Вътрешният център

[Диляна Колева]

Казват, че когато човек изгуби връзка с вътрешния си център, със своята същност, започва несъзнателно да търси опора извън себе си. Какво всъщност означава това? Срещнах много добре формулирана теза.

 

 

Докато често хората, които най-много се стремят да бъдат духовни

и да правят нещо, се стремят именно защото по някакъв начин са

загубили връзката с това нещо в себе си, откъдето извира голямата

любов и са в отчаяна нужда да бъдат духовни и да променят целия свят,

само и само да намерят мир. Обаче мирът е във всеки един от нас. Не

е нужно друг да ни го създаде. Само егото може да поиска това. Не е

нужно да изискваме постоянно от другите – това е работа на ума,

не на сърцето. Достатъчно е да подхождаме с любов. Умът ни вижда

в другите само това, което е в неравновесие със самия него. Така

се появяват групи “активисти”, които ревностно защитават разни

неща – планетата, съзнанието, справедливостта и прочие добри

каузи. Обаче това, което се получава на практика е, че едни групи хора

отричат други и обратното, едни се борят срещу други и обратното.

Това е особен вид насилие и неприемане, независимо в името на каква

кауза се прави. Когато си в мир със себе си, светът не ти пречи.

Всъщност, той не се нуждае от спасяване. Той няма нужди. Сам се

уравновесява. Това от което имаш нужда ти, е да обичаш, а не да

всяваш ред. Достатъчен е редът, с който хармонизираш собствения

си живот – уникалният ред, който е присъщ само на теб – да го

реализираш за себе си. Духовността е в сърцето, в разбирането,

във верността към природата си. Всеки я носи. Необходимо е само

да й обърне внимание. Тя не се бори. Нито се смята за по-важна.

 

Не бях мислила в линията на подчертаното, за същността на каузите, агитките. Разглеждайки нещата от тази гледна точка, се открива нова линия, но и въпроси. Не само подчертаното е важно в текста, разбира се. Ще се радвам на различни мнения. Какво би станало ако от една страна повече хора са балансирани и с добре развита връзка с вътрешния си център, а от друга страна действителността се променя постоянно от онези, които търсят решенията си извън собствената си същност? 

 

[mvm]

 

. Какво би станало ако от една страна повече хора са балансирани и с добре развита връзка с вътрешния си център, а от друга страна действителността се променя постоянно от онези, които търсят решенията си извън собствената си същност? 

 

Какво става в един тибетски манастир, където всички монаси са духовно добре развити и имат връзка с вътрешния си център? НИЩО НЕ СТАВА

Монасите си живеят духовно и откъснато от света.

Според мене не трябва да се стига до крайности. Буда е казал - средния път !

Благодарение на хората, които търсят решения и извън себе си, светът се развива, 

иначе би заприличал на манастира, без движение

[Диана Илиева]

 

... Какво би станало ако от една страна повече хора са балансирани и с добре развита връзка с вътрешния си център, а от друга страна действителността се променя постоянно от онези, които търсят решенията си извън собствената си същност? 

 

А, не се притеснявайте, тези, които са балансирани и с добре развита връзка със своя Аз, те също променят действителността, ако ли и това да не е видно за другите. Дори първите много по-силно влияят, вторите само на външен план се вижда, че опитват да правят това, реално тяхното влияние е по-малко.

[Лиула]

Всъщност, никой няма нужда от спасение, както и от мартирология по пътя си.

Онзи вътрешен център, който алхимиците наричат lapis philosopпhorum е основа на всяка една личност - вътрешният баланс или индивидуацията, както би я нарекъл Юнг, щото той е един от малкото човеци, стигнали до идеята за изнамиране на вътрешния център.

 

Все едно той как ще бива наричан, той е единственият мост, по който един Аз може да мине, без да има инфлация или напротив, свръхраздуване на аз-а и свръхценни мисли за себе си.

 

Единствено оживяването на вътрешния свят посредством архетипа може да донесе необходимата цялостност, за която всеки копнее. За съжаление обаче, тя е отвъд назоваването, а е по-близко до символа, за който нехаем.

Познаването на себе си, е познаване на архетипното ни минало. Няма голяма разлика между древния човек, който иска да убие историчността, с ритуализирането й, и ние - които чрез механични обяснения, да развеначаем мита, деритуализирайки го.

 

Камъкът (онзи вътрешен център на битието) все дреме в някоя приказка, която, чрез езика на метафората и притчата, ни докосва и това никак не е случайно. Докосва архетипа, единственият начин личността да оцелее.

