Несигурност и липса на вяра в себе си

[ivena_88]

Здравейте, реших да пиша тук отново, защото по друг повод специалистите и хората от този форум ми дадоха ценни насоки. Отне ми дълго време, но смятам, че успях до известна приемлива степен да реша предходния си проблем. Сега мисля, че сте ми нужни отново. Ще се опитам да опиша настоящата си ситуация. 

На 26г. съм, икономист по образование. Като всеки млад човек, след приключване на висшето образование в престижна специалност, с много мечти и желание се впуснах в търсене на работа. Намерих такава, но не ме удовлетворяваше, след това друга, после и трета. Смених три различни позиции за няколко години. Интересното е, че на нито една не съм била съкратена или уволнена, сама напусках, отчаяна от работата, колегите, шефа, все нещо не беше наред /вероятно в мен/ и аз бягах. Смених изцяло насоката и поех по друг път. Но и в тази съвсем нова професия и дейност, която извършвам сега, отново понякога ме налягат тежки мисли. Мога да определя себе си като доста амбициозна, силно критична, предимно към себе си, изискваща, много отговорна, винаги стремяща се да бъде изпълнителна, точна, с желязното мото "Мога повече и по-добре". До тук добре, но перфекционизмът, който е дълбоко залегнал в мен, непрекъснато ми докарва проблеми. Преди няколко години, в резултат от дълга психотерапия, установих за себе от какво всъщност съм все недоволна и започнах да се опитвам да реша тези проблеми. Бях напълняла ужасно много, макар да бях младо момиче се държах като жена в пенсионна възраст/и изглеждах така/, не спортувах, тъпках се с вредна храна, пушех много, занимавах се само с работа и най-вече с учене и се самозаблуждавах, че всичко това не се отразява по-никакъв начин на живота ми. Имах приятел, който вече ми е съпруг, и вероятно това ме крепеше. Люшках се в постоянни депресии, сълзи, лична неудовлетвореност, обвинения към себе си, че животът ми е "смотан", че няма смисъл от нищо, че не ми върви, че другите винаги успяват повече от мен, не се харесвах въобще. Сега 2 години по-късно известна промяна е налице -вече съм съм с 30 кг. по-малко, не пуша, спортувам, живея по-здравословно, в резултат на което- с много добър външен вид, красив гардероб и привидно високо самочувствие. Доволна съм от това, което постигнах, макар че се стараех да променя и характера си, начина на реакция при определени ситуации, а не само външния вид. Въпросът е обаче, че аз отново съм несигурна в себе си/ не в предишната голяма степен/, не вярвам в уменията и знанията си, подценявам се на работното място, имам силно желание за контрол на всичко около себе си и ако е възможно, за контрол дори на събитията и хората, които ме засягат. В мен си стои една дори детска неувереност, която неясно как успявам да "замаскирам" успешно. Дайте ми идея и насока как се отработва една вяра в себе си и в собствените си възможности, дори вяра в разума и добрите намерения към мен на самия живот. Мисля, че прекалено много се страхувам, което е дълбоко залегнало в характера ми от дете. Истински желая да съм непукист, да не се "вживявам" толкова в ежедневните неразбории и проблеми, да мога дори да съм над дребните неща, уви, напротив- вместо да съм пораснала, вътрешно /може би и външно/ аз реагирам на всяка дребна трудност като притеснена отличничка пред контролна работа в 5-ти клас. Всеки ваш съвет, за който предварително ви благодаря, ще обмисля, ще се опитам да приложа. 

[д-р Тодор Първанов]

Обясни, как се мотивира за да направиш тези промени.

[B__]

" Мога да определя себе си като доста амбициозна, силно критична, предимно към себе си, изискваща, много отговорна, винаги стремяща се да бъде изпълнителна, точна, с желязното мото "Мога повече и по-добре"."

 

Ами именно това показва, че не живеете своя собствен живот, а живеете живота на другите. 

 

Е как да сте щастлива ..........

 

Дори отказването от цигарите май не ви носи голямо удовлетворение?!

 

Добрата психотерапия би трябвало да остави след вас доста хора недоволни от промените у вас. Това, че хората да доволни, че сте свалили 30 килограма, не значи, че сте направили нещо наистина полезно за себе си.......

[ivena_88]

Беше много трудна мотивацията,след ужасно дълъг процес на самозалъгване, че не е толкова лошо положението. Аз постоянно подлагам на анализ всичко (ситуации, хора) и най-вече себе си. В най-тежкия момент, когато всичко това беше станало непоносимо, имаше два пътя - или удрям дъното, или се изтривам с гумичка и се нарисувам отново, променяйки всичко тотално. Сега гледайки снимката си, имам усещането, че това е друг човек. Старата снимка ми е много чужда, и не само заради наличието на много кг. на нея.

Много ми помогна психотерапията, на която ходих заради депресия и хипохондрични мисли, но до извода, че така повече не може, стигнах месеци след края й.

