spring_blossom Добавено Април 30, 2013 Доклад Share Добавено Април 30, 2013 Здравейте, Преди година загубих баща си. Загубата беше внезапна и шокираща, всички я преживяхме много тежко и все още се възстановяваме. Проблемът е в мен и майка ми. Никога не сме били особено близки, защото имаме различни възприятия за света, за толерантността, за разбирането, силата на духа и пр. Винаги е била грижовна и мила, но по един особено органичаващ начин - от един момент нататък стана като студен душ, като рязка спирачка по пътя ми като възрастен човек. Проблемите са колкото дребни, толкова постоянни и натрапчиви. Нещо наглед дребно - не живеем заедно, а аз имам котка вкъщи. Благодарение на животинката, успявам да се отдалеча от мрачните мисли и тъгата (нямам деца засега). За нея котката е трън в очите. Аз съм в постоянен стрес, когато тя е при мен, защото не знам в кой момент ще „изригне” и ще започне да ме обвинява, че вместо деца, гледам котка, имало косми навсякъде и пр. Това, което ме ядосва, е че изобщо не й хрумва, че може да имам проблем със зачеването, например. Сега съм на прага на поредния опит инвитро, а дори не мога да споделя с нея. Опитвах разговори пред време – не се получи. Тя си е в неин свят. Как така имам проблеми, какво съм направила, за „да си ги причиня”?! От сорта... След баща ми тя изцяло си пренесе очакванията върху мен – брат ми е по-самостоятелен, има си семейство и е по-далеч. Но и с него имаха същите дразнения. За мен животът рязко се преобърна след загубата на баща ми – вече съм натоварена с отговорности – за имот, кола, всевъзможни разходи и пр., за които преди дори не съм се замисляла. Темата може да е дълга. Но това, което искам да кажа – най-големият ми проблем – аз започвам да мисля, че майка ми е егоист. Проявям разбиране и търпение към нея, заради травмата от загубата на най-близкия й човек, опитвам се да се грижа за нея, да я подрепям по всякакъв начин, който е във възможностите ми, все пак... Но не виждам разбиране и ...съпричастност към моите тревоги. Тя винаги е била деликатен и чувствителен човек. Имам усещането, обаче, че тези й качества се загубиха някъде с възрастта. Новите отговорности буквално ме смазват – разкъсвам се, не само физически, между работа, моите собствени цели и проблеми, и грижата за нея. Не съм имала такива разногласия с баща ми. С него се разбирахме и без думи. Идеята, че майка ми е егоистична и манипулативна (не само към мен, а преди вереме и към баща ми – все нещо я болеше, все трябваше той да се чувства виновен, че по някакъв начин я е засегнал, не е зачел чувствата й, не я е „защитил” пред други хора и т.н.), ме разкъсва отвътре. Почти през седмица изпадам в тежки мигренозни кризи, които ме довеждат до безпомощно състояние. Плача от яд и от гняв, че не мога да се справя със ситуацията. Взех решение да се опитвам да си „открадвам” по малко време за себе си, за да се съхраня. Но изпитвам угризения, защото не съм до нея в този труден период. Не искам да съдя никого, никой не е идеален. Но нервите ми вече не издържат. Страхувам се, че съм пред сериозен срив. Не мога да си върша работата като хората, движа се по тънък лед, съобразявам се с прекалено различни фактори и не знам как да продължа... Ще съм благодарна за всеки съвет, стига да не е разговор – защото разговорите не помагат. Правя опити едва ли не от тинейджър. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Barba Добавено Април 30, 2013 Доклад Share Добавено Април 30, 2013 Здравей , Бях на 21 г., когато загубих майка ми, преди 14г. Майка ми за мен беше и е моята сродна душа. Разбирам добре болката ти, за което съжалявам. С баща ми допреди мама да си замине сме били винаги в контра отношения - той заповядва, а аз се противопоставям - никога не сме разговаряли, дори не сме се познавали. Още когато мама си замина, татко направо се срина - забрави за нас, че ние сме децата, а той родителят (аз имам и брат, по-голям) и виждаше само своята болка. Обвинявах го и аз вътрешно, че аз съм все още неговото дете и аз имам нужда от разбиране и т.н. Наложи ми се да порасна бързо и да му бъда опора. Опитвам се да обесня цялата ситуация, защото мисля, че тя е близка до твоята и разбирам как се чувстваш в момента. Живеем с татко в отделни градове, но през годините без мама много често сме били заедно. Загубата на скъп човек е урок за всеки от семейството, ние всички се променихме, станахме по-дорби едни към други, но всичко с времето...Този период на обивинения и самообвинения е напълно нормален и ще отмине. Той се дължи на силния шок и болката от загубата... После при нас постепенно дойде период на сближаване и опознаване - никога не бях познавала баща си и тепърва започвах да го опознавам и разбирам. Всеки мисли, че неговата болка е най-голяма и иска да бъде разбран. Истината е, че идва момент, в който децата, които досега са получавали разбиране и подкрепа от родителите си сега трябва да я отдадат на тях. Знам колко ти е трудно, но на майка ти също и е много трудно. Тя знае, че ти ще поемеш по своя път (ще имаш сем. и т.н.), а тя ще остане сама. Страшно е да си сам - аз бях доста години и зная... Моят съвет е подкрепи я, не искай от нея разбиране - сега ти си по-силната, дошло е време ти да даваш и да разбираш. Ще видиш, че с времето ще я опознаеш и ще разбереш, че не ти е толкова чужда и ще ти стане много близка - бъди силна и бъди до нея, не искай нищо в замяна - не търси разбиране, защото в момента тя не може да ти го даде.В момента, тя е много изплашена и много я боли. Постави се на нейно място - ти казваш, сега ми се налага да правя неща, които въобще преди не съм се замисляла (сметки и т.н), а сега от майка ти се изисква да е глава на семейството, да замени и баща ти - това е огромен товар...Разбери я, прости и, не я обвинявай, сега тя не е способна да дава, дай и ти любов и разбиране и ще видиш, че с времето ще ги получиш обратно. Не се обвинявай за нищо - това е загуба на сили и енергия - потърси любовта у себе си и я наосчи към майка ти, към любимия човек. Любовта ще те спаси, защото, когато ние концентрираме нашите грижи, любов и внимание към другите, забравяме за себе си и не остава време за нашите грижи. Така по-лесно ще преодолееш мисля загубата. Не се обвинявай. Аз много години се обвинявах, че може би можех още нещо да направя, да предотвратя загубата, но истината е, че това, което е станало е било отредено така - ти нямаш власт над това... Сега до колкото разбирам имаш човек до себе си - потърси разбиране от него - това, което имаш е много. ТРудно е много, разбирам, но тук сме на тази земя, за да си научим уроците и знай, че татко ти е продължил по своя път - душата му продължава да се учи, не тъгувай много за него - той ще е добре. Аз много тъгувах за мама, ужасни сънища и т.н, но сега знам, че тя е поела по своя път, а аз имам своя. Желая ти много светлина, топлина и обич в твоя път.! д-р Тодор Първанов 1 Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Eлф Добавено Април 30, 2013 Доклад Share Добавено Април 30, 2013 Тъкмо четях нещо във фейсбук когато попаднах на тази тема. Споделям, може и да е от полза. Успех! Според тибетската Бьон традиция: Труден човек е някой, който стоварва емоционалната си енергия върху Вас; кара Ви да се чувствате потиснати, застрашени и беззащитни. Труден човек е някой, който Ви преследва или препречва пътя Ви в живота. Труден човек е някой, който се опитва да ви причини емоционална или физическа вреда, или да засегне репутацията Ви. Труден човек е някой, който се опитва да отнеме Вашата собственост, богатство или творчески заслути. (Според мен, определението има доста общо с това, което съм чела за с енергийния вампиризъм и смятам, че упражнението може да се прилага и в този случай. Все пак, това е личното ми мнение ) Понякога е лесно да се справите с такива хора, но съществува златно правило, че при никакви обстоятелства не бива да им желаете злото. Това, което трябва да им пожелаете е да постигнат себепознание. Можете да насочите мисловната енергия на себепознанието към тях, по такъв начин, че злобата им към вас да изчезне. ***** ПО 2 ПЪТИ НА ДЕН - СУТРИН И ВЕЧЕР, ПРАВЕТЕ СЛЕДНОТО УПРАЖНЕНИЕ: Седнете спокойно, съсредоточете се върху конкретния човек и си представете образа му. След това насочете към него следната мисъл, изричайки я НА ГЛАС ТРИ ИЛИ ДЕВЕТ ПЪТИ: "Нека всички благословения да дойдат върху теб! Нека себепознанието те озари! Искам обратно силата, която си ми отнел, мое право е да я получа! Нека любовта и добрият късмет те споходят сега! Докато изричам тези думи, ти вече не си проблем за мен! Твоята тежка енергия се разсейва и се превръща в мъдрост! Ти гледаш на мен с уважение!" Накрая ПЛЕСНЕТЕ С РЪЦЕ ТРИ ПЪТИ МНОГО СИЛНО, за да запечатате заявлението си. ***** Това упражнение действа много ефективно. Представяйте си го като духовно сритване, което не оставя белези, не причинява болка и Ви дава състрадателен поглед върху ситуацията и въпросния труден човек или хора. изт. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диляна Колева Добавено Май 1, 2013 Доклад Share Добавено Май 1, 2013 (edited) Идеята, че майка ми е егоистична и манипулативна (не само към мен, а преди вереме и към баща ми – все нещо я болеше, все трябваше той да се чувства виновен, че по някакъв начин я е засегнал, не е зачел чувствата й, не я е „защитил” пред други хора и т.н.), ме разкъсва отвътре. Почти през седмица изпадам в тежки мигренозни кризи, които ме довеждат до безпомощно състояние. Плача от яд и от гняв, че не мога да се справя със ситуацията. Взех решение да се опитвам да си „открадвам” по малко време за себе си, за да се съхраня. Но изпитвам угризения, защото не съм до нея в този труден период. Не искам да съдя никого, никой не е идеален. Но нервите ми вече не издържат. Страхувам се, че съм пред сериозен срив. Не мога да си върша работата като хората, движа се по тънък лед, съобразявам се с прекалено различни фактори и не знам как да продължа... Ще съм благодарна за всеки съвет, стига да не е разговор – защото разговорите не помагат. Правя опити едва ли не от тинейджър. Здравей, ще започна малко по - отдалече, за да се опитам да ти придам някаква цялост на картината, въпреки, че с един пост това е невъзможно. Копирала съм само тези твои думи, защото останах с впечатление, че твоят основен проблем е отношението с майка ти и твоето безсилие. Като не засягам ефектите на траурната реакция и свързаните с нея вероятни промени в поведението. Най - добре е угризенията и вините да ги изпратиш, те нямат място нито в дадената ситуация, нито в живота като цяло. Ние сме жени, дълбоко в природата ни са заложени две основни направления, които се развиват в течение на живота - жената и майката. Много често, след като създадем семейство и деца, жената в нас заспива. Ние се идентифицираме като майки, съпруги и домакини. Отдаваме цялата си енергия, сила, любов в това да доставяме удоволствие на близките си. Потъваме в едно голямо себеотдаване. За децата ни, това е нормално, те го приемат като даденост и заживяват с убеждението, че майката трябва да е винаги на разположение и винаги готова да изкара и последната хапка от устата си, за да им го даде. И това се превръща в едно неписано изискване, правило и ред на което всички вярват. Това може да продължи кратко, няколко години след раждането, докато децата поотраснат, но може да продължи и цял живот. Нямаше да има проблем, ако жената в нас беше изчезнала, но тъй като тя няма как да изчезне в някакъв момент настъпва вътрешния конфликт - от една страна задължението за оцеляването и семейния уют, който се поддържа от майката, от друга страна самостоятелността, визията, сексапила, който се поддържа от жената. Тук идва ролята на съпруга, ако той (както често се случва) си е намерил в лицето на съпругата , майка си, ще поддържа майчинското поведение и няма да обслужва нуждите на жената - основни принципи ще са обслужването на семейството, реда у дома, грижата за децата. Само че жената в нас има нужда от предизвикателство, от обгрижване, от това да усети мъжка сила до себе си. Когато се случи това разминаване в давенето и получаването имаме една недоволна съпруга, една жена, която иска нещо, но не знае какво точно и липсва. И тогава в привидно идеалното семейство имаме една жена с проблем. Търсейки начин да задоволи нуждите на жената в себе си, тя често го насочва към децата (начините за толкова различни и индивидуални, че няма как да бъдат описани с едно изречение). Но точно когато това се случи, децата изведнъж виждат егоизма в майка си, а това е просто онази жена, която тя някога е приспала, за да бъде майка. Колкото и да е нестабилна ролята на съпруга понякога, тя все пак е някакъв баланс, той може да приеме и недоволството, и капризите, и мрънкането, които с право ще са насочени към него. Когато обаче той изчезне изведнъж се случва нещо съвсем ново - от една страна майката вече е ненужна, децата са големи, от друга страна жената няма пред кого да се прояви. Настъпва период на дълбока скръб, изгубване, липса на посока. И тук идва ролята на вече порасналите деца, които с разбиране е добре да видят не майката , а онази изгубена, самотна жена, която се опитва да открие липсващото звено. Казвам с разбиране, но това не означава да се опитват да заемат ролята на бащата, няма да се получи нищо, само ще нагнети и обърка още повече положението. Понякога едно отдръпване е много добър вариант, за да може майката да остане сама със себе си и да се преоткрие, а децата да заемат своите истински роли. Редактирано Май 1, 2013 от didi_ts mimeto60 и Хармония 2 Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