[Eлф]

 

 

. Какво би станало ако от една страна повече хора са балансирани и с добре развита връзка с вътрешния си център, а от друга страна действителността се променя постоянно от онези, които търсят решенията си извън собствената си същност? 

 

Какво става в един тибетски манастир, където всички монаси са духовно добре развити и имат връзка с вътрешния си център? НИЩО НЕ СТАВА

Монасите си живеят духовно и откъснато от света.

Според мене не трябва да се стига до крайности. Буда е казал - средния път !

Благодарение на хората, които търсят решения и извън себе си, светът се развива, 

иначе би заприличал на манастира, без движение

 

Здравей mvm! Докато четях поста ти мислех за един филм на който попаднах точно на Велика събота. Едва ли е случайно... Споделям го -

 

Филмът е на няколко части, това е само първата.

 

Права си! Нищо не се случва, но... има нищо и Нищо...

Редактирано Май 11, 2013 от Eлф

[Eлф]

... връзка с вътрешният център -

 

http://www.flixxy.com/the-incredible-power-of-concentration-miyoko-shida.htm#.UY5sRFLTODU

Редактирано Май 11, 2013 от Eлф

[mvm]

Елф,

видеото, което си дала е за тренировки по кунг фу

С какво тези тренировки биха променили действителността в света извън манастира?

 

пп. не съм гледала филма и не разбрах от кой филм е, не са ми познати кадрите

Ако във филма е заложена някаква по-дълбока идея по темата, освен бойното изкуство, 

сподели я, 

[B__]

 

.....

 

Не бях мислила в линията на подчертаното, за същността на каузите, агитките. Разглеждайки нещата от тази гледна точка, се открива нова линия, но и въпроси. Не само подчертаното е важно в текста, разбира се. Ще се радвам на различни мнения. Какво би станало ако от една страна повече хора са балансирани и с добре развита връзка с вътрешния си център, а от друга страна действителността се променя постоянно от онези, които търсят решенията си извън собствената си същност? 

 

 

Планетата има ли нужда хората да я спасяват?! Ех, тези велики хора 

 

Висшият разум....или по-скоро еволюционната програма (защото си е именно програма) са създали, както и човека, така и Майа - светът на заблудите и илюзиите. 

 

Ако се опитваме глобално да променим света спрямо желанията на егото си (защото това са си желания на егото), то пречим на еволюцията. Всички тези болести, социално неравенство, войни и т.н. са нужни.....дори за това, което някои наричат преминаване от пета към шеста раса. 

 

Пета раса няма да премине към шеста чрез духовно развитие нито чрез "вдигане на вибрациите". Сегашната епоха на духовно развитие доминирана от ню ейдж заблудите няма за цел да просветли хората. Пета раса просто ще измре, но ще е достатъчно подготвила нещата, така че да се появи шеста раса. А шеста раса ще се появи чрез мутация, не чрез духовно развитие. Това ще бъде просто нов човешки вид с нов геном, нов начин на общуване, нов начин на размножаване,

 

Един на двеста човека има възможност да се докосне до Вътрешната си Същност. От тези хора само някои ще достигнат до осъзнаване/събуждане......само да спомена, че ясновиждането не е осъзнаване, нито събуждане. Има толкова ясновидци, които тънат в илюзиите на ума си.....Нито пък духовното развитие гарантира събуждане.....На Висшият Разум не са му необходими много събудени обратно на тази пък заблуда. 

Редактирано Май 12, 2013 от Божидар Цендов-БожидарЗим

[Диляна Колева]

Този откъс, който цитирах в първия си пост е чудесно пресъздаден в една притча от книга на Екхарт Толе:

 

 

Така ли?

Дзен-учителят Хакуин живеел в един град в Япония. Бил високо почитан и много хора търсели от него духовно напътствие. Случило се дъщерята на съседите, тийнейджърка, да забременее. Когато родителите й, разгневени я обсипвали с обиди и я запитали кой е бащата, тя им казала, че е Хакуин. Побеснелите родители хукнали към къщата на Хакуин и с викове и хули му казали, че дъщеря им признала, че той е бащата на бебето. Единственото, което Хакуин рекъл, било: „Така ли?"

