Страх от натрапливи мисли

[andgela]

здравейте искам да споделя и моя проблем с вас преди около година получих натрапливи мисли да убия дъщеря си която е на 4 г изпаднах в паника много се изплаших че наистина мога да го направя по същото време имахме една криза с баща и и бяхме разделени аз бях при моите родители когато се прибрахме при него тази мисъл се прехвърли към него така около месец неможех да погледна ножа после започнаха да се редуват мислите към дъщеря ми и към него успях някак си да излезна от кризата но преди около два месеца почина свекърва ми с която живеехме заедно тогава се появи натрапливата мисъл да се самоубия моляви помогнете ми много съм отчаяна ходих на психиатър изписа ми серопрам и флуанксол предварително благодаря

[Орлин Баев]

Мислите са били нормални, докато вие с непознаването работата на ума си и моралната си цензура и битка не сте ги превърнала в натрапливи! Всяка нормална майка има подобни мисли. Българската поговорка казва: "Да не става каквото ти мисли майка ти, а каквото ти мисли любовницата ти!". Нормални са, защото са резултат от обич към близките или към нас самите. Просто умът ражда образи или вербални мисли на това, от което ни е страх, за да ни накара да вземем мерки, да предпазим себе си или обичаните близки. Простичко е! Ако обаче приемете първоначално абсолютно нормалните мисли за лоши и пробвате да ги спрете, се ражда страх, а борбата с тях потиска естествената защитна работа на ума ни. Това обаче е най-сигурният начин тази автоматична функция на ума ни да засили все повече действието си. Тогава вие засилвате борбата и съпротивата против мислите си, това ражда повече и повече страх, потискането става все по-голямо. Съответно естествената, но неприемана от вас работа на ума започва да свръхпроизвежда подобни мисли, които стават интрузивни. Ходила сте на психиатър - той предполагам ви е обяснил обстойно този еволюционно обусловен механизъм?

[kriss]

Здравейте, относно темата за натрапливите мисли, аз също страдам от такива, навярно от трудния живот, който съм изживяла или от това, че съм свръх притеснителен човек и ме е страх от всичко вече дори и от тъмнините навън, имам страх от смъртта, от жалейките, които разлепят хората, страх ме е, да не се случи нещо на детето ми, защото от тези ми притеснения и страхове, които мозъка ми поражда виждам и малкото му образче, когато погледна към стълбовете и видя разлепените възпоменания, не че виждам него в тях, а просто ме е страх от смъртта. Иска ми се да се излекувам по някакъв начин, да взимам и хапове, за да оправя състоянието си, но не става и с медикаменти, изпадала съм и в нервни кризи, дори и сега мисля, че ще изпадна в стресово състояние, но не знам как се държа все още, мисълта за тези натрапливи мисли ме кара да се изнервям и да правя несъзнателни неща, да викам силно, да удрям, въпреки че вътрешно имам чувството, че не го искам, но отвън съм като звяр, не мога да си го обясня това какво е, надявам се нещата да се променят скоро, дори и да прочета и останалите статии.