Искам да бъда същото жизнерадостно момиче както преди...

[edno.momiche]

Здравейте!
Моля Ви, помогнете ми!Нова съм във форума.Знам, че тук има и други хора с подобен на моя проблем, но бих искала да разкажа и моя проблем.Ще започна с това, че страшно много обичам моята майка и винаги ме е било страх да не се случи нещо лошо с нея.Започнах да страдам от натрапчиви мисли от може би 6 месеца.Започнаха изведнъж, когато дядо ми, който ми е бил като баща цял живот почина.В деня, в който почина, аз чистех житото и в този момент лелята на мама остави нож пред мен на масата.Оттам на момента ме обляха топли вълни, появи се сърцебиене, прималяване и лоши мисли, че (дори не мога да го напиша) да не убия майка ми или някой друг член от семейството, включително и себе си.През нощта не можах да спя-будих се и треперех от студ, въпреки, че в стаята беше много топло.Това продължи още няколко нощи.Споделих на мама, че съм много разтревожена, но не съм изпадала в подробности, тя започна да плаче и да се чуди за дядо ли да плаче или за моето състояние.Бях спряла да се храня.От малък град съм - няма кой знае какъв избор от психолози.Реших да си лея куршум, така и направих.След това разбрах за една жена психолог от града-посетих я 2 пъти и подари финансова невъзможност за повече посещения-спрях.Реших, че трябва да разговарям повече с хората, да излизам, защото у нас не можех да се прибера.Не можех място да си намеря.Имам си приятел от близо 5 години-стояхме на селото му цял месец и започнах да се чувствам по-добре.Той също не знаеше за моите мисли.С течение на времето започнаха все повече и повече мислите да се разсейват.Студентка съм и в петъците ме беше страх да се прибера у нас сама, за да не направя нещо лошо-молех и приятелят ми да се прибере с мен.Това също отмина.
От средата на м.Март до преди няколко дни смея да кажа, че се чувствах много добре-усмихвах се, смеех се, мислех позитивно за това как с приятелят ми ще се оженим и ще имаме дечица и т.н. Дори да се сетех за тези мисли, сама на себе си се чудех как изобщо са ми минавали през ума.Докато преди няколко дни се случи нещо ужасно в града ни с едно момче-убиха го по жесток начин.От тогава насам постоянно мисля за този случай, мъчно ми е, постоянно се поставям на мястото на майка му и приятелката му (без да познавам никой от тези хора) и си представям как се чувстват те в момента.С това същите натрапчиви мисли от преди няколко месеца се върнаха в мен.
Имам чувството, че полудявам, че нещо не е наред с мен психически.Страх ме е да не се материализират страховете ми, защото не бих си го простила.За себе си мога да кажа, че съм страшно чувствителен човек, много страхлива съм и състрадателна към хората.Имах страхотно детство до 16 год. възраст, когато родителите ми се разведоха.Аз останах при мама и дължа всичко на нея, защото тя никога не ме остави.Падам си и малко нервак напоследък, може би от напрежението.
Искам да бъда такава, както бях преди тези мисли и лоши събития в живота ми.
На моменти, предимно когато съм на работа, имам просветления, че това няма как да стане, че съм добре (дори, че утре като се събудя нищо няма да е останало от тези лоши мисли, пораждащи страхове), но после пак се появяват.
Моля Ви помогнете ми!Имам ли основателни притеснения за тези мисли, че могат да се материализират.Умирам от страх от това.Полудявам ли и ако не, то има ли вероятност изобщо някога да се оправя и да си бъда пак същото засмяно, будно, весело и щастливо позитивномислещо момиче, както бях преди?
Благодаря Ви за отделеното време и се извинявам за купищата въпроси!

