Проблеми в общуването

[maniuni]

Да споделя и моята болка...

Страдам от ниско самочувствие и имам трудности в общуването с другите. Много съм затворена и ако имам възможност предпочитам да съм вкъщи сама или ако съм с хора да мълча. За съжаление и когато си стоя вкъщи няма спокойствие, защото ниското самочувствие и лошите мисли започват да ме разяждат. Изградила съм си някаква представа за това, как трябва да се държи човек, какъв да бъде и дори какво да мисли за да е нормален. Постоянно се опитвам да бъда такава, но не винаги успявам и тогава много се депресирам. Дори когато успявам усещам в себе си, че е изкуствено и това не съм аз.

Когато общувам с другите влизам в нещо като роля. Напоследък усещам, че изобщо не успявам да изляза от това състояние и дори когато съм сама го поддържам. Наблюдавам се как говоря, смея се, общувам с другите без изобщо вътрешно да чувствам нищо. Омръзна ми да се правя, че ме интересуват чуждите проблеми, за да мога да общувам и да ме харесват. Когато се наложи да общувам с някого по-дълго внимателно го проучвам и напълно се потапям в него, за да мога да знам как да се държа, така че той да ме приеме, но това е много изтощително и чувствам как се губя. Най-вероятно поради тази причина и малко съм намразила хората.

Още от малка помня, че бях много кротко и тихо дете и понякога даже другите ме тормозеха. Винаги съм имала "най-добра приятелка", която по скоро ми служеше като прикритие, за да не се налага да стоя сама, да не правя нищо и да мълча по цял ден - не че не ми се искаше, но и това беше удар по самочувствието ми. След като завърших бързо се запознах със съпруга си. Първите две-три години беше много хубаво - бях влюбена, освен това и вече бях от нормалните хора - все пак имах приятлел. Намирах го за перфектен, все пак най-малкото той няма моите недостатъци. От тогава минаха почти 7 години, аз все още искам да съм с него, но се страхувам, че го залъгвам. Държа се така както трябва и пак не съм себе си - даже гласа си чувам, като изкуствен когато си говорим. Освен това се чувствам като в затвор, не смея да се отпусна и да правя каквото си искам, защото ме мъчи чувство за вина, че не се съобразявам с него и че трябва действията ми да са по някакъв начин оправдани. Мислех да се разделим, но мисля че не е честно спрямо него - знам че ме обича и има нужда от мен. Усещам че повечето неща, които ме тормозят не са по негова вина. Пък и се чувствам добре с него - забавляваме се, разбираме се до някаква степен, не мисля че решението е раздяла. Опитвала съм се да му обясня, но не се получава - като започна да говоря се чувствам слаба, думите ми звучат неубедително и губят смисъл. В крайна сметка му пратих няколко статии и той се съгласи, че щом смятам трябва да потърся помощ.

Просто искам да постигна някакъв вътрешен мир. Опитвала съм да не мисля за тези неща - и без това не е приятно, и да си живея живота, както мога, но непрекъснато едно гласче ми напомня, че си пилея времето и търпеливо чакам да умра някой ден, но просто не знам какво да направя.

В крайна сметка, моля за съвет - дали психотерапията би могла да помогне или мога да направя нещо сама?

Благодаря предварително!

[Диляна Колева]

Здравей, психотерапията би ти помогнала по- бързо да се справиш сама

Тук няма "или" -"или", двете неща вървят паралелно.

Човек има огромни възможности за справяне във всевъзможни ситуации, те понякога са заключени в подсъзнанието, за да стигне до тях, някой трябва да му подаде ключа, а той сам ще ги използва.

Често лутайки се самичък, разумът отключва врата, която мисли за правилната , но тя му носи още по- големи неприятности, резултатът е объркване.

Спестяване на време е да потърсим ключа при човек, който вижда в дълбочина нещата и може да посочи посоката, а процесът по справянето ще го извърви търсещият.

