Когато в семейството няма общуване..

[bokovicy]

Здравейте,

с мъжът ми сме заедно от 7 години, живеем заедно от 6 г, от които 5 в чужбина. Имаме две прекрасни, палави момчета на 3 г и на 7 месеца. Имаме и голям проблем с общуването и споделянето, който много ми тежи. Ще се опитам да разкажа на кратко как започна всичко и как стигнахме до тук. 

Беше любов от пръв поглед, в момент в който най - малко очаквахме. Бях млада, много амбицирана и тепърва започваща самостоятелният си живот, далеч от родителската къща. Знаех какво искам - независимост! и човек, който да ме обича и подкрепя в начинанията. Той на пръв поглед беше такъв - винаги усмихнат, много позитивен, от там далече си личеше, че ме обича. Още в началото ми споделяше, че никога не се чувствал по този начин и знае, че аз съм жената за него и иска деца от мен. Е, какво по - хубаво от това!   . След почти година излизане, то си беше направо нерегламентирано съжителство, заживяхме в обща квартира. Всичко вървеше добре, неговите родители ме приеха много добре, моите него също, но очите ми се отвориха за един проблем - той обича да си пийва след тежък работен ден или в края на работната седмица. Не е агресивен, никак даже, в началото даже на любов го избиваше. Но за мен това системно наливане си е проблем, аз го определям като битов алкохолизъм, но той така релаксирал след тежък ден. Аз не пия, в моето семейство няма практика да се пие всяка вечер, или ако се пийне ще е 20 гр с вечерята, а той като седне пие по 3-4 л бира или минимум 0,5 л твърд алкохол. Това мен ме вбесява, съсипва ми цялото настроение, даже и в нервни кризи съм изпадала. Той много добре знае, че това ме вбесява, но няма спирка. 

От както живеем в чужбина, се и промени много, вече не е този вечно усмихнат и положителен човек. Стана много по-затворен в себе си, не споделя, удома се прибира като на хотел - къпе се, яде и спи, на сутринта пак на работа. През седмицата почти никакво внимание не обръща нито на децата, нито на мен. Ако понеча да покажа близост, истинктивно ме отблъсква, което много ме наранява. Когато се опитвам да разговарям с него за това, той ми отговаря "Знаеш, че не мога да си показвам, чувствата, не мога да се мазня". Той не разбира, че да покаже малко нежност, не означава, че се мазни... Ако поискам да излезем някъде семейно с децата на разходка, все е уморен, или ако излезем през цялото време ще нервничи и мрънка, то да му се отще на човек... Много исках децата ми да отраснат в щастливо семейство с обичащи се родители, а не с родители, които по - скоро приличат на съквартиранти. 

Аз така не издържам, чувствам се сама на света, не чувствам никаква подкрепа за каквото и да е.  Преглъщам жаби и се чудя къде се изгубихме в отношенията си, не забелязваме нито празниците, нито промените, нито сълзите... 

Най - лошото е, че децата ни ще ползват нас за пример, а аз не искам те да имат такива "съжителства" . 

Дайте ми съвет, как да изляза от тази ситуация. 

Благодаря!

[Диляна Колева]

Дайте ми съвет, как да изляза от тази ситуация. 

Здравей, от тази ситуация ще е трудно да излезеш сама. 

Взаимоотношенията в семейството са многопластови и в тях участват всички. 

Ако приемем, че има няколко обвивки, в които се развива вашето общуване, то тази за която разказваш е най - горната, видимата от всички, общата, обвивката, която е на показ и всеки може да я тълкува. Тя е само проявление на нещо по - дълбоко, на чувства и емоции, които всеки от вас има поотделно в собствените си индивидуални обвивки. Тези чувства и емоции, някъде се разминават.

 

Алкохола. Независимо дали става въпрос за алкохолна зависимост, наркотична, интернет,, това е начин за справяне със стреса. Вариант, в който човек скрива страха си и избягва от реалността. Той знае, че това е илюзия, знае, че е краткотрайна, но това е единственото средство до което е достигнал. Бързо, лесно, без ангажименти облекчава ежедневния стрес и притъпява сетивата. Без човек сам да е решил за себе си, че това му вреди и не е правилния начин за релакс, не може да се направи много , дори бих казала нищо по въпроса. 

