Стрес

[ime]

Писмото ми е доста дълго но се надявамнякой да го прочете.като бях 7-8 годишна /сега съм на 25/ родителите ми имаха постоянни скандали.Майка ми ми говореше за развод и че иска да остана с нея.Понякага се случваше майка ми да си събере нещата и да каже -Идваш ли с мен! А от другата страна баща ми каваше остани с мен/той не искаше развод.Чуствах се гадно и виновна затова че трябва да избирам.Мислих си ако тръгна с единия как ще се чуства другия че съм го изоставила.В 8 клас имах слаби оценки закъснения и излизах с наркомани.Предполагам че това е било жт възраста в коятд се намирах.Наште си мислиха че съм наркоманка и постоянно ми се крещеше по телефона тъй като те рабжтиха в друг град.появи се и едно неразбиране и недоверие.на следващата година ме оставиха на изпити които не можах да взема и трябваше да повтарям клас.В училището ми се носише слава на провалила се и приятелите ми вече ме отбягваха.Родителите ми се обвиняваха че проблема е в тях.А аз че ги карам да се чустват така и много ме беше срам всеки ден.Веднъж заради това майка ми беше припаднала.прекарахме цяла вечер в болницата и аз плачех защото незнаех какво става.На другия ден бях на училище учителката ми се подиграваше ед целия клас и аз си взех отпусното.мислих си че ще се справя сама да уча и да работя.Лъжех наще/4-5 годиниза да не се притесняват/.че си взимам изпитите и това страшно много ме напрягаше.След това се разведоха въпреки несъгласието на баща ми.Той плачеше постоянно и ми казваше да направя нещо.Мислех си че ще се самоубие.Майка ми беше в друг град не исках да я карам да го прави заради мен.Като исках да се видим трябваше да отидем на хотел и на баща ми му беше страшно мъчно.по това време имах няколко връзки които прикльчиха/ заради разликата в годините заради друго момиче или просто не се получаваше/ и аз го приемах много тежко.Мислих си че ми се случва като наказание защото не съм помогнала на наште и трябва да видя как са се чуствали.Знам че не съм имала вина и никой не обвинявам.Постепенно те си оправиха взаимоотношенията и вече се виждахме заедно.По това време започнах да имам болки и се притеснявах че е нещо сериозно.преди 3 години майка и и баща ми се събраха.Една сутрин видях че са спали в една спалня и страшно много се обърках имах страхове че всичко ще се повтори и не можех да се зарадвам въпреки че ми се искаше.По късно ме приеха в болница и ми казаха че бъбрека ми е много увреден.Бх всеки месец в болница.От притесненията ми /не казвах на никой за тези неща/и от самите престои там започнах да плача много често и да имам негативни мисли.Една година след това ме оперираха.Въпреки че неисках и много се страхувах.Мислех си че повече няма да се събудя.След това пак всеки месец в болницатал.Като видех някой непознат в болницата/без въобще да знам дали е така или не/ си мислих че ще умре или някой негов близък щом е в болницаталЗапочнах да имим натрапчиви мисли кошмари страхове от време на време.Заради това че ме приемаха в болница постоянно ме уволняваха няколко пъти или пък не искаха да ми дадат заплата.За няколко месеца смених 7 работни места.Като не искаха да ми платят на едното мястоне си потърсих парите мислих си-за да не се случи нещо лошо.започнах да не си сгъвам дрехите пак поради същаа причина.Сравнявамнякои итуации в миналото ми и сега и си мисля пак ще се случи същото.Сега работя нещо което не искам и това ме натоварва но в момента не ога да започна друга работа.Преди 3 месеца ми направиха една манипулация с упойка.Изпитах страшен ужас не можех да се събудя не знаех къде съм събуждах се за секунда и после пак се губех и така.Това е т упойката но беше кошмарно.След това нещата много се задълбаха.Имам кошмари събуждам се постоянно преди да се събудя чувам бучене от време на време или имам усещането че муха се движи в ухото ми.като гледам телевизия постоянно оприличавам хората.Като имам някакви натрапчиви мисли ми става горещо имам чуството че се вдървявам и ми се ускорява пулса.За да смъкна напрежението правя някакви ритуали-трябва да се кръстя без никой да ме вижда докато си мисля конкретно нещо ако някоя друга мисъл или някакъв звук ме прекъсне започвам наново.Освен че ми отнема страшо много време ме тормози.Въпреки че знам че е налудничаво не мога да се абстрахирам.Не искам да си мисля за менали неща или да се страхувам за неща които мога да се случат/смърт болест нещо лошо нещо да избухне края на света /без да са ми се случили.Изпитвам страх да се зарадвам поради същата причина.Когато се разхождом някъде и някой просто ме погледне си мисля че ме харесва и изпитвам вина.Ако е жена си мисля че тя смята-Мислиш се за много важна ама не заслужаваш да носиш такава рокля и да изглеждаш така. Имах случка в болницата 60 годишен мъж. който говори чрез апарат беше с негови роднини в кафето там.Понеже нямаше места. бях по пижама и помолих да седна на тяхната маса да изпуша една цигара.И те започнаха да ме питат какво ми е...На следващия път го видях пак и той се учуди защо съм пак там и пак говорихме и аза започнах да си мисля че той ме харесва/ което е налудничаво и не мога да си го избия от главата/.Постоянно си чопля лицето чак ръцете ми почват да треперят.Имам чуството .че всички хора са добри и се поставям на тяхно място.А няма безгрешни хора и всички сме различни.Ако някой ми се развика.обиди или ми каже нещо вэпреки. че знам че не е прав и мога да го оборя си замълчавам.Пак се поставям на тяхно място и не искам да им се случва нищо лошо или пък на мен.Приемам някакви случки на хората при сърце или нещо което ми се е случило го оприличавам че е същото без да съм съвсем наясно/ а за тях може да не е проблем/ не искам да се притеснявам за хора които не са ми никакви. В момента не мога да си позволя психотерапевт и ще се радвам някои да ми каже нещо и да ми даде насоки.