Редактирано Юли 21, 2013 от edno.momiche

[edno.momiche]

Здравейте!
Искам първо да се извиня, ако темата ми се повтаря, но имам съмнения, че първата не успях да публикувам успешно.
Знам, че има подобни на моята тема, правени от хора, в подобно на моето състояние, но при всеки проблемите започват различно-точно затова реших да Ви разкажа по-подробно моята, защото имам нужда от съвет.
На 21 години съм, от малко градче.Ще започна от това, че страшно много обичам своето семейство, като най-много обичам моята майка.По принцип съм много весело, позитивно настроено и чувствително, лесно ранимо момиче, но напоследък ми се струпа една поредица от лоши събития в живота.
Преди 6 месеца почина моят дядо, човекът, който беше и дядо и баща за мен, тъй като нашите се разведоха, когато бях на 16 г. и останах при мама (за което съм и много благодарна за това, че беше до мен и не ме остави). В същия ден, когато дядо си отиде от този свят, аз чистех житото, но в един момент някой остави на масата пред мен един нож, който постави началото на натрапчивите мисли, които днес ме измъчват. Трудно ми е дори да го напиша, но тогава ме хвана страх да не убия някой от семейството си, като после страхът се съсредоточи по-конкретно към мама.Знаех, че това няма как да се случи, но въпреки това ме беше страх ужасно много. Минаваха ми и самоубийствени мисли през главата.Не можех да се храня и да спя-спях повърхностно и се будех обливана от топли и студени вълни със сърцебиене.Имах чувството, че полудявам.Беше ми предимно студено, обаче, въпреки, че в стаята беше като в сауна.Не исках да се прибирам у дома, но и на други места не ми се излизаше-просто не можех да си намеря място.Споделих на мама без подробностите, за да не се уплаши от мен.Ходих и да ми леят куршум, след това по съвет на мама ходих и при една жена-психолог от града, но поради финансови затруднения спрях да я посещавам.
Имам си приятел от 4 години и половина, но той също не знаеше какъв е точно проблемът.Казах му само, че имам страхове.Тъй като по това време бяхме в зимна сесия, решихме да отидем на селото му и там стояхме цял месец.Малко ми се бяха поразминали страховете.С течение на времето спряха до такава степен, че когато се сетех за тях, се чудех само на себе си как изобщо съм могла да ги допусна.Започнах работа през месец Май.Може и това да е допринесло до някаква степен за оправянето ми-не знам.На 24.05 почина и моят прадядо.Мама ме беше посъветвала да не ходя на погребението, за да не ми се появят пак страхове.Чувствах се сигурна, че съм добре и отидох.След това-нищо, никакви страхове не ми се появиха, в действителност.
Сега проблемът ми, обаче се върна.Отново същите тормозещи страхове.Имам чувството, че не е така тежко, както преди, но на моменти си е едно към едно както беше преди.Страхът ми този път се отключи преди една седмица, след като разбрах за едно много младо момче от моя град, което беше убито от негов приятел.Тогава започнах да се поставям на мястото на майка му и на приятелката му колко тежко се чувстват в момента и ми идва да заплача.
Не съм ходила при психиатър, защото не искам да се тровя с хапчета, които може и да не помогнат.Откакто дядо почина съм много нервна-дори най-малкото може да ме изнерви, но пред мама гледам да не го показвам.Ако има нещо, то се навиквам на приятеля си, но дори и аз не мога да се понасям на моменти.Моля Ви, дайте ми отговор.Страх ме е този мой страх да не се материализира Нали не е възможно?Полудявам ли?Искам да си бъда пак същата, както преди и знам, че проблемът ми може би е в това, че съм прекалено много чувствителна към всичко и загрижена за всички.Страх ме е да не нараня мама, любимия или себе си.Та аз толкова обичам тези хора!В същото време на моменти имам просветления и знам, че това няма как да се случи. На какво може да се дължи това и има ли начин да се измъкна от това отвратително състояние? Полудявам ли или съм поредната изтормозена душа, за която има шанс да се справи с проблема и един ден той да бъде зад гърба и, без да я е страх, дори да се сети за страха си?
Моля Ви, помогнете!
Предварително Ви благодаря за отделеното време!

[OneGirl]

Здравей!