От 10 годишна напълнявах постепенно, преяждах с вредна храна в резултат на самота, тъга, вина, свръхизискващи родители и прочее негативни емоции. Идеята, че външният вид няма никакво особено значение, ми бе дълбоко вменена. Това ми демонстрираха майка ми и сестра ми, които са "мъжки" момичета. Да, но аз просто не исках да съм "мъжко момиче". Изграждането на женственост у мен бе нещо съвсем далечно. Най-важни бяха оценките и грамотите  от училище. На 22г. вече бях 35кг. над норма, придобила инсулинова резистентност, с риск от диабет, кисти по яйчниците, хормонален дисбаланс и прочее. Имах усещането, че съм безкрайно грозно, уродливо и безформено същество. Пълнотата ми пречеше като че ли най-много от всички проблеми. Държа да спомена, че въпреки това, съм имала все пак мъжко внимание и много приятели, винаги съм била душата на компанията. Така реших, че отслабване трябва да е 1 точка от дългия списък към промяна. Мотивация- исках да съм красива, исках в огледалото да виждам изящна жена, с хубави обноски, приятно поведение, да мога да нося красиви дрехи (а не торби), исках да превърна външния си вид в огледало на богатата душевност, която смятам, че нося. Докторите ми обещаха, че ако вляза в нормални кг. здравословно ще съм много по-добре. Не им повярвах, вече много пъти ме бяха лъгали, но започнах. Спрях всички лекарства на моя глава, бях вече тотално отровена. Целият яд, вина, упоритост, болка и омраза към себе и към другите хвърлих в изграждането на мой личен хранителен и тренировъчен режим, козметични процедури и всичко друго, което можеше да помогне да се превърна в жената, която съм си мечтала да бъда. Създадох в главата си една красива личност, изградена от външни и вътрешни качества и поведение, които ми харесват и това бе моята цел. Посветих цялото си свободно време и всичките си пари, за да стане реалност. Явно, че най-силният мотиватор ми е бил безкрайното ми желание най-накрая да съм напълно щастлива, спокойна, да се усетя уверена, доволна от себе си, да си докажа, че мога да се справя. Исках и мъжът до мен най-накрая да види наистина жената, за която е мечтал, макар че той не ми е натяквал никога да отслабвам, държал се е добре с мен и ме е обичал. Досега хората ме посрещаха "по ума", исках вече да ме посрещнат заради приятния външен вид и да ме забележат и по този начин. И така чрез двигателна активност и подходяща храна успях да се излекувам и да намаля в голяма степен възникналите здравословни проблеми, сякаш тялото ми се самоизлекува, но едва когато сама му помогнах. Цялата програма измислих сама, не съм се опирала на никакъв специалист, просто започвайки да се интересувам и чета литература за храните, установих кои храни следва да имам в режима си и кое би подобрило конкретните ми здравословни проблеми. Това е, което мога да кажа за мотивацията, има и някакъв състезателен хъс у мен, спортна злоба да надскоча поне себе си (ако не мога другите) и всеки ден да е по-добре от предишния. Имала съм моменти в последната година, в които съм усещала и състояние на пълен душевен комфорт и спокойствие. В крайна сметка обаче, относно характеровите ми недостатъци, установявам, че явно никак не съм напред. Изчетох много книги на подобна тематика, ходих на йога, четох по форуми различни истории, правих медитации, опитах да се опра на вярата в Бога и да, има ефект, но твърде незадоволителен. Няма го в мен онова смирение, което е крайно необходимо, за да живееш тук и сега относително спокойно. В резултат от това реагирам абсолютно грешно на всякакъв вид по-голямо стресово наторване, ставам слаба и уязвима дори, за кратко се отчайвам и самосъжалявам. Това е, дано не е било голословно.

[д-р Тодор Първанов]

За сега ще кажа само - БРАВО!

[Диляна Колева]

 Няма го в мен онова смирение, което е крайно необходимо, за да живееш тук и сега относително спокойно. В резултат от това реагирам абсолютно грешно на всякакъв вид по-голямо стресово наторване, ставам слаба и уязвима дори, за кратко се отчайвам и самосъжалявам. Това е, дано не е било голословно.

Здравей Ивена, впечатлена съм от написаното от теб. Наистина си избрала правилната посока.

Иска ми се да обърна внимание на копираните от мен твои изречения.

За да присъстваш тук и сега смирението не ти е от особена полза, като начало. Липсата на присъствие  е свързана с липсата на усещания. 

Забележи, че всичко което си направила, което е прекрасно, е следствие на твоята пълна мобилизация. Ти си "стегнала" чувствата, емоциите, тялото, мислите в един оздравителен режим и си постигнала много. Сега, обаче, е време да се отпуснеш и да започнеш да усещаш.

