Авторски стихотворения

[Historiker]

  Тук бих искал да преставя няколко мои литературни  творби.

 

 

 

Тъгите на България 2

 

От народ сърцат и свободолюбив 
станахме народ овчедушен и страхлив.
Вместо държавата на Крум , Симеон и Калоян -
държавата на Боко, Маджо и Доган.

Децата ни не помнят кои са Ботев, Левски, 
а гледат звездните гротески. 
Дават филм за Сюлейман Великолепни,
а не правят филми за героите ни достолепни.

Фалшиви политици, престъпност и корупция,
разврат, пиянство, проституция. 
Заплатите и пенсиите ниски, цените - високи,
а  мистър Дянков прави изводи ,, широки ".

Престъпниците вместо във затвор 
са все във медийния кръгозор.
Делата точат се безкрай,
за тях правосъдието е рай...

 

 

 

 

 

 

[mvm]

На мене ми хареса, браво

[ISTORIK]

Тъгите на България 2

 

Децата ни не помнят кои са Ботев, Левски, 

а гледат звездните гротески. 

Дават филм за Сюлейман Великолепни,

а не правят филми за героите ни достолепни.

 

 

Имам добра новина: Скоро ще започнат снимките на игрален филм, посветен на Васил Левски. 

 

http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=5275411

 

http://www.mediacafe.bg/the-clubs/the-clubs-historical/2598-vasil-levski-mopvie

[Historiker]

Да, видях във фейса новината, и аз   се радвам.   Иначе стихотворението съм го писал ноември  2012 г.      

[Historiker]

  Момичето на моите  мечти 

 

  ,, Ти идваш в утринния мрак , аз будя се и пак те виждам. С коси черни като нощ. С очи зелени като листа. С устни червени като ягоди. Усещам топлина ... Като сияние си ти пред моя поглед. Като красавица от приказките, като богиня...

Чувствам се добре , сякаш на седмото небе ... съм аз , това се случва тъкмо в този час... И искам да те галя и докосвам, да прегръщам и целувам, да ти се любувам и ако може, да не те ревнувам... Да съм с теб в деня , в нощта и може би до края на света ... Да се радвам на усмивката красива, на това , че ти за мен си като самодива. Да слушам твоя глас и да съм във захлас...Щастлива да те правя, и ти мен, и това да става всеки божи ден.... И ми се иска да извикам ,, Теб обичам, теб обичам! "

[getsoff]

Полета на Човека

На прозореца сутрин го будеше гълъб,
и с глас човешки му сякаш думаше:
- Ставай! 
Той стана.
Глас не му беше нужен да знае,
днес не излезе ли, това е.

Човек обречен, човек без избор.
Нахлузил Орфеевите обувки,
той слезе в кръг девети.

Ала това беше отдавна.
Преди.

Тя беше още жива, тя беше още негова. 
Сутрин, тя ставаше рано, 
качваше се на покрива, 
отваряше клетките
и хвърляше по някоя друга троха. 
А в клетките, модерните плъхове на урбанизацията.
Гълъбите.

Ала това беше отдавна,
сега единственото, останало в клетка, 
бе той.

Историята на човека беше тъжна.
Когато тя легна, сломена, от болест,
той искаше да я запази.
Тя не му бе нужна безжизнена.

Това бе, което го накара да потърси помощта на падналия.

Девет пъти дълбоко трябваше да слезе. 
И слезе човекът. 
Едва стъпил на дъното, почна да вика и да ругае. 
Мята челични ръце. 
Тъпче земята.
Оня излезе.

Огромен и мощен. Човекът го гледа:
Рогата, 
Опашката, 
Тризъбеца. 
Заключение.
Той е!

Ама човекът не знае!
Всичко с цена е.

Оня го слушаше, почти с интерес. 
И човекът разказва. 
Говори за нея. Говори и за гълъбите. 
Оня предложи:
- Тя ще живее. Всяка сутрин, теб тя ще буди. 
И с глас човешки, сякаш ще дума.
Ставай.

Той стана. 
Нея я няма.

А на прозореца гълъб. Досадник. 
Пърхаше шумно с крила.
Раздразни човека. 
Прозорецът вече затворен.

Нещо в човека, обаче беше различно.
Нова сила, ново усещане.
Гълъбите летяха по негова воля.
С ръка и със поглед ги той управляваше.
Като ракети. Насочваше.

Зима пристигна.
Човекът спря да излиза.
И като човека, който преди това беше сляп, прогледна.
Условията на сделката се бяха все едно променили.
Болест го хващаше, всеки път щом не излезеше.

Лъжец! 

А той вярваше!

Минаха години, человека се не прибираше.
Минаха години, тогава той се замисли.

И осъзна той, това е!
И гълъба на прозореца, жена е!

Но минаха години, гълъбите все по-рядко слушаха.
В дни случайни, някои дори не политаха.
Отслабваше той, умираше.
Но, мамка му, беше щастлив. 

Дойде и последният ден. 
Първия ден, в който нито един гълъб не полетя.
Той обаче изненадан не бе.
И умря.

Ала кръв нямаше.
Само пера.

И човекът стана на гълъб.
И гълъбите станаха Хора.
Модерните плъхове на урбанизацията.
Хората.

---

А някъде в далечината, глас се чуваше.
Луцифер беше, но на дявол не приличаше, а на гълъб.
Смешник.
Но Луцифер се не смееше, сериозно дори, думаше:
- Умри и ще живееш.

Отлетя и пусна клонката от човката си.