Някои съображения за Прераждането, Кармата и избор на раждане

[ivail]

„Окото вижда само това, което съзнанието е готово да възприеме“

Прераждането, Кармата и начина на избор на земен живот е една много интригуваща тема, чиято основа намираме в изследването при сравняване на религиите и философиите.
От горното разбираме, че доктрината за Прераждането не е била част от инструментариума на западните мислители в античните времена. Тя произлиза от западна Индия и постепенно се разпространява на юг, като по-късно навлиза в Египет и Гърция, и накрая в западния свят.
Всъщност доктрината на Метемпсикосис(от гръцки - μετεμψύχωσις – трансмиграцията на душите или прераждане след смъртта), е сравнително скоро възприета от запада.
До времето на Омир(около 8 век пр.н.е.), гърците не са имали усещането за живот след смъртта - не са имали идея какво се случва с човешката душа след като тялото умре. За да запълнят тази основна липса от знание, те са трябвали да вярват в концепцията, че след смъртта, духът на починалия се лута завинаги във вечността в невидимия подземен свят на душите, без наказание нито награда. Това води до известната мисъл от литературата им „Най-бедният жив роб е по-щастлив от великия починал Ахил.“ В древна Гърция, около 1000 години пр.н.е.,  е имало много малки възможности за културно израстване, защото имаме изследванията на сравняването на религиите, показващи, че развитието на концепцията за безсмъртието, е основен фактор за прогреса на дадена цивилизация. И когато тази концепция липсва, наблюдаваме чувство на неудовлетвореност, безсилие и бъркотия, което се простира и до личния живот на човека.
Ако нищо не случва и няма нищо след смъртта, тогава наистина няма смисъл от самия живот, който се проявява на Земята. Това логическо заключение, поставя материалистите в много неудобна позиция. Материализма никога не може да бъде решение за каквото и да било, което е от съществено значение. Това ми напомня за един разговор между двама подобно мислещи при едно погребение относно починалият „...Той е добре облечен, но няма вече къде да отиде да си покаже дрехите... “. И това е безсилието, объркването и безизходицата на материализма. Няма значение колко богат някой е станал, колко власт е придобил, колко е известен е станал в обществото... и какво означават всички тези, ако всичко свършва в нищото, в несъществуването. Ако е така, дори не би могъл да си спомни дали е бил щастлив или нещастен – това може да бъде доста удобно успокоение на някои, но за други, търсещи смисъла в Живота, това е неприемлива илюзия.
Така че, докато нямаме някаква концепция като живот след смъртта, наистина няма смисъл да се гради морално или етично учение за начин на живот.  И това осъзнаване навлиза в Европа сравнително късно, докато в същото време на Изток отдавана са написали библиотеките си. Първият, който наистина приема проблема сериозно е Питагор. Той е бил в Индия, учил е там, като все още го помнят там като йонийския Учител.
Питагор изучава езотеричния закон на Индия и Египет, като наред със всичко друго е и идеята за безсмъртието на човека. След като я донася в Гърция около 600 г. пр.н.е., се появяват различни мнения за нея, както и сега в наше време има такива, и за дълго време тази разлика в мненията не е била преодоляна.
В началото гръцката култура е изглеждала така: Питагорейците е трябвало да пазят знанията си за източния мистицизъм за себе си, защото те противоречали на общите вярвания на тогавашното време. Така че концепцията за Прераждането, донесена от него, е била забулена в тайна и като цяло обикновения човек не е бил запознат с нея.
По-късно, по времето на Платон, който я поставя в устата на Сократ, и чрез която този голям философ, изпива отровата преди смъртта си. В същност Сократ не е осъден на такава смърт заради престъпление, а заради това че отказва да плати малка глоба, като настоява че не е виновен за нищо. Така той избира смъртта за да заплати присъдата. И когато учениците му са около него, той им казва „Не се притеснявайте, аз съм на печелившата стана на тази сделка. Аз осъдения скоро ще напусна този свят, но тези които ме осъдиха ще страдат още много години в материалистичното съществуване.“, с други думи Сократ е бил убеден, че най-после се изплъзва от мъчителна действителност - „Сега има само два възможни отговора за живота след смъртта: или ще изпадна във вечен безсънен и безсъзнателен сън и няма да има вече Сократ, или няма да изпадна в такъв вечен сън, и когато отида от другата страна на живота, ще се намеря в друг свят, свят който години наред се мъчех да изучавам от тук, като всъщност никой не знае как е там със сигурност, докато не отиде. И от другата страна, ако наистина има живот, аз бих могъл да намеря отговорите на великите въпроси, които търсех през целия си живот, не само отнасящите се до мен, но и тези за общото добро. “
Това е начина, по който по времето на Платон, будните гърци и самия той, са разбирали концепцията за безсмъртието.
В Азия, където идеята за прераждането е била възприета много преди това, откриваме внимателни съображения върху елементите участващи в тази доктрина. И когато почва ирано-арийската миграция, в нея се влива огромна група от фолклорни украси и народни религии от целия свят, заличаващи идеята за прераждането до голяма степен. Добър пример за това е догматичното християнство, в което тази идея дори до наше време се отхвърля. И от времето на разцвета на Александрия, наблюдаваме скрито разпространение на доктрината, което се налага с цел да не попадне учещия в смъртоносната ръка на църквата. И така концепцията се е държала в тайна, и малко са тези в Европа, които са вярвали в нея.

Защо някой въобще трябва да преследва друг, за това че последния вярва в безсмъртието си? - за това има много предположения:
защото тя противоречи на една проста, но незадоволителна доктрина за „рая и ада“. Така че, вече лошите вече не отиват в „ада“, а добрите не отиват „рая“. Ако е вярно това за „ада и рая“, логично е да се приеме, че между хората има много малко такива, които са достойни за един от двата варианта – недостатъчно добър за да отиде в „рая“, и недостатъчно лош за „ада“.
Нещо би трябвало да случва с тези, които са по средата. И отговора изплува от някои гръцки и други европейски източници, така наречените тайни общества, които водят началото си от Азия:
в същност единственото място, където човек отива за да изпълни земната си съдба, е обратно тук, където тя е започнала. Какво е решението, ако имаме само един единствен живот, който е прекратен по средата на действията си? - виновния бива убиван или се самоубива, за да избегне последствията за действията си. Добрия човек умира сред роднините си, с надеждата за един по-добър живот. Но всички тези обстоятелства зависят от нещо друго – накъде от тук, какво става когато тук всичко приключи? - Ако има еволюционен план, ако има образователна система във Божественото съзнание, ако сме тук с предназначение и сме създадени паради причина, с цел да усвоим нещо, значи този план нещо не е сработил добре. Човек изведнъж разбира, че е дошъл без да знае защо и си отива без да знае накъде. Като по време на живота си е направил някои греши, добил малко интелигентност, направил е някои съзнателни подобрения в съзнанието си, добил някои нови неморални качества, и след всичко това изведнъж ляга и си отива. Какво се случва със всичко това което е в него? Какво е станало със Сократ, когато тялото му вече не съществува? - Дали той избира да продължи да съществува вечно в някакъв „подземен свят“ или се присъединява между духове? - Защо някой, който все още не е достигнал най-високото възможно усъвършенствуване на Земята, не би трябвало да може да се преражда? - Това са проблемите, които са занимавали великите философски мислители.