[maniuni]

Благодаря didi_ts,

Такъв отговор и предполагах, че ще получа, но все пак исках да споделя, тъй като на никого не съм казвала досега или поне - не толкова подробно.

Искам и да добавя нещо, което може би ще е интересно и мисля че ме прави малко по-различен случай.

Когато бях 7-ми клас, след лятната ваканция се случи нещо, което едва ли някога ще забравя. Помня, че цяла ваканция се виждах всеки ден с една приятелка и ходехме заедно на компютърен клуб. За няколко часа в интернет само чатех, защото това ми се виждаше като добър начин да си повдигна самочувствието - да общувам с хора, с което да приличам на другите ми "готини" съученици. През другото време се карах се много с майка ми, все ми се струваше, че каквото и да казва е грешно, всяко нейно движение ме дразнеше и само и крещях. Пишех и дневник, в който най-вече се оплаквах колко съм смотана и се питах, дали ще успея най-накрая да стана като другите. Накрая на ваканцията в мен имаше една огромна доза досада - просто ми беше страшно писнало това ежедневие, направо умирах от скука. Няколко дни преди да отида на училище се случи нещо странно - някакви момчета си говореха и се чудеха дали има наблизо компютърен клуб и аз просто се включих в разговора им и им казах. Може да звучи като нещо малко, но като го правех в мен имаше някаква сила и абсолютна липса на притеснение. Това премина, изненада ме, но го забравих скоро. По-късно вечерта майка ми както обикновено ме разпитваше разни неща и аз изненадващо и споделих нещо, което по принцип бих скрила - нещо лично. В душата си усетих все едно, че пристъпвам в някаква забранена зона - все едно, че опитвам смело от нещо, което преди не бих посмяла. И се отпуснах - чувството беше на страхотно облекчение, вече можех да си кажа всичко, на всеки, без срам. Вече не ми пукаше, че съм скоро на училище, не ми пукаше за мнението на съучениците ми. Когато отидох на училище имаше нова изненада, изобщо без да се опитвам нещо и без да го целя аз вече не се стеснявах и си говорех с всички, дори започвах сама разговори. Освен това и страхът ми от кучета се стопи, изпитвах някаква сила, държах нещата в ръцете си. Всичко това разказвам по спомени - за съжаление нещата се върнаха по старо му след около седмица. Имам чувството, че мозъкът ми не беше свикнал да мисли по новия начин, въпреки че той беше много по логичен и лесен. Незнам точно какво стана, уж вече знаех че няма от какво да ме е страх и най-страшното е било вътре в мен, но въпреки това...

Така че от тогава вече усилията ми бяха насочени вътре в мен - исках да върна пак това състояние, но колкото повече се мъчех, толкова по-далечно изглеждаше. Сега осъзнавам, че всъщност съм се опитвала отново да стана общителна и да се харесвам, а онова състояние изобщо не му беше това смисъла, но някакси го забравих. Дори и сега, когато търся помощ тук или при психотерапевт аз не си вярвам - не съм сигурна, дали действам за себе си или за да се върна към предишното състояние и пак да съм общителна. Няма как да се обвинявам за това, тъй като ако трябва да обрисувам чувството, както го помня: преди това и след това живота ми е едно сиво петно, с леки нюанси на черно и бяло, а докато траеше това състояние всичко беше кристално ясно, чисто, пълно с цветове.

[Орлин Баев]

Ето ключът към радостта ти, до който сама си стигнала: "се случи нещо странно - някакви момчета си говореха и се чудеха дали има наблизо компютърен клуб и аз просто се включих в разговора им и им казах. Може да звучи като нещо малко, но като го правех в мен имаше някаква сила и абсолютна липса на притеснение. Това премина, изненада ме, но го забравих скоро. По-късно вечерта майка ми както обикновено ме разпитваше разни неща и аз изненадващо и споделих нещо, което по принцип бих скрила - нещо лично. В душата си усетих все едно, че пристъпвам в някаква забранена зона - все едно, че опитвам смело от нещо, което преди не бих посмяла. И се отпуснах - чувството беше на страхотно облекчение, вече можех да си кажа всичко, на всеки, без срам. Вече не ми пукаше, че съм скоро на училище, не ми пукаше за мнението на съучениците ми. "