 

Когато прочетох историята ти сякаш четях своята собствена с много малки разлики (можеш да се запознаеш с нея в една тема малко по-надолу, озаглавена "ОКР").  И аз като теб страдам от натрапчиви мислиот доста време и напълно те разбирам - знам колко е мъчително да се опитваш да се отървеш от тях, а те отново и отново да се връщат и да те тормозят...  Първото, което искам да ти кажа от толкова много литература, която съм изчела и от мнения на психотерапевти също е, че мислите които те измъчват не могат да се материализират при никаква възможност. До момента няма нито един случай на хора, страдащи от подобни натрапливости, в който мислите са били подкрепени от действия. Нека това ди ти послужи като успокоение. От това, което съм изчела разбрах че тези мисли идват от прекалено много любов, т.е. ти обичаш майка си  много и не искаш да й се случи нищо лошо, за това и мислите са се превърнали в натрапливости - съзнателно не искаш да ги приемеш и се бориш с тях, за да се опиташ един вид да я защитиш. Нека ако бъркам някои от специалистите да ме поправи и да ти обясни по-подробно на базата на какво точно се образуват натрапчивите мисли.

 

Другото, което искам да ти кажа е че не си луда. Първият признак на това, че човек е съвсем нормален е точно факта, че през главата му минава мисълта "Луд ли съм? Полудявам ли?". Хората, които в десйтвителност страдат от психически проблеми никога не се замислят за състоянието си, а напротив - смятат че е напълно нормално. Така че спокойно - не си луда и няма да полудееш

 

Тъй като и аз все още не съм се справила с ОКР-то и натрапливостите си, не зная какво точно да те посъветвам. Но ще ти кажа едно - боря се с тях от много години (по-интензивно от 3 години насам) и до момента съм имала периоди и на подобрения, и на влошавания. Отказвах да потърся помощ от психотерапевт, защото исках сама да се преборя с всичко, но вече усещам че почти нямам избор... затова и точно това мисля да направя - да се свържа със специалист и да започна терапия. Едно е сигурно - ако тръгваш с нагласата, че с времето нещата ще се оправят от самосебе си ще трябва да те разочаровам - това няма да стане и аз съм един от примерите. Така че единственото, което бих могла да те посъветвам е и ти да потърсиш специализирана помощ - колкото по-бързо, толкова по-добре. Желая ти успех и дано скоро и двете успеем да се похвалим, че сме преборили страховете

[Диляна Колева]

Здравейте Едно момиче, натрапливите мисли не се материализират. Те са като паразити, които се хранят от  страха. Когато страхът изчезне и те умират, няма какво да ги храни. 

Като начало е добре да ги обявиш пред себе си като нереални. Всъщност ти си абсолютно убедена, че те са такива, само трябва да си повярваш.

Със страха от смъртта се сблъскваме ежедневно, не говорим за нея ( смъртта) , не я познаваме, в представите ни стои като страшна и когато се случи да се срещнем, подсъзнанието ни отказва да я приеме и я определя като нещо ужасяващо.

В такива случаи е добре да се поговори за смъртта, да се видят нейните различни страни, нейното многообразие. Когато нещо се разгледа и разбере, то вече не е страшно. Когато се научим да приемаме нещата от различен ъгъл, те стават много по - приемливи.

Починал е любимият  дядо, няма как да не се почувстваме изоставени, самотни, предадени дори и това развива в мозъка ни цяла линия на негативно мислене, което без да искаме подхранваме, даваме сила на тази линия правим я стабилна и устойчива и все по - трудна за прекъсване. За сметка на онази положителна мисловна пътека, която всъщност е изходът от това състояние на страх и паника. 

Всичко това е променимо и е заложено в ресурсите на всяко човешко същество.

Необходимо е само да си повярваме, че сме достатъчно добри, силни и уверени да продължим пътя си, независимо от всичко което се случва. Да засилим вярата в собственото си успешно съществуваме. Да приемем естествения ход на живота и да не се страхуваме от него. 

Заменяй негативните мисли с положителни, отхвърли ги като нереални, прави нещо което ти е приятно в този момент, не храни "паразитите" и не им утъпквай пътека. Разглеждай нещата от различни места, вярвай си. Ако имаш сили конфронтирай се със страха.

Когато почина моят любим дядо бях на 6г. След още 6г, аз все така се ужасявах от тъмния двор на къщата от където го бяха изнесли. Една вечер, когато вече бях на 16г. , прибирайки се към 23.00ч , реших, че това трябва да приключи, застанах в средата на двора и въпреки огромния ужас, който напираше в мен си поставих за задача да стоя 15 мин и да слушам и гледам, какво ще се случи. Нищо не се случи, тишина, само няколко сови викаха от дърветата, в двора нищо не помръдваше, звездите си грееха, луната също и само аз с моя страх бях нереалната в картината. В тази нощ страхът си отиде изпратих го там от където беше дошъл - в тъмното. 