На пръв поглед изглежда, че няма отговор на въпроса за причината, защо човек, в неговия не толкова дълъг земен живот от няколко десетки години, идва неусъвършенстван и си отива неусъвършенстван, и ако има някакво съвършенство, изглежда не сме го достигнали все още.
И когато някой с изключително високи морални качества се появи, ние го преследваме ожесточено. Така че отговора на проблема е, че ако работата не е довършена и е започната тук, къде другаде би била завършена, освен пак тук. Каквито и проблеми да са създадени, те трябва да бъдат решени, за каквото и да сме тук да научим, то трябва да е от полза. Ако сме били добросъвестни и любящи в този живот(при догмата че живеем само веднъж на земята), ще трябва ли да съществуваме след това във вечността, с онези, които не са вложили нито една добра мисъл в живота си? Ако се учим да контролираме негативните си настроения, какво добро си правим, ако добрите и лошите отиват заедно в един вечен сън? Каква е наградата за положените усилия? - би било неразумно да се смята, че просто с членство в църква, някой ще получи награда. Би трябвало да има някакво следствие от нещо, което е в самия него, на база на което да заслужи по-добър живот. И за да го заслужи, той би трябвало да се научи на това, тук където живее. Защото ние нямаме доказателства, че може да се заслужи по-добър земен живот, някъде другаде, освен тук на земята. И ако се живее само един път, каква е ползата след смъртта, от опитността която е придобил, и ако отива в свят, със съвършено различни условия, какво би спечелил от тази земна еднократна опитност?
Малко по малко, хората са започнали да осмислят всичката тази проблематика, и от това е произлязло едно много внимателно заключение, което се изразява в концепцията за Прераждането – за прераждането на следствията – Кармата като действащ закон за компенсациите. И ако сме започнали нещо, трябва да го довършим, ако не сме успели да научим някой урок, ще трябва да се завърнем и да опитаме пак, и така нататък. И изглежда това е принципа, на който се основава живота тук. Не може да анатемостваме човек, заради единични грешки, не може да съдим незнаещите за това, че не знаят, онова което мъдрите знаят. Не може съдим хората родени в различни условия от нас, защото това е над разбирането ни за причините, за грешки, които ние не правим, но за тях са нещо нормално.
От всичко това излиза, че единствения отговор е, да се връщаме и да си довършваме работата, тук, където сме я започнали.
Сега ни изглежда разумно да запитаме, къде можем да научим повече по въпроса?
Може би най-добре било да отидем там, от където това учение е произлязло.
А това е основния поток на традиция, която се е спуснала от мистериите на миналото, пробивала си път в целия свят от около един милион години. Изключителна концепция за съществуване.
Разбира се, тя е трябвало да се слива с различния народен фолклор, месни обичаи и религии, с магиите и табутата на примитивните хора, със спекулациите и дори с напредничавостта, и всичко заради малкото, които са осмислили нуждата от тази доктрина. И процеса на филтрирането й от живота на съвременния човек, е в голяма степен успешен.
Обаче чрез нея, стигаме до един непосредствен резултат – съвременния човек, който всички познаваме е сложно същество, състоящ се не само от тяло, но и от ум, съзнание, душа, дух.
Има „нещо“ в него, което повече от физическото тяло.
И сега, когато това “нещо вътре“ в човека, се отдели от тялото, нямаме причина да предполагаме, че живота умира-изчезва, заради това че тялото умира. Тялото може да умре внезапно, преди да се „износи по естествен път“, от войни, болести, бедствия, и т.н., или по причини независещи от нас. И по принцип, всичко материално се износва, но няма причина живота да се износва. Ако живота умира с тялото и нашето самосъзнание изчезва, тогава всъщност получаваме точно нула-нищо за живота си, каквото сме научили е безсмислено, каквото не сме успели да научим също е безсмислено, и въобще няма смисъл от него така или иначе, и няма възможност да подобрим ситуацията.
Но от учението за Прераждането, ние откриваме, че човешкото същество е разделено основно на две части:
частта която е смъртна
и частта която е безсмъртна
Безсмъртната част е облечена от смъртна материя, като това облекло може да бъде отделено, и е възможно тази безсмъртна част да устой разрушението на смъртността.
Също така намираме из документите на историята, както и от случаи от нашето време, в които човек е напълно умрял, и след няколко дена оживява. И почти винаги историята е същата, че това което се е случило с тях, е напълно различно от това материално съществуване. Тази част от разказите е изключително подобна навсякъде. Разбира се може да им се противоречи, че докато има възможност за завръщане, смъртта не е била напълна. Този проблем е интригувал много велики мислители. Но за практическите ни цели, ние избираме да вярваме, че божествената част в нас, която произлиза от Бог, не е смъртна, и затова не може да умре. Ако има неумираща част - или трябва да оцелее или да се завърне в Бога, от Който е дошла. Човекът със чисто съзнание, не може да предполага, че духовните ценности, Божествените принципи - съществуващи в природата и в него, изчезват безследно, и че усилието за създаване на човешко същество – най-съвършената структура на земната природа до сега, да се разпадне напълно след относително късо време. Изглежда че би било мъдро да предположим, както е било предположено в Азия, Египет и по-късно на много места в Европа, че има в същност две тела, и така мислейки, се приближаваме и до философията на амазонските индианци – смъртно тяло, което си отива със смъртта – то включва и физическата нервна система, жизненото(етерно) тяло, определени части от емоционалната ни природа и нисшия ни ум(его).
Когато така описаното тяло умре, реалността не е променена – със смъртта на тялото, реалността(духът) в човека никога не умира. Това, което остава, преминава в субективно състояние. Условията и мястото на това състояния, са били обсъждали от много различни хора. Тенденцията, което днес се приема е, че човек се оттегля във безсмъртната си част, която е във самия него, според най-мъдрите мислители. И като се оттегли, оставайки тялото си, човек намира че в същност се е оттеглил в нещо безкрайно по-голямо от тялото. Открива че вътре в него са всички принципи, всички причини и елементи обясняващи циклите на смъртта, открива изворите на всеки импулс, настроения, намерения. Тук също е и големя строителен план, духовната архитектура, чрез която великия Създател изгражда вътрешния живот на отделния човек, изразен в много прераждания.
Така, нека за момент да приемем, че не желаем да причиним пренаселеност в света, в който отиваме след живота тук, като да се намерим в ситуация на задръстен с хора автобус, и че няма бъдем част от вечно увеличаваща се маса на мъртъвци, безкрайно увеличаващо се число от другата страна, защото другата страна както казахме по горе, е вътрешната ни страна. Страната, достатъчно странна, откриваща ни свят с огромни размери. Вътрешния душевен живот на човека е безкрайно по-голям, безкрайно по-важен от физическия живот. Но в този вътрешен живот има опитности - вече преодолени проблеми, този вътрешен живот расте чрез външния, расте в смисъла че преобразува потенциалните възможности в сили, че преобразува идеи за реалността в оси на  реалността. Затова можем да заключим, че това е единият от великите ключове на живота – Опит.
Опитността е доказателството за всички неща, опитността в науката се нарича Експеримент, а във вътрешния живот на човека, се нарича Растеж. И така човек в неговото търсене на реалността, завръщайки се обратно в неговата собствена природа, открива с учудване, че именно той самия е господаря на собствената си душа. Открива, че има силата да взима важни решения, че има дългове, които трябва да изплаща, че може да създава нови планове и ще ги изпълни, открива че търсейки реалността, той трябва от време на време да влиза в контакт с материалното съществуване. Така че за древните хора, Прераждането е продължителен процес на обучение, в което индивидуалния човек постепенно става господар на проявлението на собствената си природа. Той е тук да расте и растежа е просто освобождаване на вътрешното. Растежа не е резултат от повечето ядене, а е резултат от повечето научаване и прилагане, и от развитието на вътрешния живот. И духовната почтеност и многото символи, представляват чудесния еликсир на живота – универсалната медицина, чрез която най-после всички ограничения и несъвършенства в човешката природа биват изгладени.