Какво имам предвид? Когато правиш нещо, дори и най - рутинната дейност - пиеш кафе или чай сутрин, какво правиш? Задай си този въпрос. Обръщаш ли внимание на момента? Да усетиш чашата в ръката си, топлината на напитката, вкуса от езика до гърлото, да присъстваш в самия процес на пиене на кафе. Това звучи странно, но ще забележиш, че повечето хора не присъстват в момента дори на това елементарно действие, тяхната мисъл е заета с миналото ( какво са направили) или с бъдещето ( какво им предстои да направят) , т.е. те не присъстват тук и сега, те са някъде напред или някъде назад. 

За да се научиш да присъстваш в живота си, е добре да започнеш да се упражняваш по този елементарен начин, който развива усещанията. За да се научиш да усещаш ще видиш, как ще ти се наложи да се отпуснеш и тогава ще започнеш да преживяваш действителността по различен начин. В това е тайната и на женствеността.

Ежедневието ни е динамично, често ни се налага да се справяме сами с трудни ситуации, под постоянен стрес сме и сме се научили да сме "мъжки момичета", това от което искаш да излезеш. Една добра терапия за излизане от този модел, колкото и невероятно да звучи, са танците.

Преди време бях стигнала до същото решение, че трябва да се отпусна и да престана да съм "мъжкото момиче", и... записах се на салса. Защо на салса?

Това е танц, който се танцува по двойки. Двойката води мъжа, а жената трябва само да се отпусне и да бъде красива , Да следва знаците на партньора, за да разбере накъде да се движи. Звучи простичко. Колко голяма беше изненадата ми, когато това се оказа най- сложното нещо за мен. Първо защото не умеех да се отпускам, а когато човек е стегнат, не усеща знаците на партньора, изгубва усещането и или започва да го води или избързва или просто си танцува сам в двойка. Отне ми много време, докато се науча да се отпускам, да "чувам" усещането, да следвам партньора, да присъствам в момента и това да ми носи удоволствие. Много е трудно, но това е един красив начин, чрез който да се научиш да присъстваш тук и сега.

След това, човек се научава да прилага това отпускане и усещане и в стресови ситуации, научава се да присъства в момента на ситуацията, а не да я преекспонира с мисли за предходния момент или с проекции за бъдещия, които му пречат да вземе решение или да се справи с проблема.

[ivena_88]

Здравейте, Диди. Чета коментарите Ви често и са много интересни, ползотворни. Може би ще опитам с танците.

Във връзка с Вашия коментар искам само да добавя няколко щтриха- не съм мъжко момиче, напротив. Понастоящем съм жена, обгрижвана непрестанно от съпруг (дори често имащ бащинско отношение към мен), по-голяма сестра и майка. Макар вероятно да съм по-силна, умишлено се представям като слаба жена във всичките измерения на тази дума. Мъжът ми непрестанно е един вид спасител-бърше сълзи, успокоява, приземява ме, когато е необходимо, насърчава ме и прочее. Това със сигурност произтича от факта, че баща ми е строг и корав военен и никога не съм била малко момиче /с розова рокличка и 2 плитки/, а съм била нещо като войник от женски пол. Затова вероятно се влюбих и омъжих за такъв обгрижващ мъж и сега най-накрая съм малкото момиченце (но на 26г!), което съм искала да мога да бъда. Макар да осъзнавам това, тази позиция и в брака, и в живота ми харесва и явно ме устройва. Никак не се връзва обаче с перфекционизъм, желание за власт, налагане, контрол и мечти за добра кариера. Аз де факто не съм и жена тип изрядна майка и съпруга, посветила се изцяло само на съпруга и децата си. Това е наистина чудесно амплоа и буди възхищение у мен, но не е за мен и би било кошмар във връзка със схващанията ми каква трябва да съм.

Изключително емоционална съм, преживявам всичко навътре, трудно приемам критика, лоша дума и поглед дори са способни да ме "разтърсят" за часове и дни. В тази връзка това ми пречи -именно във връзка с дълбокото преживяването дори на пиенето на чашата кафе- аз до такава степен преживявам с всичките си сетива всяко събитие или просто "нещо", което се случва, че именно това ме съсипва. Поемам и всякакви емоции от хората около мен. Разплаквам се на репортажа за болно дете или първа тичам да вдигна бабата, паднала по стълбите.. Това може да е ценно и човешко, все пак изживявам всяка емоция напълно, но ме изхабява (дори разболява) до степен, че подозирам как до 30г. няма да имам здрави нерви и ще съм вече истерична жена на средна възраст. Проблемът идва и от там, че вътрешно аз смятам, че не съм се реализирала, че не съм намерила мястото си, че искам да имам кариера и добра заплата, а нещата не се получават особено добре в тази област. Емоционалността, не е единствената причина, но ми пречи и на това.

Благодаря още веднъж за всички коментари, съвети, насоки по моята тема, дано бъде полезно не само за мен, а и за някой друг с такива проблеми.

[Диляна Колева]

Между чувстване и усещане има една тънка граница, която е много съществена.