Новината за скандала бързо се разпространила из града, че и извън него. Хакуин изгубил репутацията си. Това не го притеснявало. Вече никой не го търсел за съвет. Той не се тревожел Когато детето се родило, родителите на момичето го отнесли при Хакуин. „Ти си бащата, гледай си бебето". Учителят се грижел за бебето с любов. Година по-късно момичето, изпълнено с угризения на съвестта, признало пред родителите си, че бащата бил един младеж, който работел в месарницата. Смутени, те отишли при Хакуин да се извинят и да молят прошка „Наистина съжаляваме. Дойдохме да вземем бебето. Дъщеря ни призна, че не ти си бащата". „Така ли?" - отвърнал Хакуин и им предал бебето.

Учителят отговарял на лъжата и истината, на лошите и добрите новини по един и същ начин: „Така ли?" Той приемал формата, която настоящият момент - лош или добър - имал, приемал я такава, каквато е, и по този начин не ставал участник в човешката драма. Не персонализирал събитията. Не бил ничия жертва. Бил в толкова пълно единение с това, което се случвало, че то вече нямало власт над него. Само ако се съпротивлявате на това, което се случва, ще зависите от произвола на случващото се и светът ще определя щастието и нещастието ви.

Хакуин се грижел за бебето с любов. Лошото се обърнало в добро чрез силата на несъпротивата. Давайки на настоящето това, което то изисква, Хакуин върнал бебето, когато дошло време да му го поискат.

Представете си за миг как егото би реагирало на различните етапи на описаното събитие.

 

 

Един от начините за работа с баланса е работата с недостатъците. Ако обърнем внимание на всичко онова, което силно ни дразни в някой или нещо, вече имаме отговор на въпроса - Къде сме излезли драстично от вътрешния си баланс и се отдалечаваме от вътрешния център. Постигането на състояние, в което нищо не ни дразни  е дълга и съзнателна работа - дразни ме, че някой иска да ме контролира, значи аз имам проблем с контрола, дразни ме флегматичната колежка, значи имам проблем с динамиката или с разбирането за нея и т.н. Докато някой работи със себе си, обаче, действителността се променя, също както в притчата. Добрата връзка със същността, дава стабилност на личния свят. Човекът става психически устойчив на външните промени, но драстичната промяна на външната среда, която може до такава степен да навлезе в личното пространство, неизбежно оказва своето въздействие. За затворените общества, които в изолация работят над себе си, сме чували, но аз лично не виждам как те допринасят за който и да е, дори и за себе си, за мен е под въпрос. 

Добре балансирания човек всъщност остава извън света, който може да го постигне в соца за мен е доста по - напреднал от този, на който му е нужна изолация. Това оставане "извън света" , обаче, кому е нужно? И ако на никого не е нужно, тогава защо е? Говоря за пълното постигане на връзка с вътрешния център, а не за постигането на задоволителен вътрешен баланс. Второто е изключително необходимо за всеки, за да съумее да съхрани психиката си.

[Eлф]

Там ми е грешката, че не чета първо всичко, а се хващам за първото нещо което ме впечатли. Отчитам си я . Някак си по мой странен и заобиколен начин си стигам до нещата и за това стават недоразумения в повечето случаи. По- долу коментарите са страхотни...

Виж  мнението на Диана тя най- точно е изразила това което исках да кажа "... тези, които са балансирани и с добре развита връзка със своя Аз, те също променят действителността, ако ли и това да не е видно за другите. Дори първите много по-силно влияят, вторите само на външен план се вижда, че опитват да правят това, реално тяхното влияние е по-малко."

Спирам до тук, за да не стават повече обърквания. Поздрави!

[Донка]

Всъщност търсенето и пребиваването във вътрешния център съвсем не означава, че човекът се откъсва от света. Просто се получава естественото взаимоотношение между нас и света - каквото е на клетката с големия организъм, на атома с молекулата, на планетата със звездата, на звездната система с галактичната - принципът е универсален

[Диана Илиева]

... Докато някой работи със себе си, обаче, действителността се променя, също както в притчата. Добрата връзка със същността, дава стабилност на личния свят. Човекът става психически устойчив на външните промени, но драстичната промяна на външната среда, която може до такава степен да навлезе в личното пространство, неизбежно оказва своето въздействие. За затворените общества, които в изолация работят над себе си, сме чували, но аз лично не виждам как те допринасят за който и да е, дори и за себе си, за мен е под въпрос. 