И ако не сме господари на собствените си души, кой е отговорен тогава? - Трябва ли в този случай да приемем, че Бог е отговорен за нашите грешки, след като не сме господари на себе си? Трябва ли да приемем, че сме родени дефектни заради някаква божествена заповед или че няма указания, които да ни предпазват от правене на грешки, когато изкушенията на темперамента ни се събудят? Отговора е „Не“, и той доста по-сложен от две букви и в същото време безкрайно разбираем. Целия проблем е, да се направи щастливо приспособяване към вътрешния живот – човека никога да не забравя, че целта на душата е самата душа. И когато практикува това, той влиза в общуваме със все по-голяма част от самия себе си. И така, човек имайки тази мисъл в основата на съзнанието си, започва да осъзнава, че е бил покриван с различни воали в продължение на доста време. Но каквото и където да е, винаги ще съществува постепенното освобождаване на вътрешното през външното.
Ако това освобождаване е прекалено бързо, ще унищожи преждевременно външното – много хора бързайки с метафизичните упражнения, нямайки търпение да израснат духовно, развиват нива на вибрации, чрез които унищожават живота си, ставайки болнави, емоционално и психично нестабилни. Ние трябва да растем естествено, без напрежение с радост и търпение, с вярата че в края на краищата резултата на резултатите ще е Добър, иначе всичко не би имало смисъл – от прашинката до милиардите галактики.
Растежа е нещо, което на физическо ниво е биологичен процес, докато на метафизическо-духовно ниво, е духовен процес – движение на духа. И това трябва да става тихо, и трябва да бъде подкрепяно от постоянно увеличаващо се разбиране за причините на поведение на всяко живо същество.
Ако вътрешния живот расте естествено, означава че този човек развива добродетели, които ще направят възможно освобождаването на вътрешния живот. Тези добродетели биват развивани чрез прилагането на морални принципи – като например 10-те Божи заповеди при юдеите или осемте заповеди на Буда, като учението на Мохамед, и най-вече Словото на Христос, като последното стига до върха на земния морал и етика с призива „...Обичай враговете си, моли се тях...“.
Всички тези учения имат морално и етично естество, с намерението да се обогати осъзнаването на индивида за Единната Истина.
Ако пази 10-те заповеди, по-нишата част на живота се пречиства и обновява. Колкото по-съвършено живее, колкото повече прилага мъдрите правила, толкова повече душата придобива способността да се предвижва извън тялото. Затова моралните добродетели са основа при човека, за освобождаване на вътрешния живот. Но едно физическо тяло не е достатъчно за този процес. Обаче, ако някой се занимава само със собственото си развитие, без да отделя време за нещо друго или за някой друг, най-вероятно ще има кратък земен живот, просто защото ще е развил вътрешния си живот до максималните възможности на текущото си тяло, и за да продължи напред ще му трябва по-добро тяло, и тогава самия негов дух, с цел да се развива, ще отхвърли това тяло по един или друг начин. И все пак това един нормален процес, и не е нещо катастрофално. Но за онези, които не са разбрали това и не са изградили вътрешните сили на разбирането, тези неща изглеждат катастрофални.
И сега когато сме достигнали до тук, нека предположим, че душата като живо същество е отишло в отвъдния живот, и малко или повече се сблъсква със собствената си моралност – със съвестта си. Индивида започва да разбира взаимоотношенията между Божествената реалност и човешката полуреалност,  разбира защо е бил роден в тялото, което току що е изоставил. Роден е заради недовършена работа, роден е защото не е преодолял ограниченията, които са върху смъртните същества. Затова, в периода когато постепенно нисшите движещи сили на тялото биват преодолявани, и малко по малко жизненото(етерното) тяло се завръща в живителния извор на живота, емоционалното(астралното) тяло се завръща в астралния свят, и духовното(менталното, духът) тяло се завръща в Божествения свят(ум). Обаче Самоосъзнаването не изчезва.
Тогава може би за пръв път в цикъла на идване-отиване, вътрешния и външния живот придобиват ново странно значение. Преди егото(индивидуалното себе) да избледнее, изведнъж му стават ясни причините за самото негово съществуване, придобива разбиране за съдбата, за която е било създадено. Чрез това прозрение, излизащо от вътрешно припомняне(съзерцание), а не от външни проповеди, индивида осъзнава мястото си във Великия План. Осъзнава защо е преживял нещата от живота си, и какво още остава да бъде свършено в бъдеще.
В ранните времена на еволюцията, та дори и сега, има по-напреднали и по-малко напреднали, но в онези много ранни времена, онова което сме „занасяли“ след смъртта, е било определено малко, за да бъде използвано за нещо интелигентно. Човека, от гледна точка на духовната мъдрост, е приличал на знанията на детенце, починало преди да завърши детската градина. Така че, е нормално в едно и също време и място, да съжителстват различни по развитие хора, като обикновено, дейността на по-напредналите не би трябвало възпрепятства останалите. Затова, не може да се очаква от незнаещия човек, да бъде отговорен за нещо, което не знае, и дори поради ниското си развитие – не трябва да знае, или по-точно не е възможно да разбере знанието. Айнщайн не е казал, че всички които не разбират доказаните му идеи, са глупаци –  именно чрез това неосъждане, проличава величието на човека. И напреднали, и къде по-малко напреднали, всички сме на стълбата на еволюцията, постоянно качващи се нагоре, ден след ден, прераждане след прераждане. И виждаме колко съществено е всичко това в днешния ни живот.
Ние живеем в свят пълен с болка, с всякакъв вид превратности и безумия, заточения, затвори, мъчения – всичко това е част от съвремието ни. И въпреки това, в Големия План, не може да има никакво реално зло, като всички тези негативни факти са кармична реакция върху тялото.
Но Живота, Който се намира в това тяло е безсмъртен, вечен и без всякакво съмнение е предопределен да стане съвършен. И това е толкова истина, колкото и най-скромния, безпомощен, изгладнял, умиращ човек, съществува на сцената на живота. И често има случаи, при които тези, изживели скромен, по най-добрия начин по който са могли, и незаписан от историците живот, са направили повече от онези, които са се считали за напреднали, постоянно правейки компромиси със съвестта си, заради облаги и печалби.
И така, „там горе“, човек гледа живота си, и го вижда както давещ се в океана, виждащ за миг целия си живот да преминава пред очите му. Питагорейците са имали същата концепция при техните медитативни упражнения, като основната им ежедневна задача е била да разберат значението, на това което се случва – защо се ядосвали за проблеми, като по-добре да бяха мислили как да ги решат; какво е би трябвало да направят, вместо това което са направили;
И такъв начин на дисциплина и методика, е много по-ценен за процъфтяването на душата, отколкото следването на някоя религиозна догма. И така, това същество от позицията на „горния свят“, поглежда надолу и вижда от къде се връща, и вижда себе си все едно е видяло непознат странник, после поглежда себе си, и си казва „Май не изживях този живот много пълноценно, можех и по-добре, но можех и по-лошо“. Но в този преглед от такава перспектива, както и питагорейците казват, индивида би могъл или може да види възможните последствия, при вземането на различни решения за едно и също нещо. Ако е взел решения, които не са нарушили закон, няма да има кармични проблематични следствия. Ако е преодолял някои емоционални подтици, тогава минава в следващото ниво, безболезнено и без неудобства. Но всяко добро нещо в този свят трябва да се бори за живот, като в много случаи ние избираме за по-лесно, корупцията на изкушенията. И чрез високо моралното мислене и съзерцание, човек  почва да планира бъдещето си съществуване.
Според старите учения, младите души не съзерцават, те просто взимат каквото дойде, защото това е единственото което могат, но това което идва не е случайно и не е непосилно за тях, и не застрашава израстването им. Това е така, защото те не са будни все още до степен, над която да взимат определени решения за себе си - поради липса на опитност. Но живота се развива, хората се усъвършенстват, и когато интензивността на усилията се увеличат, намираме различни разделения на нива на развитие сред хората. Откриваме че има такива, които опитват много усърдно да правят това което е правилно, като правят и някои грешки. Откриваме хора, които започват живота си с благородни цели, но стара карма ги настига и ги изпълва с притеснения. Навсякъде виждаме този процес на развитие, който разбира се е божествена институция, защото ние всички сме в училището на Светия Дух. И когато са взети определени решения, когато са достигнати определени нива, и когато са усъвършенствани някои форми на знание (като математика, музика, архитектура, медицина и т.н.), индивида или по-точно духовната му същност, която не е умряла с тялото, започва да осъзнава, че има неща, които тя трябва да извърши за самия свой прогрес, и трябва да ги направи, за да приключи всички започнати работи, за може да започне нови неща, които са й също необходими и подходящи. Постепенно душата добива осъзнаването за собственото си място в принципите на прераждането и кармата. И когато е достигнала до такова ниво, започва да има привилегията да борави със собствените си енергии при избирането на подходяща съдба. Ако индивида има неприятен кармичен урок, това може да е такъв който е избягвал кармата за подобен случай, и ако е починал без да научи назрелия кармичен урок от някоя лоша негова постъпка, може да си помислим че му се е разминало – обаче, нищо не се разминава във вечността.
Но поглеждайки от „Горе“, си казва: „Тук има малко недовършена работа, която ще ми попречи в развитието. Ядосан съм на Иван, и винаги ще му бъда ядосан, докато не престана да му се ядосвам. Трябва да коригирам поведението си спрямо хората. А и винаги работех повече за печалба и недостатъчно за моралните принципи. Бях егоист. Време е да се заема с тези проблеми.“
И малко по малко, индивида почва да може да избира, и често дори избира личната тежест, която ще понася следващия път когато се завърне на земята. Обаче когато се роди в тяло, и види какво си е избрал, може да не му стане приятно, защото вече не вижда и не разбира всичко, което можел без телесните и материалните ограничения. И тази ситуация може да се окаже прекалено тежка, и той пак успява да я избегне. Но дори и 99 пъти да я избегне, в крайна сметка ще я плати, защото иска да се развива, и всеки път ще я избира с чистото си съзнание, а ще я избягва със земното, като за вечността бройката опити няма значение, а то важи единствено за самия него.
От друга страна, ще започва да разбира, че добрите неща които направил, са от голямо значение.
Трябва да се знае, че кармата не означава наказание, това е неутрален причинноследствен закон, даващ подобаващото за извършените от нас действия, намерения, мисли и думи. Голяма част от кармата е много красива, изразяваща се в моментите на радост, като не забравяйте, че сте си ги заслужили достойно – Щастието, Спасението трябва да се заслужи.
И кармата, този закон трябва да ни дава онази непоклатима основа за Справедливостта на Бога, която прави да виждаме смисъла на изначалното Добро заложено в нас от Твореца.

Ако имаме правото на мнение, и си кажем „Аз изживях последния си живот добре, справих се относително сполучливо, хората ме уважаваха, но защо не забелязах как разруших семейството си, заради нещата които преследвах. Мислех си, че бях прав. Но сега, от тази по-висока гледна точка, виждам че не съм бил прав. Тогава, май ще добре за следващия път да добавя тази задача в плановете си, и да опитам този път да се правя както трябва.“
И така, тези които са достигнали определено ниво на усъвършенстване, имат привилегията до известна степен да избират задачите, върху които ще работят в следващия живот, но все още не са достигали нивото-мърдостта, да избират само това, което те желаят. Но ще изберат и онова, което им дава като задача, наред със собствените избрани задачи. И в резултат на тези дадени и лично избрани задачи, те идват на земята в една сложна обстановка. И обществото, което виждаме днес е резултат именно от тази ситуация. Ние сме тук, и не знаем защо дадени ситуации се появяват, и или се справяме, или се проваляме в тях, като пак не знаем защо. И така до следващото ни раждане. Но всичко това в края на краищата, ще доведе дадения човек до всестранна опитност и мъдрост, и минавайки през такива ситуации, някой ден ще стане един от големите учители на човечеството, и по-късно ще се израсне в основател на нови светове, за които ние нямаме никаква информация. Но всичко е растеж, и всичко е дефинирано от Божествената Любов, в Която няма омраза, няма несправедливост. Измислените от хората закони, може да се провалят, но законите на Небето – никога. И това, което понякога си мислим, че е трудна работа и разбира се ще бъде трудна, ако се основава на ограничения фактор на земната обективност -  но ако можем да погледнем вътре с себе си, ще открием че е тя е основателна и подходяща. Разбира се, не е необходимо да чакаме следващо прераждане, за да разрешим някои от тези проблеми, като единствения начин да решим външен проблем е, като обърнем поглед навътре. Грубата сила и караниците не водят до нищо – длъжни сме да търсим решението отвътре, защото това е най-доброто, което имаме за взимане на правилно решение, дори и за обикновени битови ситуации. И между преражданията е същото – ние винаги работим за изпълнението на съдбата си, която е „Бъди съвършен, както Отец ти на Небесата е съвършен!“. Ние трябва да правим това, защото само в съвършенството е нашата сигурност и опора, и не само за индивида, а и за обществото. Всичко трябва да бъде направено правилно, или неприятностите никога няма да свършат. Прикритите, задни цели и мотиви, са най-опасните неща на света, и единствено което правят е, да дърпат човека обратно в земен живот, пълен с неплатени сметки.
Всички духовни учения имат морална страна, която има основни правила, като 10-те заповеди и подобни. Те се опитват да учат хората да бъдат достатъчно добри, за да имат цивилизовани отношения. Опитват се да предупреждават за всякакви големи или малки грешки, като помагат да градим основи за подобрение на живота. И принципа за Прераждането не противоречи и не пречи на тези основни правила, защото те са необходими за осъществяването му. И само когато индивида направи някакъв вид самоотдаване, посвещава себе си за някое добро, започва да израства. Ако не изживява по-морално всеки следващ живот, става застой в природата му. В същност, този застой не може да продължава много дълго, защото в интервалите между земните животи, без натиска на материята, импулса за праведност идващ от учителите, и най-вече от съвестта му, е ясен и мощен. И когато е преодолял, е стъпка по-близо до безсмъртието.
Много хора питат, колко често сме част от цикъла на прераждането. Според повечето източни мистични школи и Питагор, при нормални условия(ако е живял според божествените принципи), индивида е в безтелесно състояние между 600 и 1200 земни години, за да осъществи две цели:
-На първо място, много важно нещо, което рядко разбираме при темата за прераждане, е че всеки път когато идваме на земята, в същност идваме в един друг свят с различни представи за лични и обществени отношения. И сравнено с предишния живот, ситуацията вече е по-сложна и различна. Но ако би се завърнал по-рано без основателна причина, не би имал прогреса, който всъщност му е необходим. Има много случаи, в които индивида има специална задача или причина за да се завърне по-рано – например ако човек е живял прекалено егоистичен живот, да кажем е бил груб кариерист, и не е научил нищо съществено от спецификата на времето, обществото и пола, в които се е родил – за да навакса, той ще трябва сравнително скоро да се прероди, преди да са дошли нови условия. Позовавайки се на Учителя Петър Дънов, можем да говорим за около 45 години.
Понякога има случаи, когато старите мъдреци не могат да се прераждат, докато не настъпят нови условия, или просто се изчаква човечеството да напредне – понякога може да минат дори 10 000 години, за да появят уроците, от които те се нуждаят, за напредъка си. Те идват за утвърдят старото знание и да подготвят новото.
В будизма има една интересна идея, която малко хора знаят. Според нея, Бодисатвите или Будите са просветени същества, развили се под същите вечни закони, които важат и за нас. Но идва момент от развитието, в който достигайки определено ниво на просветление, закона за прераждането вече не е необходимост, за по нататъшното ни развитие. И така, според преданието, един от тези Буди, е готов да си тръгне, след като е приключил със всички кармични задължения, направил е всичко за благото обществото си, и никой закон или земна емоция не го завържа вече. И стоейки на ръба на пропаст готов да се отдаде в Нирвана, чул жалния писък на страдание на едно птиче, и огромна вълна на състрадание обляла душата му, при което дал обет, че няма продължи развитието си в божествените сфери, правейки тази последна стъпка към Нирвана, докато не помогне и вземе със себе си всички живи същества на земята. Това е действието на великото Себеотрицание, чрез което по собствена воля той се задължава да остане в кръговрата на прераждането. И това е част от душевния, вътрешен свят и живот на великите Учители и мъдреци на човечеството. Те може да са научили всичко, което може да се научи в нашия свят, но са дали обет да помагат, чрез споделяне на знанието си със всички.
Трябва да се знае също, че Нирвана не е вечна, тя е състояние свързано с начина, по който света се развива, тя е най-висшето състояние, което в този свят(реалност) може да се достигне. Тя трае докато последния завърши развитието си със всички участници в него. И тогава ще се появи нова концепция на друг вид реалност, т.е. ще има и друга Нирвана, която трябва да се достига.