Може би ще те насочи въпроса:

Усещаш ли женствеността в себе си? и В какво се изразява тя?

 

- не съм мъжко момиче, напротив. .................... умишлено се представям като слаба жена във всичките измерения на тази дума..........., а съм била нещо като войник от женски пол. Затова вероятно се влюбих и омъжих за такъв обгрижващ мъж и сега най-накрая съм малкото момиченце (но на 26г!), което съм искала да мога да бъда. Макар да осъзнавам това, тази позиция и в брака, и в живота ми харесва и явно ме устройва. Никак не се връзва обаче с перфекционизъм, желание за власт, налагане, контрол и мечти за добра кариера. Аз де факто не съм и жена тип изрядна майка и съпруга, посветила се изцяло само на съпруга и децата си. Това е наистина чудесно амплоа и буди възхищение у мен, но не е за мен и би било кошмар във връзка със схващанията ми каква трябва да съм.

 

Как би определила така описания от теб образ с една - две думи?

 

 

 

Изключително емоционална съм, преживявам всичко навътре, трудно приемам критика, лоша дума и поглед дори са способни да ме "разтърсят" за часове и дни. В тази връзка това ми пречи -именно във връзка с дълбокото преживяването дори на пиенето на чашата кафе- аз до такава степен преживявам с всичките си сетива всяко събитие или просто "нещо", което се случва, че именно това ме съсипва. Поемам и всякакви емоции от хората около мен. 

Силната  емоционалност е предпоставка за лесно влизане в състояния на стрес.

Лесното влизане в крайни емоционални състояния, означава, че рязко се изгубва връзка с Тук и сега или с настоящата действителност. 

В тази връзка - пиенето на кафе, като усещане, а не като преживяване. 

Какво означава да преживееш нещо? Да вложиш в него емоция, съответно мисъл и от там се определя чувстването.

Да усещаш - да присъстваш в изпълнението на самото действие, без да го обвързваш или да правиш пренос на емоция. Да му позволиш да бъде такова каквото е.

Как виждам всичко това отнесено към теб?

Чувстването, мислите, емоциите, това какво искаш и не искаш да бъдеш те вкарва в противоречивия образ който описваш. Липсата на усещане не ти позволява да преживяваш нещата такива каквито са. Тук мисля, че е и  вътрешният конфликт.

В това се състои и объркването уж си изградила женския образ, който предварително си поставила за своя цел, а всъщност си малкото момиче, което обаче съвсем не е слабо, а е много силно, но кому е нужно да демонстрира силата си?

Няма как при това положение да не останеш объркана, неуверена.

Това разбира се е само един от аспектите на въпроса, който поставяш и то от гледна точка на чувстването и усещането. 

Самопознанието е многопластов процес.

[Диана Илиева]

"Въпросът е обаче, че аз отново съм несигурна в себе си/ не в предишната голяма степен/, не вярвам в уменията и знанията си, подценявам се на работното място, имам силно желание за контрол на всичко около себе си и ако е възможно, за контрол дори на събитията и хората, които ме засягат. В мен си стои една дори детска неувереност, която неясно как успявам да "замаскирам" успешно. Дайте ми идея и насока как се отработва една вяра в себе си и в собствените си възможности, дори вяра в разума и добрите намерения към мен на самия живот. Мисля, че прекалено много се страхувам, което е дълбоко залегнало в характера ми от дете..."

Ти сама съвсем точно си описала нещата. А ако знаеш само колко много хора се чувстват точно така Почти всички. Ето детето расте и все чака да порасне достатъчно и да започне да се чувства така силно и уверено като възрастните около него. И въобще не разбира, че 90% от "уверените" възрастни просто като теб успяват някак да замаскират своята неувереност. За да изглежда възрастен, поотрасналото дете също започва да прикрива своята неувереност. А тъй като животът така или иначе си тече, в един момент човек започва да си казва, че му е сравнително лесно да поддържа тази маска и с времето маската става навик.

От друга страна, колкото порастваме и ставаме самостоятелни, с толкова повече неща се налага да се справяме, нови и непознати/непривични, а същевременно важни неща. Сещам се за себе си - изправена пред необичайна ситуация, например раждането на първото дете. Много се бях стресирала, дали ще успея да се грижа добре за това малко същество, което разчита изцяло на мен, за да оцелее.

 

Какво искам да кажа - първо, че е нормално да се чувстваме неуверени в някои ситуации, особено такива, които са нови за нас (а за теб например е новост това да се впишеш в трудов колектив, да докажеш знания и способности и т.н.); второ - че никой не може да контролира хората и събитията около себе си и наистина е важно човек да изгради едно доверие към живота и съдбата. В момента, в който започнеш да се тревожиш за нещо, помисли какво най-лошо би могло да се случи, колко вероятно е това и какво би могла да направиш, за да минимизираш щетите, ако се случи наистина. Помисли и с какво (си) помагаш, когато ей така, стоиш и се страхуваш/притесняваш? На мен лично ми помогна книгата на Уейн Дайър "Вашите слаби места".