Тази зона, която тогава си престъпила, са вътрешните ти автоматизирани вярвания, че трябва да угодиш на другите, за да бъдеш приемана и нормално общуваща. Така слагаш външната си житейско театрална маска на усмихната и "като другите", която тежи ужасно много и всъщност губиш себе си. Резултатът е, че докато поддържаш това вярване, сама отхвърляш себе си, даваш несъзнавано послание на другите за отхвърляне и наистина стоиш изолирана. Нужно е да обърнеш нещата, както си направила тогава, лятото след седми клас. Да угодиш на себе си, поставяйки самата себе си в центъра на важността и вниманието си, като ти е все тая за мнението на другите. Тогава отново ще престъпиш 'зоната табу" на вредното ти вярване и ще общуваш с лекота и свободно. Тогава ще си автоматично приела риска да бъдеш отхвърляна, но това няма да ти е толкова важно, защото ти самата ще си се приела и обичаща се! точно тогава пращаш несъзнавано послание на другите за своята важност и биваш желана и приемана. Тогава това не ти е така важно, но е просто спокойно общуване! Осъзнай, че ти си най-важният човек в живота си! имаш право на здрав егоизъм! Имаш право да се поставиш на първо място в живота си! Имаш право да казваш НЕ и да даваш отказ! Засега, в процеса на развиване на себеутвърждаването си, за известно време имаш нужда дори от доза наглост - за да намериш по-късно баланса си! Ти си важна!!! Хубава си! Имаш потенциал и много, много силни качества! Възнамери себеуважението си!

Редактирано Юли 30, 2012 от Орлин Баев

[Илиана Занкова]

Здравейте maniuni,

Интересното за мен във Вашия случай е, че сте си сложили снимката, до сега не съм виждала участник със снимка, освен терапевтите. Чудех се какво Ви накара да го направите?

[maniuni]

Здравей Орлин,

Благодаря за съветите, трудно ми е да ги приложа обаче. Когато това стана онова лято то не беше, защото се опитвах да не ми пука или каквото и да е - просто се случи, явно на мозъка ми му е дошло до гуша. В момента това не ми се получава, колкото и да ми се иска. Понякога ми е трудно дори да осъзная какво искам и какво мисля, имам чувството, че в главата ми има облак и нищо не виждам там. Съпругът ми замина тази седмица на планина и ми беше нужен целият уикенд за да се отпусна, постоянно си мислех "какво трябва сега да правя", даже не си давам възможност да поседя така и да не мисля за нищо. Замислям се дали не е по-добре да се разделим, защото имам чувството, че от там идва голяма част от мъглата - прекалено много се занимавам с него и се чудя как да му угаждам, но пък и като си представя да съм без него и направо умирам от страх - като че ли няма да имам смисъл в живота вече (знам че е глупаво, но просто така го чувствам). Пробвам с медитация, която май прояснява за малко нещата. Все пак мисля че няма да стигна много далеч сама, тъй като вече минаха повече от 10 години и почти до никъде не съм стигнала с това мислене и самозалъгване. Дали можеш да ми пратиш данни на психотерапевт в София или поне някакви опции, защото ми е трудно да се ориентирам към кого да се обърна?

Здравей Илиана, сложих снимка, защото вече ми е омръзнало да се срамувам и да се крия. Това е нещо като предизвикателство към самата мен, което съм си поставила - да видим пък какво толкова ще стане, ако някой познат види

Редактирано Юли 30, 2012 от Орлин Баев

[Диляна Колева]

Така че от тогава вече усилията ми бяха насочени вътре в мен - исках да върна пак това състояние, но колкото повече се мъчех, толкова по-далечно изглеждаше.Сега осъзнавам, че всъщност съм се опитвала отново да стана общителна и да се харесвам, а онова състояние изобщо не му беше това смисъла, но някакси го забравих. Дори и сега, когато търся помощ тук или при психотерапевт аз не си вярвам - не съм сигурна, дали действам за себе си или за да се върна към предишното състояние и пак да съм общителна. Няма как да се обвинявам за това, тъй като ако трябва да обрисувам чувството, както го помня: преди това и след това живота ми е едно сиво петно, с леки нюанси на черно и бяло, а докато траеше това състояние всичко беше кристално ясно, чисто, пълно с цветове.