B__ Добавено Май 1, 2013 Доклад Share Добавено Май 1, 2013 Между вас се получава нещо като майка ти да казва "Ти си малко дете, не си възрастен, затова ще правиш, каквото ти кажа", а ти да протестираш "аз съм вече възрастна не съм малко дете". Говориш за приемане на гледната ти отчка от нейна страна. Може може да е и разковничето, в приемането на гледната точка. Да приемеш нейната гледна точка. Да я приемеш като съществуваща реалност. Да приемеш гледната й точка, че си още дете и тя имала право да ти казва какво да правиш. Чак, когато приемеш, че тя може да има такава гледна точка, тогава можеш да станеш независима от гледната й точка Гледната точка е като дупето - всеки си я има. Как изглежда това? Тя ти казва "Ти си още дете!", ти й отговаряш "Да, и?". Тя ти казва "Трябва да имаш деца", ти й отговаряш "Да, и?". Това приемане-въпрос "Да, и?" ще приеме нейната гледна точка, но ще покаже и че това е просто гледна точка. А гледни точки много. Можеш да се съобразяваш единствено със своята собствена. С ничия друга. Равновесие межди даването и получаването има само между семейните партньори, не между родители и деца. Децата винаги ще вземат много повече, отколкото дават. Майката не може да иска от децата си да заменят бащата в даването. Да не забравяме и че в някои случаи, колкото и да се дава не е достатъчно - другата страна просто не се е научила да взема и да се обича. mimeto60 1 Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
spring_blossom Добавено Май 5, 2013 Автор Доклад Share Добавено Май 5, 2013 Благодаря за отговорите на всички Опитвам се да приема нейната гледна точка, да се поставя на мястото й, да й дам време и пр. Имам усещането, че това положение продължава неоправдано дълго. Ще трябва да се примиря, че майка ми е такава, каквато е и ...до там. ПС. За да не ме разбере някой погрешно - обичам майка си и я подкрепям доколкото е по силите ми. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диляна Колева Добавено Май 7, 2013 Доклад Share Добавено Май 7, 2013 (edited) Здравей отново , Състоянието примирение не е от най - добрите варианти за освобождаване от стреса, който си натрупала. Примирението е една бих казала болезнена форма на умението да бъдеш учтив и любезен - от където идват и тежките мигрени. Примирението е различно от приемането. При първото липсва едно важно умение за справяне с тежките житейски ситуации - умението да прощаваме. Приемането е свързано с прошката. Прощаването е освобождаването от негативността към себе си или към другите. Звучи като проста работа, но никак не е лесно. Преди всичко, човек трябва да е готов да прости. Важно уточнение е, че опрощаването не означава да се неглижира дадено поведение или да се забрави. Прошката не рационализира и не обяснява. Може да се прости на човека, приемайки, че действа по определен начин от невежество , от болка или просто е сгрешил. Прощаването не отрича болката и гнева към човека за когото е предназначено, те трябва да се познаят и почустват, едва тогава може да се прости и приеме наистина дадено поведение или случка. Много често изживяването на болката поражда съпротива на прошката. Когато прощаваме се отърсваме от от историята, но и от всички извинения за нашето страдание. Вече няма кого да обвиняваме, няма причина за болката. А винаги е по - лесно някой друг да е виновен за нашето душевно състояние, това ни възпрепядства да поемем отговорност за себе си. Това ни пречи да продължим напред. Като стискаме болката , ние оставаме свързани с другия човек, мисълта за който управлява настроенията и емоциите ни. По този начин болката от миналото постоянно се пресъздава. За наше добро е да превъзмогнем обидата, гнева, обвиненията - вкопчването в тях ни обрича на ролята на жертва. Преодоляването на мъката по изгубен близък, любим човек има няколко фази, една от тях е на гнева. В тази фаза, често подсъзнателно тъгуващия обвинява някого или нещо за загубата на любимия си човек и насочва тъгата, гнева, неудовлетвореността си към близки хора съвсем неоснователно. Възможно е при вас това да е взаимно. Една година от загубата е малък период за преминаването през всички фази по преодоляването на скръбта. Дай си още време, но го дай на себе си. Време да потъгуваш, да приемеш, да простиш и да продължиш напред с нови емоции, които са далеч от негативизма. Редактирано Май 7, 2013 от didi_ts Хармония 1 Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
spring_blossom Добавено Май 11, 2013 Автор Доклад Share Добавено Май 11, 2013 Диди, благодаря ти за отговора. Извинявам се, че късно пиша. "Важно уточнение е, че опрощаването не означава да се неглижира дадено поведение или да се забрави" - точно това е, което ми пречи. За мен подобно поведение не е оправдателно, още повече - свидетел съм колко много вреда нанесе на друг човек в миналото. Знам, че всички минаваме през определени фази, израстваме, правим грешки, учим се от тях и т.н. Но този урок продължава прекалено дълго за всички ни... Още веднъж благодаря за разбирането! Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диляна Колева Добавено Май 13, 2013 Доклад Share Добавено Май 13, 2013 Малко хора могат да излизат от собствената си орбита, за да разбират мотивите на друг. Един непрощаващ човек, както и един нараняващ човек – и двамата имат предимно проблем със себе си, не с другия. На непрощаващия му е трудно да разбере и приеме, защото се страхува да не бъде наранен отново. А нараняващия, наранявайки другия, всъщност крещи за помощ, но егото му не му позволява да го изрази по друг начин, често дори не го осъзнава. Но да простиш не означава да допуснеш отново да се случи това, което не приемаш, а да приемеш, че това, което се е случило е факт, благодарение на който можеш да се научиш да приемаш, уповавайки се на вътрешната си сила и отстоявайки вътрешните си ценности (ако си ги открил). Да приемеш, защото вярваш, че всичко е такова, каквото трябва да бъде, че ти си част от цялата тази игра и имаш своя дан в нея. Само когато си намерил и следваш вътрешните си ценности, няма да засядаш в ситуацията, а ще можеш да продължиш да вървиш по пътя си и да се себереализираш в радост и удивление от света. Иначе психически зацикляш на едно място, на един момент от живота си. Ето затова е необходимо човек да си е изградил ценности/принципи – примерно: Избирам за себе си принципа да се разгръщам и да не позволявам на нищо да ме спира да вървя напред или пък: Да се чувствам споделен и да упражнявам толерантност. Няма ли принципи, се налага да не прощава, за да се предпази да не рухне или да не се изгуби. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
spring_blossom Добавено Май 13, 2013 Автор Доклад Share Добавено Май 13, 2013 Всичко това го разбирам много добре. Но не ми се струва справедливо невинни хора да страдат заради слабохарактерността на друг (колкото и добри качества иначе да има този друг). Всички си учим урока, а той кога ще си го научи? Не искам да звуча като съдник. Но ситуацията се развива пред очите в продължение на години. Не осъзнавах колко е сериозно положението, допреди една година. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
peperuda Добавено Юни 1, 2013 Доклад Share Добавено Юни 1, 2013 Здравейте, и аз съм в споменатата "статистика" (майка и дъщеря, емоционално отчуждени). Баща ми почина преди почти три години, майка ми се чувства самотна и ненужна. Аз изпитвам негативни емоции и не мога да намеря път към нея. В това отношение прошката и за мен е единствената възможност. Рових из интернет по въпроса, но това, което прочетох ми се стори абстрактно и неприложимо за мен. Диди, има ли нещо по-конкретно за прошката имайки предвид, че срещу теб стои човек, който не обича себе си? Мерси! Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
д-р Тодор Първанов Добавено Юни 2, 2013 Доклад Share Добавено Юни 2, 2013 (edited) Ако, срещу теб има човек, който не обича себе си и ти не му прощаваш, то това означава, че .......ти не също не обичаш себе си. Заобичай се малко повече и тогава ще може да му простиш без да се питаш, как как да го направиш. Ето малко по темата от Уейн Дайер-Никога не съм си представял, че имам нужда от промяна. Нямах никакъв план да променя себе си или да си поставя за цел да променя нещо в живота си. Бях убеден, че животът ми тече така, както аз исках. Имах изключителен успех в работата си и, изглежда, нищо не ми липсваше. При все това претърпях основна трансформация, която прибави блясък върху всеки един от дните ми, какъвто дори не си представях преди няколко години. Роден съм през 1940 г. - най-малкото от три момчета, всичките под четиригодишна възраст. Баща ми, когото изобщо не си спомням, напуснал семейството ни, когато съм бил на две години. Според всички разкази той бил психично обременен човек, който избягвал честната работа, пиел много, малтретирал майка ми, имал неприятности с полицията и прекарал известно време в затвора. Майка ми работеше като продавачка в евтин магазин в източната част на Детройт и седмичната й надница от 17 долара едва покриваше разходите й за градския транспорт и наемането на жена да ни гледа. Тогава нямаше социални помощи за социално слаби деца. Прекарах голяма част от детските си години по сиропиталища, където майка ми ме посещаваше винаги когато имаше възможност. Всичко, което знаех за баща ми, беше онова, което чувах от другите и особено от двамата ми по-големи братя. Представях си го жесток, студен човек, който не е искал да има нищо общо с мен или с братята ми. Колкото повече слушах, толкова повече го мразех. Колкото повече мразех, толкова по-гневен ставах. Гневът ми се превърна в любопитство и непрестанно мечтаех да срещна баща ми и да си уредя сметките с него. Омразата, както и желанието да срещна този човек и да получа отговорите от първа ръка се превърнаха във фиксация. През 1949 г. майка ми се омъжи повторно и семейството ни отново се събра. Нито един от братята ми не споменаваше доброволно баща ни, а моите разпити бяха посрещани с поглед, който означаваше: „Той не струва пукната пара. Защо искаш да знаеш нещо повече за него?" Любопитството и бляновете ми обаче продължаваха. Често пъти се събуждах плувнал в пот и плачещ след особено ярък сън за него. Когато пораснах и станах мъж, решимостта ми да се срещна с този човек стана още по-жестока. Бях обхванат от натрапливата идея да го намеря. Неговото семейство го защитаваше, защото смятаха, че майка ми би го осъдила и биха го арестували за всичките години, когато не е плащал издръжка. Аз продължавах да задавам въпроси, да звъня по роднини, които дори не бях виждал, и да изминавам стотици километри до далечни градове, за да се срещам с бившите му жени и да открия що за човек е бил. Търсенията ми винаги завършваха с фрустрация. Или трябваше да свърша „на червено" от тези преследвания, или да се върна към личните си отговорности като войник в армията или студент в колежа, или осигуряващ прехраната на собственото си семейство. През 1970 г. ми се обади един братовчед, който никога не бях срещал преди това. Той ми каза, че според някакъв слух баща ми починал в Ню Орлеанс. Аз обаче не бях в състояние да проверя дали това е наистина така. По това време привършвах докторската си дисертация. Трябваше да се местя в Ню Йорк, за да започна работа като доцент в университета „Сейнт Джон", преживявах болезнен развод и бях „застопорен на място", що се отнася до писането на дисертацията. През следващите няколко години в съавторство написах няколко книги по консултативна психология и психотерапия. Знаех, че не искам да продължа да пиша за тясно професионална аудитория, но нищо друго не се задаваше на хоризонта. Бях истински загазил: лично (развода), физически (с наднормено тегло и никаква форма) и духовно (чист прагматик с никакви мисли за метафизиката). Сънищата ми за баща ми зачестиха. Будех се от яростни изблици, сънувайки как го пребивам, докато той ми се усмихва. Тогава дойде повратната точка в живота ми. През 1974 г. моя колежка в университета ми предложи да поема една работа на Юг. Тя беше координатор на федерално финансирана програма, занимаваща се с проучване на спазването от страна на колежите в Юга на законодателството за гражданските права от 60-те години. Тя искаше да посетя Щатския девически колеж в Калъмбъс, Мисисипи. Когато реших да отида, телефонирах в болницата на Ню Орлеанс, където според братовчеда е бил баща ми, и научих, че Мелвин Лил Дайър е починал преди 10 години от цироза на черния дроб и други усложнения и че тялото му е било изпратено в Билокси, Мисисипи. Калъмбъс, Мисисипи, е на около 200 мили от Билокси. Реших, че това е то - когато свърша с посещението в колежа, ще довърша пътуването си и ще направя всичко, независимо какво ми струва, за да завърша тази глава от живота си. Мечтаех да разреша по някакъв начин това неразрешено взаимоотношение. Любопитен бях дали баща ми е казал на администраторите в болницата, че има трима синове, и дали нашите имена