ОКР

[OneGirl]

Здравейте!

 

На 23 години съм и имам напъно нормално семейство - никога не сме имали пробеми от типичнити битови за всяко семейство. Причината, поради която ви пиша са едни доста натрапчиви мисли, които не ме оставят на мира вече близо 3 години. Историята като цяло е дълга, но ще се опитам в съвсем синтезиран вариант да ви я представа.

 

Всичко започна още в невръстна детска възраст - дядо ми почина, когато бях 4-ти клас. Въпреки че бях мъничка, доста се уплаших и започнах всеки път, когато неприятна мисъл, свързана със смърт или нещо лошо, мине през главата ми, да правя малки "защитни" ритуалчета. В началото не приемах нещата на сериозно (може би защото все още бях малка) и си мислех че с годините всичките тези ритуали и щуротии ще отминат. Да ама не стана точно така. 

 

През пролетта на 2011 нещата доста се влошиха. Като всеки нормален човек и аз съм се страхувала от неизвестното, от това какво ми е писано да се случи, замисляла съм се кога и как ще умра, но всичко е било в рамките на една определена граница и не съм зацикляла чак толкова много над тези теми. Един ден обаче нещата доста се промениха. И сега си спомням първият път, когато със страшна сила ме връхлетя паниката - седях на пейката с баба, говорехме си (а някоко дни преди това по телевизията бяха излъчили репортаж за някакъв човек, който искал да се самоубива) и изведнъж мисълта за самоубийство ме налегна - не се уплаших толкова от самата мисъл, кокото от това, че я почувствах като някакъв импулс или желание. За първи път изпитвах толкова много паника, ужас и страх. Сами може да си представите как съм се чувствала през следващите дни - не знаех къде се намирам и постоянно си мислех че ще направя някоя глупост. След като изчетох доста по темата малко по малко започнах да се поуспокоявам, че не съм единствената с подобен проблем. С течение на времето паниката съвсем затихна и нещата горе-долу се нормализираха. Но за съжаление не приключиха дотам.

 

Малко след това, след поредния репортаж за катастрофа, започнах да се страхувам и от това - да не би и на мен да се случи, да не би да умра млада, страх от това, че не зная какво ме очаква утре... Отново периоди на паника - дори бях стигнала до момент, в който отказвах да излизам от вкъщи от страх да не би това да е последният път, в който виждам близките си. Малко по малко и това започна да отшумява. Но както може би вече се досещате - дойде друго. Страх да не нараня близките си - и там бяха големи кризи, но някак и с това се справих (или поне моментно). После и от болести се страхувах, след това от неизвестното, после отново от самоубийство, убийство и т.н. до ден днешен се въртя в един омагьосан кръг, от който няма излизане. Тамън успея да преборя единия страх и се успокоя за няколко дни и после хоп - изневиделица друг ме връхлита. А сега съм в някакъв смесен период - страх ме е от всичко горе-описано едновременно - мисля си постоянно за бъдещето, за това какво ме очаква и как не искам да ми се случи нещо лошо и да умра млада, но в следващия момент щом си затворя очите и веднага ми изникват грозни картини от погребения... представям си своето и тръпки ме побиват Не мога да спя по цяла нощ, през деня съм като парцал, постоянно усещам напрежение в стомаха и имам чувството, че главата ми ще експлоадира от токлкова много отрицателна енергия... Нон-стоп съм притеснена без причина и се тъпчам с Валериани, за да се успокоя...

 

Моля ви, посъветвайте ме какво да правя! Как да се науча да контролирам тези ужасни натрапчиви мисли и да не се страхувам от тях? Има и опасност да направя някоя глупост? Имам чувството, че съм  някаква сбъркана побърканячка и никога няма да водя нормален начин на живот като останалите млади хора

[Криси]

Здравей, One girl!

Всеки от нас има страхове, но когато мислим постоянно за тях не променяме нищо. Човекът може би е единственото същество на тази планета, което осъзнава, че рано или късно ще умре. Това от друга страна ни дава възможност да оползотворим по-възможно най-добрият начин времето

[Криси]

не успях да си допиша...без да искам го изпратих..