Сама си стигнала до много важно откритие, смисъла на "онова" състояние.

Замисляла ли си се, защо е толкова важно за теб да си като другите? До тук от постовете струи стремеж за сравнение.

Какво разбираш под уникалност, харесва ли ти, цениш ли я?

Кое смяташ в себе си за уникално?

Решението за развод, според мен е поредния ти опит за бягство.

Искаш да си като другите, но и не точно. Имаш ли чувство за подобно амбивалентно ( противоречиво) твърдение в себе си?

Редактирано Юли 30, 2012 от didi_ts

[maniuni]

Да, постоянно се сравнявам и се опитвам да съм като другите. Последните дни много мислих и осъзнах, че непрекъснато бягам. Колкото повече мислих, толкова по-зле започнах да се чувствам и в крайна сметка осъзнах, че тези опити за бягство са съвсем нормални - кой иска да го боли и да страда? Опитвам се да съм като другите, защото е по-лесно, знам че няма да ме съдят или по-скоро аз да съдя себе си. Зад повечето ми действия се крие огромен страх. Наистина разводът не е решение, но се чувствам като в капан в момента - понякога е добре, понякога се дразня на себе си как не мога да си кажа каквото мисля на мъжа ми. Сигурно ще намеря сама пътя - просто като се повтаря всеки ден едно и също в един момент ще ми писне и ще намеря смелост да му кажа нещо като - "честно да ти кажа изобщо в момента не ми пука какво ми говориш - интересувам се единствено от себе си, ако искаш ме зарязвай". Звучи ми ужасно егоистично, но в крайна сметка така е по-добре, отколкото да живея зад маска.

[maniuni]

Един въпрос, относно медитацията. След като опитах медитация със задържане на мисълта върху дишането се оказа много трудна работа. Мислите ми постоянно тръгват нанякъде, изобщо - изморително е и не ми се получаваше особено. Може би има полза, но нямам никаква дисциплина да го правя. Реших да не се съсредоточавам върху нищо - просто да си седя и да наблюдавам какво се случва - вътре и вън от мен. Това се оказа по-добрият начин, даже успявам да постигна някакво спокойствие поне за малко и се чудя има ли някакъв курс по такава медитация? Проблема е че вкъщи все нямам време и често ме домързява.

[Диляна Колева]

..... бягство ............................ по-лесно, ...............................страх.

Това е чудесната схема за влизане в тревожни състояния. Тя не се вписва в рамките на нормалността, за която споменаваш.

Медитацията е чудесен метод, но тя трябва да бъде подплатена и с физически действия. Т.е. какво правиш, с какво се занимаваш, имаш ли цел, амбиция, хоби? Това са важни добавки, които осмислят изборите, придават им сила и тежест.

Затова те попитах и за уникалността, кое е това което според теб те прави различна и не вписваща се сред другите? Можеш ли да го превърнеш от негатив в позитив, имаш ли желание да опиташ? Ако това е налице, следват следващите стъпки.

Ако има празноти в социалния живот, емоционалния или духовния свят на човек, те задължително изграждат неудовлетвореност.

Тази неудовлетвореност, човек е способен да проектира върху другите и да търси решения извън себе си, което е неефективно, защото няма как някой друг или нещо друго да попълни празнините.

Затова написах, че според мен мислите за развод са бягство, но бягство от себе си. Бягство от справянето с неудовлетвореността.

Първо е добре да си формулираш отговора на въпроса " Какво би се променило за мен(положително), ако се разведа?" " С какво брака ми пречи да се развивам?" "Искам да приключа контакта със съпруга си или искам да променя нещо в живота си и това е за което се сещам най- напред?"