стоят на смъртния акт. Исках да говоря с приятелите му в Билокси, за да видя дали изобщо някога ни е споменавал. Дали изобщо някога тайно се е опитвал да разбере как са бившата му жена и децата му? Дали го е интересувало? Дали е бил способен да обича, но го е крил от всеки? Най-много от всичко исках да знам как е можал да обърне гръб на семейството си за цял живот. Винаги търсех някаква благовидна причина, заради която може да си е тръгнал, но въпреки това гневът от поведението му през тези години още ме спохождаше. На 34 години бях контролиран от мъж, който беше мъртъв от почти цяло десетилетие. Наех съвсем нова кола в Калъмбъс, за да пътувам до Билокси. Наистина имам предвид абсолютно нова! Километражът сочеше 00000.8 мили. След като седнах зад волана, посегнах да си сложа предпазния колан, но открих, че дясната му част липсва. Излязох от колата, издърпах напред цялата седалка и там си лежеше коланът, прикрепен за пода на колата с безцветна лепенка, в Найлонова опаковка и ластик, стегнат върху нея. Когато отлепих лепенката и махнах найлона, открих напъхана в пликчето визитка. Тя гласеше: „Кендъллайт Ин[1]... Билокси, Мисисипи", и имаше цяла серия от стрелки, - водещи към хотела. Стори ми се странно, защото колата не беше използвана, преди аз да я наема, но пъхнах картичката в джоба на ризата си. Пристигнах в покрайнините на Билокси в 16,50 ч в петък и отбих на първата бензиностанция, която видях, за да се обадя на гробищата. В указателя бяха дадени телефоните на три гробища и след зает сигнал на първия и никакъв отговор на втория набрах третия номер, който съвсем не правеше впечатление в указателя. В отговор на моето запитване звучащ възрастно мъжки глас каза, че ще провери дали баща ми е погребан там. Нямаше го цели десет минути и точно се канех да се откажа и да изчакам понеделник сутринта, за да направя повече проучвания, той се върна с думите, които поставиха края на пътуване, продължило цял живот: „Да, каза той, баща ви е погребан тук", и ми даде датата на неговото погребение. Сърцето ми подскочи в този изпълнен със силни емоции момент. Попитах го дали мога веднага да посетя гроба. „Разбира се, само спуснете бариерата обратно на алеята, след като си тръгнете, и сте добре дошъл", каза той. Преди да мога да попитам за насока, той продължи: „Вашият баща е погребан точно до парцела на „Кендъллайт Ин". Просто попитайте някой на бензиностанцията как да стигнете дотам." Треперейки, бръкнах в джоба на ризата си и погледнах визитката със стрелките, нарисувани на нея. Бях на три пресечки от гробището. Когато най-накрая стоях пред плочата в тревата, гласяща Мелвин Лил Дайър, бях вцепенен. През следващите два часа и половина разговарях с баща си за първи път. Плачех на глас, без да се интересувам какво става около мен. Говорех високо, изисквайки от гроба отговори. Колкото повече минаваше времето, толкова повече започвах да изпитвам дълбоко чувство на облекчение и накрая утихнах. Целия ме беше обзело спокойствие. Бях почти сигурен, че баща ми е там с мен. Вече не говорех на надгробна плоча, а някак си в присъствието на нещо, което тогава, а и сега все още не мога да обясня. Когато възобнових едностранния си диалог, казах: „Чувствам се така, сякаш бях изпратен тук днес и ти имаш пръст в това. Не знам каква е твоята роля или дали въобще имаш такава, но съм сигурен, че е дошло времето да изоставя гнева и омразата, които толкова дълго носех болезнено в себе си. Искам да знаеш, че от този момент нататък всичко това си е отишло. Прощавам ти. Не знам какво те е мотивирало да преживееш живота си така, както си направил. Сигурен съм, че трябва да си изпитвал много окаяни моменти, знаейки, че имаш три деца, които никога няма да видиш. Каквото и да е ставало вътре в теб, искам да знаеш, че вече не мога да имам изпълнени с омраза мисли за теб. Когато си помисля за теб, то ще е със състрадание и любов. Пускам да си отиде цялото безредие, което бушуваше в мен. Със сърцето си знам, че просто си направил това, което си можел при условията ти на живот по това време. Макар че дори не си те спомням и въпреки че най-свидната ми мечта беше някой ден да те срещна и да изслушам и твоето обяснение, няма да позволя тези мисли отново да ме обземат и да ми попречат да чувствам любовта, която храня към теб." Стоейки пред този самотен надгробен камък в южната част на Мисисипи, казах думи, които никога не ще забравя, защото те посочваха как ще живея живота си от този момент нататък: „Изпращам ти любов... изпращам ти любов... Наистина, изпращам ти любов." В един чист, честен момент преживях чувството на опрощаване на мъжа, който ми беше баща, и на детето, което бях и което искаше да го познава и да го обича. Почувствах душевен мир и спокойствие, които бяха съвършено нови за мен. Макар че не го осъзнавах по онова време, този прост акт на прошка за мен беше началото на един нов живот. Бях на прага на етап от моя живот, който щеше да обхваща светове, за които дори не можех да мечтая в онези дни. Когато се върнах в Ню Йорк, чудесата започнаха да се появяват навсякъде. Написах с лекота „Вашите слаби места". Агентът пристигна в живота ми посредством серия от „странни" обстоятелства в абсолютно подходящия момент. Имах среща с отговорен служител от Т. И. Кроуел Пъблишърс и няколко дена по-късно той ми се обади по телефона, за да ми каже, че Кроуел ще издаде книгата. Всяка стъпка по пътя на написването на историята на „Вашите слаби места" беше друго чудо, което чакаше да се случи. Странни и чудесни събития ставаха с приятна честота. Точно човекът, който ми трябваше, беше там, където беше необходимо. Идеалният контакт се материализираше от най-странните обстоятелства. Програмата ми за изнасяне на лекции се натовари, а говоренето ми пред публика започваше да не изисква никакви усилия. Изоставих бележките си, макар че на семинари често говорех по шест или осем часа. По-късно тези семинари се превърнаха в серия от имащи успех записи. Личният ми семеен живот се подобри почти незабавно и вземах решения, които преди това с години обмислях. Сякаш с главоломна скорост постигнах онова, за което мечтаят повечето автори. Имах изключително добре продаваща се книга в САЩ, а мен ме канеха непрекъснато да участвам в директни предавания по телевизията. В следващите години писането ми, изглежда, ме водеше в нови посоки. Преминах от писане за „Как" да се използват специфични стратегии в разбирането на себе си към „Как" да станем по-утвърждаващи себе си човешки същества. Преминах от казване на хората как да правят нещо към писане за значението да Живееш на трансцендентални нива като човешко същество. Днес съм убеден, че преживяването на прошката, макар че беше емоционално изтощително в момента, когато стана, беше началото на трансформацията ми. Това беше първата ми среща със силата на собствената ми психика да отида отвъд онова, което преди това смятах за ограничения на физическия свят и физическото си Тяло. Прошката За да простиш ... трябва преди това да си обвинил Постигането на здрав живот е фактически невъзможно, докато не приложим универсалния принцип на прошката във всекидневния си живот. Знам, че неспособността да се прощава истински е причината за страданието на много хора. Работейки с хиляди хора в течение на годините, съм стигнал до заключението, че отсъствието на прошка е от критично значение за оставането в затвора на несъбудения живот. Тя е също толкова важна за научаване и практикуване, колкото са и другите принципи. Не можем да се събудим и истински да живеем здрав живот дотогава, докато вярваме, че сме ограничени до формата. Както видяхме, просветлението и изобилието вървят ръка за ръка. За да живеем здрав живот, трябва да се издигнем над своето тяло, трябва да се научим да сме откъснати и да се настроим по-пълно към синхрона на вселената. Ако не сме научили обаче прошката, може да овладеем всички останали принципи и въпреки това да си останем затворници. Истински да изпитате прошката означава да разберете и да приложите всичко това, което сте прочели в тази книга. Прошката е решителният тест за човека, който е готов и способен да живее просветлен живот. Във въведението на тази книга включих историята за посещението ми на гроба на баща ми през 1974 г. Този разказ е история за прошката. Именно този акт без съмнение беше катализаторът, който ме придвижи към нов живот на изобилие и любов. Това беше най-освобождаващото и любещо нещо, което изобщо някога съм правил. След като се освободих от омразата и гнева, които хранех вътре в себе си към човека, когото изобщо не познавах, имах вътрешното пространство да откликвам на съвършено нов начин на живот и на възприемане на света. Новият светоглед, лишен от преценките и омразата, стана повратната точка в живота ми. Ако искате да вървите по пътеката на по-висшето съзнание, трябва сериозно да проверите собствената си готовност да прощавате. Повечето от нас просто не ни бива много в това. Повечето от нас се държим здраво за собствените си преценки и омрази. Повечето от нас сме много добри в обвиняването на другите за недостатъците на собствения си живот. Прошката - имам предвид 100% прошка, включва драматичен поврат. И отново се връщаме към самата същност на вселената и на собственото ни съществуване - мисълта! Да не простиш означава да не разбираш как работи вселената и как ти се вместваш в нея. ВСЕЛЕНАТА НЕ ПРОЩАВА, ЗАЩОТО НЕ ОБВИНЯВА Животът е серия от събития, които ние сме създали и привлекли към себе си. Вселената е също серия от събития, всички от които стават независимо от нашите мнения за тях. Всичко просто е и при това е съвършено. Звездите са си на местата. Всяка снежинка, която пада, се приземява точно там, където трябва. Температурата всеки ден е точно такава, каквато трябва да бъде - фактически дори приписването на цифра върху термометъра е някаква преценка за температурата, когато мислите за нея. Бурите, наводненията, сушите, положението на реките и планините, орбитите на планетите - всичко това просто е. Вселената ни се представя с цялото си съвършенство. Няма нищо за прощаване, защото няма нищо за преценяване и няма никой за обвиняване. Когато знаем, че създаваме всичко, от което се нуждаем за собственото си съществуване, сме в позицията да знаем, че създаваме цялата омраза и гняв, които храним към другите. Ние дори сме създали тези други в живота си с цел да разполагаме с някого, когото да обвиняваме. Потребността ни да прощаваме е огромна заблуда. Убеждението, че другите не е трябвало да се отнасят към нас така, както са го направили, е, разбира се, краен абсурд. Вселената винаги работи по начина, по който трябва да работи, и така е с всичко в нея - дори и с нещата, преценени от нас като погрешни, неправилни, жестоки или болезнени. Желанието ни да подобрим тези неща е също част от съвършената вселена. Как може другите да не са се отнесли с нас така, както са го направили? Вместо да сме гневни от начина, по който сме били третирани, независимо от това, колко ужасно сме го преценили, трябва да се научим да разглеждаме тяхното отношение от друга перспектива. Те са направили това, което са знаели как да направят в обстоятелствата от техния живот. Останалата част от нещата, които носим със себе си, са си наши. Ние си ги имаме. Ако е омраза и преценка, тогава това е, което сме избрали да носим със себе си, и това е, което ще раздаваме на другите. Вие буквално сте предали контрола върху живота си на онези, които сте преценили като сгрешили по отношение на вас. Научаването да прощаваш включва научаване да коригираш погрешните представи, които си създал със собствените си мисли. След като изчистите мислите си, ще поемете пълната отговорност за себе си, включително и за това, как се отнасят към вас, и ще стигнете до точката, където прошката не е нещо, което трябва да практикувате. Ще сте коригирали всичките си погрешни представи и ще елиминирате трите източника на недоволството си, които на първо място създават потребността от прощаване. Разбирането на тези „изкривявания на мисълта" ще доведе до практикуване на прошката и в крайна сметка до свободата от необходимостта да се прощава. ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ ВИНАТА, ОТМЪЩЕНИЕТО, ПРЕЦЕНКАТА Убеден съм, че пристигането ми на този етап от живота се дължи на освобождаването ми от по-голямата част от тези три мощни деструктивни практики. Докато ги следвах в живота си, принципът на прошката се спъваше в тях и бях неспособен да живея естествено и необременено. Сега, когато живея без тях, прошката просто никога не се появява за мен освен като нещо, което споделям с другите, страдащи толкова много поради желанието си здраво да се държат за тези начини на мислене. Докато продължаваме да мислим по този начин, трябва да работим върху прошката. Когато се издигнем над този вид мисли, прошката вече не е въпрос. ВИНА Ако сме неспособни да простим на онези, които възприемаме като сгрешили по отношение на нас в някакъв момент в миналото, трябва да проучим решението си да ги обвиняваме за нашето нещастие. Вината е дълбоко загнездена в културата ни. Бумът на съдебните дела е свидетелство за нежеланието на повечето хора да поемат отговорност за собствения си живот. Вместо това те съдят колкото се може повече хора, пренебрегвайки личните грешки, и в крайна сметка карат някой друг да плати нещастието. Рекламите, предлагащи правна помощ, прокламират: „Не е ваша вината независимо от обстоятелствата. Би трябвало да помислите за съдебното преследване за щетите. Сега!" Тази психична нагласа да се приписва отговорността на другите за нашите жизнени обстоятелства и нещастия е продуктът на нагласата към вина. Колкото повече сте я упражнявали в живота си, толкова по-трудно ще ви е да практикувате прошката. Трябва да бъдете абсолютно честни със себе си, ако искате изобщо да се освободите напълно от вината. Начинът да се започне е да се поеме пълната отговорност за всичко, което сте в живота си. Точно така - сега. Кажете си: „Аз съм общият сбор от моите избори до този момент." Възпитанието, което сте получили в културата, може да направи това много трудно за приемане. Може би искате да кажете: „Нищо не мога да направя" или „Чужда беше вината", или „Бях на погрешното място в погрешното време", или „Замесиха ме в мръсна сделка", или „Обстоятелствата в семейството ми създадоха цялото ми нещастие", или каквато и друга причина да сте си разработили, за да се освободите от отговорността. Отхвърлете всичко това и погледнете на живота си от друга перспектива. Всичко, което ви се е случило, може да бъде урок, за който да сте благодарни. Всеки, който е влязъл в живота ви, е бил учител независимо колко силно избирате да го мразите или обвинявате. Наистина няма случайности. Тази вселена работи съвършено, включително всички кванти, които изграждат вас и онези, които обвинявате. Всичко е такова, каквото трябва да бъде - нищо повече, нищо по-малко! Всички ситуации - включително онези, когато сте били малки деца, съдържат изключително ценни уроци, които трябва да усвоите и от които трябва да се възползвате - уроци, блокирани от чувствата на омраза и обвиняване. Оценете в каква степен се съпротивлявате на принципа на поемането на пълната отговорност за живота си и вярата, че наистина няма никакви случайности в тази съвършена вселена. Следвайте тази логика. Някой ви е навредил по някакъв начин в миналото. Чувствате се наранени и ядосани и този яд в крайна сметка се превръща в омраза. Това е вашата омраза. Вие я разнасяте със себе си където и да отидете. Вие сте нейният собственик. Вие сте тя и тя е вие. Омразата е мисъл и е с вас където и да отидете. Вие сте дали на някого разрешение не само да ви нарани веднъж, но да продължи да контролира вътрешния ви живот. Омразата инфектира живота ви, докато другият човек си е на собствената пътека, правейки онова, което знае да прави независимо от вашето настоящо нещастно състояние. Абсурдността на вината е, че дава на другите хора контрола върху вас в момента на тяхното подло дело и продължава да им го дава по отношение на начина ви на взаимодействие с другите. Ставаме затворници без надеждата да постигнем по-висше състояние на събуждане и щастие за себе си. Ето как работи вината в нас и защо е безплодно и деструктивно нещо. Докато обвиняваме другите за това, как се чувстваме днес, ще трябва да ги чакаме да се променят, преди да можем да израстем от настоящото си замразено състояние. Прошката е оръдие, което може да се използва, за да се надскочат негативните ефекти на вината. След като простим на другия, вече не е необходимо да го обвиняваме. Когато имаме прошка за всички, няма да е останал човек, който да бъде обвиняван за каквото и да е. Ироничното е, че тогава вече няма да имаме и потребността да прощаваме и това е истинският урок на тази глава. Прошката означава промяна на заблудите ни. Когато простим на друг за онова, което може да ни е направил, в действителност казваме: „Вече не ти давам властта да контролираш кой съм аз, как мисля и как ще се държа за в бъдеще. Сега аз поемам отговорността за всичко това." Така в крайна сметка няма какво да прощаваме, тъй като създаваме собствената си реалност посредством избора ни на начин" да преработваме поведението на другите. Когато сме избрали вината, сме го преработили така, че ни е причинило болка. Може да изберем да нямаме омраза вътре в себе си и просто да го оставим да си отиде. След като променим възприятията си за болките и обидите на живота и видим, че ние създаваме всичко, вече не се нуждаем да обвиняваме някой за нещо. Това е най-освобождаващото състояние, което въобще можете да си представите. Да бъдеш напълно свободен от вината и да поемаш пълната отговорност за живота изисква голяма дисциплина. Това е дисциплина на любов към себе си, а не на себепрезрение. Когато обичаме себе си, отказваме да позволим на другите да управляват нашите емоции отдалеч. Прошката е средството към тази цел. Когато изберем тази възможност, в крайна сметка тя се превръща в автоматична реакция към онези, които се отнасят към нас презрително, и тогава естествено прошката вече не е необходима. Тя е акт на любов към себе си, а не някакво алтруистично поведение на светец. Тя ни дава контрол върху вътрешния ни живот и мисли. Знанието, че нищо не е случайно и че целият живот има цел - дори хората, които изглеждат толкова деструктивно различни от нас, ни позволява да приемем „инцидентите" и „мошениците" като събития, които имат някакъв смисъл за нас. Мога да ви уверя, че в момента, когато повече не се нуждаете от уроците за живота, предлагани от неприятните събития, вече няма да ги преживявате. Ако прошката е нещо, което трябва да практикувате, ще продължите да привличате възможности за нейното упражняване. Ако реакцията ви е гняв, омраза и предизвикателство, тогава „този вид хора" и „пустият му лош късмет" ще продължават да съществуват в живота ви. Вече много рядко се натъквам на такива неща в живота си. Търся доброто във всеки и поемам отговорност за всичко, което ми се изпречва на пътя - имам предвид за всичко. Така виждам онова, в което вярвам - отново и отново. Вие също виждате онова, в което вярвате, и ако обвинявате и сте изпълнени с омраза, това е, в което вярвате, и, разбира се, това е, което виждате. ОТМЪЩЕНИЕТО Живеем в свят, който подкрепя гнева и отмъщението. Това е свят, чиито хора почти винаги са във война едни с други. Войната е крайното ни средство за справяне с несъгласията. Тя се обявява между нациите от онези вътре в нея, които не са в мир със себе си. Войните се обявяват дори като опит да се разрешат човешки, проблеми - „войни" на бедността, наркотиците, неграмотността и глада. Молим се на онези, които прегръщат прошката, твърдим, че обичаме и уважаваме великите духовни майстори и техните учения, но когато стане дума тя да се приложи на практика, избираме отмъщението и войната. Пушечната стрелба във Витлеем на Коледа и в Йерусалим на Великден са тъжно напомняне, че прошката е нещо, което признаваме само на думи, докато разгромяваме нарочените врагове. Отмъщението е разиграване на живо на мислите за вината. Вината е в ума ни, а отмъщението се разиграва във формата. То демобилизира онези, които избират отмъщението като жизнен стил, и нарушава най-свещената заповед, с която разполагаме: „Не убивай." И въпреки това убиваме - в бройки, които са твърде големи, за да могат да бъдат схванати, и изграждаме оръжия, които са толкова масивни в разрушителната си способност, че цели градове могат да бъдат превърнати на прах заедно със своето население. Макар че това е част от съвършеното положение на нещата, което е толкова парадоксално, то е същевременно и желанието това да се прекрати, което обичащите мира хора хранят в сърцата, си. След като насилието продължава и дори се засилва, трябва да се запитаме: „Какъв е урокът, който ние като цялостното тяло на човечеството се борим да научим в тази ситуация?" Нашето съществуване и това на бъдещите поколения зависи от намирането на отговора на този въпрос. Всеки ден слушаме за хора, на които е било навредено по някакъв начин - наранени, убити, осакатени, изнасилени и ограбени, и за желанието да се отмъсти на извършителите. Семействата на жертвите са изпълнени с омраза и са мотивирани от отмъщението. Омразата процъфтява с изискването на наказание, съразмерно на нанесената вреда на любимите им. И въпреки това, когато наказанието се осъществи, жертвите продължават да изпитват болка, страдание и омраза. Те тровят душите си с омаломощяващ гняв и не могат да продължат живота си свободни от нежеланата болка. Те са превърнати в жертви не само от престъпника, но и от потребността си да отмъстят. Спомням си един случай, който ми разказа Ърл Найтингейл. Той наистина ми показа огромното значение на прошката. Жена загубила единствената си дъщеря в криминално престъпление. Следващите 18 години жената била изгаряна от желанието да отмъсти, което не се осъществявало според нея само защото смъртното наказание било забранено впоследствие в щата, където убиецът получил смъртна присъда. Осемнадесет години майката била неспособна да живее удовлетворяващо - така, както някога искала. През годините търсила помощ за нещастието си от различни места. В крайна сметка актът на опрощението било това, което я освободило. Когато посетила и простила на убиеца на дъщеря си, все още чакащ реда си за смъртната присъда, тя описала този акт като духовно преживяване на любов към себе си, дъщеря си и нейния убиец. Обвиняването на другите за обстоятелствата на вашия живот налива масло в огъня на яростта. Има много лаици и професионалисти, които прегръщат гнева като здравословна реакция на света. Съгласен съм с това, но до степента, до която гневът е едно от многото ни чувства (мисли), на които ние като човешки същества сме способни. Би било невероятно никога да не изпитваме гняв така, както и никога да няма облаци по небето. Проблемът възниква, когато здраво се хващаме за него тенденциозно или безнадеждно, и откриваме, че обвиняваме, искаме да отмъстим и преценяваме - нещо, от което не искаме или не можем да се откажем. Не одобрявам да се удрят децата, за да се научат да не удрят другите, и не вярвам, че изразяването на гнева е винаги терапевтично. Нито пък вярвам в обвиняването на другите за моето емоционално състояние. Препоръчвам ви да бъдете нежни със себе си и да се обичате независимо от това, как другите реагират във вселената. Опитайте се да не бъдете привързани към никакво убеждение, че другите не трябва да бъдат такива, каквито са, а вместо това разберете, че те следват собствения си път и че мнението ви за тях няма нищо общо с това, как се държат. Изпълнете се с любов дори към онези, които биха ви навредили - това казват всички духовни водачи, и вижте дали още сте изпълнени с гняв и желание за отмъщение. Това е трудно само ако сте привързани към желанието светът да бъде различен от това, което е. Ако можете да приемете дори онова, което не бихте искали да е такова, и да изпращате любов там, където преди това сте изпращали омраза, не е необходимо вече да имате гневни мисли. Няма да имате нужда „да си го върнете". Вместо това ще откриете, че сте неспособни да се държите здраво за яростта и да демобилизирате себе си с тези мисли. Когато се научите да бъдете мислите, които са хармонични, а не тези, които са дисхармонични и разделящи, ще откриете, че гневът вече не е вашият избор. След като спрете обвиненията и поемете отговорност за всичко във вътрешния си свят, гневът също се изпарява. Когато най-накрая напълно се освободите от него, животът ви вече няма да е изкривен от потребността от отмъщение. Няма да изберете да връчите контрола върху живота си в ръцете на онези, които според вас са ви навредили. Ще откриете чувство на покой чрез акта на прошката и ще останете на пътеката на просветлението. Ако достатъчно хора интегрират прощаващото съзнание в живота си, може би един ден ще превърнем това в наша политика и към другите нации. Млади хора умират днес, за да отмъщават за своите, предшественици. Те се бият в Свещената земя, където е крачил Исус и е проповядвал опрощение. Те непрестанно обявяват война. Какво доказва това? Накъде води? Към мира? Никога! Победените реагират с отмъщение и вдигат човешкия залог в битките срещу древните врагове. Всичко у вас може да започне да се променя, ако научите универсалния принцип на прошката, ако се научите да се издигате над омразата като реакция на омразата и дадете място на мира. Не е слабост да се прощава, това е галантен и смел акт. Борбата отслабва всички, които участват в нея. Всичко, срещу което сте, ви прави по някакъв начин по-слаби. Както Павел ни умолява в „Римляните" 12:21 „Не бъди обзет от злото, а го преодолей с добро." Вие просто трябва да простите и никога да не си позволявате да се държите по начин, който самите вие ненавиждате. Една древна китайска поговорка ни казва: „Онзи, който преследва отмъщението, трябва да изкопае два гроба." ПРЕЦЕНКАТА Можете да елиминирате вината. Можете да изхвърлите отмъщението от живота си. Най-доброто обаче, което можете да направите по отношение на преценката, е да редуцирате количеството й във всекидневния си живот. Преценката означава да разглеждате света такъв, каквито сте вие, а не какъвто е той. Невъзможно е да се избягва напълно преценката, защото практически всяка мисъл съдържа известна доза от нея в себе си. Да си кажете, че днес е хубав ден, е преценка. Да изпращате на някой любов е преценка. Да оценявате някого или нещо е преценка. Следователно можете да избегнете преценките единствено когато избегнете мисленето, а това е абсурдно. Можете обаче значително