с проблема с оглед на това че имам 2 малки деца и прекрасно семейство. Много контактна съм и постоянно ходя някъде, т.е. нямам представа от какво попаднах в това състояние и реших да направя всичко възможно да изляза от него.

Положението обаче се усложни –  в период на 3-4 дни започнах да се чувствам безпомощна, като гледах децата плачех, защото виждах че имам прекрасен живот, а аз не съм добре и ми беше много тъжно. Сринах се тотално. И пак казвам всичко това се случва в рамките на седмица , не повече. Както бях супер здравословно, изпаднах в това състояние.

Веднага потърсих помощ. Направих си консултация с психиатър. Той  за 2 минути, без да ме разпита точно какъв е проблема, ми каза че имам депресия и ми изписа рецепта със Сероксат + Ксанакс по схема. Каза ми да си взема 2 седмици отпуск, за да не ми се вие свят на работа и щяло да ми мине. Излязох от кабинета смазана. Докато карах колата към вкъщи започнах да се ядосвам. Помислих си какъв ще ми бъде живота, ако от сега започна успокоителни….какъв ще е ефекта. А и работата – ако не ходя на работа обричах цялото си семейство на мизерия. И изведнъж вече не бях тъжна, бях ядосана на себе си. И сега – вече 1 месец след случая тази тъга я няма точно от момента, когато се ядосах. Успях да изляза от това състояние, точно така, както и бях влязла – изведньж и за половин час.

На следващия ден реших да потърся психиатър-психотерапевт,с  който да започнем психотерапия. Лекарствата не започнах. Записах си час при първия специалист, който намерих в един МЦ.

Досега имахме 4 срещи за около месец. Състоянието, в което бях изпаднала при първата ни среща беше доста зле и благодарение на срещите или на мен самата се промени доста за този период от 1 месец. Не съм сигурна обаче, че терапията е правилна и затова бих искала да ми дадете съвет – така ли протича психотерапията в такива случаи, на прав път ли съм и има ли излизане от тази ситуация изобщо.

Като цяло психотерапевтът ми обяснява как съм напълно здрава, как всичко е в главата ми, резултат от лошите мисли, които имам и основният метод на лечение е да ми казва , да не мисля негативни неща, а да мисля само хубави и така всичко щяло постепенно да отшуми. Съчетано с някои примери , които ми дава, това е основното , което си говорим, т.е. да не мисля за страха. Каза ми , че съм имала невероятен напредък и постепенно ще намалим срещите – следващата е след 3 седмици – евентуално , ако имам нужда, според него нямам и съм почти излекувана. Проблема е, че аз не се чувствам така. За последния месец отслабнах с 8 килограма, цикъла ми изчезна, постоянно съм напрегната и притеснена и аз не знам от какво, все едно имам буца в гърлото без видима причина. Наистина, като че ли успявам да туширам нещата и да не изпадам в панически кризи – като цяло за период на 1 месец имах само една, която започна, но постепенно не ескалира като друг път и премина, ходя на работа, спя горе долу спокойно. Дори има части от деня, в които въобще не мисля за ситуацията и съм спокойна. Ходя на кино, на тетър – сама с децата, разходки, магазини. Водя си нормалния живот, но само външно, вътрешно съм ужасно тревожна и ми се иска да се скрия под одеалото, като малко дете…..Психотетрапевтът ми каза, че очевидно се подценявам и не виждам напредъка, който съм постигнала сама за 1 месец…….Но като чета при вас, при такива случаи след определен брой сесии, хората се смятат за излекувани и не чувстват никаква тревожност или страх. Докато при мен не е така.

Дайте ми съвет какво да правя – терапевтът каза, че съм ок, ама аз мисля че не съм.Малко смешно звучи, но си е истина. Лекарят много подробно ми обяснява нещата, допада ми като подход - не ме разпитва за минали неща, не търсим причините, защото те са хиляди според мен и не би трябвало да имам съмнения относно терапията.  Един ден обаче се чувствам прекрасно, един ден все едно тръгвам от нулата. Много съм объркана.

Много дълга стана историята ми, но исках да съм максимално подробна.

[д-р Тодор Първанов]

,,,Но като чета при вас, при такива случаи след определен брой сесии, хората се смятат за излекувани и не чувстват никаква тревожност или страх. ,,,

 

Предполагам това е адресирано към мен.Ако е така, не е съвсем точно.Вчера съм приключил терапията с двама души.Само че, те първо не смятат,че са излекувани-защото едно от основните неща които разбраха е, че ПР не е болест и второ, около десет процента от страховете им са все още налице.Защо, въпреки това терапия е завършена? Това е така, за да могат те сами да се справят с останалите десет процента страх и се убедят, че могат и без мен.