Добре балансирания човек всъщност остава извън света, който може да го постигне в соца за мен е доста по - напреднал от този, на който му е нужна изолация. Това оставане "извън света" , обаче, кому е нужно? И ако на никого не е нужно, тогава защо е? Говоря за пълното постигане на връзка с вътрешния център, а не за постигането на задоволителен вътрешен баланс. Второто е изключително необходимо за всеки, за да съумее да съхрани психиката си.

Няма значение, че действителността се променя; това се вижда и от притчата, която си цитирала. И Хакуин не е извън света, не се е затворил в някой манастир, не е избягал някъде далеч в пещера примерно ... той Е в света и същевременно е извън него, с което именно твърде много влияе на света. Неговите действия са довели до израсването и осъзнаването (заговаря съвестта) на девойката, на семейството й, неговите действия са дали на новороденото така необходимата на бебетата любов и т.н.

Затворените общества също действат по свой си начин (ясно е, че във Вселената не всичко е материално); вкл. това е един пример за другите, вкл. това е убежището на тези, за които е трудно постигането на баланс, докато са съвсем в света... И тъй като като се каже затворено общество, надделяват негативните ни асоциации за такова, то нека спомена - есеите също са били затворено общество.

Мисля, че отговорих на въпроса ти, но за да е съвсем ясно, ще повторя - това оставане "извън света" ни позволява да действаме добре/положително не само на себе си, но и на същия този свят; защото докато сме В света, ние сме твърде заслепени, неразумни, действаме хаотично и т.н. и т.н.

[B__]

Няма какво да променяме нас като цел, няма какво да променяме света като цел.

Не може да постигнеш духовно развитие, ако се стремиш към духовно развитие.

Човек няма какво да развива, няма какво да променя в себе си. Просто трябва да бъде.

А ще бъде като обича себе си. Такъв, какъвто е. 

Когато обичаш себе си, събуждането е наградата.

Човек не трябва да се стреми да бъде обичан, та той самият, неговата същност е Любов. 

[Eлф]

Е, как сега да не пусна тази толкова важна мантра и то точно в тази тема, въпреки, че се отказах ...

 

 

Мантра за обидените - ОШО

Аз съм толкова важен пуяк, че не мога да позволя на някой да постъпва според същноста си ако на мен това не ми харесва.
Аз съм толкова важен пуяк, че ако някой каже или направи нещо не по начина по който очаквам – ще го накажа като му се обидя.
О, нека да види колко е важна моята обида, нека си я получи като наказание за „постъпката си”. В края на краищата аз съм много, много важен пуяк!

Аз не ценя живота си. Аз до такава степен не ценя живота си, че не ми е жал да губя безценното ми време за обиди. Аз ще се откажа от минута радост, от минута щастие, от минута палавост и ще отстъпя тази минута на моята обида. И ми е все едно, че тези чести минути преминават в часове, часовете – в дни, дните – в седмици, седмиците – в месеци, а месеците – в години. Не ми е жал да прекарам години от живота си обиден защото аз не ценя живота си.

Аз не мога да се видя отстрани. Аз до такава степен не мога да се видя отстрани, че никога не виждам намръщените си вежди, нацупените устни и тъжния си вид. Аз никога няма да видя, колко съм смешен в това състояние и никога няма да се посмея над неговата нелепост.
Никога.
В края на краищата, аз не мога да се видя отстрани.
Аз съм много раним. Аз съм до такава степен раним, че съм принуден да пазя територията си и да отговарям с обида на всеки, който я закачи. Аз ще си закача на челото табелка с надпис: „Внимание, зло куче” и нека само да опита някой да не я забележи!
Аз ще

зазидам ранимостта си с високи стени и не ми пука, че през тях не се вижда какво става навън – какво пък, нали ранимостта ми ще е в безопасност. В края на краищата, ранимостта ми е много скъпа.


Аз съм много зависим от другите.Толкова съм зависим, че няма да пропусна нито един техен поглед, нито една дума, нито един жест. Аз ще следя постоянно другите, ще оценявам всяка тяхна проява по отношение на мен и ако реша, че грешат, ще им покажа, колко са неправи! В края на краищата онези, които са около мен и до мен са длъжни да подчертават достойнствата ми, длъжни са да отразяват величието ми и не дай си боже да постъпят по друг начин. Аз ще се обидя, за да скрия колко силно съм зависим от тях – от другите.

Аз съм чужд роб. Аз съм роб на думите и постъпките на другите хора. От тях, моите стопани, зависи настроението ми, моите чувства, моето усещане за себе си. Не аз – те са отговорни за това.
Не аз – те са виновни за това, което става с мен.
Не аз –те трябва да предприемат нещо, за да ми стане по-добре.
Да, трудно ми е да бъда марионетка, но в крайна сметка, аз съм чужд роб.