Какво ти пречи да свалиш "маската " в момента?

[maniuni]

Имам нещо като амбиция, защото работата ми не е особено интересна и честно казано почти нищо не правя по цял ден. Винаги съм обичала да рисувам, така че към това съм се насочила, по-точно уеб дизайн. Получава ми се понякога, с малки стъпки, лошото е че в един момент поставям високи очаквания към себе си, намесват се пак някакви страхове и изоставям нещата. После пак се връщам, след като страховете се поуталожат. Върви бавно, но все пак върви. Друго нещо, което е по-скоро хоби е спорта - зарежда ме и ми създава някакво самочувствие.

Не се смятам за уникална с нещо, всъщност мисля, че хора, като мен, както и душевните ми тревоги са обикновени и често срещани. Из интернет непрекъснато чета за хора с такива проблеми и се чудя как така на живо всички ми изглеждат толкова уверени в себе си и стабилни.

Да си призная, всъщност не искам да се развеждам - просто реших, че това може да ми помогне по някакъв начин. С мъжът ми много добре се разбираме, но като премълчавам някои неща, които си мисля, чувствам че го лъжа. Това което ми пречи да сваля маската е този страх - представям си го как ще реагира понякога и го виждам, като някакъв звяр, което едва ли е така, но все пак умее да обръща нещата на драма в такива ситуации и аз съвсем губя концентрация. Изобщо при контактите ми с другите хора проблема е това, че много лесно се залъгвам да вляза в тази въртележка - да се държа така, че да ме одобряват, което е доста изтощително. Не знам как да изляза от нея, реакциите ми са автоматични и се опитвам да действам другояче, но не знам как.

[maniuni]

Благодаря ти didi_ts, че се захвана да говориш с мен. Върпосите ти ме накараха да насоча мислите си по различен начин. Осъзнах, че отчаяно търся проблема в себе си и се самобичувам, че имам някаква болест едва ли не, докато явно има нещо в живота ми сега, което ме кара да се чувствам неудовлетворена. Дори това осъзнаване вече ме кара да се чувствам по-добре и да гледам сега и напред, вместо само навътре. Мисля,че ми липсват предизвикателства в момента, всичко което можех да науча за работата си вече го научих, дори ме направиха шеф на отдела, което за съжаление не включва кой знае каква работа. Когато започнах тази работа всичко беше прекрасно, имах много притеснения - не говорех почти с колегите, заеквах по телефона, но ми беше интересно и имах воля за живот. Сега като че ли всичко е в някакъв застой, тъкмо започнах да се занимавам по-усилено с рисуването и с дообразоването и прочетох една книга, от която май тръгна цялото това желание за промяна в себе си. Уж започна всичко много добре, но май точно успеха с нея ме накара да вляза в тази спирала на желанието да се променя. В тази книга се казваше, че човек за да бъде щастлив трябва да излезе от черупката си и да поема повече рискове в ежедневието си. Имаше упражнения с които да опита и да си докаже, че може. Пример: пускаш душа на ледено студена вода и макар че те е страх и мозъка ти казва "недей, луд ли си" ти влизаш под него. Тоест иска да ти покаже, че не е идеята да не те е страх, а да правиш някои неща въпреки, че те е страх. Това подейства, почувствах се силна, но книгата само даваше насоки, нямаше кой знае колко други неща, които практически можех да направя, освен това започнах леко да се побърквам и пак да очаквам прекалено много от себе си. Затова и се замислих, дали не е по-добре да се обърна към психотерапевт, дори не толкова, защото може кой знае с какво да помогне, колкото да поговоря с някого за тези неща. Ето, благодарение на теб успях да погледна малко по-трезво на нещата. Друг човек би се обърнал към приятел, но аз нямам приятели, само познати и не умея да говоря лични неща с тях. Изпитвам чувство за вина, когато занимавам хората със себе си, даже и сега ми е малко виновно, че занимавам хората онлайн. Така, като си платя поне ще знам, че няма какво толкова да се притеснявам.