 

Според мен, терапевта ви е направил грешна преценка, вие все още нямате деветдесет процента овладяване на състоянието си за да прекрати терапията си с вас.Това което ме притеснява е,че  той някак си не го ,, вижда,, и вече е решил, че вие сте добре.Това не е хубаво.Ще ти дам пример, когато мен клиент ме попита, как намирам подобрението му, обикновено отговарям-Откъде да знам, ти си този който знаеш как се чувстваш, не аз.В случая, е обратното и .......

Във форума има много постове на Орлин и Диди с техники и практически неща за овладяване на стреса-почни да се ръководиш и от тях.Ако има нещо неясно, питай, ще ти помагаме.

[b_ned15]

Честно казано, предварително прочетох много от съветите, които са изключително полезни. Част от тях прилагам - ходя на места, от които ме е било страх и където съм получавала атаки (обядвам с колеги, ходя на кино, на село и т.н), записах се на аеробика, ходя всяка вечер на разходки с децата, "опитвам се" да мисля позитивно. Опитах и метода на самопричиняване на ПА, но неуспешно. Колкото и да пробвам, нищо не се получава. Тревожността си присъства почти постоянно, но колкото и да мисля за всички неща, които би трябвало да я ескалират, нищо не се получава. Също така идеята за "приемане на страха" нещо неуспявам аз да я приема - продължавам да искам страха да изчезне, а не да живея в мир с него. Явно допускам генерални грешки и нищо не съм разбрала от съветите.

Също така ми се искаше целия този процес да е съчетан с психотерапия, която по-лесно да ме изкара от това състояние. Това и пробвах и сега вече не знам - нов терапевт ли да започна да посещавам, отново да дам доста пари и да почна отначало и как да съм сигурна че този път ще бъде правилния избор, след като не съм специалист. Както казах доста съм объркана.

[Лина Коцева]

Но като чета при вас, при такива случаи след определен брой сесии, хората се смятат за излекувани и не чувстват никаква тревожност или страх. Докато при мен не е така.

Дайте ми съвет какво да правя – терапевтът каза, че съм ок, ама аз мисля че не съм.Малко смешно звучи, но си е истина. 

Ооо, мила съвсем не е така Както каза д-р Първанов по-горе след приключването на терапията ти не си тръгваш от кабинета забравила за състоянието си. Тръгваш си от там "заредена" с вяра във възможностите си да се справиш и начина, по-който да го постигнеш. Разбира се, като приключиш терапията си силата на тревожността и страха трябва да са намалели значително, но не и изчезнали. Не мен лично ми трябваше още около 1 година през която съм изпитвала и страх и тревожност от време на време. В такъв случай винаги пишех мейл до терапевта си за всичко, което не ми е било ясно, постоянно го питах защо това продължава да се случва и винаги отговорите му са ме задоволявали и съм продължавала напред.На втората година след приключването на терапията, след един доста напрегнат и стресов за мен период просто осъзнах, че АЗ (тялото и съзнанието ми) вече не реагират с криза на стреса. Когато децата ми са болни или нещо лошо се случва, аз просто съм притеснена и ме е страх за тях, така както се случва на всяка майка

[д-р Тодор Първанов]

Не ходи на друг терапевт.Има време нещата които правиш да дадат отчетлив резултат.

Никъде не грешиш, само си нетърпелива.

[Диляна Колева]

Честно казано, предварително прочетох много от съветите, които са изключително полезни. Част от тях прилагам - ходя на места, от които ме е било страх и където съм получавала атаки (обядвам с колеги, ходя на кино, на село и т.н), записах се на аеробика, ходя всяка вечер на разходки с децата, "опитвам се" да мисля позитивно. Опитах и метода на самопричиняване на ПА, но неуспешно. Колкото и да пробвам, нищо не се получава. Тревожността си присъства почти постоянно, но колкото и да мисля за всички неща, които би трябвало да я ескалират, нищо не се получава. Също така идеята за "приемане на страха" нещо неуспявам аз да я приема - продължавам да искам страха да изчезне, а не да живея в мир с него. Явно допускам генерални грешки и нищо не съм разбрала от съветите.