-Другото на което, рядко обръщаме внимание или не осъзнаваме е, че всяко друго живо същество, е също под същите закони, за които става дума – дървета, насекоми, животни... Всички са зависими от закона на причината и следствието на свое собствено ниво и по уникален начин. Отделното същество, трябва да изпита това, което е за него самото. Ние не можем да съдим тези опитности, защото не можем да знаем, от каква следваща опитност има нужда например дървото или насекомото, като единствено вечния Живот в тях знае нуждите им. Затова би трябвало да предположим, че закона за прераждането важи не само за нас, но и за останалите живи твари, чрез наставленията на груповите им духове – всеки вид има един общ дух, който не се проявява на земно ниво, като в телата на животните от един вид например са само индивидуалните им души, ръководени от този общ дух.
Всички имат своите малки уроци, като имат специфичен начин за проявлението на душата си. Според анализите на езотеричната наука, душата на малката птичка не стои по-ниско от душата на човека, разликата е, че в човека на земята има проявен индивидуален дух, а не общ за вида и непроявен. И всичките тези същества се развиват според закон, и този закон е вечната Любов, и само чрез дисциплина този закон действа, ги довежда до собственото им изявяване.

Няма кой знае какво благородство в опитите ни да се подготвяме в този живот, за следващото ни прераждане. Каквото би трябвало да правим, е не да се опитваме да градим предположимо мечтание, чрез медитация за някакво по-добро бъдеще, а да обърнем внимание на две прости неща:
Доброто бъдеще зависи от доброто минало, като решаваме неотложните проблеми, които биха довели до лошо бъдеще. В основата за правилно взимане на такива решения е Морала - гласът на съвестта ни. Знаем че в обикновената съдебна зала, неискреността нормално е наказуема, но от наблюденията си, виждаме че там липсата на морал рядко е осъдителна, което означава, че трябва да спрем да се уповаваме на подобна илюзорна справедливост.  
Също така, понякога се отдаваме на атеизъм, който разбира се е голям проблем, разрушаващ всичко, с цел да се освободим от ограниченията наложени от истинските нужди на душата ни, като приемаме че тя не съществува. Докато в същото време за нас е напълно възможно да растем, да се развиваме, и да усъвършенстваме всички тези неотложни неща на деня.

Но какво да кажем за края на този процес? Да кажем че сме изплатили кармичните си задължения, какво става след това?
Разбира се има много обяснения. Най-краткото е на теолозите – отиваме в „рая“- но това е доста мъглява концепция, която не събужда много ентусиазъм в мислещия човек. И повечето хора, непознавайки други духовни учения, освен широко разпространените догматични такива, с радост разменят „рая“ за няколко години по-комфортно земно съществуване.
Обаче във философията, това е много интересна тема, защото се навлиза в областта, която някои наричат астротеология. Тука се прави опит за обяснение на великата космична система, която включва целия свят, другите светове, галактики, и всякакъв вид видими и невидими феномени, като последните са интуитивно предугадени от учени като Питагор и Клавдий Птолемей от Александрия.
Ние живеем в една вселена, която е един огромен Организъм, една изключителна Сила, едно велико Същество и дори повече от това, надминаващо нашето въображение. И ние сме част от това Същество, пратени от него тук за да се учим, с цел израствайки, да ни се доверяват по-дълбоки тайни и по-отговорни задачи в голямата система на Живота. Нашата малка слънчева система, на ръба на голямата вселенска система, е почти незабележима. Но тук в този почти незабележим за космическите мащаби планетарен живот, кове собственото си усъвършенстване – за да стане един ден слънце, имащо собствени планети. И всички тези същества, които са живели докато е била земя, ще продължат с нея, и ще станат част от нещо по-облагородено, по-хубаво и по-прекрасно. И винаги ще има Учене, Живот и Любов – това са големите ключове на вечността. И може би ще минем през много и различни галактики и чудни пространства, докато най-накрая се озовем пред Трона на Вечният. И когато стигнем там, ще узнаем какво Е  - преди това, това е невъзможно. Но във всяко част на развитието, не се развиваме само за да слизаме и да си отиваме от земята, а изпълвайки се с повече Доброта ставаме граждани на Творението. Всички сме част от тази постепенно разкриваща ни се мистерия, и според източните мислители, някой ден всеки от нас ще бъде духът зад собствена слънчева система и дори нещо повече, но ние сме такива и сега, само дето не го разбираме. В телата има повече живи части отколкото на планетата ни, милиарди живи същества(клетки) за зависими от нас за да оцелеят, и когато сме ядосани, милиони от тях в нашата собствена плът умират. Ние се развиваме и в същото време сме храмове на Живота, и когато нарочно правим грешки, ще трябва да ги изплащаме. Но тези грешки няма да бъдат фатални, никой не ще бъде загубен. Няма загубена душа, а просто ще има някои, които ще закъсняват малко повече от другите, заради нещата които правят, и по начина, по който живеят. Но накрая, някъде в незримото е изключителния блясък на Славата. Якоб Бьоме немски християнски мистик, в две видения вижда космоса(небесата) отворен, което е било толкова изключително, че едва е дишал. Видял е една изключителната Реалност, която е заключена за нас чрез сетивата ни, липсата ни за почтеност и доброта. Но всички ние, отиваме към тази Реалност, защото никой не може завинаги да умре.
Ние може да имаме всякакви грешни представи по темата, да вярваме в каквото си искаме, но истината е, че всички сме безсмъртни, искри излезли от безкрайния Огън. И постепенно развикайки се, ние ще създаваме светове и нови форми на живот. Дори тук, на нашия малка земя, имаме разнообразие от откриватели, учени, архитекти... Имаме образователна система, която е доста смътна сянка на реалността. Тя почва от детската градина, и там имаме началото на нашето образование, и така докато стигнем евентуално до университетите, като в последните учим обикновено повече онова, което искаме да правим, отколкото от любов към знанието. И тази ситуация е слабата й страна, която в близко бъдеще може би ще бъде коригирана. Би трябвало да има универсална образователна система, която в основата си, още от ранните ни години, да ни учи накъде наистина отиваме, която да ни отваря вратите за осъзнаването на бъдеще, което е безкрайно по-велико от бъдещето, на която и да е съвременна земна институция. Но така или иначе ние учим професии, занаяти, приложни и теоретични науки и изкуства, и ако имаме късмет да завършим и дори да напишем докторат, ние предположимо би трябвало да сме си осигурили прехраната, като последното не е сигурно, както показва наблюдението. Какво учим и как да учим, е контролирано от хора с високо мнение(предимно за себе си), но на теория принципа е същия, който идва от Училището на Светия Дух, в Което началото на обучението ни, отдавана не си спомняме, а краят дори не можем да си представим. Обаче Великото Космично Училище, няма да ни направи известни или популярни на земята, но в това Училище, ние учим тайните на Небесата, на вечния Живот, и как да прилагаме Доброто в пълнота. И така постепенно в това Училище, растейки в нови нива на напредък и добрина, да станем достойни съжители в голямата Реалност, с пълно право на глас. И тук на Земята ние гласуваме за някой земен кандидат, и после се си казваме, по-добре да не бяхме гласували. Но Там, придобиваме правото да гласуваме във вечното израстване и вечния живот, където има нещо повече от демокрация, и това е реалното чувство и изживяване, че сме в огромно семейство, където всеки работи за всички. И когато този процес на израстване стигне това ниво, ще видим чудесата, за които земния ни ум дори не може и идея да си има. Защото чудесата не са в обозримия космос, няма да ги намерим с космически кораб, нито с телескоп или сонда снимайки отломка от счупен камък на Марс – там не са отговорите на Живота.
Ние сме в огромен Жив Свят, с безкраен потенциал, и един ден ще се превърнем в хора, които ще бъдат горди от себе си, но тогава няма да ни е грижа дали сме горди или не, просто ще сме заети със нещата, които следват да бъдат свършени.