[ivena_88]

Прочетотох внимателно и обмислих вашите съвети и коментари. Искам да обърна темата и в  друга посока, с оглед на случващото се около мен напоследък. Според мен има два вида несигурност- едната е когато си несигурен, защото знаеш, че си млад, много неща не са ти ясни, нямаш нито достатъчно практически опит (например в работата си), нито достатъчно знания и дори достатъчно житейски опит, за да се чувстваш уверен в себе си и да си вярваш, а другата- когато имаш всички тези неща, но пак се чувстваш несигурен (без да имаш реални причини за това). Ако си във втория случай може би е по-лесно, защото ще трябва "да преглътнеш" вътрешно своята несигурност, да си повярваш (защото имаш фактически причини за това) и това ще е достатъчно. При мен ситуацията обаче е като в първия случай, т.е. смятам, че до известна степен имам реални основания да съм несигурна и с липса на достатъчно самочувстие, което резултира във вътрешна неувереност и липса на вяра. Не ми е ясно как това да бъде преодоляно. Единственото, което ми хрумва, е да се примиря с факта, че около себе си имам по-образовани, по-начетени, по-кадърни и опитни колеги и приятели и че наистина те могат да се справят по-добре от мен в различните аспекти на живота. Да, бих могла и се стремя да повиша компетенциите си (и в чисто житейски план, и в работата), да трупам опит и прочее, но в крайна сметка за съжаление имам усещането, че все нещо не ми достига, дори правейки го. Като че ли другите(с които неизбежно се сравнявам или ме сравняват) имат повече качества да направят каквото и да било. В тази връзка искам да кажа, че трудно понасям и критика. Днес бях подложена на публична такава пред множество колеги на едно обсъждане на мой проект. Нямаше как да реагирам и да се защитя особено, тъй като това със сигурност щеше да "разгори" допълнително изсипалите се срещу моята работа коментари, атаки, забележки. Единствено успях да кажа, че ги приемам и ще ги имам предвид. Мислих, че като се прибера у дома ще си поплача. Прибрах се, но не се разплаках. Естествено обаче, както всеки път, когато съм критикувана на всеослушание, се чувствам обезверена, объркана и все по невярваща в собствените си умения и способности.Критиките определено задълбочат проблема ми с несигурността, още повече че те ме обезверяват. Започвам да си мисля, че няма смисъл да се старая да съм по-добра, защото явно, че не успявам особено или все не е достатъчно. Ще ми е интересно да разбера как да се справя в тази ситуация, в която се намирам, за което ви благодаря.

[Диана Илиева]

А ти как се чувстваш в професията:

- удобно, приятно; лесно и бързо се справяш; често имаш много добри идеи и т.н.

или

- усещаш, че има разни непознати за теб (все още) тънкости; има области, в които не си добре запозната, как стоят нещата; често не се сещаш за разни дребни, но важни подробности и т.н.

Защото

 

Иначе определено сработването с (и налагането в) колектив не е лесна задача; не очаквай, че повечето колеги ще са непременно доброжелателни, подпомагащи, толерантни и т.н. Понякога някой нов, млад член на екипа пада "жертва" на почувствал се застрашен от него друг член. Това е не, защото новият не се справя добре, а тъкмо обратно.

[mvm]

явно работата ти е свръх силите , възможностите и компетенциите ти

и е дошла прекалено голяма лъжица за твоята устица

 

но не се притеснявай, маса доктори се пенсионираха без дори да си спомнят за хората, които са пратили в гроба поради некадърност

маса строителни инженери и архитекти също се пенсионираха, без да знаят колко напукани сгради и мостове са оставили след себе си

а ти си икономист, по-безобидно е))

[Диляна Колева]

 Естествено обаче, както всеки път, когато съм критикувана на всеослушание, се чувствам обезверена, объркана и все по невярваща в собствените си умения и способности.Критиките определено задълбочат проблема ми с несигурността, още повече че те ме обезверяват. Започвам да си мисля, че няма смисъл да се старая да съм по-добра, защото явно, че не успявам особено или все не е достатъчно. Ще ми е интересно да разбера как да се справя в тази ситуация, в която се намирам, за което ви благодаря.

Какво означава за теб " критика"?

Какво мислиш за т.нар. градивна критика?

А можеш ли да видиш "критиката" като съпричастност и помагане?

Ще ти напиша откъс от една книга, който е блестящ пример, за това колко полезна може да бъде критиката.  Мисля, че ще ти бъде много полезен.

 

".....когато във вас се надигне гняв, защото ви се струва, че са ви охулили несправедливо, спрете се и си кажете:

"Чакай малко.......аз съвсем не съм съвършен. След като Айнщайн признава, че греши 99% от времето, може би аз греша поне в 80%. Може би заслужавам тази критика. Ако е така, трябва да съм благодарен и да извлека полза от нея."