 

От това което изброяваш, основно си приложила методи на конфронтация - противопоставяне. Те са успешни, но има една подробност.

От една страна трябва да си добре запозната, с действието на тези методи и какъв е техния смисъл. От друга страна, трябва съзнанието ти да е готово да работи с тях.

Физическата активност и добрия дневен режим са много добър старт.

 

Относно приемането на страха.... това също е един от методите. Но той не е панацея, не се получава с всеки и винаги.

 

Казваш, че психолога ти обяснява подробно всичко, това означава , че знаеш точно физиологията на паническата атака т.е. какво се случва с тялото, на какво то реагира и как да стопираш този процес или да го олекотиш.

Това е първото нещо, което би било добре да умееш и да се научиш да прилагаш. Има тема, в която е изброена последователността на някои от методите - специфичното дишане, визуализацията, разсейването, медитация, релакс  и т.н.

Когато успееш да приложиш успешно това, твоят страх ще намалее драстично, защото съзнанието ти ще разбере, че Може.

Постоянното мислене за нещо, дава сила на въпросното нещо. Ето защо мисленето за страха и тревожността, ги прави силни.

След като се научиш да работиш със себе си чисто физиологично, ще започне и работата по промяната на мисловния модел и нещата ще си дойдат по местата. 

Четири седмици е твърде кратък период.

[b_ned15]

Много ви благодаря на всички за отговорите. Страшно много ми помогнахте да разбера, че пътя, по който съм поела е правилен. Това ми беше основната дилема - да продължа или да тръгна в друга посока. Явно съм останала с тотално грешно впечатление, че при правилна психотерапия, трябва да мина 3-4 сесии и да изляза като нова. Затова, след като това не се случи, въпреки очевидния ми напредък, реших, че нещо не правя правилно. Очевидно не мога да оценя истински това, което съм постигнала за тези 4 седмици и нетърпението, с което чакам да започна да се чувствам напълно спокойна, надделява.

Ще прочета отново постовете за различните техники и методи за овладяване на паническите атаки, ще пробвам отново някои от тях и ще изчакам, без да бързам толкова, положителните резултати.

Отново благодаря за всеотдайността ви и желанието, с които помагате тук. Лично за мен е от огромна полза.

[mvm]

ооо, това със самопричиняването на атаки било метод)))))) не знаех, но и това отработих.....

[b_ned15]

Здравейте отново,

предварително се извинявам, че отново ви занимавам с моите проблеми

Мина месец и малко от последното ми писане. През този период приключих с курса психотерапия. Не съм сигурна как да опиша състоянието си в момента…….В началото , когато за първи път влязох в този форум и потърсих помощта на психотерапевта, който посещавах, бях много зле, ужасен страх от ПА, мислех че ще полудея и ще отида в лудница, в следствие на тези мисли започнах да се чувствам много тъжна – защо точно на мен такава съдба, как ще си оставя децата и т.н. Дори няколко дни, всеки ден плачех…….( по-скоро от страх, въпреки че един психиатър каза, че съм в тежка депресия, диагноза опровергана още на следващия ден, както от мен , така и от психотерапевта, който не позволи да започна каквито и да е лекарства и каза, че ще се справя и сама), престанах да се храня, сутрин повръщах , мислех че е дошъл края.

Започнах терапията, обясни ми се, че няма да полудея и умра и че трябва да променя мисленето си, за да има успешен изход от ситуацията. Основната идея беше да не позволявам на погрешните мисли да се задържат за дълго в главата ми. Чрез различни примери и сравнения, осъзнах, че това не е болест, а просто състояние, което се случва на много хора.

Започнах да ходя по-спокойна на работа, пулса ми от 100, сутрин рано, стигна 70…., храня се, започнах да спя нормално, минаваха дни, дори седмица, без изобщо да се сетя лошо ли ми е, без да меря кръвно. Реших че съм преборила проблемите или поне , че съм на правилния път. При последната среща двамата с лекаря решихме да продължа сама, тъй като и според него съм овладяла механизмите на гонене на лошите мисли.

Две седмици след това се чувствах добре. Ходех сама с децата на кино, по молове, тържества- навсякъде, разбира се продължавах от време на време да съм нащрек, но като цяло си бях добре.