И сега нека се върнем на Земята и да видим, какво става с Кармата и Прераждането в обикновения живот. Независимо къде и кога, ние ще трябва да приключим със всичките задачи, които сме отлагали или са в процес на довършване. Ще трябва да свикваме с мисълта, че не можем да си позволяваме повече да кръшкаме за сметка други, да лъжем или мамим другите, нито да мразим и клюкарстваме, нито да правим кариери независимо от средствата. Всички тези неща, ние просто не можем да си позволяваме, и да разберем, че няма как да избягаме от негативните им последствия, независимо от мнението на тълпата и модата.
Един интересен пример има в следната будистка история:

Едно време, голям генерал, водач на армия, защитаващ местен владетел, отишъл при Буда и му казал: “Дал съм клетва да защитавам моя цар и моята родина, и в случай на война, аз трябва да направя всичко за да я спечеля. А ти ми казваш, че не трябва да убивам. Как да реша тази дилема?“
Буда се вгледал в него за момент и му казал: “Ти си се заклел във вярност в царя си. Когато си направил това, ти не си осъзнал, че си навличаш карма. Ако е необходимо за теб да спазваш клетвата си, и ако стане война, в която трябва да убиваш, тогава ще трябва да изплащаш последствията в бъдеще. Те са част от отговорността, която си поел като на главнокомандващ армията му. Това че ще спечелиш войната, не е истинският отговор. Всяко разрушаващо действие, независимо от причината, трябва да бъде изплатено. И ако го вършиш, защото си се посветил на човешки принцип или човек, трябва да разбереш, че имаш това като карма.“
Така че, не може да служим на някой, без да платим за това служене, ако то изисква разрушение или негативно действие. Това е доста стриктно правило, но то е част от начина, по който и днес ние трябва да гледаме на нещата, които вършим в живота си. Ние трябва да вървим по пътя си със дисциплина, както Питагор е учил учениците си. Дисциплината на мисленото връщане и анализиране на минали действия, още в докато сме в земния живот, вместо да чакане да анализираме след като си отидем, току що миналия живот. Този метод помага и в акта на прошката, когато в съзерцанието на една минала ситуация, от която сме излезли имащи “зъб“ на някой, да простим истински и сърдечно, като чрез спомена я преживяваме още веднъж от по-дълбока гледна точка. И така, ако сложим в ред вътрешния си живот, преди да смъртта на тялото, тогава „Горе“ няма да ни измъчва, вече освободена от филтъра на материята, нашата ясна съвест. И единствения начин, по който можем да добавим към растежа ни добра карма е да си оправим сметките. Закона на кармата не може да бъде компенсиран нито променян, но отрицателното му за нас действие, може да бъде внимателно предотвратявано, ако осъзнаем кои неща са отговорни за това. Например, ако сме ядосани, ако продължаваме да поддържаме високо кръвно налягане, причинявано от честото ни ядосване – ясно е че ще страдаме. Всички такива подобни трябва да бъдат, едно по едно отработени в правилна посока. И ако така ограничим негативните фактори в ежедневието си, тогава се появява възможността за растеж, чрез освобождаване на добродетелите, които пък ускоряват усъвършенстването. Така че, можем да се развиваме директно, правейки добро, отколкото да правим грешки, учейки по обиколния път на негативните последствия от последните. С други думи, всеки ден ние можем да вършим много неща, които ни помагат да преминем предизвикателството на прехода. Ако живеем така, ние постепенно откриваме, че условията ни са станали по-добри. Питагор е бил в състояние да помага на учениците си да отстраняват всичките си малки несъгласуваности, дребните им проблематични действия в държанието, всякакъв вид слабости и грешки, чрез метода на мисленото връщане и анализиране на минали действия и решения. И по този начин да разбират и учат уроците на живота, без да чакат пасивно за назряването на кармата в бъдеще. Ако ние можем да правим това, със сигурност ще бъдем по-добре, отколкото алтернативната на учене чрез страдание, защото така ще растем съзнателно във всеки ден от живота си, а не оставяйки се на това, което хората без знание, наричат случайност и лош късмет.
Има и друго нещо, на което трябва да обърнем внимание, и това е възможността да добавяме ежедневно положителна карма. Като правим грешки, ние добавяме по малко към негативната й страна, затова трябва да правим и нещо добро, за да добавим и към добрата страна. Всяко добро дело е тайна Сила, която ни носи напред по пътя на великия растеж на Живота.

Има една вътрешна несигурност по въпроса, която занимава много хора, дали има или няма Зло. Например, Парацелз (средновековен философ, мистик, лекар) е смятал, че то е като чудо, и като всяко чудо е проява на висш закон. Дявол никъде няма, дявола е това което боли, когато вършим грешки, използвайки неправилно свободната ни воля.
Няма това нещо като Дух на злото.
Има обаче изкушението, и то е сътворено за да му се противопостави силата или временното безсилие на волята и човешкия дух. И често много от нас предпочитат негово проявление в живота си, заради земни облаги. Но изкушението е нещо, по което преценяваме нивото си на усъвършенствуване, нещо като ориентир, чрез който или се проваляме или го побеждаваме. И така ние го намираме във всички религии и философии, опитвайки се да го драматизират на различни нива. И прераждането ни, проявявайки се в различни страни, народи и времена, и изживявайки всякакви народни легенди и фолклор, се попива в най-различни цветове и опитности във връзка с изкушението. Това е също част от великото ни пътуване. В системата на мистичните учения, голямото пътуване е тук до Там. И Платон, който е един от най-големите до преди неоплатоническите мистици, уточнява, че голямото пътуване е пътя на самотника устремил се към Онова, Което е само. Ние всички се движим към нещо Голямо, и не е възможно да влачим с нас, цялата тежест на предишните ни грешки. Трябва да растем и сме тук за да растем, и това може да бъде много приятно преживяване. И ако не е приятно, понякога си мислим че може би трябва да се изчака, защото нещата могат да се променят. Обаче, плановете на Природата няма да се променят, заради това че ние забъркваме всякакви каши. Различните ситуации, в които се въвличаме като например икономическите и начините на разпределение на благата, също имат карма, преценките ни имат карма, банките имат карма, бизнес организациите я имат. Кармата не е ограничена само в живите организми, тя важи за политиката, важи групови стереотипи на поведение, важи за мислите и намеренията ни – не само за действията, и за всичко което се определя като част от действителността и живота. Всичко, чрез чието действие е причинено болка, тъга, страдание... трябва да заплати за тези последните. Корумпираната система, трябва да заплати, за собствената си корумпираност.
И така Прераждането и Кармата, могат да се приложат към всяка ситуация от живота, и където има некоректност, има и възмездие. Всички войни от нашето съвремие са кармични и натрупват още карма. И ще продължаваме да живеем през тези, често тъжни цикли, докато не разберем, че живеем в Космос, който не приема от нас нищо, освен Почтеност. И колкото повече се бавим, толкова по-трудно ще ни бъде в бъдеще в изплащането. Но ако го няма това изплащане на грешки, ние ще се самоунищожим. Без неутралния закон на Кармата, всеки би получавал лошо или добро, без да го е заслужил, както това се случва понякога в „правното“ законодателство на хората, в което моралните ценности са принизени до тъжно ниво. Кармичното задължение винаги се плаща, но никога не причинява унищожаване на живота. В края на този маратон, човека ще бъде победител, победител над себе си.
Но в някои случаи почваме да разбираме, че този маратон става безсмислено дълъг.
И така, в името на общото благо, ние ще трябва да изградим нова обществена система, с нови закони, с нови ценности, с нов тип образование, които да бъдат по-близки не само до желанията на нашите сърца, но и по-съвместими с Божественото ни предназначение и План. Ако направим тези неща с Мъдрост и Любов, ще осъзнаем че Прераждането е възползването ни от велика и прекрасна възможност, че е Принципа правещ възможно всичко да израства и да изпълнява предназначението си, и че е Абсолютното Обещание за абсолютното безсмъртие на живота във всичко, в това число и на дребното насекомо радващо се на слънчевия лъч.

[Кон Круз]