Ти си знаела за тази негова слабост и си го приела въпреки това. както често става в семействата , след няколкогодишни съжителства, тези първоначално направени компромиси, започват да се преекспонират и да стават огромен проблем, който често е препъникамъка в семейните взаимоотношения. Вариант е, без гняв и агресия, да се проведе един спокоен разговор, в който всеки да каже какво би могъл да направи по въпроса. Тук говорим за "можене", което предполага, че е преминал процесът по изясняване на "искам". Т.е. желанието е уточнено.

 

 

 

От както живеем в чужбина, се и промени много, вече не е този вечно усмихнат и положителен човек. Стана много по-затворен в себе си, не споделя, удома се прибира като на хотел - къпе се, яде и спи, на сутринта пак на работа. През седмицата почти никакво внимание не обръща нито на децата, нито на мен. Ако понеча да покажа близост, истинктивно ме отблъсква, което много ме наранява. Когато се опитвам да разговарям с него за това, той ми отговаря "Знаеш, че не мога да си показвам, чувствата, не мога да се мазня". 

 

Вероятно новата обстановка, напрегнатото ежедневие и страха "дали ще се справя" са основните виновници за това поведение. Зад думите "не мога да се мазня" , може би стои " не искам да се правя на това което не съм". Какво е довело до това състояние, е въпрос, на който ние тук не можем да отговорим, а само да гадаем, което не е от полза за никого.

 

Напрежение, стрес, несигурност в собствените сили са вероятните причини за промяната на съпруга. В България също ги е имало, но сред познатата обстановка, ако следваме хронологията сте били все още и без деца, с една две чаши алкохол се е постигал някакъв баланс. В чужбина с промяна на семейния статус и увеличените отговорности, среса се е увеличил и в момента и той както и ти имате нужда от разбиране и освобождаване от напрежението, което се е зародило между вас.

 

Няма защо да се притесняваш за това какво ще възприемат децата в момента. Във всяко семейство има периоди на кризи, в голяма част от тях, кризите се преодоляват. Всяко семейство има своя уникален начин за справяне. На фона на един балансиран дългогодишен семеен живот, една, две или дори три годишна криза във взаимоотношенията не повлиява особено отношението на децата към семейството.

Опит за поглед през очите на другия, установяването на основния проблем, приемането му от двамата и желанието за разрешаването му са възможен път за изход от кризата.

Редактирано Февруари 9, 2013 от didi_ts

[bokovicy]

Благодаря много за анализа! Аз разбирам, че той е натоварен с отговорната задача да издържа семейството ни и тя не е никак лека. Разбирам, че и той има от разбиране и релакс, и той прави всичко възможно да си го предостави. Тежи ми, че не ме оценява, моите задължения не са никак малко - постоянна грижа за децата, задължения от бита - пране, готвене, чистене, пазаруване, следене и плащане на сметки, ходене по институции и лекари и какво ли още не. Неговото единствено задължение е да ходи на работа. И когато ми избият нервите и се заоплаквам, той ми отговаря "Еее, какво правиш по цял ден, седиш пред компютъра". Ма то на чужд гръб и 100 тояги са малко. Мисля си, че ще ми е по - леко ако получавах разбиране е подкрепа. Едва ли бих била толкова нервозна и нападаща, и той щеше да има едно главоболие по - малко. Толкова ли е трудно, да се сети да покаже нежност и внимание?!? Наистина и аз не съм лесна, когато съм изнервена много ми лае устата, но по - добре ли е всичко да тая в себе си? Опитваме се да говорим, стигаме до извода, че се обичаме, като цяло ни е хубаво заедно, но пустото му всеки гледа сам да се спасява от стреса, но нали сме семейство...  Много пъти ми минавала мисълта да се разделим, особено в моментите, в които пие. Но сърце ми не дава, искам семейството от мечтите си, не искам децата ми да растат с разделени родители, а и сама с двете деца не бих се справила финансово и физически. 

Чувствам се в безизходица...