[Диляна Колева]

Представи си един огромен гардероб, в него си хвърляла дрехи през целия си живот, просто сложени някак , натикани, смачкани, на кълбо. Гардеробът вече е препълнен, виждаш че няма място и искаш да въведеш ред. Започваш да подреждаш новите дрехи, които слагаш, но въпреки това мястото става все по - малко и по - малко. Какво е правилното решение?

Първо трябва да изкараш голяма част от тези смачкани дрехи, да ги сдиплиш и сложиш отново в гардероба, тогава ще видиш реда, хармонията и чистотата.

Сега си представи, че гардеробът е твоето съзнание, а дрехите твоите мисли, анализи, чувства, емоции от преживяното. Това преживяно няма да се промени, но погледа с който си гледала може да бъде префокусиран.

Няма как с няколко изречения да се пренареди, дори и основна част от съдържанието. Но..има как всичко това да започне да се случва.

За съжаление през форум дори конкретната насока може да се разбере по десетки начини, да се изпълни по още толкова различни варианта и няма как да се осъществи качествена обратна връзка.

Редактирано Октомври 3, 2012 от didi_ts

[ime]

Благодаря за отговора! Да знам, че трябва да си подредя мислите. четох доста неща и имам симтоми като при панически атаки ,ОКР и страхова невроза.Според вас имам ли нещо такова, трябва ли да се срещам с психиатър и да пия лекарства или просто ще ми отнеме време за да спра да имам неприятни натрапчиви мисли.

И защо изпитвам вина ако някой просто ме харесва или ми направи комплимент?След това непременно трябва и аз да направя някакъв комплимент.И защо непременно ако някой ме погледне си мисля че много ме харесва?Прекалено голямо самочувствие ли имам?

Редактирано Октомври 4, 2012 от д-р Тодор Първанов
обединяване на постове

[ISTORIK]

Ти нямаш вина за взаимоотношенията на родителите ти един с друг.

Дори и ти да не се беше раждала, те сигурно пак биха се развели - поради същата или поради друга причина.

Казваш, че двамата са били скандалджии... Има една поговорка, която казва, че "два остри камъка брашно не мелят".

Явно никой от тях двамата не е бил склонен да прави компромиси и да отстъпва.

[Диляна Колева]

Въпреки че знам че е налудничаво не мога да се абстрахирам.

Когато се наложи да премина през психопатологията под ръководството на психиатър, първото нещо което той ни каза беше:

"Когато един човек попита аз луд ли съм, то значи той не е луд. Истински психичноболен човек няма съзнание за своята лудост, той я живее като единствена и неопровержима реалност"

Ако вярваме на моя ръководител и на цитираното твое изречение, логично следва да заключим, че ти не си с тежки психични увреждания, отклонения и т.н.

За да смъкна напрежението правя някакви ритуали-трябва да се кръстя без никой да ме вижда докато си мисля конкретно нещо ако някоя друга мисъл или някакъв звук ме прекъсне започвам наново.Освен че ми отнема страшо много време ме тормози.Въпреки че знам че е налудничаво не мога да се абстрахирам.Не искам да си мисля за менали неща или да се страхувам за неща които мога да се случат/смърт болест нещо лошо нещо да избухне края на света /без да са ми се случили.Изпитвам страх да се зарадвам поради същата причина.

Отговора на въпросите ти е в твоите думи. Страх и не знание как да се справиш с него води до следствията, за които говориш - ритуалите. От древни времена човек се справя по този начин със страховете си, чрез ритуални действия.

И защо изпитвам вина ако някой просто ме харесва или ми направи комплимент?След това непременно трябва и аз да направя някакъв комплимент.И защо непременно ако някой ме погледне си мисля че много ме харесва?Прекалено голямо самочувствие ли имам?

Не, не защото имаш самочувствие, а защото имаш огромна нужда от внимание, обгрижване, ухажване дори. Това също е следствие от отношението на родителите ти към теб в така важната детска и тийнейджърска възраст, когато не те са ти дали внимание, а са го изисквали за себе си от теб.

Да се работи по премахването на следствията е не особено ефективна дейност и с краткосрочен резултат.

Все едно ако те боли зъб, да не отидеш да поправят кариеса, а да глътнеш хапче за болката. Временно ще си добре, след това отново болка, защото инфекцията стои.

Замисли се колко години се е трупало всичко това в теб, само завъртането на гледната ти точка е свързано с доста работа и промяна на много неща в ежедневието. Хубаво е, че четеш, интересуваш се, работиш, деен човек си, наблегни на тези силни страни в теб. Опитай се да ги подхранваш и развиваш.

.А няма безгрешни хора и всички сме различни.

Грешките са изключително важна част от живота на хората, ако ги нямаше тях, нямаше да се научим на нищо. Всички постъпваме грешно много често, но не защото даденото нещо е грешно или не, а защото някой го е определил като такова, а ние искаме да се впишем в света на този някой.

Ето сега, аз се опитвам да ти кажа някакви неща, но тъй като не те познавам, много вероятно е моят подход да е грешен спрямо теб, може всичко това което ти казвам, да се окаже лъжа за теб или просто да не стигне до съзнанието ти. Това се случва и в живота, в ситуации за които имаме малко информация - тогава грешим. Но това пък от своя страна води трупане на житейски опит. Така че опитай се да приемеш грешките си за училище и не бягай от тях и не се срамувай, те са ти нужни.

Редактирано Октомври 4, 2012 от didi_ts