 

трябва да оползотворим по-възможно най-добрият начин времето, което ни е отредено. Преди години ми се наложи да прекарам около половин година по болници, където се срещнах с много хора, които имаха страшни и безнадеждни диагнози - деца на 10-12 години, които са болни от рак, момиче, болно от множествена склероза........друго, преживяло катастрофа и от 4 години в инвалидна количка.... И можеш ли да си представиш, че тези хора се бореха за всяка секунда живот..... Тогава имах възможност да осъзная колко е глупаво човек да се самосъжалява за незначителни неща и да започва да цени здравето и живота си, едва когато има вероятност да го загуби... Обичай хората около себе си и така няма да съжаляваш за нищо един ден....

Намери си някое хоби, или започни да учиш чужд език.... Животът е пред теб и колкото си по-добре подготвена, толкова по-добре ще се чувстваш....Винаги съм използвала свободното си време да се усъвършенствам -  учене на чужди езици, практикуване на различни хобита -фотография, астрология, аюрведична кухня.....

 

Аз когато не съм в добро настроение чета някоя интересна книга или гледам някой подходящ за настроението  ми филм. Мога да ти препоръчам филма "Ритни камбаната с финес " и книгата на Невена Неделчева "Марта " 

От тук може да си я изтеглиш 

http://www.spiralata.net/s.php?SearchType=1&find=%CD%E5%E4%E5%EB%F7%E5%E2%E0

Пожелавам ти успех!

[OneGirl]

Здравей Криси!

 

Благодаря ти за отговора. И аз преди бях така - не се замислях сериозно за почти нищо и общо взето живеех ден за ден. Осъзнавах, че никой не е застрахован от нищо и че рано или късно всеки си отива от този свят, но някак не анализирах толкова подробно нещата. В момента, в който отрицателна мисъл минеше през главата ми, гледах да не наблягам на нея, а просто да я отминавам по-бързо, за да не се натъжавам и зациклям. Но явно нещата са се натрупвали с годините и в един момент всичко се е отключило. Най-затормозяващото от всичко е, че осъзнаваш колко нелепо е това, което мислиш, колко налудничаво и нелогично е да вярваш че ако направиш определен ритуал нещата ще се ОК и ще си спасен, но въпреки това продължаваш да се измъчваш и да го правиш... Опитвала съм на няколко пъти да се налагам над мислите си и да си казвам "Няма да го направя пък каквото ще да става" и за езвестен период от време успявам да устоя, но изведнъж тревожността се засилва, мислите стават все по-интензивни и се насочват точно към момента, в който не съм направила определен ритуал и не ме оставят на мира...

 

На няколко пъти бях на ръба да потърся помощ от специалист, но понеже характера ми е такъв, че винаги искам с всичко сама да се справям, реших че и това трябва да преборя сама. Но явно няма да мога

[mvm]

Ще можеш

[д-р Тодор Първанов]

Няма да може.И това е не защото не иска, не е борбена или нещо друго.Просто не знае как.За това и само си губи времето.Това е все едно, да ти дадат една кола и без никакви инструкции и пояснения да очакваш сам да се научиш да я караш. Ще я палиш, ще я гасиш, ще натискаш безразборно педалите, ще се чудиш, за какво е скоростният лост и ръчната спирачка, ще ги дърпаш и пускаш, но без някой да ти каже последователността на процеса колата ще си остане неизползваема.

[OneGirl]

Здравейте д-р Първанов!

 

Благодаря ви за отговора. Мисля че сте много прав. Както вече писах и по-нагоре - от отдавна се опитвам сама да се преборя с натрапливостите, със страховете си, с досадните и мъчещи ритуали, но за съжаление не успявам или поне не трайно. Вече наистина съм решила, че най-доброто решение май ще е да се доверя на професионалната помощ и да започна терапия. Пътят няма да е лек, а и аз доста съм закъсняла (трябваше още в самото начало да се насоча към специалист и сигурно вече щях да съм забравила какви неща са ме мъчили), но вярвам че с воля и постоянство ще успея да се справя. Вие какво бихте ме посъветвали? Към какъв специалист да се насоча - психолог, психотерапевт или психиатър? Дали ще се наложи и употребата на медикаменти?