да редуцирате количеството негативни преценки, които правите, и това е един вид прошка, която ще ви помогне да подобрите драматично качеството на своя живот. Първото нещо, което трябва да помните за преценките си, е, че те не променят нищо и никой във вселената ни. Просто това, че не харесвате някого или реагирате негативно към някакво поведение, не променя човека или поведението, което преценявате. Отново ви напомням да имате предвид това, че когато преценявате другия, не определяте него, а себе си. Вашите преценки казват нещо единствено за вас самите. Те описват вашите харесвания и нехаресвания. Те не определят човека, когото преценявате. Този човек е дефиниран от собствените си мисли и действия. След като осъзнаете това, започвате да замествате склонността си да преценявате с приемането, а това е прошката в действие. Когато приемате другите, вече не изпитвате обидата, вървяща ръка за ръка с преценяването им. Когато някой действа по начин, който намирате за неприятен, разберете, че вашата обида, гняв, страх или някаква друга силна емоция е това, как вие сте избрали да преработвате поведението на този човек. Ако не сте способни или не желаете да забележите тази емоция и следователно да я пуснете да си отиде, тогава вашият Аз се нуждае от внимание. Поведението на този човек се е сблъскало с нещо незавършено или непризнато в живота ви. Стресът ви от поведението на другия човек е вашият начин да избягвате нещо вътре в себе си. Може би твърде неуловимо разграничение, но много съществено. Вашите мисли за това, как се държат другите, са си ваши. Вие сте техният собственик. Вие разнасяте със себе си резултатите от тях. Ако не преценявате околните, а вместо това ги приемате точно за това, че са си на собствения път, елиминирайки потребността си да бъдете разстроени от тях, сте приложили на практика прошката. Прошката е в действителност просто коригиране на собствените ни заблуди. Всъщност няма какво друго да прощавате освен на себе си за това, че сте преценили или обвинили. Всички тези три качества - вината, отмъщението и преценката, са дълбоко вкоренени мисловни навици. Те се развиват в култура, която се самонаграждава за обвиняването на всеки друг за всичко, което се случва, и за безкрайните съдебни преследвания за възстановяване на „правдата". Те са резултат от мислите за отмъщение, натъпкани в главата ви, когато сте били деца, и оправдаването им като „единствено правилните", патриотичните или справедливите. Същевременно цялото това поведение е изключително саморазрушително и безотговорно, да не говорим за непросветлено: И е много глупаво, за да използваме една преценка! Винаги, когато се уловите в този стил на поведение, си напомнете, че вие в крайна сметка сте жертвата. Вие позволявате целият ви живот да бъде контролиран от поведението на другите независимо как може да се оправдавате, вие сте робите на прищевките на другите, когато действате по този начин. Както Маслоу ни напомня: „Няма такова нещо като добре адаптирал се роб." Такова поведение ви държи в несъбуденото състояние. Не можете да достигнете до чувство за цел и да живеете живот на хармония и баланс, докато същевременно позволявате на някой друг да диктува собствените ви мисли и действия. Не можете да позволите на целта ви да ви намери, да водите духовно и любещо съществуване и в същото време да обвинявате и преценявате другите или да сте мотивирани от отмъщението. Просветлението изисква да поемете отговорността за живота си. Отговорност означава буквално да реагирате с умение[2]. Очевидно това е невъзможно, когато сте осакатени от омраза, вина и отмъщение. Погледнете живота на много от най-почитаните в историята личности. Онези, които са били фиксирани върху отмъщението, са ни вкарвали във война след война, безразборно убивайки, разрушавайки всичко по пътя си и всичко това в името на вината и яростта. Как може някой да има положителен принос и да се настрои към силата на любовта, когато е обзет от желанието за отмъщение? Невъзможно. Чуйте думите на онези, от които се възхищавате, вместо да си слагате етикет като християнин, юдей, мюсюлманин, будист или каквото и да било. По-добре се заречете да бъдете подобен на Исус, подобен на Бог, подобен на Буда или подобен на Мохамед. Ние и целият ни свят ще бъдем много по-добре след това заричане и ще започнем да изживяваме прошката всеки ден, а не само да говорим за нея в църквата и след това да се запътваме обратно към всекидневния си живот, за да помагаме да се изграждат повече оръжия, да съдим съседите си и да преценяваме онези, които не са в географска близост до нас. ПРОШКАТА Една от най-мъчително запомнящите се обложки на национално списание се появи преди няколко години. Беше снимка на папа Йоан Павел II, стоящ в затвора с мъжа, който се опита да го убие. Този портрет на прошката остави дълбоко впечатление в мен. Хората, които смятаме за свети, духовни или ролеви модели на почтеността, винаги са способни да прощават без квалификации или съмнения. Те не замъгляват съзнанието си с мисли за гнева, омразата или отмъщението към онези, които са се опитали да им навредят или наранят. Те ни дават модел на опрощението, който можем да използваме във всекидневния си живот. Може би картината на Христос, прощаващ на всички онези, които са замесени в процеса на неговите мъчения и убийството му, е най-мощното послание на този духовен водач. „Господи, прости им, защото те не знаят какво вършат." Това е ядрото на християнството и въпреки това много малко от нас са способни да живеят в съответствие с тези думи. Важно е всеки един от нас да помисли за значението на тези думи „Те не знаят какво вършат". Хората, които причиняват вреда на другите, наистина не знаят какво вършат. Те винаги разиграват собствения си гняв, омраза, обвинения или отмъщение. Онова, което насочват към другите, не казва нищо за тези други. То обаче говори много силно за тях самите. Това трябва да научите за опрощението. Онези, които са се държали към вас по някакъв начин, който вие намирате за неприятен или обиден, наистина не знаят какво са ви причинили. „Защо?" - с основание може да попитате. Защото те са неспособни да видят, че ние всички сме свързани. Те живеят в своята отделност - виждат себе си като отделени от всеки друг. Те са като раковата клетка в тялото, която няма отношение с цялото. Тъй като са съставени от дисхармония, те реагират на сродните си човешки същества по същия начин, по който раковата клетка излапва съседната клетка и в крайна сметка убива тялото и себе си. Не бихте обвинили раковата клетка, че е ракова, нали? Очевидно ще очаквате от нея да се държи точно така, както се държи, при положение че това е нейната природа. Това е вярно и за онези, които се държат по начин, който вие не харесвате. Те не могат да знаят какво причиняват на другите, защото не се чувстват свързани с тях. Те излъчват своята дисхармония към вас, защото само това имат. Да ги мразите за тяхното поведение е сходно на това да мразите мъха, защото расте по дървото и разрушава външния му вид. Мъхът знае единствено как да е мъх и независимо от мнението ви, че не бива да се държи по такъв мъхообразен начин, той ще продължи да прави онова, което си знае. Хората, които нараняват другите, също действат на базата на онова, което знаят, и единственият начин да им помогнете да престанат да се държат така е да им помогнете да преобърнат своята дисхармония в себеприемане и любов към себе си, така че в крайна сметка това да е нещото, което ще излъчват. Това по никакъв начин не означава, че такива хора не трябва да се държат напълно отговорни за своите действия. Но аз говоря сега на вас, а не на насилниците. Състраданието към другите е невъзможно, когато сте изпълнени с вярата, че сте отделни и разграничени от другите човешки същества. Когато знаете - истински знаете вътре в себе си, че сте свързани с всички останали хора - дори онези, които се държат по зъл начин, тогава сте в съюз с цялото същество, наречено Човешко Същество. С това ново съзнание идва способността да прощавате и затова духовните майстори говорят за способността да се прощава като за ръководен принцип в живота. Те знаят, че онези, които изпращат омраза, действат само на базата на това, къде са и как са мислили до този момент. Просветленият човек е достатъчно сигурен в собствената си божественост и не преценява себе си по отрицателен начин заради действията на другите. Прошката е наистина най-високото човешко постижение, защото показва истинското просветление в действие. Тя илюстрира, че човек е в хармония със самата същност на вселената, т.е. с енергията на любовта. Тя е способността да се раздава тази любов и при най-трудните обстоятелства. Нашите ролеви модели ни напомнят, че хората, които избират пътя на нанасянето на вреди на другите, не знаят какво вършат. А най-сигурното, което знам за човешките същества, е, че не можем да излъчваме и да даваме онова, което нямаме, а даваме само това, което имаме. Ако излъчваме омраза или вреда по някакъв начин, то е, защото това имаме. Невъзможно е някой, който има само любов в себе си, да излъчва омраза. Ето защо способността ни да прощаваме ще дойде автоматично, когато наистина се събудим. Марк Твен го е казал толкова хубаво, когато е написал: „Опрощението е благоуханието, което виолетката разпръсква върху задушилите я плевели." Наистина величествен образ - образ, който трябва непрестанно да помните, когато работите върху универсалния принцип на опрощението. МОЕТО СОБСТВЕНО ПЪТУВАНЕ КЪМ ПРОШКАТА Когато стоях на гроба на баща ми през 1974 г., не съзнавах промените и предизвикателствата, които лежаха пред мен, но знаех, че участвам в някаква много силна драма. Когато му говорех и сълзите се стичаха по лицето ми, усетих нещо да се променя за мен и напускайки Мисисипи, вече знаех, че съм нов човек. По някакъв необясним начин знаех, че съм изпратен на гроба с някаква цел. Опрощението, т.е. коригирането на собствените ми заблуди по отношение на причините да разнасям със себе си всичката тази омраза толкова дълги години, ме освободи да правя нещата, които ме чакаха. Създадох живот на възбуда, на изобилие във всеки смисъл на думата и обич, за които преди това не знаех нищо. С течение на годините започнах да пиша, да изнасям лекции, да правя записи и да участвам в рекламни кампании по медиите. Появявах се редовно по националната телевизия, говорейки на големи групи от хора и печелейки повече пари, отколкото изобщо някога съм си представял. Тогава един ден получих нещо в пощенската си кутия, което трябваше да подложи на истинска проверка новооткрития ми екстаз. От един прокурор пристигна препоръчано писмо, информиращо ме, че ще бъда съден. Макар да чувствах, че този съдебен процес няма никаква стойност, бях шокиран. Никой никога не ме е заплашвал със съд и дори не познавах този прокурор. След хиляди долари и почти две години, прекарани в правни битки, разбрах, че се подхлъзвам по стария си, изпълнен с отмъщение път. Изпитваният гняв ме изпълваше с ярост, която ме разрушаваше. Не можех да се храня. Отслабнах много. Чувствах се ужасно през цялото време, а гневът продължаваше да се натрупва. Чувствах се като върховната жертва. Не минаваше нито един ден, без да мисля гневно: „Защо става това? Защо не вземе да си иде?" Тогава, една вечер след края на лекция пред голяма аудитория, разказвайки за това, как съм простил на баща си на гроба му и за всички мистериозни събития, които се случиха, за да мога да намеря гроба му, в мен избухна красива светлина. Най-накрая прозрях, че прошката е ключът. Не омразата и гневът, а прошката. В този момент за мене всичко беше приключило по отношение на онова несправедливо съдебно дело. Онази нощ можах за първи път от дълго време спокойно и здраво да спя. Мислех за хората, които ме съдеха, и им изпращах цялото опрощение. На следващата сутрин завърших напълно акта си на прошката. Нямаше повече да участвам в този абсурд. Оставих да си отидат мислите за проблемите, които могат да се изпречат на пътя ми, и вместо това фокусирах цялото си мислене върху хората, които бяха замесени. Сърцето ми се отвори за тях и спрях гневните мисли. Онази сутрин им изпратих цветя и подбрани книги, които да прочетат. Осведомих адвоката си, че повече няма да плащам сметки за съдебни разходи и че той просто трябва да престане да реагира на всичко, което е свързано с това дело. Мислите ми, които преди бяха пълни с ярост, се преобърнаха почти незабавно в любов. Вътре в себе си знаех, че мога да се оправя с почти всякакви последствия, които могат да възникнат от това дело, и че всичко ще бъде наред. Три дена по-късно получих бележка от говорителя на групата, че се отказват от делото и се извиняват за проблемите, които са причинили. Бяха подписали документ за отказване от иска. Всичко беше свършило! След като бях пръснал хиляди долари и живях в истински кошмар в течение на две години, най-накрая бях научил урока за прошката, който ми беше представен още в Билокси. Трябваше да пресъздам отново едно нещастно съществуване, за да получа този път съвсем ясно посланието, и всичко, което пръснах, и всичко, което преживях, имаха много силна причина: да ме научат на урока на любовта над омразата. За да се загнезди този път дълбоко в мен, че единственият отговор на омразата е любовта - всичко друго отново ще