ДИЙПАК ЧОПРА
ЖИВОТ СЛЕД СМЪРТТА
ТЕЖЕСТТА НА ДОКАЗАТЕЛСТВАТА
УВОД
ЖИВОТЪТ ОТВЪД

Докато пишех тази книга за живота след смъртта, непрекъснато си спомнях разкази, които бях слушал в Индия като дете. Притчите са могъщо средство да обучаваш деца и много от чутото тогава запомних за цял живот. Така реших да построя книгата около разказите, които бях слушал вкъщи, около храмовете и в училище, като се надявах, че читателят ще бъде примамен от един свят, където героите побеждават мрака, за да се появят в светлина.
В този случай героят е жена, Савитри, а врагът, който трябва да бъде победен, е Яма, властелинът на смъртта. Яма се появява един ден в двора пред вратата на къщата, чакайки съпругът й да се върне от работа в гората. Савитри е ужасена. Какво ли би могло да отклони смъртта от безпощадната й мисия?
Не ми беше трудно да си представя тези образи. Боях се за Савитри и горях от желание да открия как ще се развие битката й със смъртта, която тя трябва да надхитри. Нейните думи се преливаха лесно в моите, защото Индия от детството ми не беше толкова отдалечена от древната Индия. Искам накратко да поясня какво означаваха смъртта и светът отвъд по онова време. Той може да изглежда като много езотерично място. Ако е така, можете да се върнете към него, след като прочетете основната част от тази книга. Колкото и да е екзотично и тайнствено, тръгнах именно оттам.
В моето детство най-вълшебното нещо беше превръщането. Смъртта се разглеждаше като кратка спирка в едно безкрайно пътуване на душата, което може да превърне селянина в крал и обратно. С възможността за безкрайно движение на живота напред и назад една душа може да преживее стотици пъти рай и ад. Смъртта не слага край на нищо - тя открива възможност за неограничени приключения. Но на по-дълбоко ниво типично индийска черта е да не си падаш по постоянството. Капката вода става невидима пара и все пак парата се материализира в пухкави облаци, а от облаците вали дъжд, който образува реки и порои и накрая те се вливат в морето. Умряла ли е капката вода по пътя? Не, тя просто се проявява различно във всяка фаза. По същия начин е илюзия представата, че имам фиксирано тяло, заключено във времето и пространството. Всяка капка вода в тялото ми вчера може да е била океан, облак, река или поток. Напомням си този факт, когато въжетата на всекидневието се затягат прекалено силно.
На Запад отвъдното се смята за нещо близко до материалния свят. Раят, адът и чистилището се намират в някакво далечно място над небето или под земята. В Индия от моето детство отвъдното въобще не беше място, а състояние на съзнаването.
Космосът с дървета, растения, хора, къщи, коли, звезди и галактики, в който ние с вас пребиваваме в момента, е само съзнание, което се проявява на една специфична честота. Някъде другаде в космическото време едновременно съществуват други нива. Ако бях попитал баба си къде е раят, тя би ми показала къщата, в която живеехме, не само защото беше изпълнена с любов, но и защото тя разбираше, че множество светове могат удобно да обитават едно и също място. По аналогия, ако слушате симфоничен оркестър, в него свирят стотина инструмента, като всеки заема едно и също място в пространството и времето. Можете да слушате симфонията като цяло или, ако желаете, да насочите вниманието си към отделен инструмент. Можете дори да различите отделните ноти, изсвирени от този инструмент. Присъствието на една честота не измества нито една от другите.
Не знаех това като дете, но когато крачех по многолюдното тържище на Делхи, където бяха натъпкани повече човеци, отколкото можеш да си представиш, светът, който не можех да видя, беше дори още по-пренаселен. Въздухът, който дишах, съдържаше гласове, автомобилен шум, птичи песни, радиовълни, рентгенови лъчи, космически лъчи и неизброимо количество субатомни частици. Безкрайни реалности се намираха навсякъде около мен.
Всяка честота в природата съществува едновременно с други честоти и при все това ние преживяваме само това, което виждаме. Естествено е да се страхуваме от онова, което не виждаме и тъй като смъртта отмъква човека отвъд погледа ни, реагираме на това със страх. Смъртта на домашен любимец ме тревожеше и натъжаваше. Смъртта на дядо ми, която настъпи внезапно посред нощ, беше опустошителна. По-малкото ми братче постоянно тичаше из къщата и плачеше: "Къде е той? Къде е той?" Трябваше да минат много години, преди да разбера, че правилният отговор би бил: "Тук и навсякъде."
Различните нива на съществуванието представляват различни честоти на съзнанието. Светът на физическата материя е само една проява на една определена честота. (Десетилетия по-късно със смайване прочетох, че според физиците съществува фонов шум във вселената, който е толкова специфичен, че звучи като нотата си бемол, макар че вибрира милиони пъти по-ниско от достъпното за човешкия слух.) В Индия едно дете никога няма да чуе толкова сложна квазинаучна идея, но пък чува за петте елемента, или махабхути: земя, вода, огън, въздух и космос. Тези елементи се комбинират, за да оформят всичко съществуващо. Това звучи примитивно на човек, обучен в западната наука, но то съдържа ценна истина: всички превръщания се свеждат до няколко прости елемента.
В двайсети век науката на запад стигна до разбирането, че всички твърди предмети са направени всъщност от невидими вибрации. През моето детство твърдите предмети се приемаха като по-голямата част от елемента земя. Иначе казано, твърдите неща имат плътни вибрации или вибрират на по-ниско ниво. Въздухообразните неща имат фини вибрации, те вибрират на по-високо ниво.
Точно както съществуват различни нива на материалните неща, така има и различни духовни нива - шокиращо понятие за благочестивите католически братя, повечето ирландци, които бяха мои преподаватели в училището. За тях единственото духовно начало беше Светият дух, който се намираше в рая. Ние, децата, бяхме достатъчно дипломатични, за да не възразяваме, но при все това в нашия космос беше разбираемо само че ако Земята е плътен духовен свят, трябва да има по-високи духовни нива, известни ни като лока, които в западните мистични кръгове станаха популярни като астрални нива. Съществува почти безкраен брой астрални нива, разделени на по-високи и по-ниски астрални светове, и дори най-ниските от тях вибрират на по-висока честота от материалния свят.
Преди много години западният свят се отказа от опитите да чуе музиката на небесните тела, но в Индия се вярва, че човек с фино настроено съзнание може да се задълбочи в себе си и да чуе вибрацията на различни, по-високи нива. В астралното ниво можете да видите собственото си тяло например, при все че то може да се променя по възраст във времето.
На по-ниските астрални нива ние намираме ясновидство, телепатия и други по-съвършени прояви на петте сетива, както и призраци, души без тяло, и духове, които по една или друга причина са "забодени" към тях. Като дете бях сигурен, че когато котка или куче спират, за да подушат въздуха, те виждат нещо, което аз не мога да видя. Затова не беше изненада, когато по-късно прочетох в различни текстове, и източни, и западни, че по-ниските астрални нива, понякога усещани от хора в по-високо състояние на съзнаване, са долавяни често и от животните. Нито пък бях изненадан, когато срещнах психиатър, който ми каза, че когато болничната стая е слабо осветена, той може да види - на границата на видимостта - как душата на умиращ го напуска. Всяко индийско дете поглъща комикси за подвизите на герои, които водят битките си в отдалечени лока. Влизането и излизането от материалното съществувание е нашата версия за пътуване във външното пространство. Героите от комиксите преминават през предполагаеми образувания, предполагаеми облаци, астрални тела, които пътуват в съня им, астрални цветове и аури. Всичко това са вибрации на по-ниско астрално ниво.
Според индийските традиционни вярвания всяко физическо тяло се придружава от придадено му астрално тяло. Вашето астрално тяло е точно огледало на физическото ви тяло. То има сърце, черен дроб, ръце, крака, лице и така нататък, но тъй като действа на по-висока честота, повечето хора не го усещат. По време на живота физическото тяло предоставя обвивка за душата. То й придава видимост и я локализира в материалния свят. Тъй като физическото тяло след смъртта започва да се разпада, напускащата го душа влиза в астралното ниво, което съответства на неговото съществувание в материалното ниво, в честотата, която е най-близо до тази на предишния му живот.
Общата представа, че човек отива там, където му е мястото, тогава лесно заседна в съзнанието ми. Представях си, че кучетата отиват в кучешкия рай, а хората, които ги обичат, се присъединяват към тях. Представях си, че лошите хора вече не причиняват зло на никого освен на себе си, защото са изолирани в нещо като кармичен затвор. Това беше утешително, една увереност, че добрите хора, които ме обичаха, но бяха напуснали този свят, живеят в място на добротата. Но представите ми имаха ограничения. Никога не бях сигурен дали моят мъдър дядо в отвъдното е срещнал умната ми баба, кой му е показал как да постъпва и дали тази работа е свършена от ангели или просветлени духове. Много по-късно, когато започнах да изследвам кармата, открих, че когато умираме, си оставаме мотивирани от себе си. Една душа се движи според своето желание от едно астрално ниво към друго, проектирайки като в сън преценки и хора, водачи и астрални обекти, необходими за собствения й напредък.
Всички тези нива са въображение на духа точно както той си представя и материалния свят. Индийската дума за дух е браман, то е всичко, единственото съзнание, което запълва всяко ниво на съществуванието. Но индийците не са много стриктни в терминологията, което е разбираемо при една много стара култура. Ние казваме Бог. Рама*. Шива. Махешвара**. Важното е не името, а концепцията за единственото съзнание, което създава всичко и продължава да прави това в безброй измерения с безгранична скорост. В астралните нива духът продължава да играе роли. Тук могат да се видят богове и богини, ангели и демони. В края на краищата това са илюзии, защото всяко астрално ниво показва опита на духа. Тук, на нашето ниво, ние усещаме духа като материя, нещо твърдо. На астралните нива срещаме неуловими същества в местата, които обитават, това можем да наречем сънища.
Космосът не е локален, тоест той не може да бъде нанесен на карта. След смъртта ние постепенно преставаме да бъдем локализирани. Виждаме себе си каквито сме наистина от перспективата на душата: едновременно навсякъде. Това приспособяване е може би най-голямата пречка, която всеки от нас ще срещне на астралните нива. В момента вие сте в центъра на вселената, защото безкрайността се простира във всички посоки. При все това някой в другия край на света също е в центъра на вселената, защото безкрайността се простира във всички посоки също и за него. Ако и двамата сте център на вселената, трябва и двамата да сте на едно и също място. Фактът, че видимо сте на различни места е сетивен артефакт. Той се базира на гледки и звуци, които са локално събитие. Но вие не сте локално събитие.
* Рама - санскритното название на бог Вишну. - Б. ред.
** Махешвара, или Разрушителя на злото - едно от превъплъщенията на Шива. - Б. ред.
По подобен начин и моментът е център на времето, защото вечността се разтяга около всеки момент във всички посоки. Следователно всеки момент е същият като всеки друг. Тъй като космосът не е локален, той няма горе и долу, север и юг, изток и запад. Това са само отправни точки на личната ни честота, приети за наше удобство (например вътре в едно тяло). Трансформационният процес след смъртта не е движение към друго място или време. Той е просто промяна в качеството на нашето внимание. Можете да видите само на какво ниво вибрирате.