[Диляна Колева]

Здравей, радвам се, че си приела идеята, по- сериозно да помислиш над въпросите. Хората които търсят помощ, обикновено очакват да получат бързодействащи магически техники за справяне. Това за съжаление няма как да стане. Успеха в процеса психотерапия е темпото, с което се постига осъзнато самопознание. Някои хора имат този потенциал, други не, затова и терапиите са успешни, по- малко успешни и неуспешни. Разбира се, много е важно и кой те води.

Книгите за самопознание са колкото полезни, толкова и безполезни, както ти писах по- горе вероятността да отключиш неправилната врата е голяма, особено когато познанията в тази област са оскъдни.

Голяма част от проблемите с тревожните състояния, които така мълниеносно нарастват, е загубата на много от първичните стимули на човека, а именно борбата за оцеляване, връзката с природата, физическия труд и др. Улесняването на начина ни на оцеляване и поставянето ни в зависимо положение към независещи от нас неща са голям старт към подобни състояния.

Затова те попитах с какво се занимаваш, много е важно какъв е импулса с който ставаш сутрин - има ли го , няма ли го.

Проекцията за която ти споменах е една от грешните посоки.

"Аз съм нещастна, защото той, тя, то , това, онова ......"

Най - нещастен се чувства човек, когато изгуби посоката. С тази загуба изчезва и целта, след нея стремежа, след него желанието за борба , амбицията и т.н.

Всичко това подплатено с характеровите особености, семейните модели и др специфични емоционални състояния, довеждат човек до чувството на безпомощност, слабост, страх и целия коктейл от съставки , образуващи тревожните състояния.

При положение, че имаш стабилно семейство,сигурна работа в която си успяла, и хоби с което се занимаваш, реално имаш една стабилна основа на която да стъпиш и да започнеш да надграждаш.

Казваш, че искаш да се промениш. За да се случи това, първо трябва да си наясно, какво точно не харесваш в себе си, защо искаш да го промениш и как виждаш тази промяна. Иначе се получава нещо като :

"Понеже ми е скучно, ще взема да хапна нещо, да се разнообразя, попадам обаче на тежък десерт, от който ми става лошо."

Когато действията не следват логиката и не се насочат въпроси пряко към ситуацията се получава каша - хранителна , емоционална.

Добре е първо да се концентрираш върху въпросите - Какво искам да променя? Защо? Кое е по силите ми в реално време и кое ще остане в сферата на амбициите и дори на мечтите? Тогава се работи върху формулирането на целта. И след това постепенно се преминава към следващите стъпки.

Редактирано Август 1, 2012 от didi_ts

[maniuni]

Здравей отново, въпросите които ми постави наистина са важни и определено имах нужда от връщане към реалността, защото често, когато започна да мисля отивам в едни много далечни посоки и в крайна сметка пак се опитвам да променям неща, които няма как да се променят или по-скоро не са толкова съществени, като например начина, по който говоря с хората и как възприемам нещата, които чувам. Ще помисля сериозно и ще се връщам отново към тази тема за да препрочета какво сме си говорили. Казваш, че имам стабилно семейство - да, но съм се отдалечила от стабилността и сега смятам да си я върна, като искрено споделя с мъжа ми нещата, които ме тревожат. Имам хоби, но в един момент започнах да го възприемам като амбиция - но не защото ми е приятно, а защото ми се прииска да се измъкна от работата, която имам, защото ме кара да се чувствам неуспяла по собствените ми стандарти. Имам навика да се самозалъгвам доста и да не си позволявам да чувствам и да мисля някои неща, защото смятам, че са грешни. Вече спрях да правя това, тъй като човек, ако не се вгледа в себе си и не си признава истинските си чувства няма как да разбере, какво да прави за да не се чувства зле. Та, благодаря ти отново, както и на другите, които ми отговаряха

[Диляна Колева]

Желая ти успех в самопознанието Темата ти остава отворена, така че можеш да се връщаш към нея, не само за да препрочиташ, а и да зададеш въпросите, които ще възникнат за напред.