Аз правя от мухата слон. Аз ще взема тази полумъртва муха от чуждия брътвеж и ще отреагирам с обида. Аз няма да напиша в дневника си колко е прекрасен този свят, аз ще опиша колко подло постъпиха с мен.
Аз няма да кажа на приятелите си, колко ги обичам, а половин вечер ще посветя на това да мисля колко силно са ме обидили.
Ще ми се наложи да влея в мухата толкова мои сили, че тя да стане слон. Защото от мухата можеш лесно да се отървеш или дори да не я забележиш, а от слона - не. Затова аз надувам мухата до размерите на слон.

Аз съм беден духом. До такава степен съм беден, че не мога да намеря в себе си и капка великодушие – за да простя, капка самоирония – за да се посмея, капка щедрост – за да не акцентирам вниманието си, капка мъдрост- за да не се докача, капка любов – за да приема.
Аз просто нямам тези капки, защото съм много ограничен и беден.

Аз съм много нещастен.Аз съм толкова нещастен, че думите и постъпките на другите хора, постоянно засягат моето нещастие. В края на краищата, аз съм много важен пуяк ,затова не ценя живота си, не се виждам отстрани и обичам да надувам от мухите слонове, аз съм много раним, зависим от мненията на другите и беден по същество. Не ми се обиждайте, а по-добре ме съжалете.

Изт-

 

 

[АлександърТ.А.]

 

Казват, че когато човек изгуби връзка с вътрешния си център, със своята същност, започва несъзнателно да търси опора извън себе си. Какво всъщност означава това? Срещнах много добре формулирана теза.

 

 

Докато често хората, които най-много се стремят да бъдат духовни

и да правят нещо, се стремят именно защото по някакъв начин са

загубили връзката с това нещо в себе си, откъдето извира голямата

любов и са в отчаяна нужда да бъдат духовни и да променят целия свят,

само и само да намерят мир. Обаче мирът е във всеки един от нас. Не

е нужно друг да ни го създаде. Само егото може да поиска това. Не е

нужно да изискваме постоянно от другите – това е работа на ума,

не на сърцето. Достатъчно е да подхождаме с любов. Умът ни вижда

в другите само това, което е в неравновесие със самия него. Така

се появяват групи “активисти”, които ревностно защитават разни

неща – планетата, съзнанието, справедливостта и прочие добри

каузи. Обаче това, което се получава на практика е, че едни групи хора

отричат други и обратното, едни се борят срещу други и обратното.

Това е особен вид насилие и неприемане, независимо в името на каква

кауза се прави. Когато си в мир със себе си, светът не ти пречи.

Всъщност, той не се нуждае от спасяване. Той няма нужди. Сам се

уравновесява. Това от което имаш нужда ти, е да обичаш, а не да

всяваш ред. Достатъчен е редът, с който хармонизираш собствения

си живот – уникалният ред, който е присъщ само на теб – да го

реализираш за себе си. Духовността е в сърцето, в разбирането,

във верността към природата си. Всеки я носи. Необходимо е само

да й обърне внимание. Тя не се бори. Нито се смята за по-важна.

 

Не бях мислила в линията на подчертаното, за същността на каузите, агитките. Разглеждайки нещата от тази гледна точка, се открива нова линия, но и въпроси. Не само подчертаното е важно в текста, разбира се. Ще се радвам на различни мнения. Какво би станало ако от една страна повече хора са балансирани и с добре развита връзка с вътрешния си център, а от друга страна действителността се променя постоянно от онези, които търсят решенията си извън собствената си същност? 

 

чудесно казано  .......нашата активност е право пропорционална , на разтоянието до вътрешния център . Когато си центиран , си в любовта .Тогава  обичаш ,себе си и всичко друго .Когато си центриран всички е любов .Външен човек ще вижда как те хапе кобра . А ти ще благодариш на Създателя , за  целувката му  и тялото ти  получава сила ... Да отровата става храна . Всичко е храна и всичко , е всичко , защото е любов и друго няма ....

     да , не съм правил този опит . Само реда на мислите  е този .

за каузите и агитките ---------Те са средство за развитие на разум или незнам какво  друго . Или просто ,, Аз" , се учи да бъде заедно с другите . Да усети общата сила , да бъде част от общата вълна .

Редактирано Април 22, 2015 от АлександърТ.А.