Хегел. Феноменология на Духа.

[Guest Ивета]

"Как познанието познава себе си в другото, чрез другото?"

Това овъншностяване на познанието не е прищявка, без която може да се мине, а е необходимост във висш смисъл. Защото в своята самозатвореност то може да си бъде твърде доволно и пълно, може да съзерцава "душевните бездни", но това в никакъв случай не означава, че то изобщо съществува, че е битийно: въпросът е да излезе на бял свят, да се опредмети и да говори нещо за другите и своето друго.

Казано с Хегеловия език, то следва да се "отчужди от самото себе си", да получи "облик"; и то такъв, който да го представя автентично. В автентичността си, в своята истина познанието е самото битие в разгръщането му: то не се стреми към застиване в тази и онази форма, а постоянно се изявява в другостта си, минавайки през относително трайни образувания. Тази пулсация е феноменологията, явяването на духа.

За Хегел това значи и "ставането на съзнание, което познава самото себе си". Този възглед, разбира се, не е нов: мисленето, което мисли себе си е цел както за Аристотел, така и за Декарт; както за Лайбниц, така и за Шелинг, за когото все пак това "самоосмисляне" се крепи на един застинал в природата интелект. Но Хегел не остава до мислещото себе-си-мислене и до обичайните форми, в които се е търсела мисловността: възприятията, представите, логиката или езиковите изрази. 3а него просто всичко е мислене: дори и най-обичайният предмет, който ни говори за мисловността много по-добре от формалните определения. Всяко нещо е включено в хода на развитието на духа и ако се появяват някакви разлики, то те са само степени на приближаване на духа към себе си. А това е самоосвобождаване на духа от обремененостите на отчуждаването, от отдалечаването му от конкретността.

Духът не е абстракция, която е цел на познанието: той е конкретността от всички негови прояви, включени във всеки миг на опредметяване и присъстващи дори тогава, когато актуално не са дадени; духът е предположен, но не като субстанция, носеща всички неща в себе си, а и като субект, като активна дейност на постоянна поява на другото. За духа това друго не е просто материя - то е събитие.

Духът става двойственост и единност. И тук вече нямаме просто платонизъм, защото такова раздвояване в една пластична форма е описано още от Платон; тук вече имаме самоосъзната диалектика като съдържание на ставащото. А духът търси очевидността си.

Той я намира в степените на своето саморазвитие, които, схематично представени, дават обичайната форма на класическото хегелианство: затова е прав Маркс, твърдейки, че тайната на Хегеловата философия се съдържа във "Феноменологията на духа" - тук тя е разработена като метод. Става въпрос за прословутите Хегелови триади. Те се градят на изработената още от Кант и Фихте техника на полагане-противополагане-съединение, но получават във "Феноменология на духа" съдържателни измерения.

Всяка от тези степени, както и всяка форма на отчуждаване на духа от себе си (инобитие), има за Хегел не само фактическа, но и историческа оправданост; всяка от тях може да стане и е ставала субект-субстанция, определяйки това, което ние наричаме "дух на епохата"; всяка от тях присъства и във всяка епоха и въпросът не е в това, да предпочетем някоя за "най-добра", а в това да разберем взаимодействието им в спокойствието на едно понятие, в онзи ансамбъл от взаимни допълвания, в който не можем да кажем кой от "инструментите свири най-добре". С тази метафора просто се изразява целостта на познанието и на битието: цялост, за която би било безсмислено да се твърди, че например сетивността е по-важна от разсъдъчността или че едни битийни прояви са по-прости от други.

П.С.

И нещо изключително интересно, което открих е статията Учителя, Хегел и изкуството на Издателство Бяло Братство от Деян Пенчев.

Редактирано Юни 5, 2012 от Ивета