ви повали. Не съжалявам за нито един цент, който профуках за този опит. В момента, когато превключих от гняв към опрощение, за мен всичко беше свършило. Бях свободен в тази кратка минута, а останалото просто трябваше да се изиграе във формата. След като този допир с правната система изчезна от живота ми, се зарекох пред себе си, че напълно ще приложа опрощението на практика. Осъществих контакт с всеки човек в живота си, към когото съм изпитвал някакви враждебни или дори раздразнени чувства. Реших да ги прочистя изцяло с опрощението. Исках да съм абсолютно сигурен, че ако умрях в следващия момент, нито един човек на тази планета няма да изпитва някаква остатъчна враждебност към мен, която да не съм се опитал да поправя, макар за мен да беше очевидно, че „нищо от това не би могло да бъде по моя вина". (Не се ли чувстваме всички ние така?) Имаше няколко души, които бяха вземали пари на заем от мен и очевидно нямаха намерение да ми ги връщат. Не бях говорил с тях от години и фактът, че не си бяха върнали дълговете, беше опропастил отношенията ни. Изпратих на всеки един от тези хора екземпляри от книгите ми с автограф, някои записи и цветя, придружени с бележка, че им желая всичко добро, изпращам им любов и вярвам, че са щастливи и весели. Не споменавах заема. Вътре в сърцето си се бях освободил от него, решавайки, че всичко е нормално и не трябва да ми връщат парите. Всичко беше свършило и не само бях простил, но им бях изпратил любов, а не раздразнение и горчивина. Във всяка област от живота си вътре в себе си се зарекох да простя независимо колко дребни бяха нещата. Отне ми само няколко часа и всичко вече беше зад мен. Не останаха никакви врагове - никой на цялата планета, срещу когото да насоча някаква омраза. Никакви роднини, които да обвинявам за нещо, което се е случило преди много, много години. Никакви бивши колеги или шефове, с които съм имал несъгласия. Сега се носех на каляската на опрощението и то работеше забележително, Отношенията ми с всички тези хора бяха чисти и аз не само изпращах любов, но и я получавах! Известна част от заемите бяха върнати и макар някои да не са, това е чудесно. Обичам ги всички и днес, когато пиша тази книга, не мога да измисля дори един единствен човек на земята, към когото да имам някакви останали лоши чувства. Нещо повече: сега знам, че в действителност няма на кого да прощавам и никога не е имало. Аз просто трябваше да коригирам заблудата си, че другите ме карат да се чувствам нещастен, че те са причината за моето недоволство. Парадоксално, но посредством акта на опрощението стигнах до място, където прошката никога не се налага. Научих се да приемам другите точно такива, каквито са, и никога не се преструвам, че обичам нещо, което не обичам. Знам също, че вече не се нуждая от демобилизиращите емоционални реакции, които някога придружаваха.срещите ми с хора, държащи се по начини, които не харесвах. Приемането ми позволи да ги видя такива, каквито са, и там, където са, и да си напомням същото и за себе си. Някаква враждебна или негативна реакция в мен в резултат на поведението на другите наистина ми позволява да знам къде се намирам аз и вече не изисква опрощаване. Чрез опрощението стигнах до точката, когато не се нуждая да прощавам. Още един парадокс. ПРИЛАГАНЕ НА ПРАКТИКА НА ОПРОЩЕНИЕТО За мен е очевидно и съм сигурен, че и за вас е така, че всички се съпротивляваме на опрощението, когато предпочитаме да използваме вината. Търсим своето отмъщение, когато живеем в свят, който го практикува във всяко ъгълче на глобуса. Смятаме опрощението за достоверен принцип, когато четем свещените си книги, но ни е страшно трудно да живеем въз основа на него, защото то нарушава онази потребност да си го върнем и да „изравним резултата". Не успяваме да гледаме реалистично на онова, което неспособността да се прощава причинява на човека, разнасящ със себе си гняв и омраза. Първия път, когато прочетем за някой, извършил ужасяващ акт на насилие върху някой друг, реакцията ни е: „Надявам се, че ще убият това копеле!" Когато някой ни навреди по някакъв начин, сме склонни да забравяме тези важни думи за опрощението и си казваме: „Ще си го върна" или „Надявам се, че той ще си получи своето". Цялата работа за прилагането на опрощението на практика във всекидневния ни живот включва приемане на другите шест универсални принципа в живота си. Прошката ще дойде автоматично, когато преминете през вратата - когато приветствате собствената си лична трансформация и почитате интелекта, който е зад вашата форма и зад цялата форма. Когато използвате мощта на мисълта си да бъдете в хармония, а не да се борите срещу потока на енергията, който е вселената. Когато престанете да натрошавате света си и живеете в цялост с всички човешки същества, знаейки, че всички сме свързани посредством този божествен интелект - всички ние - дори и онези, които не мислят и не действат така, както бихте искали. Когато вътре в себе си знаете, че онова, за което мислите, се разширява, и се фокусирате непрестанно върху това, което обичате и за което сте благодарни. Когато се освободите от привързаностите и се оставите да живеете пълно. Когато имате знанието, че всичко е синхронизирано и работи съвършено в цялата тази „еднапесен". Когато започнете да живеете и да мислите по този начин и позволите на другите да правят същото, тогава прошката ще дойде автоматично. Няма да ви е останала омраза или дисхармония, която да излъчвате. Опрощението ще дойде също толкова автоматично, колкото Нуреев изпълнява двоен пирует след хиляди часове тренировки или колкото Айзая Томас се завърта и обръща за силен и дълъг удар на голф. Никой не може да каже на тези двама гении как да изпълняват чудесата. Те го правят с интуицията си след тренировки, тренировки, тренировки. Опрощението много прилича на това. След като сте практикували уроците на по-висшето съзнание, ще видите, че опрощението е най-лесният за прилагане във всекидневния живот от всичките универсални принципи. Ще се случи автоматично. Ако сега не става автоматично, значи имате още да тренирате в другите области на живота си. Не оплаквайте неспособността си истински да прощавате. Просто работете да живеете съгласно принципите на по-висшето хармонично съзнание и не след дълго ще видите как става без никакви усилия. Когато виждате другите да практикуват актове на обвинения, гняв и отмъщение, простете им и бъдете открити, за да ги подкрепяте в промяната на техните избори да нараняват себе си и другите. Ще започнете да се посвещавате на помагане на другите да елиминират отмъстителните си, непрощаващи мисли и тогава ще знаете, че това се е случило и при вас. Ще бъде така, сякаш карате на автопилот, реагирайки с мислите си по същия начин, по който реагирате автоматично без съзнателно мислене, когато правите нещо, което сте правили много, много пъти. Но докато „зацепи" този автоматичен акт на опрощението, ето няколко начина, по които можете да ускорите процеса. КЛЮЧЪТ КЪМ ПРОШКАТА Е ДАВАНЕТО Това е един от най-великите уроци, които съм научил в живота си. Ако можете да го овладеете без никакъв цинизъм, ще откриете, че опрощението е начинът на живот за вас. Даването е отговорът на въпроса: „Защо съм тук?" След като не можете да притежавате нищо и всичките ви привързаности пречат на изобилието да навлезе в живота ви, тогава всичко, което можете да правите, е да давате от себе си всички онези неща, които непрестанно циркулират и навлизат обратно в живота ви. Повечето от нас са така затънали в стремежа да получат колкото се може повече за себе си и за своите семейства, че забравят необходимостта да поддържат всичко в движение. В треската ни към придобиване се оказва, че създаваме гневни отношения дори с непознати, защото изграждаме защити с очакването, че те ще ни отнемат нещо. Помнете, че е невъзможно да създадете горчивина или омраза към другите, когато основната ви цел е да бъдете даващо човешко същество. Опрощението идва почти автоматично, когато се откъснете от потребността да получите нещо, а вместо това се фокусирате към протягането и достигането до другите. Иронията е, че колкото по-малко сте натрапливо обзети от получаването и сте по-готови да давате, толкова повече, изглежда, получавате. Това, за което мислите, се разширява. Ако мислите ви са концентрирани върху получаването на всичко, което може да се получи, и побеждаването на другия, който според вас се опитва да ви победи, тогава непрестанно мислите, тревожите се и планирате въз основа на идеята за измамата. Мислите ви са фокусирани върху непочтеността на другия и грубостта на света. Това ще се разшири в живота ви, защото за това мислите. Ще откриете, че ставате все по-уплашени да не би някой да ви измами, ще се застраховате срещу тази възможност, ще наемате адвокати да ви предпазват, насъсквайки се срещу неприятелите. Буквално се поставяте в неприятелско взаимоотношение с всеки, когото срещнете. Естествено, това ще продължи да се разширява. Сега да погледнем противоположния подход към живота ви. Мислите ви (вие) сега се изместват към нова перспектива. Изобщо не мислите за собствените си квоти, придобивките си, финансовото си състояние. Вместо това излъчвате онова, което имате вътре в себе си, а то е хармония и приемане. Тъй като изобщо не търсите как да спечелите нещо от някого, няма от какво да се страхувате. Да предположим, че човек, който е решил да ви измами, влезе в живота ви и срещне във ваше лице някой, който наистина го е грижа за него като човешко същество. Вероятността за измама драматично ще се намали, когато няма очакване за нея. Търсенето на хармония и сътрудничество и даването им на другите най-вероятно ще доведат до това, че и вие ще получавате същото отношение. Няма да привличате врагове, защото не се поставяте в неприятелска позиция към никой независимо какво ви изпраща. Даването става ключът към създаването на взаимоотношения, в които прошката е ненужна. Това наистина работи! Бъдете търпеливи с мен, преди да позволите на втълпения ви от културата скептицизъм да се промъкне на това място. Разбира се, съзнавам, че в този свят има хора, които се държат нечестно. Знам, че ужасни криминални престъпления се вършат редовно. Знам, че много хора вярват, че трябва непрестанно да изграждаме все повече и повече затвори и да пъхаме там „този тип хора". Но издигането на повече и повече затвори, в които да се изолират повече и повече хора, просто не работи. Удвоили и учетворили сме броя на затворите през последните десетина години и те пак са претъпкани. Отговорът ще дойде, когато открием защо имаме толкова много хора, които искат да взимат от другите, и когато започнем да работим върху коригирането на този подход към живота. Повишаването на собственото ни съзнание е единственият начин, по който можем да започнем това пътуване. Открил съм, че най-бързият начин да се обезоръжи някой, който се фокусира изключително върху онова, което може да вземе от мен, е нежно да му позволя да знае, че не живея по този начин. Напоследък купих кола и след приключването на сделката открих, че дилърът е прибавил почти 200 долара в договора над цената, за която се бяхме договорирали. Открих това едва когато се прибрах вкъщи и по-внимателно прегледах окончателните документи. За мен случката беше идеална възможност да практикувам всичко онова, за което пиша в тази книга. Преди години вероятно щях да съм бесен, да се чувствам измамен и да имам неприятни стълкновения с продавача. Не и този път. Просто се обадих и изразих пред него мнението си за станалото и обясних, че според мен е действал непочтено при изготвянето на договора. Говорих и със собственика и отново изразих какво мисля без никакъв гняв или горчивина. Имахме приятен разговор, дилърът се извини, но каза, че не може да върне парите, защото бяхме подписали документите и в крайна сметка „сделката си е сделка". Казах му, че не уважавам тази бизнес практика и оставих всичко да си замине. Не беше нужно да му прощавам, защото не изпитвах ярост от ситуацията. Зарекох се, че за в бъдеще ще чета по-внимателно договорите, преди да ги подпиша. И това беше всичко. Докато няколко дена по-късно не дойде следното писмо: „Скъпи Уейн, След като помислих още малко за нашия телефонен разговор, реших да възстановя тези 188,50 долара, за които става въпрос. Чувствам, че е било недоразумение, а не опит за подвеждане. Положителните чувства на клиентите ни обаче са много важни за нас и се надявам връщането на парите да бъде доказателство за това. Ако мога с още нещо да ви помогна, уведомете ме незабавно. Благодаря ви." Дарих върнатите пари за каузата „Спрете глада по света" и пет дена след това получих чек за 988,50 долара от Аржентина от авторските права на нещо, което бях написал преди 15 години. От тези пари дадох 600 долара, за да помогна на едни роднини, и шест дена по-късно също абсолютно неочаквано получих чек за 6269,50 долара от Мексико за нещо, което бях направил преди много години. За мен, говорейки откровено, наистина има нещо вярно в максимата „Каквото дадеш, ще ти се върне." Знаете, че има определени принципи, работещи във вас, за да ви поддържат живи и за да функционирате, като например слюнкоотделянето, храносмилането, отделянето и т.