[Диляна Колева]

За съжаление, във форумен формат единственото което може да се направи е, да се даде информаия, да се направи анализ, до колкото позволява споделеното, да се обмени или сподели опит. Често се дават готови отговори, което не е никак ефективно, защото терапията е процес, в който клиентът сам достига до отговорите, въпреки че в болшинството от случаите се отива на терапия, с очакването да се получат готови решения. Имайки предвид всичко това,  няма смисъл да получиш отговори, ще ти разкажа един случай, който не твърдя, че е същият като вашия, но е сходен, може би ще отключи мисъл, действие, решение, а може и да остане просто като разказ в пространството. Няма никакво значение, ще го напиша, защото четейки постовете ти се сетих за него.

 

Едно семейство с две малки деца в началото на трийсетте, търсят терапевтична помощ за решаване на семеен проблем. Жената твърди, че съпругът вече не я обича, никога не и е казвал "Обичам те", рядко забелязва как е облечена, не съдейства за нищо в къщи, оправдава се с това, че много работи и няма възможност да помага и в къщи. 

Когато е сама жената казва: "Той никога не ми казва "обичам те", не иска да произнася тази дума, не ми показва обичта си, а твърди, че ме обича. Аз как да разбера? Чувствам се страшно натоварена в семейните ангажименти, не издържам, имам нужда от разбиране."

Когато мъжът е сам, казва: "Аз я обичам толкова много, но наистина нямам сила да слушам мрънкане всяка вечер, когато съм толкова уморен. Все пак домашната работа е нейната част от семейните задължения, така сме се разбрели."

Това е проблем на огромна част от семействата в периода, в който имат малки деца.

На финала на терапията те двамата стигат до отговорите, взаимоотношенията им чисто физически не се променят, но вътрешното им убеждение е толкова различно, че те виждат семейния си живот по съвсем различен начин.

Жената стига до разбирането, че липсата на собствена обич и себеуважение, я карат да го търси извън себе си. Тя има нужда да го чува, за да повярва сама на себе си, че е прекрасен и силен човек, нещо в което тя не е сигурна. Чувайки го от мъжа си поне веднъж на ден, тя го възприема като разбиране, но подсъзнанието и казва: "обичай се, той те обича". До момента, в който самоувереността, себеуважението и себеобичането и станаха реалност и се обърна - отвътре на вън, а не отвън на вътре. 

Мъжът не е вербализирал обичта си, защото се е чувствал застрашен. Ако някой непрекъснато иска от теб да му казваш "обичам те" или по подобен начин да му доказваш обичта си, започваш да се чувстваш, като патерица на която някой се е подпрял. Инстинкта диктува отдръпване, и прибиране в собственото си емоционално пространство. 

Когато жената отработи самоувереността си, прие ежедневито си не като тежест, която се сравнява с тежестта на другия и очакване на "обичам" те, когато видя ангажиментите си като част от семейния цикъл, които са временни, променими и тя е достатъчно силна и уверена, за да ги върши сама, съпругът без да разбере как, започна да и казва "обичам те". Тя обаче, вече нямаше нужда от това. След 2-3  годишна криза, те са едно силно и хармонично семейство.

Това е съвсем повърхностно пресъздаване, без големия брой странични аспекти, които излизат при преработване на основния проблем.

 

 

 

Толкова ли е трудно, да се сети да покаже нежност и внимание?!? 

Изключително трудно е, точно както ти не разбираш защо той не го прави, вероятно и той не разбира какво точно искаш от него. Мъжът и жената са различни светове. Какво би се променило в ежедневието ти, ако той започне да показва разбиране и нежност по начина по който ти го очакваш?

Редактирано Февруари 10, 2013 от didi_ts

[д-р Тодор Първанов]

Не мисля,че само със съвети можем да ти бъдем полезни.В която и държава да сте, има семейни терапевти и трябва да се обърнете към тях.

[bokovicy]

Благодаря ви за отделеното време Според съпругът ми нямаме семейни проблем, просто всичко се дължи на работата и финансовите затруднения. Според мен трябва да направим всичко възможно да разговаряме повече, да споделяме, но и да се изслушваме. Надявам се скоро да стигнем до хармония в отношенията.