[д-р Тодор Първанов]

Съжалявам за закъснението в отговора, но исках той да е изчерпателен.

Понеже има  неразбиране за сложността на проблема  OKР, ще поясня с няколко думи, защо в случи като твоя, не вярвам, човек да може да се справи сам.

Когато имаме обикновен страх, независимо дали се касае за паническо разстройство, агорафобия, социална тревожност и каквото и друго състояние да е, основното, което го подържа и ограничава свободата на човека е БЯГСТВОТО от страха. Затова тук правилната стратегия е борбата. Човек трябва да събере смелост и се конфронтира със страховете си. Доста от имащите такива разстройства го правят и резултатът е положителен.Така че някъде около 60 % от хората се справят сами. Затова и в доста от консултациите на такива хора аз препоръчвам да седнат и с помощта на Гугъл да си направят собствена програма за справяне със стреса - острата стресова реакция е еднозначна с паническата криза, хроничният стрес, с ,, генерализираната тревожност,,. За мен тук няма спор. Повече от половината от хората с ПР могат да се справят и сами. Въпросът е, че с помощ на специалист това ще стане по-бързо. Така че избора им е, бързо със специалист или бавно и все пак несигурно, сами.

ОКР обаче е нещо друго. Тук сложността на проблема е с пъти по висока от тази на ПР. Там имаме един страх, че човека ще умре.Е, да се преодолее този страх не е много трудно.

Сложността на натрапливостите е, първо в това, че те са няколко вида.

1.    Имаме натрапливи мисли. Самите мисли, може да са под формата на думи или картини, в доста случи човека има и двете.

2.     Имаме натрапливи ритуали. Понякога човека има и ритуали и мисли. Само че, пътя за справяне с ритуалите е различен от този за справяне с мислите.Отделно, с мислите под формите на думи пътя е един, за  справянето с образи друг.

3.    Накрая ще прибавя и натрапливите импулси, желания и страхове. Те искат отделно внимание и тактика.

Друг проблем е че, много от хората с ОКР не могат да различат, коя мисъл е натраплива и коя не е. Както и кое действие е ритуал и кое не. Нека прибавим и това, че всеки с натрапливости има собствена стратегия за справяне с натрапливостите. Тази стратегия е неефективна, защото ако беше, той нямаше да ги има, но човека  вярва в нея и се заблуждава, че още малко му трябва за да победи нарапливостите, нещо което не става.

Например стратегията на мой клиент за справяне беше, когато му дойде  ужасна натраплива мисъл, той да я замества с друга, по - малко ,,страшна,,.Например ако първата мисъл е – да умре детето ми, той веднага я замества с –да умра аз. Втората мисъл наистина му носи по- малко тревожност, но той я повтаря по цял ден за да се защити от първата и нищо друго не прави. Трябваха ни доста седмици,  да сменим тази тактика с нова, която доведе до успех. Проблема е, че за до овладяването на новите неща, той оставаше за кратко  беззащитен от тревожността и веднага се връщаше към заместването.

Следващият проблем е стреса. Той е основната движеща сила на натрапливостите. Самите натрапливости го увеличават и се получава един омагьосан кръг.

Ще си позволя цитат от вчера, от който се вижда, как момичето е добре, но едно на пръв поглед нямащо отношение към нея стресово събитие я връща в натрапливостите: „От средата на м.март до преди няколко дни смея да кажа, че се чувствах много добре-усмихвах се, смеех се, мислех позитивно за това как с приятелят ми ще се оженим и ще имаме дечица и т.н. Дори да се сетех за тези мисли, сама на себе си се чудех как изобщо са ми минавали през ума. Докато преди няколко дни се случи нещо ужасно в града ни с едно момче - убиха го по жесток начин.От тогава насам постоянно мисля за този случай, мъчно ми е, постоянно се поставям на мястото на майка му и приятелката му (без да познавам никой от тези хора) и си представям как се чувстват те в момента.С това същите натрапчиви мисли от преди няколко месеца се върнаха в мен.  ,,,

Затова се налага много сериозна работа, за да стане клиента стресоустойчив. Това може да стане само ако се променят неговите представи както за себе си, така и за света като цяло. А това изисква време, понякога много време.

Отиваме на следващия проблем, недоверчивостта на тази група хора. Страхът ги кара да бъдат максимални песимисти, както по отношение на успеха на терапията така и в уменията и искреността на терапевта. Само че терапията се прави от клиента, а когато той не вярва в нея и в терапевта си,  старанието му е никакво. Когато свършихме терапията с Autumn, я помолих да ми напише анализ и обобщение на всичко това, което  направихме. В него тя пишеше, че вярата в успеха на терапията е дошъл чак осмият месец и едва тогава тя е започнала с цялото си сърце и душа да прави това, което съм искал от нея. И това съм го чувал нееднократно. Много пъти са ми казвали  нещо подобно-аз не се съмнявам във вас, знам,че сте помогнали на много хора, но просто не вярвам, че тези неща ще проработят при мен.

Следващ проблем - помощта  и разбирането от страна на близките.Тя е много важен фактор за успеха на терапията. Само че дори когато те знаят за проблема, разбирането липсва. Да оставим на страна, че много от хората с ОКР изобщо не казват на близките си, че имат натрапливости. И само, който има такива, може да си представи, как ще сподели с майка си,че мислите са свързани с това как да я изнасили, или ще кажеш на съпругата си, че страховете му са свързани с възможността да има полов акт със собствените им деца. Знам, че за този, който няма ОКР, горните редове ще са стряскащи и  плашещи. Непредубеденият читател на моите думи ще си зададе въпроса-нормални ли са тези хора с тези мисли, не са ли те опасни за децата и другите си близки? И въпреки категоричният ми отговор, че те са нормални и не крият никаква опасност за никого, не всеки ще ми повярва.

Не може  да не отчитаме и давността на натрапливостите. Отдавана се знае и аз съм го писал много пъти – мисленето променя мозъка ни. Така начина ни на мислене става стереотипен и колко по дълго време сме мислили по един начин, толкова повече време ще ни трябва да изградим нов, много по-различен начин на мислене. Правейки последното, ние буквално създаваме нова мозъчна неврология.Така че с тези, които имат ОКР от няколко години, терапията ще бъде с едни срокове, за тези които са ги имали от детските си години, сроковете ще са много по – дълги.

Няма как да прескочим и употребата на лекарства. Ще се повторя и кажа отново, една жена с натрапливости от ранни детски години,  преминала през всички възможни лекарства, отива в най-известната клиника, специализирана само за лечение на ОКР в Англия и ръководителя  на клиниката и казва- трябва веднага да спреш лекарствата и започнеш психотерапия  -няма как с лекарства да победиш натрапливостите.Това е клиниката-http://www.veale.co.uk/.

Защо лекарствата са проблем? Както вече се разбра, човекът с ОКР трябва да направи доста големи промени. Лекарствата му вземат силата, която му е нужна за да ги направи. От друга страна те го подлъгват, че са правилният метод за лечение. В доста от случаите те водят до временно облекчение и намаляват силата на обесиите. Това кара човека да мисли, че  да се справи с тяхна помощ и   дори тази комбинация от медикаменти да не проработи, е само въпрос на време да се попадне на правилната.Така минават години в напразно лутане.

Когато Даниела попита Моника сигурна ли е, че е имала ОКР ми стана смешно.От поста и ставаше ясно, че тя е контактувала с двама психиатри, така че дори аз да съм сгрешил, то  шанса и първият, който е провел медикаментозното лечение да сгреши, е просто никакъв.

Има обаче, нещо много важно, което Моника не пише- ,,започнах да търся информация в интернет, което само влоши нещата,след няколко дълги и мъчителни месеци реших да отида на психиатър,от нея разбрах че случващото ми се е ОКР,е ако очаквате да напиша, че съм се успокоила, не, не се успокоих,приех че имам диагноза заклеймих се като болна,започнах и прием на антидепресанти,те ми помагаха за тъжното настроение,но не и за натрапливостите,това продължи 1 година,през която аз не съм спирала да имам натрапливости, просто видът им се променяше,появяваше се натрапливост отивах на преглед казва за нея на психиатърът успокоявах се за кратко до следващият път при следващото посещение когато отивах с нова.Психиатърът приключи с мен след година а аз не се чувствах излекувана ,напротив продължавах да имам натрапливости .,,

То е, че след едногодишният прием на медикаменти психиатъра не само и казва да ги спре, но и казва, че това са възможностите на медикаментозното лечение и щом обесиите ги има още, правилното ще е опита друг начин за справянето с тях. По случайност познавам този психиатър, той е добър не само като специалист, но и като човек.За това и спокойно ще напиша името му- д-р С.Герджикова.

По темата за лекарствата ще добавя и че има неписано правило: когато имаме едновременно прием на медикаменти и психотерапия, първо се спират медикаментите, като ако двете са започнати заедно срока на спиране на психотерапията е равен  на срока на приема на лекарствата.Тоест, ако медикаментозното лечение и психотерапията започнат заедно на първи януари и проблема бъде овладян напълно, което да позволи медикамента да бъде спрян на тридесет и първи декември,  то нормално би било психотерапията да продължи през цялата следваща година, защото лекарството е приемано една година.

Не мога да не отбележа още един проблем, хората с натрапливости имат най-ниска толерантност към каквото и да е напрежение в тялото си и това ги кара да реагират веднага, било с борба, било с търсене на защитата в ритуала. Обикновено когато имаме мисъл, която е негативна, това веднага отделя адреналин в тялото ни и ние се чувстваме напрегнати. Обикновеният човек приема тази напрегнатост, не се плаши от нея и не се стреми всячески да я избегне. При хората с ОКР е обратното, имаме негативна мисъл, тя поражда леко напрежение и веднага последва неистово желание да се справи  с напрежението. Всъщност, точно това желание прави и натрапливостите. Ако натрапливостта е изразена в думи, веднага се започва борба и опровержение и борбата отнема часове и дни. А групата с ритуалите в стремежа си да се справи и с  най-малкото напрежение, започва да прави ритуала си, борейки се с тревожността, резултатът е същият, часове и дни загубени в натрапливи действия. Простичко казано, ако човека с ОКР се научи да бъде по-търпелив с тревожността си и не се стреми веднага да бяга от нея чрез борба и ритуали,  ще е от голяма полза за терапията.Така че терапевта трябва да работи и в това направление. От друга страна, тревожността в тялото може да се овладее чрез различни начини на релаксация. Само че, самата релаксация с усещането за пълно спокойствие и оставане насаме с мислите си е нещо, което ги плаши. Всеки, който е с натрапливости ще каже, че  когато има работа и мислите му са заети с нея, нещата значително се подобряват и  проблема се изостря, когато няма какво да правят.С две думи, техният мозък трябва непрекъснато да мисли за нещо, иначе натрапливостите се увеличават. Това ги уморява и допълнително напряга, така, че терапевта трябва да ги научи на нещо елементарно-да се наслаждават на моментите, когато нищо не правят, а не непрекъснато да са заети с нещо или да изпитват вина, когато би трябвало да почиват. Много е трудно, повярвайте ми.

Мисля, че изброените проблеми са достатъчни и въпреки, че има още доста неща, които трябва да се отчитат спирам до тук. Надявам се, че всеки разумен човек ще си направи извода сам ли да се справя с ОКР или търси помощ.

,,Вие какво бихте ме посъветвали? Към какъв специалист да се насоча - психолог, психотерапевт или психиатър? Дали ще се наложи и употребата на медикаменти?,,,

Това, което ще ти препоръчам е, да отидеш при човек, който си разбира от работата си. Мисля, че ти дадох знаци, как да разбереш дали това е така. Ако не си разбрала, ще ти кажа - в процеса на терапията ти, най-рано до третата или четвъртата среща, трябва да се работи по нещата, които вече изброих.Тоест, твоят терапевт трябва да ти изложи един  ясен и логичен план, как ще постигнете овладяването на натрапливостите. Разбира се, този план ще се мени, но трябва да го има. Не само ти, но всеки клиент е длъжен да схваща логиката на психотерапията, която прави. В един от постовете, четох как една жена споделя, че ходи на психотерапия и цялата сесия преминава в разговор за нейните натрапливости. Помисли логично, ти имаш натрапливости, по цял ден мислиш за тях, отиваш при терапевта си и пак говориш за тях.Ще помогне ли това за овладяването им?Както се знае, колко повече мислиш за един проблем, толкова повече циментираш невроните, отговорни за този проблем.Така, че въпреки временното облекчение, което тази жена може изпитва след срещата с този терапевт, крайният резултат е негативен. Не съм си правил сметка на времето, но предполагам, че на съдържанието на натрапливите мисли отделям не повече от пет процента, от времето на цялата терапия.Така, че ако сесиите се провеждат само с обсъждане на съдържанието на натрапливостите, нещата не са наред.

Отново ще се повторя, търси логиката в обяснението на терапевта. Например пишеш ,, От това, което съм изчела разбрах че тези мисли идват от прекалено много любов, т.е. ти обичаш майка си  много и не искаш да й се случи нищо лошо, ,,

Какво означава прекомерна любов? Ако прекомерната любов лежеше в основата на натрапливостите, какво да кажа на клиента си, който има напрапливости, свързани с това, че убива бог или дявола, твърдейки, че даже не вярва в тяхното съществуване? Или трябва да го убедя, че много обича дявола и бога и това поражда  натрапливостите му. Или трябва да обяснявам, на друг клиент, който е с натрапливости,че ще убива всички хора на земята, колко много обича хората, та затова  има тези натрапливости. Представяш ли си, как ще кажа на първия: спри да обичаш толкова дявола и бога и всичко ще се оправи, или да започна да убеждавам втория, че само, ако спре да обича хората ще се справи с проблема си? А, какво да кажа на този, който има натрапливости, че ще се самоубие - не се обичай толкава много и всичко ще е наред. Не виждам никаква логика в тези твърдения.

 

И така пред теб има два пътя.Може да избереш пътя с медикаментите.Ако го направиш, може да се обърнеш спокойно към който и да е психиатър.В областта на медикаментозната терапия няма нищо сложно и всичко се знае.

Медикамента който, отчетливо ги повлиява е флунаксола.Той рядко се прилага самостоятелно, обикновено се комбинира с АД, транквилизатори или невролептици.Разбира се, има и други работещи схеми без неговото участие, като всеки психиатър си има поне няколко такива.Проблема с лекарствата е, че след спирането им всеки по-голям стрес връща натрапливостите.  Нарочно помолих Борито да пише в темата за справянето.Терапията ми с нея по повод на ОКР приключи преди около две години.Тази зима тя преживя изключително стресогенно събитие-влиза в тройката на най-стресиращите човека събития.Ако тя бе решила проблема с помощта на медикаменти, то стреса неминуемо би я накарал отново да започне приема и ги пие месеци наред, защото натрапливостите се върнаха.Само, че връщането не я накара да изпадне в паника, всички мой клиенти са предупредени,че в състояние на прекомерен стрес натраплостите ще се появяват.Въпроса е обаче, че това ще бъде за николко дни и използвайки знанията придобити по време на терапията могат да се справят сами.Така и стана в случая, тя се справи сама, ако не се лъжа за 2-3 дни.

При положение, че искаш да се справиш с помощта на психотерапия, нещата стават сложни.За съжаление аз съм съгласен с почти всичко което написа Даниела, само мястото, където написа постовете си не беше подходящо.От 25 години съм психиатър, от 19 работя само психотерапия, правил съм невероятни неща с хора имащи различни проблеми, но когато чуя за натрапливости изпитвам респект.Изисква се изключително голям опит, точно в психотерапията на ОКР, особено ако проблема е започнал в детска възраст.Просто ще трябва да търсиш.

 

Поста ми стана много дълъг, но както и преди съм писал, той е адресиран не само към питащият, към хората със сходни проблеми, но и към по-младите колеги, които четат форума-те трябва да си дават сметка когато поемат човек с натрапливости, с какъв сложен проблем се заемат.

Редактирано Юли 24, 2013 от д-р Тодор Първанов

[obyrkan]

Изключително изчерпателен отговор,четенето на такива постове понякога наистина много успокоява