Чарлс Лъкман, бивш президент на компанията "Пепсодент", ..... той не поглежда хвалебствените писма, но държи да прочита критичните. Знае, че от тях има какво да научи.

Компанията "Форд", толкова силно иска да разбере какво не е в ред в управлението и начина и на функциониране, че провежда проучване на мнението на работниците и ги приканва да критикуват компанията..

Познавам един бивш търговец на сапун, който дори молеше за критични бележки. Когато започна да продава сапун за "Колгейт", заявките вървяха бавно. Той се притесняваше да не загуби работата си. Понеже знаеше, че сапунът и цената са добри, реши, че грешката трябва да е в него самия. Когато не успяваше в някоя сделка, често обикаляше квартала, мъчейки се да разбере къде е сгрешил. Не е ли бил достатъчно ясен? Може би му е липсвал ентусиазъм? понякога се връщаше при търговеца и казваше:

" Не се връщам да се опитвам да ти продам сапун. Дойдох да ви помоля за съвет и критични бележки. Бихте ли ми казали какво не направих както трябва, когато се опитах да ви продам сапун преди малко? Вие сте много по - опитен и напреднал от мен. Моля , помогнете ми с критиката си. Бъдете искрен. Не ми спестявайте нищо."

Този подход му спечели много приятели и безценни съвети.

Какво мислите, че стана с него? Издигна се до президент на "Колгейт Палмолив  Пийт" - една от най - големите фирми производителки на сапун.

Само големите хора са способни  на това. И сега когато сте сами защо не се погледнете в огледалото и не се запитате дали мястото ви не е сред тях.

 

Ето трите правила за спокойно приемане на критика:;

 

1. Несправедливата критика , често е прикрит комплимент. Тя не рядко означава, че сте предизвикали ревност или завист. Помнете - никой не рита умряло куче.

2. Направете най - доброто на което сте способни. После отворете чадъра, за да не се стича дъжда ( критиката) във врата ви.

3. Записвайте си глупостите, които сте направили, и се отнасяйте критично към себе си. След като знаете, че не сте съвършен, последвайте примера на Литъл - настоявайте за обективна, добронамерена и конструктивна критика.

[ivena_88]

Не знаете просто колко много ми помагате, макар задочно.

Диана, в професията се чувствам по втория начин, който сте описала -" усещаш, че има разни непознати за теб (все още) тънкости; има области, в които не си добре запозната, как стоят нещата; често не се сещаш за разни дребни, но важни подробности и т.н."

Това е абсолютно така - понякога съм разсеяна, пропускам, греша, има случаи, в които не знам какво да правя, емоционална съм, ядосвам се на събитие в офиса, на реплика и това ме прави лабилна, емоционална, тъжна. Иначе интересно е, че каквато и работа да се захвана винаги започвам и работя с изключителен ентусиазъм, желание да се науча, често работя след работно време, дори да не са ме помолили за това, защото искам да се справя, чета странична литература, за да си попълвам пропуските, но въпреки това не винаги се справям и все нещо ми липсва (лично качество, умение, компетенция или пък търпение). Няма работа на която да не съм се разбирала с колегите (често има най-много 1,2 човека, с които не се разбирам поради естествено съперничество или поради факта, че просто имаме непреодолими различия в характерите). Вписвам се добре във всякакъв колектив. Много точно "усещам" хората в колектива и успявам да се нагодя така, че да им се харесам, да се впиша, без това да е огромен личен компромис за мен или един вид лицемерие. Винаги обаче съм попадала на свръхизискващ строг ръководител и смея да твърдя, че нито един мой шеф не е бил в пълна степен доволен от мен, макар че е имало похвали, все съм имала "дефекти", поради който нещо не му харесва и ми се кара, предпочита друг за повишение или за каквото и да било друго. Относно критиката - предполагам всеки го боли, когато бива критикуван, но аз имам навика винаги да си мисля, че само мен ме боли от нещо, а на другите такива неприятни неща не им се случват. 

Диди, много е хубав постът ти. Абсолютно съм убедена, че 1/3 от критиката идва от там, че критикарят вижда в мен млада амбициозна заплаха, която има известен капацитет и има защо да бъде натискана надолу всеки път, когато изплува на повърхността. Голяма част от критиката определено е основателна, въпреки това пак ми е болно, понеже аз се раздавам на 100% и това е, което на този етап съм успяла да направя, просто за момента толкова мога и няма как от днес за утре да надскоча себе си (сигурно ще са ми нужни години!). След като два дни помислих, мисля да предам "критикувания" доклад на моя пряк ръководител и да го помоля да го прочете, когато му е възможно и да ми даде коментар и забележки. Трудно ще го понеса вероятно (възможно е да каже, че написаното е боклук), но ако искам да справям по-добре, сигурно трябва да минавам непрекъснато през такива забележки. 