Обаче……..детето се разболя и то сериозно, започнахме ремонт, в работата стреса бе много голям иии организма ми реагира. Започнах отново да се чувствам напрегната, пак да се страхувам да не ми стане лошо и още по-лошото – появиха се отново мислите за това – какъв доктор да търся, кой може да ми помогне, при положение че уж всички ми казват че съм добре, пък аз не съм. Мисленето постоянно за проблема го прави още по-голям проблем . Осъзнах, че напрежението , което се появи докато чаках резултатите от изследването на детето е супер нормално за всички хора, но аз го свързах веднага с ПА и мисля, че именно това ме върна към старото ми състояние.

Разбира се вече знам физиологията на ПА,какво представляват и когато усетя че започват предприемам различни действия (опитвам се да не обръщам внимание, пия водя, излизам на въздух, почвам да се самоубеждавам, че аз самата си ги причинявам и няма нищо страшно) и нова атака не съм имала. Честно казано истинска паническа атака досега съм имала само 1 – преди 4 месеца, а преди това не бях имала 7-8 години. Ноо леки такива има или по-скоро има започване на атаката, която аз не позволявам да се развие като такава, (сигурна съм, че ако започна да се питам какво ще правя сега, вместо да изпия чаша вода например, атаката няма да спре, а напротив). Така че общо взето успях да се справям със самите атаки.

Проблемът който остана е тази постоянна тревожност, невъзможността ми да седна с група приятели някъде и на 100% да съм отдадена на разговора си с тях, а не постоянно да се чудя ще издържа ли до края. Не успявам да се чувствам напълно щастлива, защото продължавам да се страхувам, че цялото състояние ще се върне с пълна сила и аз няма да мога да го спра. Продължават да ме връхлитат погрешни мисли, които не мога да изгоня на 100%. Постоянно си припомням съветите на терапевта и се опитвам да действам в тази насока, но нещо не успявам напълно. Терапевта не ми даде конкретни неща, които да правя, за да променя състоянието. По-скоро акцентира върху промяната на мисленето, т.е. да се опитам да живея както преди – без тревожни мисли, което обаче е много трудно да се направи. Въпреки че е доста по-лесно, след като вече знам какво е това чудо.

Аз сама добре разбирам нещата – живота ми е много напрегнат, постоянно съм „на педал“, търча за едното дете, после за другото, няма кой да ми помага в нищо, работата ми също е стресова, битовизми колкото искаме. Но нали това е живота, не мога да променя ежедневието си. Това което можех промених – ходя на танци 3 пъти седмично + упражнения вкъщи , много разходки с децата, ходене по магазини, забавления, много книги и филми. Спрях да чета форуми за ПР и дори да говоря за проблема.

Позволих си да напиша толкова дълъг пост, защото исках да опиша най-подробно как се чувствам. Виждам, че съвсем малко ме дели от правилния път, който ще ме доведе до пълно оправяне. И все пак нещо ми се изплъзва Защо един ден се чувствам прекрасно, сигурна че ще се справя с всичко, а на следващия треперя отново. Сякаш имам нужда някой да ми кажа – на правилния път си, това е начинът на справяне – един ден ще си добре – един зле. Да ми се вдъхне кураж. По-принцип съм супер нетърпелива и явно и това утежнява ситуацията, въпреки че се опитвам да се контролирам.

Като че ли сведох до минимум страха от ПА, но си остана фоновото състояние – чувствам се все едно всеки момент ще вляза на изпит, супер напрегната. От друга страна щом преди 5 дни успях да игнорирам ПР , значи би трябвало и сега да мога…..проста логика. И все пак моля отново за вашите съвети и напътствия в тази ситуация. Как мислите добре ли се справям и това етапи от пътя на преодоляване на ПР ли е или се връщам в самото начало.

[Лина Коцева]

Разбира се, че си на правилния път. Виж какъв голям прогрес имаш. Поздравления. Напомняш ми мен преди 2 години Просто ти трябва още време. Дай си го. Не спирай да спортуваш и най-вече да правиш нещата, които те плашат. Ще има още колебания, но ще постигнеш още много. Гранатирам ти го

[b_ned15]

Много ти благодаря за окуражаването, нямаш идея колко добре ми действат думите ти. Просто на моменти се чувствам прекрасно, а в следващия момент имам чувството, че се връщам в началото и всичко, което съм правила досега няма никакъв ефект и отново ме завладява страха. Дано наистина с времето да премине. Затова се чудех дали не би било полезно да правя още нещо, което да ми помогне да изляза от дупката. Мисля, че все нещо пропускам и не правя както трябва....