[maniuni]

Последни размисли от мен

Установих, че писането в този форум много ми помогна да осъзная мислите си и да ги подредя - така, както писането на дневник действа на някои хора. Опитвала съм да пиша в дневник, но бързо го изоставям, защото не намирам стимул да пиша - все пак никой не го чете, а и не съм сигурна какво точно да пиша в него. Тук най-вече разликата е, че знам, че някой ще прочете и може да коментира и затова съм мотивирана да премислям какво ще напиша и да се изразя смислено, доколкото мога. Така, че имам една такава идея - да се направи секция в този форум, в която хората да могат да си водят нещо, като публичен дневник. Незнам дали това може да се хареса на някого, но знам, че на мен би ми било полезно, така че може би и на друг ще е полезно. Другият вариант е да си направя една такава тема, в която изрично да спомена, че не търся помощ, но хората могат да коментират, ако искат. Незнам дали и това е добра идея, защото все пак този форум не е за това, но все пак... Възможен ли е един от тези варианти?

[д-р Тодор Първанов]

Това е твоя тема, но тя не ползва само теб. Всеки, който има подобен проблем, може да вземе идеи как да си помогне. От тази гледна точка не виждам проблем с дневника.Той би бил полезен и за други хора, което съвпада с нашите цели.

[ISTORIK]

Можеш да си направиш свой личен дневик. В интернет личният дневник се нарича блог. Разликата между личния дневник и блога се състои в това, че личният дневник затова е личен, понеже го чете само авторът му. А в блога пак се описват лични преживявания и мисли, но той се прави както за лично ползване, така - и за четене от страна на други хора - познати и непознати на автора. При дневника единственият му читател е неговият автор. При блога имаме един автор и множество читатели.

Всеки, който иска, може да си направи собствен блог в този сайт. Това става възможно тук:

http://www.beinsadouno.com/board/index.php?app=blog

Горе вдясно има един черен бутон, на който пише: "Създай блог!".

Успех в списването на блога!

[Диана Илиева]

Последни размисли от мен

Установих, че писането в този форум много ми помогна да осъзная мислите си и да ги подредя - така, както писането на дневник действа на някои хора. Опитвала съм да пиша в дневник, но бързо го изоставям, защото не намирам стимул да пиша - все пак никой не го чете, а и не съм сигурна какво точно да пиша в него. Тук най-вече разликата е, че знам, че някой ще прочете и може да коментира и затова съм мотивирана да премислям какво ще напиша и да се изразя смислено, доколкото мога. Така, че имам една такава идея - да се направи секция в този форум, в която хората да могат да си водят нещо, като публичен дневник. Незнам дали това може да се хареса на някого, но знам, че на мен би ми било полезно, така че може би и на друг ще е полезно. Другият вариант е да си направя една такава тема, в която изрично да спомена, че не търся помощ, но хората могат да коментират, ако искат. Незнам дали и това е добра идея, защото все пак този форум не е за това, но все пак... Възможен ли е един от тези варианти?

Ами виж, то вече е реализирано в този сайт - направи си блог и публикувай там всички свои размисли. И по тези въпроси, и по други. Там също ще те четат всички, които ги вълнуват подобни въпроси и могат и да коментират, но няма да е съвсем разговор, като във форума.

[maniuni]

Може би малко прибързах с този въпрос, тъй като по-късно забелязах, че вече има такава секция - Блогове Смятам да продължа там, защото не ми се струва на място да пиша в тази тема при условие, че не очаквам задължително някакъв отговор. Ако някой има интерес как се развиват нещата с мен може да потърси в тук в блоговете. Ето линк към току що създадения такъв: - тук

Редактирано Август 31, 2012 от Донка

[ISTORIK]

Как вървят нещата при теб? Намаляват ли проблемите в общуването ти с хората (офлайн и онлайн)?