Това, което сте ми написали наистина е много полезно, но за да ви покажа как се чувствам сега ще дам пример. Ако се покажа пред вас и ви помоля съвсем честно, като странични хора, да критикувате да речем моя външен вид, вие вероятно ще кажете, че определено имам отпуснати мускули и поне 5 кг, в повече. Да, и аз виждам това в огледалото всяка сутрин, което вие ще сте изрекли на глас и си го признавам напълно. Аз ще ви благодаря за честността и от утре ще тръгна на фитнес и ще започна нова диета. Полезно е за мен, че чувайки вашия коментар, ще се мотивирам да направя стъпки в посока изглаждане на тези недостатъци, но дали след 3 м. ще съм - 2,3,5кг и с по-стегната фигура не е съвсем сигурно. Възможно е диетата, която съм предприела да не е подходяща, да не се справя със спазването й (защото не знам как да я прилагам правилно, нямам сили, увереност, мотивация или пък не ми действа добре).Възможно е предприетата диета и прекаляването с фитнес(поради желание да стане по-бързо и по-добре) направо да ме разболеят. В тази връзка, когато получа някаква критика, аз я обмислям и набелязвам конкретни стъпки как да поправя "нещото", но дали ще се справя, дали ще съумея да ги изпълня или дали стъпките ми са правилни, в крайна сметка не се знае. Друго важно е, че критиката на един е една, на друг-друга,а аз следва да преценя коя за мен е основателна и полезна. Но ако приемам всяка критика и обиден коментар и се "смачквам" заради нея (както впрочем правя), нервите ми съвсем ще се разклатят, а увереността ми ще падне под нулата. Забелязвам и в колективите, които съм била, и сред други хора и една обратна на мен тенденция -"Кучетата си лаят, кервана си върви." или както се казва "Като ми пееш Пенке, кой ли те слуша?!". Хората, които реагират и процедират по втория начин срещу критики, обиди и коментари не знам дали са по-добри от мен, но сто процента са по-стабилни емоционално и психически от мен. Ще се радвам отново да чуя вашите коментари  относно тези мои разсъждения.

[_Маги_]

Здравей ivena_88!

 

Четейки темата ти, разбирам че проведената от теб психотерапия е била неуспешна. Жалко, за което.

Има някои неща, които мисля и които бих искала да споделя с теб.

 

„При мен ситуацията обаче е като в първия случай, т.е. смятам, че до известна степен имам реални основания да съм несигурна и с липса на достатъчно самочувстие, което резултира във вътрешна неувереност и липса на вяра. Не ми е ясно как това да бъде преодоляно. Единственото, което ми хрумва, е да се примиря с факта, че около себе си имам по-образовани, по-начетени, по-кадърни и опитни колеги и приятели и че наистина те могат да се справят по-добре от мен в различните аспекти на живота.”

Да, можеш и така да разсъждаваш, защото наистина може да има хора, които знаят повече от теб в дадена област, но това, което ще ти свърши работа е просто да си вършиш работата без да се преценяваш непрекъснато как изглеждаш или как те оценяват, респективно критикуват.

Можеш да повишаваш квалификацията си до безкрай, но чувстваш ли сама в себе си съмнение, това няма да ти донесе желаното признание.

Направи ми впечатление, че каза „ …както всеки път, когато съм критикувана на всеослушание,..”  Колко често ти се случва това?

Четейки написаното от теб, виждам белезите на едно изоставяно и унижавано дете. Опитваш се да компенсираш със стремежа си към свръхконтрол като се самобичуваш непрекъснато, като оставаш вечно недоволна, въпреки свръхизискванията към себе си, по чужд пример. Промени това, пусни контрола, не се насилвай, ти си нормален човек. Бъди естествена!

И последно засега – направи ми впечатление аватара ти. Защо точно това си избрала? Той говори нещо за теб. С какво мислиш, че те отразява? Криеш ли се? Или другите те скриват? От какво? Или от кого?

[д-р Тодор Първанов]

Малки извън темата-

,,Четейки темата ти, разбирам че проведената от теб психотерапия е била неуспешна. Жалко, за което.,,

Единственият компетентен, за това, успешна или не е терапията, е клиента.Не терапевта или който и да е друг.Психотерапията е целева дейност и за това, достигната или не е целта, знае само клиента.Например работил съм с килиен който пушеше по две кутии цигари дневно.Заявката му беше да ги намали до пет, шест дневно.В повечето случаи хората в същата ситуация избират да поставят за цел пълното спиране.Ясно, че без да знае каква е заявката на конкретният клиент, някой които напълно е спрял цигарите и вижда,че той пуши, макар и няколко цигари дневно, ще си каже, че терапията е неуспешна, нещо което не е така.За това, без да се знае точната заявка на терапията, не бива да правят такива коментари.И аз скоро имах такъв случай-поръчах си врати по мой вкус и когато у нас дойде приятел, занимаващ се с производството на врати, веднага започна да им намира забележки и коментира работата на майстора, без изобщо да се запита, аз все пак какви точно врати съм и искал и за какви съм платил.