[edno.momiche]

Изключително много Ви благодаря за отговорите, OneGirl и didi_ts!
За мен сте като лъч светлина в тъмния тунел!

OneGirl:
"От това, което съм изчела разбрах че тези мисли идват от прекалено много любов, т.е.
ти обичаш майка си  много и не искаш да й се случи нищо лошо,
за това и мислите са се превърнали в натрапливости - съзнателно не искаш да ги приемеш
и се бориш с тях, за да се опиташ един вид да я защитиш."

Може и така да е, защото като се замисля, както ме е страх, че може да се материализират страховете ми, така ме е страх и, ако мама не ми вдигне веднага телефона и веднага започвам да си мисля и да се страхувам да не се е случило нещо лошо с нея. Когато нещо я заболи, аз я карам да отиде веднага на лекар, или когато знам, че има среща с някоя приятелка, аз й казвам:"Внимавай, че навън карат като луди по улицата!" или просто:"Добре, мамо, пази се и се обади като стигнеш!".Винаги сме много загрижени една за друга.На моменти дори прекалено, дори да знаем, че всъщност в повечето случаи е ненужно да се притесняваме от всичко чак толкова.

OneGirl:
"Другото, което искам да ти кажа е че не си луда.
Първият признак на това, че човек е съвсем нормален е точно факта,
че през главата му минава мисълта "Луд ли съм? Полудявам ли?".
Хората, които в десйтвителност страдат от психически проблеми никога не се замислят
за състоянието си, а напротив - смятат че е напълно нормално.
Така че спокойно - не си луда и няма да полудееш."

Да ти кажа това, което казваш ми даде донякъде спокойствие, но после като започнах да си го повтарям и да си казвам:"Спокойно, ти не си луда, няма и да полудееш, това са просто тормозещи съзнанието мисли, които няма как да се материализират и трябва да направиш всичко възможно да ги разкараш от ума си, просто за собственото си спокойствие, а не защото ще откачиш и ще направиш нещо лошо!" - започнах да си втълпявам, че щом си казвам тези думи наум, значи започвам да ги приемам за нещо напълно нормално, следователно наистина полудявам...Кашата в главата ми вече е пълна Лошо ли е, че си повтарям постоянно тези мисли, а след това идва и съмнението, че нещо наистина не е наред с мен?

OneGirl:
"Желая ти успех и дано скоро и двете успеем да се похвалим, че сме преборили страховете "

Благодаря ти, миличка!Успех желая и на теб-от все сърце!!!Много е тормозещо това нещо Не зная дали да се радвам, че не съм единичен случай с този проблем, или да съчувствам на останалите като мен и теб, но знам единствено, че искаме да излезем от това непоносимо състояние!Аз днес вече си записах час при една психоложка от моя град за утре вечерта, но от това, което пишете ми давате още повече кураж!!!Благодаря за което и успех!!!

didi_ts
"Здравейте Едно момиче, натрапливите мисли не се материализират.
Те са като паразити, които се хранят от  страха.
Когато страхът изчезне и те умират, няма какво да ги храни."

Здравей, didi_ts!Благодаря за отговорът ти, който също вдъхна в мен успокоение и надежда!Забелязала съм, че когато съм на работа и се заговорим с колежката за нещо забавно или каквото и да било положително нещо напълно забравям, че съм завладяна от такива мисли, докато в момента, в който аз си кажа:"А...ами ето, че за няколко минути забравих за страха и за лошите си мисли.", те отново се връщат и имам чувството, че се въртя в един омагьосан кръг Страх ме е, че ако приема страховете и мислите си и спра да мисля за тях със страх, ще започна да си мисля, че щом вече не ме е страх от тези невъзможни мисли и спра да им обръщам такова внимание ще съм точно като наистина лудите, които не осъзнават, че това нещо е ненормално и не им пука, че всъщност имат сериозен психически проблем (надявам се да си ме разбрала, защото мисля, че не можах да се изразя много правилно.)

Още веднъж искам искрено и от все сърце да Ви благодаря за подкрепата и успокоението, момичета!!! Целувки!!!