н. Знайте също, че принципите на изобилието, синхронът, откъсването и целостта работят във вселената. Всичко, което трябва да направите, е да се настроите към тях и да ги оставите да работят чрез вас точно така, както правят принципите, поддържащи физическото ви съвършенство. Когато самите вие сте в хармония, искате да дадете на другите тази благословия и тя е фокусът на живота ви. Тъй като сте енергия и всичко останало във вселената е енергия, това, което трябва да правите, е да поддържате нейния поток. Никакви блокади - само поток. Когато я изпращате към другите, тя ще се връща непрестанно. Помнете да давате заради даването и да поддържате циркулацията, когато даденото се връща, и скоро ще видите, че това работи в живота ви. Ако се съмнявате в този принцип, той няма да работи в живота ви - съмнението ви го блокира. Всеки от познатите ми, който наистина го е подложил на проверка, открива, че работи чудесно. Що се отнася до мен, аз съм отвъд вярването - аз просто знам, че е вярно. Така рядко срещам онези, които биха могли да ме измамят. Когато ги срещна, реагирам с любов, а не с гняв, имайки разбирането, че те не могат да изпитат онова, за което говоря, докато са фиксирани върху получаването, а не върху даването. Качеството на техния живот е повлияно от мислите им за оскъдицата и опитите им да взимат от другите, вярвайки, че никога няма да имат достатъчно. Вярвам, че винаги ще имам достатъчно без значение какви са обстоятелствата в живота ми. Затова мога да давам и всичко се връща в живота ми почти чудодейно. Поддържам циркулацията на всичко, защото не искам да съм привързан към нищо. Хората просто не крадат от мен. Това разбиране за даването ме осени много силно преди няколко години, когато започнах да подарявам големи бройки от книгата си „Дарове от Айкис". Колкото повече давах, толкова по-добре се чувствах и толкова по-голямо изобилие навлизаше обратно в живота ми. Осъзнах, че даването и получаването са абсолютно едно и също нещо. Няма никаква разлика. Всеки подарък, който давах, ми носеше нещо друго. Когато започнах да практикувам даването, видях да се осъществява дълбока промяна. Това не беше съзнателен избор да бъда по-голям филантроп. Аз все още се съпротивлявам, когато някой ми казва какво да давам. Това беше автоматична реакция на измененията, настъпили в съзнанието ми. Даването наистина обогатяваше живота ми по начини, които не бях очаквал. Една нощ, когато медитирах, видях, че в действителност сме тук единствено за да даваме и че любовта е единственото най-важно нещо, което трябва да се дава независимо от обстоятелствата. Все още обаче имам големи трудности да се откажа от гнева, когато видя безчовечността на човек към човека. Вестникарската снимка на разярен млад мъж, който току-що е убил десет невинни хора, е много труден тест. Понякога се взирам в снимката, която всички сме виждали, и се питам: „Способен ли съм и на него да дам любов?" Опитвам се да видя този човек като малко бебе, да видя неговата невинност и факта, че и той заслужава любов независимо от престъпленията си. Без съмнение е трудно да се достигне до този момент, особено когато вие или ваш любим човек е бил жертвата. Нашата преценка за него не го определя, той вече е определен от собствените си мисли и действия. Джоуел Голдсмит, пишейки „Интермедия във вечността", казва: „Да обичаш съседа си както себе си следователно значи да му дадеш същото признание на божественост, каквото даваш и на себе си, независимо от привидностите на момента. Съседът може да е хваната в изневяра жена или крадец на местопрестъплението, но ние нямаме нищо общо с това. Това, с което имаме общо, е да обичаме съседите си, като познаваме истинската им природа точно така, както те биха обичали нас, Знаейки нашата истинска природа, независимо от външния вид на нещата, който може временно да е налице." Можем да започнем, като изпращаме любов и състрадание на онази част от себе си, която се бори с болката, тъгата и гнева. Когато можем наистина да бъдем там за себе си, сме способни да сме част от онази универсална енергия, онова по-висше съзнание, онази божественост, която е във всеки един от нас, и можем да я даваме дори на онези, които ни вредят, защото това е, което имаме в себе си. Тя е наистина във всеки един от нас - да бъдем любовта, ако й позволим. Даването в количествата, за които имате смелостта, без никакви очаквания за възнаграждаване на усилията ви, е най-голямата стъпка, която можете да направите, за да внесете изобилието в живота си и да елиминирате потребността да прощавате. Парадоксално, но докато не го очаквате, ще получавате повече и повече. В крайна сметка ще откриете, че даването и получаването са едно и също нещо. ДА ПРОСТИТЕ НА СЕБЕ СИ: И ЗАЩО НЕ? Когато живеете по принципите, описани в тази книга, ще откриете, че сте по-нежни към себе си. Това е актът на себепрощаването, който показва, че водите събуден живот. Имам красива възглавница в кабинета си, на която пише: „На мен ми е позволено". Тя е направена от снаха ми преди много години и непрекъснато ми напомня, че ми е позволено да живея живота си така, както аз реша, да правя грешки, да се уча от тези грешки и т.н. Много хора живеят живота си, вярвайки, че не им е позволено. Преценъчно настроените възрастни са успели да ги убедят, че съществуват неотменими правила, които постановяват какво можете да кажете и какво - не, които ви нареждат никога да не закъснявате, да не пиете и да не пушите, да мразите враговете, които са ви предписани, никога да не мастурбирате, да пренебрегвате всички религии освен тази, в която сте родени, да отхвърляте онези, които изглеждат различни от вас, никога да не се развеждате и т.н. На някакъв етап от живота си сте приели тези правила за себе си и сте ги превърнали в кодекс на поведение за целия си живот. В същото време сте разбрали, че е невъзможно да живеете съобразно всички тях през цялото време. Вследствие на това сте се изпълнили с вина, че не сте живели съобразно този преценъчен кодекс, който ви е бил наложен. Това виновно чувство е нещо, което пречи на собственото ви събуждане, и единственият начин да го избегнете е да си простите за всичко, което сте направили. Още веднъж на повърхността излиза абсурдността на потребността да простите. В действителност няма за какво да си прощавате и въпреки всичко, ако не го направите, ще продължите да тънете в собствената си вина. Колкото повече научавате уроците на по-висшето съзнание и живеете собствения си живот от тази перспектива, толкова по-малко склонни ще сте дори само да мислите за нуждата да си прощавате. Погледнете всяко и всички убеждения, които разнасяте със себе си, в термините на това, колко добре ви служат за воденето на живот на хармония и цел. Ако се държите по начин, който нарушава тези предполагаемо необратими правила, в действителност не вършите нищо лошо! Просто сте свършили нещо. И то вече е свършено. Ако обаче сте нападнати от угрижения и вина, тогава преценяването на действието си като погрешно изглежда подходящо за предотвратяването на появата му отново. Така ли е? Вероятно не. Затова учете се от него, като решите дали е нещо, което искате да повторите на базата на собствените си ценности, и след това го заобиколете. Изискват се усилия, за да определите дали все още действате на базата на контролните механизми, наложени от други. Усилието обаче си струва, ако не поемате отговорност за собствените си решения. Чисто и просто - на вас ви е позволено. Няма нужда да ви се прощава от някой друг - само вие самите трябва да си простите и дори това е напълно ненужно, след като приемете себе си напълно. Ще разберете, когато сте овладели изкуството на себепрощаването. Когато вече не сте преценъчно настроени към другите, вече ще сте простили на себе си и ще сте поели собствения си път към просветлението. Освобождаването от преценката на другия е в действителност освобождаване от преценката за себе си. Потребността ви да поставяте другите в категории дефинира вас, а не тях. Когато престанете да правите това, вие сте си простили за какъвто и да е аспект от себе си, който виждате в тях. Колкото по-удобно се чувствате с поведението на другите дори ако самите вие не бихте действали по този начин, толкова по-удобно се чувствате със себе си. Колкото повече продължавате да реагирате с интелектуално агресивни реакции на поведението на другите, толкова повече знаете, че трябва да работите върху себепрощаването. Кажете си: „На мен ми е позволено" Не защото аз ви казвам, че ви е позволено, защото родителите ви вече не отговарят за вас или защото някаква авторитетна фигура ви е дала разрешение, а просто защото вие сте си вие и се обичате. Никаква вина, никакъв гняв, никакво самобичуване за нещата, които разглеждате като грешки. Простото разбиране, че не се проваляте в живота, а единствено произвеждате резултати и имате правото да се учите и да растете от всички резултати, които произвеждате. Думата „провал" сама по себе си е преценка и ако си сложите етикета „провалил се" в какъвто и да е контекст, вие се преценявате, а не се приемате. Себеприемането ще се превърне в любов към вас самите и когато сте изпълнени с любов към себе си, и ще излъчвате само това. Следователно готовността да си прощавате е необходима стъпка, за да бъдете в хармония с всички универсални принципи. Тя ви дава разрешение да бъдете такива, каквито си изберете. Дава ви правото на самоопределение. Всичко, което сте направили, е свършено независимо от мнението ви за него. То просто е. Опитайте се просто да бъдете. Миналото е свършено и всичко, което сте направили, ви е довело до точката, в която сте сега. Всичко без никакво изключение е трябвало да се случи точно така, както се е случило, за да сте сега тук, четящи тези думи точно на това място, на което се намирате в момента. Трябвало е да направите всичко това и всичко, което трябва да направите, за да научите истински урока по опрощаване, е да допуснете в себе си тази мисъл и да си простите. Приемете урока и бъдете в хармония със себе си и с всеки, когото срещате. Колкото по-спокойни сте с тази идея, толкова по-готови сте да сте нежни със себе си, дори и ако грешите, толкова повече ще откривате, че опрощението е начинът ви на живот. А това означава, че толкова повече ще откривате приемане, което е отсъствието на потребност да прощавате като начин на живот. Ще забележите, че много други хора нарушават ценностите и убежденията, в които вярвате. Отказвайте да ги преценявате. Предложете помощ, когато ви помолят, и знайте, че там, където се намирате по собствения си път, можете да изберете да сте напълно неповлияни от тяхното поведение. Колкото повече знаете, че мислите и действате в хармония с онова, което може да е вселената, толкова по-малко ще сте склонни да преценявате другите. И ще сте спрели да преценявате и себе си, а това е чудесната страна на процеса. Вие се отнасяте към себе си по начина, по който наистина искате да се отнасят към вас - като божественото същество, което сте. Имате интелигентността, която подкрепя цялата форма, и тя протича през вас през цялото време. Вие сте достатъчно важни, за да знаете това, и достатъчно божествени, за да го раздавате на другите. [1] Хотел “светлина и свещи” [2] Непреводима игра на думи от англ. responsibility - отговорност, response - отговор, реакция и ability - способност, умение, вещина, кадърност. - Б.пр. Редактирано Юни 2, 2013 от д-р Тодор Първанов Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диляна Колева Добавено Юни 2, 2013 Доклад Share Добавено Юни 2, 2013 Пеперуда, материалът, който е пуснал д-р Първанов е чудесен. Аз също благодаря за споделеното Добре е да го прочетеш поне два пъти през определен интервал. Към него аз бих добавила в сбита форма няколко упражнения: Упражнения за себе-прощаване: 1. Утвърждения.Добре е да се упражняват всяка сутрин пред огледалото в следващата седмица, за да се запечатат у вас и да се сещате за тях в моменти на нужда и самоизтезание: Аз си прощавам за всичко казано, намислено и направено. Прощавам си всичко несправедливо, което някога съм направил/ казал. Аз се обичам и се приемам точно такъв, какъвто съм. Аз се освобождавам от чувството за вина. Опитайте се да ги чувствате – да усещате състоянията, в които ще пребивавате, когато наистина чувствате тези неща. 2. Защо привличам това? Припомнете си на кои ситуации и хора не можем да простим. А сега, погледнете от друг ъгъл на тях – помислете защо сте ги привлекли? Какво у вас би могло да привлича такъв тип отношение или случка? Какво у вас позволява точно на този тип ситуация да ви наранява? Припомнете си, че целият свят е в нас и щом извън нас нещо се случва, корените му са вътре в нас. Открийте ги или запишете предположенията си. Простете си. Простете. Освобождавайте горчивината – тя не ви е нужна. 3. Изграждане на състояния. Помислете какво състояние всъщност се стремите да постигнете вътрешно, когато сте си простили и сте в мир със себе си? Опитайте се всяка вечер да си го визуализирате, да го усещате да вибрира вътре във вас, защото то е вече там, във вас, няма защо да го чакате да дойде. Само като го визуализирате и почувствате, вие започвате да го интегрирате, да се приравнявате към него. Пробвайте да си го представите и забележете разликата. Колкото повече го правите, толкова по-трайно ще започне да става и от само себе си да променя ситуациите в живота ви. И любимата ми фраза "Ей толкова лесно е всичко" Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