 

За задаването на въпроси към поставилият проблем-

Айнщайн казва- ако за решаването на един проблем, от който зависи живота ми, са ми дадени 60 минути, 55 от тях ще отделя за формулирането на точният въпрос.

Така,че силата на точно зададените въпроси е огромна.Защо тогава аз не задавам въпроси пишейки във форума?Причината е проста, знам че написаното, колкото и подробно да е, може да ми разкрие не повече от няколко процента от ситуацията, а като не съм наясно с нея какво да питам.Разбира се, може да се каже,че с въпросите ще си я изясня и дам по- добър съвет.Съгласен съм, ако имам времето и търпението да задам няколкостотин въпроса, това наистина е възможно.Но понеже нямам такова време, задаването на въпроси  от моя страна, по скоро би приличало на разпит от Гестапо или някаква подобна структура.Поне аз така бих приел нещата. 

Редактирано Октомври 16, 2013 от д-р Тодор Първанов

[Диана Илиева]

ivena, постът ми не е публикуван цял, не зная защо, може би модераторска намеса, те са си преценили и са го направили, а аз не помня какво още съм писала тогава. Но ще ти отговоря сега - това се получава при хора, които някак не успяват да си съставят свой малък референтен кръг хора, а се влияят от всички около себе си.

И тук във форума има участници, които сами по себе си са много свестни, но който каквото и да каже след тяхно изказване, дори и да не се обръща конкретно към тях, дори и да не е непосредствено след техния пост, те все го приемат като критика именно към себе си, обиждат се, понякога реагират, понякога не, но все са огорчени ... А не бива.

Аз имам само няколко човека, чието мнение е важно за мен. И дори и те, когато са взели силно негативно отношение, не могат ей така от раз да ме разколебаят относно собственото ми мнение или да си помисля, че греша, че съм лоша или под. Всички останали, каквото и да говорят, мислят или правят, нямат никакво значение за мен. Защото, знаеш ли, има най-различни хора. Трябва ли да се "връзваш" на ума на всеки? А има някои дори никак не глупави, но явно сякаш им доставя удоволствие да се държат грубо, критикарски, с превъзходство, раздават присъди или поне етикети наляво и надясно ... Има ли смисъл за теб да ги слушаш и да се огорчаваш? Тези хора не ти помагат по никакъв начин; това не са мъдри хора, от които би могла да се учиш, да имаш полза. Избери си само няколко човека (може по различни въпроси да са дори различни), с чието мнение да се съобразяваш. Някои от тях може би ще са твои роднини (съпругът категорично), някои сигурно ще са близки приятели, може и някои колеги ... толкоз. Да не са много. Да са не просто умни, а ако може мъдри; или поне умни и добронамерени (поне към теб). Тяхното мнение, критики и съвети ще възприемаш сериозно, останалите - никак, или ей така, просто за информация.

[д-р Тодор Първанов]

Диана, поста ти не е редактиран.Ако беше, щеше да се отбележи.Техническа грешка е.

[ivena_88]

Диана, с оглед последните случки в живота ми си мисля, че в моя случай наистина е редно да приложа на практика твоя последен съвет. В противен случай има опасност с моята засилена чувствителност и склонност да преживявам всичко да прегрея и рухна психически и емоционално. Освен това трябва да се науча да бъда малко непукист. Първо ще се запитам кои хора са важни за мен, кои имат опита, мъдростта и познанията да ме съветват, критикуват и поучават. Естествено непременно това е най-близкият семеен кръг, няколко приятели /макар че от тях впрочем почти никога не съм чула каквато и да било критика/ и накрая-ще си избера 2-3 човека в професионален план, чието мнение ще бъде меродавно и значимо за мен. Ще продължавам да изслушвам критиките и коментарите на хора извън тези спокойно, дори хладнокръвно,  след това ако се налага, ще се опитам да се защитя възпитано, аргументирано и без излишна емоционалност. 

И нещо последно извън темата- днес ми се обади мой бивш приятел, с когото бяхме заедно известно време. Понеже съм омъжена от сравнително скоро,разбрал за това и звъннал, за да ми пожелае щастие. Накрая на разговора ми сподели,че са му открили рак и че спешно трябва да започне лечение.Последните думи преди да затвори и да мога да кажа каквото и да било, стъписана от новината бяха:"Дано всичките ти мечти се сбъднат,дори и да не се видим повече, бъди щастлива." Това неочаквано позвъняване по телефона дойде точно навреме май като знак за нещо,което трябваше да ми се напомни - не мога да контролирам нищо, дори понякога и себе си, действията и емоциите си, още повече други хора, обстоятелства. Ще правя каквото мога и колкото мога и ще се науча да приемам последствията и събитията, такива каквито неизменно се случват, защото съм само един човек. Просто не е нито по силите ми, нито е по моя воля какво в крайна сметка става.