Имах чичо, който обичаше да пътува и да посещава различни светци и мъдреци, каквито има много в Индия. Понякога, за моя огромна радост, ме взимаше със себе си. Видях отрекли се от всичко, които седяха в една поза от години. Други, които едва дишаха. Сега знам, че очите са ме лъгали. Виждал съм само какавиди, вътре в които са ставали чудодейни преобразувания. Тези фигури мълчаливо са се настройвали към други честоти извън заобикалящия ги свят. Чрез отместване на вниманието те можеха да говорят с Рама или Буда, или Христос, макар че последното е по-малко вероятно в Индия. Дълбоката медитация не беше инертно състояние, тя бе площадка за изстрелване към съзнанието. В спешното отделение, когато някой умира от инфаркт, но е съживен и разказва за преживявания около смъртта, той използва друга ракетна площадка. И в двата случая има изместване в качеството на вниманието.
Голямата разлика е, че когато един сърдечно болен пациент навлиза в светлината, пътуването не е доброволно. Онези мълчаливи йоги от миналото ми упражняваха едно намерение. Като имаха желание от достатъчно дълбоко ниво на съзнаване, те навлизаха в процес, паралелен на смъртта. Сетивата избледняват едно след друго. (Последното, което си отива, когато някой умира, е звукът, който идва пръв при раждането. Това съответства на индийската представа, че петте елемента идват и си отиват в определен ред. Понеже звукът е еквивалент на вибрацията, която крепи тялото в едно цяло, логично е той да си отива последен.)
Тъй като обикновените усещания се притъпяват, неуловимите се изострят. Ние все още виждаме и чуваме, след като умрем, но сега предметите не са физически. Те се състоят от всичко, което искаме да видим на астрално ниво: небесни гледки и звуци, божествени същества, блестящи светлини. В преживяванията около смъртта най-типичните прояви са лица, гласове или емоционално присъствие. В други култури хората може да очакват да срещнат духове или животни. Често един умиращ усеща нещо неуловимо около себе си - топлина или неясен звук - преди да напусне тялото. По някакъв начин до това може да се стигне чрез вибрационната честота на умиращия. Всеки, който е бил край умиращи, знае, че те могат да кажат, че в стаята е дошъл покойният съпруг или съпруга, или друг отдавна починал обичан човек. Някакъв вид астрален контакт се постига в преходната зона от физическото към неуловимото.
При смъртта астралната противоположност на физическото тяло се отделя от него. Според ведическите учения, отделилата се душа спи известно време в астралната област, което аз наричам инкубационен период. Нови идеи проникват в ума, преди да доведат до действие и нещо подобно става с душата. Обикновено тя мирно спи, но ако някой умре внезапно или преждевременно или има множество неизпълнени желания, този сън може да бъде неспокоен или нарушен. Ужасът на една насилствена смърт ще продължи да отеква, също както и по-земни страдания като несподелена любов или мъка. Самоубийците изпитват същата вътрешна болка, която ги е довела до решението да се лишат от живота си.
Неизпълнените желания не трябва непременно да са отрицателни. Копнеж за удоволствия също представлява невъзможност за освобождаване. Моят чичо, голям поклонник на духовното, е чувал многобройни разкази за души, приковани към ниски астрални нива. Дните, месеците, годините не са мярка за перспективите на душата. Когато хората умират внезапно или от неестествена смърт, те не са имали време да работят над кармата си. Докато те не минат през пълния процес на своите привързаности и задължения, ще си останат захванати за това по-грубо ниво.
Светците и мъдреците имат предимството да могат да пътуват свободно през астралните нива, неограничавани от желания. Обърканите души остават впримчени между два свята и ако любимите ми хора, останали след тях, постоянно ги призовават чрез молитви, скръб, или опити да се свържат с мъртвия, душата му ще продължава да бъде объркана. Душата е предназначена да спи в астралното тяло, както е правела в утробата, и спокойната смърт прави това възможно.
Тогава възниква въпросът за живота, който като мълния пробягва пред очите ви. Тъй като това е преживявано от хора на ръба на смъртта например давещи се, то трябва да е част от преминаването и не е свързано всъщност със смъртта като такава. Когато бях дете, никога не са ми говорили за това, въпреки че по-късно срещнах лекар, който едва не се удавил около Големия бариерен риф в Австралия. Той описваше това като спокойно преживяване, придружено от картини, обхващащи целия му живот - повече като прожекция на диапозитиви, отколкото като кино. (Чудя се дали би станал неспокойна душа, ако спасителите не са стигнали до него навреме).
Индуистките религиозни учители говорят надълго и нашироко за живота след смъртта и според някои от тях да видиш живота си да проблясва пред очите ти е специфичен кармичен процес. Кармата е обвита около душата като нишка около макара. Когато някой е подложен на опасността от внезапна смърт, нишката бързо се размотава и човек вижда картината на събития, които вече са се състояли. В тази последователност стават видими само значителни кармични моменти.
В случаите, когато някой умира със седмици и месеци, кармата се размотава бавно. Човекът може да бъде интензивно погълнат от миналото, да размишлява за него. В момента на смъртта навлизането в астралното ниво е придружено от бърз кармичен преглед, с картини, които се развиват като филм, изпаднал от макарата.
Обаче пуристите в Индия могат да гледат на този образ като на чиста илюзия. Явлението проблясване на живота в части от секундата, казват те, е демонстрация на това, че всяка секунда съдържа цялата вечност. По време на дълбокия сън на душата между ражданията всички спомени за минали събития във физическото тяло се отпечатват върху душата и така образуват кармичния софтуер, който ще породи бъдещия й живот.
Една спиритична практика, която все още прилагам, е да лежа преди заспиване и да правя преглед на събитията от деня. Правя това в обратен ред, по същата причина, по която се размотава и кармата: за да разбера и да се примиря с това, което ми се е случило. Убеден съм, че на един умиращ трябва да бъде дадена същата възможност.
Периодът на покой на душата варира според това колко е развита тя към момента на смъртта. Главната причина за съня на душата е да се отърси от своите привързаности. Силата на тези привързаности ще определи колко време ще й трябва, за да се избави от тях. Когато душата се събуди, тя може да влезе само в ниво на съществувание, което й е познато. Ако трябва да влезете в ниво, по-високо от това, до което сте се развили, ще бъдете объркани и ще се чувствате неудобно. Също така не можете да тръгнете обратно в своето развитие: можете само да напредвате.
Нещо като пашкул обгръща спящата душа. Когато се събужда, тя се отърсва от тази обвивка, която накрая изчезва. По време на астралното пътуване душите срещат други души, вибриращи на подобно ниво на еволюция. Може да срещнете някои души, с които сте общували във физическия свят, ако те са на вашата честота. Повечето хора силно желаят да се срещнат със своите любими в отвъдния живот. Техните души не се носят през астралната атмосфера, а се направляват от самата любов. Любовта е вибрация, по-стара от самото човечество. Но принципът на директността е много човешки: отиваме там, където ни отвеждат най-съкровените ни желания.
Когато духът се движи в света на физическите предмети, вибрацията му е много малка и плътна, почти затихнала поради физическия калъф на тялото. Когато действа с много висока вибрация, духът също е притихнал, защото изживява само чисто съзнаване, с други думи - себе си. Между тези две крайности се намира цялата гама на сътворението. В астралния свят душата може да посещава колкото си иска нива на вибрация, по-ниски от нея, но чрез еволюцията може да посещава само по-високи нива, подобно на пресяването на частички през все по-гъсто и по-гъсто сито - всяка частичка може да мине обратно през по-едрото, но може да върви напред само ако е достигнала правилното ниво на пречистване.
Братята християни, които ме обучаваха, обичаха да говорят за това какъв ще бъде животът в рая и за тях домът на Бога беше реален и солиден като всяка сграда в Делхи. Суамите и йогите се съгласяваха с това, но само защото вярваха, че духът прониква до всяко ниво на съществувание. В зависимост от вашето ниво на съзнаване вие проектирате свои рай, ад и чистилище, за да си пробиете път както до физическото, така и до астралните нива. Във физическия свят, ако искате да построите къща, трябва да съберете тухлите, да ги наредите една върху друга и така нататък. В астралния свят можете просто да си представите къщата такава, каквато я искате, и тя ще се появи видимо толкова реална и солидна, колкото и другата във физическия свят.
В астралното ниво страданието и радостта съществуват във въображението, въпреки че изглеждат съвсем реални. И който е бил скептичен в този свят, ще си остане такъв и в астралните нива: той няма да осъзнае, че се намира в точно това място, в чието съществуване не е вярвал. Тялото, което обитавате в астралния свят, е същото, с което най-много сте се идентифицирали в предишния си физически живот. Тъй като то е въображаемо тяло, можете да го запазите или да го променяте по време на астралния си живот. Еволюцията както на физическо, така и на астрално ниво е постепенна, тя иска време.
Моите християнски преподаватели с удоволствие развиваха представата, че на небето всяко желание ще се осъществи и тук отново нашите суами са съгласни по свой начин. Желанието все още е нещо ключово след смъртта. Еволюцията в действителност е процесът на изпълнение на желанията. В астралния свят вие изпълнявате и пречиствате желания, останали ви от последния физически живот. Усъвършенствате също и познанията и опита си от материалния свят. Астралното ниво е като следдипломна квалификация на предишното ви физическо прераждане. И тук душата натрупва енергия за своите по-висши, по-еволюирали желания, така че те да могат да бъдат изпълнени при нейното следващо посещение на физическото ниво, когато ще населява ново тяло.
Не бях сигурен защо в християнската схема хората умират. Изглеждаше, че някои мъртви бяха обременени с грехове като престъпници, стигнали до края на своите злодеяния, докато други умираха, за да се срещнат с Бога и горяха от нетърпение да им дойде времето. В Индия човек умира след достигане на максималното развитие, отпуснато му за неговия живот; той е стигнал до края на това, на което го е научила кармата му. Същото важи и за модела на астралния свят. Кръгът се затваря, за да доведе до прераждане, което ми изглеждаше напълно естествено, когато бях дете. Толкова естествено, че и през ум не ми минаваше колко тайнствен трябва да е този процес. Някак си душата намира комплект родители, така че може да бъде родена отново и да продължи развитието си. Благодарение на това, което се е състояло на астрално ниво, прераждането винаги става на по-високо ниво от достигнатото преди това. Специалните изчисления се правят от самата вселена или, както твърдят някои писания, от повелителите на кармата.
Като дете си представях сцена по-скоро като в съдебна зала, в която умни съдии седят и разглеждат всеки случай, толкова умни, че познават всеки живот, през който е минала душата. Напълно безпристрастно те посрещат събитията, които ще възникнат в следващия живот. Целта им е не да възнаградят или накажат, а само да предоставят възможности за развитие. По-късно се досетих, че няма никаква нужда от повелители на кармата, тъй като вселената вече съгласува не само всеки живот, но и всяко събитие в природата. Съдебната зала остава като символ на яснотата на съжденията ни. Между животите ние сме в състояние да направим собствения си еволюционен избор за бъдещето. За великите мъдреци и светци това не става несъзнателно. Те си спомнят опита от предишните си животи толкова ясно, колкото ние с вас пресъздаваме вчерашните събития. Но у хората без освободено съзнание остава само блед спомен за ставалото преди.
Да се родиш означава да пристигнеш на ново ниво на прозрение и съзидателност. Процесът се повтаря отново и отново, като всеки път се издига до малко по-високо равнище. Когато кармата ви вече е достатъчно изчерпана, вие достигате максималната граница за това ниво, душата ви отново заспива и цикълът продължава.
Траекторията на душата е винаги нагоре. Всяко страдание в астрален план, дори най-мъчителният ад, е само временно отклонение. Като се развива, вашата карма внимава действията ви следващия път винаги да бъдат по-добри. Знам, че това противоречи на разпространеното мнение, че прераждането може да понижи някого до нивото на животно или дори на насекомо, ако действията му заслужават това. Индия притежава много стара, много сложна култура и когато пораснах с учудване открих колко противоречиви могат да бъдат нейните духовни учения - възгледите се променяха във всеки град както храната. Индийците са всеядни. По едно или друго време те вярват на всичко. Моите католически преподаватели бяха само последната точка в едно вековно меню. Накрая заключих, че единственият начин да науча нещо по духовните въпроси беше да преживея и прочета колкото може повече.
Според Индия от моето детство ние не избираме доброволно следващото си прераждане, но елемент на избор все пак влиза в действие. Степента на избора, който имате, зависи от това колко ясно можете да се видите на астрално ниво. Тази способност да се видиш отстрани е сравнима с това, което преживяваме тук и сега. Тези, които имат най-малка свобода на избора, са водени от мании, принуда, пристрастеност и неосъзнати импулси. Колкото повече се освобождавате от тях, толкова по-голям избор имате. Същото важи и за душа, която очаква следващото си физическо прераждане.
Светците и мъдреците са несъмнени свидетели на този живот. За Буда се говори, че е можел да затвори очи и в един миг да види хиляди от своите прераждания до последна подробност. Обратно, повечето хора са толкова погълнати от желания, когато опитват да видят себе си такива, каквито са наистина, че виждат само мъгла и пустота.
Чрез развиване на способността си да се виждате отстрани, да сте наясно с положението си, ще бъдете в състояние да влияете на животите, в които ще се прераждате. Ще можете също да ускорите процеса на своята работа чрез кармата си. По същия начин можете да развиете умения и таланти на астрално ниво. (Това между другото обяснява как велики художници и музиканти могат да проявяват способностите си на необичайна възраст, често преди да са навършили три години. Да си роден с талант не е случайност.) Когато се раждате, носите със себе си талантите, които сте развили през всичките си предишни съществувания.
Връзките на душата имат място на астрално ниво точно както и във физическия свят. Отношенията на астрално ниво означават, че вибрирате съвместно с душата на някого другиго и следователно изпитвате възвишено чувство на любов, единение и блаженство. Това не е връзка в космически или физически смисъл, защото астралният свят е населен само с форми на мисълта. Когато безтелесната душа звучи на честотата на някоя друга, обичана във физическото ниво, този човек може да чувства присъствието на починалия; две души могат да общуват дори ако едната вибрира на материално ниво, а другата на астрално.
Мотивацията на душата да продължава да се връща към материалното ниво е двойна: да изпълнява желания и да се присъедини към познати души. Ние се свързваме сега с тези хора, с чиито души сме се свързвали в миналото и прекъсваме връзките си с хора, чиито души вече не вибрират с нашите.
Когато бях малък, единственото, което ме смущаваше в тази схема беше как свършва историята. На Запад е изтекло много време, откакто хората са копнеели за следващия живот повече, отколкото за сегашния. След Средновековието твърдо сме се закотвили в желанието си да сме тук. Индия винаги е била по-двойствена. Достатъчно болка има в този живот, така че перспективата това вечно да се повтаря причинява тревога. Как се слиза от колелото на кармата?
В една версия на индийско предание след като една душа е изчерпала цялата си карма, тя загубва всичките си земни желания. Тя се е издигнала над материалните предмети и привързаности и е станала просветлена. Изведнъж тя се освобождава от кармата, няма нужда да се преражда нито във физически, нито в астрален план. Такава душа продължава да се вие по възходящата спирала на своето развитие, но на нива, които не можем да си представим. В източната философия те са познати като причинни нива; тук съзнанието приема толкова неуловима форма, че не предлага никакъв видим образ, за който да се закачим. Ще опознаем причинния свят само когато станем готови да го изживеем и това време е различно за всяка личност. Можем да го зърнем в миг на прозрение, но ще живеем в него само когато вибрацията на душата е достатъчно висока, за да издържи това.
В друг индийски вариант кармата е безкрайна и постоянно се обновява. Опитът да стигнете до края на кармата си би бил като да изпразваш водата от лодка с едната си ръка и да я наливаш обратно с другата, така че развитието действа малко по-различно в тази схема. Когато постигнете самореализация, вече не се идентифицирате със своето тяло, ум, его или желания. Ставате чист страничен наблюдател и в това състояние може да изберете да излезете от кармата. Краят на кармата не е край на живота обаче. Това е като да се избавиш от дълг и да си свободен да харчиш пари без ограничения.
Импулсът да се освободя последователно растеше и намаляваше в мен, както става и при всеки друг. Според индийската традиция ние, в края на краищата, се раждаме отново по положителна причина, за да изразим и изтощим силата на желанието. Още като момче разбрах, че християнските ми братя не бяха съгласни, тъй като единствената добра причина да се родиш в техния свят на греха беше да намериш път към Христос. Идеалният християнски свят така би се втурнал да изкупва греховете си, че биха отрекли света изцяло, както правят много християнски светии, а и много индийски.
Индия е пропита с древни култури, които са много по-стари от индуизма и дори под влияние на ислямските и християнски завоеватели не са изпускали от поглед вечността. В индийския ум няма край на небесните царства, те спадат към по-високи честоти на съществувание, но както видяхме, на известно високо ниво на еволюция някои души могат да изберат да прекратят пътя си. Щом веднъж душата е достигнала тези нива, тя обикновено няма да иска да се роди отново като човек, освен ако не трябва да изпълни специална задача, но такива души са изключения. Будизмът нарича тези души бодисатва, такива, които не се връщат на земята, водени от силата на развитието, а избират да служат на каузата на просвещението. Когато попитах един тибетски лама какво значи бодисатва, той каза: "Представи си, че вече не сънуваш и макар че се радваш, че си буден, радваш се също и да помагаш на другите, които още спят."
Разбира се, повечето хора не са наясно с всичко това и за тях кармичният цикъл продължава спонтанно. Точно тук и сега вие сте заобиколени от безкрайността на нивата. Ако можете да отместите самосъзнаването си към по-висока честота, можете да бъдете с ангелите в същата тази минута, ако пожелаете. В полето на безкрайните възможности вие съществувате на всички тези нива едновременно, но на нивото на живеенето съществувате само на едно. Според някои индийски учения ние всички бърборим толкова много за другите нива, че пътуваме към тях нощем в съня си. Тогава астралното тяло всъщност напуска физическото, като си остава свързано с него с нишка, която отново го връща обратно. Ако нишката се скъса, пътят обратно е загубен. Опасно е също да се флиртува с по-ниски астрални нива, ако не ги разбирате. Обаче след като веднъж сте осъзнали нъпълно, че цялата схема на световете е измислена от духа, от най-ниското да най-високото, от демоните до ангелите, не може да има нищо опасно около сътворението.
В този обзор се опитах да ви потопя в света, който открих в изминалите шейсет години. Това е ведическата перспектива, както аз я разбирам. Огромен духовен океан и по типично индийски начин вие сте поканени да потопите канчето си в него и да вземете малко или много, толкова, колкото поискате. Почти невъзможно е едно общество да обхване безкрайността и Индия не прави изключение. И там хората са толкова объркани около смъртта и умирането, колкото и хората тук и има такива, които напълно са обърнали гръб на океана на знанието, който се плиска в краката им. На Запад ние имаме собствена версия за това явление. Отричаме, че някой може да знае какво се крие зад смъртта, което удобно затваря вратата на нашето безпокойство за известно време. Или казваме, че духовното познание е относително; има значение само вярата, а не това, в което вярвате.
Именно тези ограничения се стреми да преодолее тази книга. В края на краищата въпросът "Какво става след като умрем?" се свежда до "Какво се случва след като аз умра?". Този въпрос става личен, емоционален и неизбежен. Ако ревностен мюсюлманин се озове в християнския рай (или обратно), ще бъде много нещастен: вечността няма да оправдае очакванията му. Като дете имах късмет, защото простата схема, която ми представиха и която доразвих в този обзор, позволява на всяка душа да намери своето място.
Това, което със сигурност остана в мен са няколко теми, на които ще наблегна в тази книга:
Животът след смъртта е място с новооткрита прозрачност.
Животът след смъртта не е статичен. Ние продължаваме да еволюираме и след като умрем.
Изборът не свършва със смъртта - той се разширява.
Земни образи ни отнасят в живота след смъртта (виждаме това, което е обусловено от нашата култура), но тогава душата прави съзидателни скокове, които откриват нови светове.
Имах за цел да видя доколко градивни са тези предпоставки, защото те отиват далече отвъд християнската приказка за рая и ада, която повечето деца на Запад научават. Една стара култура оставя място за любовта и смъртта в единение, не като неприятели, а като преплетени аспекти на един живот. Великият индийски поет Рабиндранат Тагор написа:
Нощта целува залязващия ден,
шепнейки:
"Аз съм смъртта, твоята майка,
от мен ще получиш ново раждане".
Животът след смъртта, с който израснах, е с отворен край като самия живот. Старата духовна мъдрост бе ме обвила плътно от десетилетия, модифицирана от преживяно и размишления. Единствената концепция за смъртта, която за мен има смисъл, ни позволява да преживяваме всичко. Сега се надявам да дам на читателите си шанс за същата тази свобода тук и във всеки настъпващ свят.

Източник: http://www.bard.bg/book-excerpt/?id=1010.

суами (свами) - индуистка титла, която означава „владеещ себе си, свободен от чувства" (използва се и за мъже, и за жени).

Редактирано Май 9, 2016 от Сингам