peperuda Добавено Юни 2, 2013 Доклад Share Добавено Юни 2, 2013 Д-р Първанов, много благодаря за обстойния материал, определено ще го препрочитам! Деси, твоите практични приложения ги започвам! Вярвам, че прошка, благодарност и любов е това, което движи света; както и вярата в Бог. (Но защо са толкова далеч от мен ...) П.П. Отивам да посрещам майка ми, толкова ми се иска да съм добра към нея, милата жена ... Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
д-р Тодор Първанов Добавено Юни 4, 2013 Доклад Share Добавено Юни 4, 2013 "Беше през май 1945 година, в края на войната, когато бях изпратен в състава на малка група лекари в току-що освободен нацистки концентрационен лагер, който се намираше вече на територията на самата Германия, недалеч от Вупертал, за оказване на спешна медицинска помощ на намиращите се там затворници. Хиляди хора от различни страни на Европа, мнозина от които евреи по народност, бяха на границата на гладната смърт. На мнозина вече с нищо не можеше да се помогне. Така че въпреки лекарските усилия и подобреното хранене, ежедневно умираха десетки хора. За мен видяното в лагера се оказа по-лошо и от най-страшните преживявания на фронта. Тогава се запознах със Странния Бил Коди! Това не беше истинското му име. Така бяха го нарекли за по-лесно американските войници. По произход беше полски евреин. От самото начало обаче повече от всичко ме порази необяснимият факт, че в сравнение с всички останали затворници от лагера, повечето от които едва можеха да ходят, Бил Коди изглеждаше съвсем различно. Той ходеше изправен, очите му бяха светли и ясни, енергията му неизчерпаема. А тъй като владеше пет чужди езика и беше нещо като неофициален преводач в лагера, помощта му при подреждането на архивните дела и установяването самоличността на живите и умрелите, беше незаменима. Удивлението ми се засили още повече, когато се запознах отблизо с Бил Коди в процеса на самата работа. Макар Странният Бил да работеше по 15 или 16 часа дневно, при него не се забелязваха никакви признаци на умора, докато ние залитахме от изтощение. От него сияеше състрадание към затворените другари и неведнъж това сияние ми вдъхваше нови сили, когато куражът ми се изчерпваше. Накрая не можех да намеря никакво друго обяснение за необикновените физически и душевни сили у Бил Коди, освен предположението, че той, за разлика от всички други затворници, е в лагера съвсем отскоро. Какво беше изумлението ми, когато от документите на Бил Коди, съхранявани в лагерния архив, узнах, че той се намира в лагера вече цели шест години. Шест дълги години той бе живял на същата гладна диета като всички останали, спал бе в същата зле проветрявана и пълна с всякакви болести барака, и въпреки всичко, това не бе породило в него никакви признаци на физически и душевни заболявания. Но още по-учудващо беше, че всяка група в лагера го смяташе за свой приятел. Точно към него се обръщаха лагерниците за решаване на всички спорове помежду им. Едва след като прекарах там няколко седмици, разбрах каква голяма ценност е това, че такъв човек се е намерил на едно място, където затворници от различни националности се мразеха почти толкова силно помежду си, колкото мразеха и немците. И винаги, във всички най-остри конфликтни ситуации, които отново и отново възниквали в лагера и извън него, можело да се види и чуе как Странният Бил, обръщайки се към разума, разговарял с хора от различни групи и ги съветвал да си прощават един на друг. Доста дълго загадката на този необикновен човек оставаше неразрешима за мен, докато веднъж, най-после той ми повери собствената си история. Това стана след като казах веднъж, че на хората, преминали през всички ужаси на лагера, е така трудно да прощават, защото мнозина са загубили членове от семейството си в лагера. Този кратък разказ на Бил Коди наистина принадлежи към най-удивителните човешки свидетелства за възможностите на силите на прошката: - Ние живеехме в еврейската част на Варшава – започна бавно Бил. – Съпругата ми, нашите две дъщери и още три момченца. Когато немците завзеха нашата улица, те ни изправиха пред къщата и откриха огън с картечница… Аз ги умолявах да ми разрешат да умра заедно с моето семейство, те чуха, че говоря немски, и ме причислиха към една работна група. – Той замълча, може би отново виждаше пред себе си своята съпруга и петте си деца. После продължи: – Тогава аз трябваше да взема решението; трябва ли да отвърна с омраза на войниците, които сториха това, или не. Решението взех наистина лесно. Аз бях адвокат и в моята практика често виждах какво може да стори омразата с човешкия разум и тяло. Току що омразата беше убила шест човешки същества, които бяха за мен най-скъпото на този свят… Ето защо взех решението: през целия си живот – независимо дали това ще са няколко дни или много години, аз ще обичам всеки човек, когото срещна. Обичта към всеки човек. Това беше силата, която беше опазила този човек всред всички лишения. И постепенно разбирах: Бог винаги иска да се открие, а човекът или съзнава това, или не." Veselin111 1 Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
peperuda Добавено Юни 4, 2013 Доклад Share Добавено Юни 4, 2013 Ама че работа ... и тези хора наистина са съществували и съществуват. А "здравословната агресия", има ли тогава такава? Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диляна Колева Добавено Юни 6, 2013 Доклад Share Добавено Юни 6, 2013 (edited) „Имало една змия, която всявала ужас в едно село. Тя хапела и убивала хора. Там пристигнал мъдрец, проповядващ своята философия за любов и духовно разбиране. Змията случайно чула една от лекциите на мъдреца и така се трогнала, че решила да приложи поученията му на практика. През нощта преживяла „внезапно просветление“ и се зарекла да не хапе хората и вече да не бъде гадна. Около месец след това преобразената змия се държала като светец. Междувременно мъдрецът отишъл в друго село (обикалял селата). Накрая се завърнал в селището на змията. Пак я срещнал, но могъщата някога змия била в окаяно състояние – изтормозена, бита, подритвана и използвана. Змията заговорила мъдреца и казала: „Искам си парите обратно. Опитах от твоята философия на любов и духовност и виж докъде ме докара. Сега се предполага да съм просветена, но я ме погледни – полумъртва съм.“ Мъдрецът и отговорил кратко: „Никога не съм ти казвал да не съскаш.“ Здравословната агресия е живота в своята същност. Да живеем активно и качествено, означава да имаме доза агресия. Както прошката не означава да оневиним всичко и всички и да се изживяваме като жертви, така и липсата на агресия не означава да се самоунищожим. И ако влезем в контекста на настоящата тема, хармоничността във взаимоотношенията между родител и дете се състоят в усвояването точно на тези две качества. - да приемем родителя с всичките му плюсове и недостатъци, да проявим разбиране към неговото незнание, да разберем поведението му, но не и да се превръщаме в негова жертва. - да признаем старшинството му в йерархията на живота, да уважим преживяванията му, но не и да се откажем от собствения си живот и да позволим да бъдат смачкани желанията, мечтите и амбициите ни. Същото важи за нас не само от позицията на деца, но и от позицията на родители. Редактирано Юни 6, 2013 от didi_ts Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
mvm Добавено Юни 6, 2013 Доклад Share Добавено Юни 6, 2013 Не съм съгласна активно и качествено можем да живеем без агресия, намеси ли се агресията, може да е активно, но не е качествено И за прошката не съм съгласна Когато прощаваме, не би следвало да се изживяваме като жертви, тогава няма да е прошка, а навличане на нова карма Освен това прощаването не е оневиняване, а прекъсване на кармичните връзки, освобождаване от тях точно освобождаване, загърбване, това не е оневиняване, по-скоро е вид непукизъм Казваме си, аз ти прощавам, и забравяме, не оневиняваме, в никакъв случай, просто оставяме проблема зад нас и не се връщаме повече към него, а не се опитваме да оневиним и да оправдаем, това пак е навличане на нова карма Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диляна Колева Добавено Юни 6, 2013 Доклад Share Добавено Юни 6, 2013 (edited) Не съм съгласна активно и качествено можем да живеем без агресия, намеси ли се агресията, може да е активно, но не е качествено Понятието "агресия" е доста по - широко от това което сме свикнали да асоциираме с тази дума. Добро обяснение и дискусия има тук http://www.beinsadouno.com/board/index.php?app=videos&do=view&id=520 Дава отговори на това, защо всъщност ни е нужна т.н. здравословна агресия и защо тя е = живот. Притчата която съм цитирала е ведическа от книгата "Динамика на подсъзнанието", тя всъщност дава ясен пример, чрез чудесна метафора, защо ни е необходима дозата "здравословна агресия". Този вид агресивна енергия не е насочен към другите, за да ги унищожава, обижда и злепоставя, а е насочен навътре към същността на човека, пази нейната цялост. И за прошката не съм съгласна Когато прощаваме, не би следвало да се изживяваме като жертви, тогава няма да е прошка, а навличане на нова карма Освен това прощаването не е оневиняване, а прекъсване на кармичните връзки, освобождаване от тях точно освобождаване, загърбване, това не е оневиняване, по-скоро е вид непукизъм Казваме си, аз ти прощавам, и забравяме, не оневиняваме, в никакъв случай, просто оставяме проблема зад нас и не се връщаме повече към него, а не се опитваме да оневиним и да оправдаем, това пак е навличане на нова карма Тук не разбрах с какво не си съгласна. Не виждам някъде да съм написала, че прошката е оневиняване и че трябва да се изживяваме като жертви, точно обратното. Редактирано Юни 6, 2013 от didi_ts Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
ела Добавено Юни 13, 2013 Доклад Share Добавено Юни 13, 2013 Здравейте, внимателно прочетох мненията и бих желала да се включа. Процесът на опрощаване за жалост не става незабелижимо и без емоции. Сблъскваме се със собственото си убеждение за вината на „виновния”, за начина по който да ни се „изплати” за да му простим и завъртаме безкрайната въртележка на омагьосания кръг. Прощаването е дълъг процес. И зависи най-вече от самите нас. Състои се в промяна на начина на мислене за себе си и за другите, за обидата ни и за податливостта ни към нея. В резултат на което пренареждаме ценностите си и преустройваме изградения ни образ за действителността и за мястото ни в нея. Трябва да започнем от разбирането защо се чувстваме онеправдани и постепенно да достигнем до решението да простим, за да можем да изградим своя „аз” на съвсем друга желана от самите нас основа. Предполагам, че това което най-много Ви измъчва е неразбирането или по-точно нежеланието на майка Ви да разбере какво чувствате самата Вие. Вашата болка и гняв, че сте сама с чувствата си, а имате такава потребност да ги споделите точно с нея. Да се почувствате отново защитена и обичана. А се сблъсквате с преграда, непрестъпна и висока. Колкото повече упорствате да я преодолеете, толкова по-силно се блъскате в нея. Като игра без край. Давате все-повече, а нищо не получавате. Не е ли време да спрете? Не мислите ли, че сте си разменили ролите? Вие обгрижвате майка си, а тя се държи като разглезено дете и непрекъснато изиска. Самата Вие сте и дали тази възможност. Опитайте да променете ситуацията. Започнете от малките стъпки. Защо Вие да се грижите за сметки и имоти? Нямате ли достатъчно ангажименти? Предполагам, че да. Но искате на всяка цена да изразите загрижеността и признателността си към нея, като и помагате, като улеснявате ежедневието и. Постарайте се да дадете възможност майка Ви да реагира и действа като възрастен човек, тоест да върши нещо полезно за себе си. Да взема решения и да поема отговорности. Поставяйте и задачи, които да върши, като и обясните, че за Вас е важно тя да върши неща, които за които не е имала възможност преди това. Когато нямаме какво да споделяме, защото нищо ново не ни се е случило, тогава очакваме другите да запълнят нашите липси и ги обсебваме. Използваме ги като донори, не защото не ги обичаме или не уважаваме тяхното мнение, а просто защото не знаем какво да правим с живота си. За да преодолеете съпротивите и с еднообразното ежедневие я поощрявайте в различни дейности, за да има какво да Ви споделя. Разпитвайте я как се е почувствала, когато сама се е справила с нещо или какви са били емоциите и след среща с приятелки или пазаруване. Опитайте се да скъсате пъпната връв с майка си, но да укрепите и заздравите емоционалната си връзка с нея. Искрено Ви желая успех! Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
spring_blossom Добавено Юни 18, 2013 Автор Доклад Share Добавено Юни 18, 2013 Благодаря ти, Ела! Изключително точно си успяла да предадеш начина, по който се чувствам. "Предполагам, че това което най-много Ви измъчва е неразбирането или по-точно нежеланието на майка Ви да разбере какво чувствате самата Вие. Вашата болка и гняв, че сте сама с чувствата си, а имате такава потребност да ги споделите точно с нея." Точно това е най-голямата ми болка, всичко друго мога да преодолея.... Благодаря още веднъж! Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts