Психологическата борба

[Guest Христо]

Борбата за утвърждаване/отхвърляне на нещо в нас/извън нас - полезна, вредна, нужна, ненужна, кога, защо?

Става дума за вътрешната, психологическа борба, а не за борбата изразяваща се в действията. Борбата свързана с това да си по - добър/ умен/ целомъдрен/ развратен/ красив/ силен/ хитър/ признат/ утвърден/ оценен/ богат/ готин/ велик/ забавен/ известен/ смел/ духовен/ умен и т.н. ... Чел съм, че вътрешното усещане, че човек е нищо, че е празен, го подтиква да се стреми към богатство, знания, духовност, почести и т.н. ? Дали е винаги е така ? Полезен или вреден е този подтик, нужен ли е ? Трябва ли човек да му се поддава и ако не - какво да го прави, какво да е отношението му към него ? Кришнамурти казва, че човек трябва да се научи да живее с усещането, че е нищо, с вътрешната празнота и самота - нито да им се противи, нито да ги утвърждава, а просто да приеме нещата, такива каквито са и само тогава би се превърнал в творческа и истински щастлива личност. Той казва, че същата вътрешна празнота е подтик човек да отрича едни или други неща в себе си и да се бори срещу тях, неща като : гроза/ неморалност/ слабост/ неспособност/ невежество и т.н.

Нужно ли е желанието да НЕ си еди какво си и да се опитваш да бъдеш друг ? Например нужно ли е НЕжеланието да си злобен и то трябва ли да доведе до това да се бориш да си по - благороден ? А желанието да си Нещо (ако чувстваш, че си Нищо), то нужно ли е ? Какво трябва да се прави с желанието да бъдеш нещо определено или с желанието да избягаш от усещането за нищо/малоценност или с желанието да НЕ си еди какъв си ?

Ако човек изпитва потребност за трупане на духовни и други знания, за извършване на духовни практики и усеща, че поне донякъде тази потребност и съответните действия (четене, практики...) са свързани с желанието на егото му да е нещо повече, какво трябва да прави ? Да спре да чете духовни и други книги, да спре да се моли и да медитира ли ? Или дори и да има користност в неговите духовни и интелектуални занимания, тя постепенно ще отшуми ако той не и обръща внимание? Но пък няма ли да я подхранва ако продължава да се занимава с неща, които поне донякъде са продиктувани от тази користност,от това желание да е нещо, да е значим ?

Според Кришнамурти, психологическата борба дори да доведе до постигането на поставената цел, тя винаги е свързана с вътрешни конфликти, с напрежение и докато я има, човек не би могъл да бъде истински щастлив. Но дали е възможно без всякаква психологическа борба ? Ако борбата в нас е нулева, ако няма никакво съпротивление към злото и никакво утвърждаване на доброто...няма ли злото да ни погълне ?

И ако въобще ще правиш усилия да станеш нещо конкретно или да махнеш нещо от себе си, нужно ли е преди това да предприемеш едно себеопознаване, да познаеш себе си по - добре, за да може евентуално да си наясно защо и какво точно искаш да станеш, какво те кара да искаш да се отървеш от еди какво си и нужно ли е да махаш еди какво си ?

Редактирано Май 7, 2012 от Христо

[shining_star]

Научава се от опит, знанието на теория и интелектуалните разсъждения няма да помогнат. Кришнамурти и другите говорят от своя личен опит, но той си е техен. Практикувай, наблюдавай, живей ги нещата, вместо да разсъждаваш за тях. Както се казва "никакво влизане във водата преди да си се научил да плуваш". Или "трябва да влезеш във водата за да се научиш да плуваш". Или как да обясниш на някой, който никога не е опитвал сладко какво значи сладко?

[Guest Христо]

Ами защо трябва да се пишат и четат книги...?

[Ники_]

Ами защо трябва да се пишат и четат книги...?

Защото има "Защо?".

п.п.: Сиреч съществува нуждата за нещо, било то за отговори на дадени въпроси (отговори търсени/получени от книги, форуми, телевизия, радио, ... или вербални дискусии), с цел знание, или за преживяване/изживяване на нещо, с цел познание, или каквото и да е друго.

А нуждата съществува поради неудовлетворението, което пък е породено от несъвършенството/духовната нещета, било осъзната, или не.

Ако "ти" си о.к., то няма да задаваш въпроси, нямаше да имаш нужда да питаш каквото и да е, нито да търсиш каквото и да е. Щеше просто да си си о.к., но... не си.

Осъзнаването на това, че не си о.к., е нещо добро (осъзнаването на духовната нищета и блаженството, което би могло да бъде следствие на това - Матей 5:3). До преди това, борбата за която пишеш, е била на несъзнателно ниво, подсъзнателна и се е изразявала в съпротива, ропот, раздразнителност, агресия, ярост, гняв, ревност, мъка, тъга, и пр, и пр..

п.п. 2: Психоанализата на З. Фройд прекрасно онагледява природата на човека - троичния психически апарат - Супер Его, его и То. Там, в психоанализата, всеки може да разбере повече за сблъсъка/борбата.

Редактирано Май 7, 2012 от Ники_

[Guest Христо]

До преди това, борбата за която пишеш, е била на несъзнателно ниво, подсъзнателна и се е изразявала в съпротива, ропот, раздразнителност, агресия, ярост, гняв, ревност, мъка, тъга, и пр, и пр..

Може ли в този несъзнателен етап на човек да му се струва, че е ок, ако го е преминал и е влязъл в етапа на търсенето може ли да се върне в предишния (несъзнателния) и ако успее да се върне - какво ще стане ?

А самонаблюдението - може ли да стане 24 часово, автоматично и дори да проникне и в сънищата ни ?

Има ли етап след "защо?", след търсенето посредством един или друг източник, при който етап човек да има отговорите и да е спрял да търси...да няма нужда да търси, хмм ? Просветлените същества - всички ли от тях достигат до абсолютно еднакви отговори за живота ? Може ли едно просветлено същество да предава на хората идеи, които поне на пръв поглед са противоречащи на това дето е проповядвало друго просветлено същество ? Може ли да си ок, винаги да си бил ок и винаги да бъдеш ок - избежен или неизбежен е етапът на търсенето и задаването на въпроси, всеки ли минава през него ? Ами четенето на книги, всички ли минават през него ? Кришнамурти е казал, че не е чел религиозни и психологически книги и дори се радва затова, понеже според него вярванията/идеите в тях е можело да замърсят съзнанието му и да го направят невъзприемчиво за истината (нещо такова). Но той може би е чел книги в минали животи, а не е помнил това ( но ако е просветлен не би ли трябвало да помни ако в минали животи е чел) - може и да не е чел, но като малък е бил обучаван от едно религиозно общество, което пък е нещо близко до четенето.

(осъзнаването на духовната нищета и блаженството, което би могло да бъде следствие на това - Матей 5:3).

А какво е твоето мнение за това какво да е отношението към духовната нищета, питам в светлината на въпросите ми от описанието на темата ? Какво сега, ако човек усети, че в дадени негови действия има и корист, напълно ли да ги спре - да спре да чете, учи и т.н.? Човек може да осъзнава нещо, но самото осъзнаване да не води до неговото отпадане, а за да отпадне трябва борба, а някои отричат борбата.

[Ники_]

Може ли в този несъзнателен етап на човек да му се струва, че е ок, ако го е преминал и е влязъл в етапа на търсенето може ли да се върне в предишния (несъзнателния) и ако успее да се върне - какво ще стане ?

Може. Може, но е трудно осъзнаването на нещо да бъде заменено/отхвърлено и ако това стане, то най-често съмнението и неверието са противниците. Човек ще се засили, с крачка "назад".

А самонаблюдението - може ли да стане 24 часово, автоматично и дори да проникне и в сънищата ни ?

Може.

Има ли етап след "защо?", след търсенето посредством един или друг източник, при който етап човек да има отговорите и да е спрял да търси...да няма нужда да търси, хмм ?

Има.

Просветлените същества - всички ли от тях достигат до абсолютно еднакви отговори за живота ?

Всички.

Може ли едно просветлено същество да предава на хората идеи, които поне на пръв поглед са противоречащи на това дето е проповядвало друго просветлено същество ?

Може.

Може ли да си ок, винаги да си бил ок и винаги да бъдеш ок - избежен или неизбежен е етапът на търсенето и задаването на въпроси, всеки ли минава през него ?

Три въпроса в един.

Да, неизбежен, всеки "нормален", изключае "аватарите".

Ами четенето на книги, всички ли минават през него?

Разбира се, през интелектуалното знание минават всички "нормални", изключае "аватарите".

Кришнамурти е казал, че не е чел религиозни и психологически книги и дори се радва затова, понеже според него вярванията/идеите в тях е можело да замърсят съзнанието му и да го направят невъзприемчиво за истината (нещо такова). Но той може би е чел книги в минали животи, а не е помнил това ( но ако е просветлен не би ли трябвало да помни ако в минали животи е чел) - може и да не е чел, но като малък е бил обучаван от едно религиозно общество, което пък е нещо близко до четенето.

Придобиване на интелектуалното знание става под много форми.

А какво е твоето мнение за това какво да е отношението към духовната нищета, питам в светлината на въпросите ми от описанието на темата ?

Да "работи" над нея, чрез осъзнаването и себепредаването/себеотдаването.

Какво сега, ако човек усети, че в дадени негови действия има и корист, напълно ли да ги спре - да спре да чете, учи и т.н.?

Човек сам нищо не може нито да спре, нито да поднови. Ако човек сам можеше да се изправи/поправи/въздигне/смири/или превърне в любящ, то на мига би го сторил. Всичките "способности" и "сили" за това или онова, дарбите, възможностите и условията за появата на тези възможности, са дадености. Да считаш тези дадености за свои, за неща, които ти принадлежат окончателно и завинаги, над които да поставиш "запазена марка" и с които да се отъждествяваш (аз, таланти, дарби, присъщи/характерни на/за мене), е наивно.

Човек може да осъзнава нещо, но самото осъзнаване да не води до неговото отпадане, а за да отпадне трябва борба, а някои отричат борбата.

Да, осъзнаването не гарантира отпадането, т. е. решението на проблема, но е начална стъпка към поправянето, защото ясно разкрива ситуацията/субекта. Без борба не може, което ще рече, че всеки опитва с борба, да се бори, сам да извоюва, да се въздигне и просветли. Няма начин да се прескочи/премине това ниво без Божията Любов и Милост, но в края на краищата човек разбира, че и с борба не може. Тогава настава времето за себеотдаване, себепредаване на Волята Божия и разбиране за смисъла на Спасителя и Спасението.:

ДАО. Трите Съкровища

Въведение

ВЕЧЕРТА Е ГОРЕЩА. Мусонът, вторият ми такъв се­зон в Индия, е почти привършил. Стените от дървесни на­саждения избухват с потъмняваща зеленина. Червените цветя почерняват, скрити дълбоко сред сенките. Аз чакам пред портата на къщата на Учителя заедно с още една дузи­на други: оранжеви роби, тихи, напрегнати в очакване лица, кратки разговори, сякаш шумолене на животинки през нощта в гората. Аз не очаквам нищо; очакванията и техните стотици дубликати и сенки са настрана и си почиват. Бяхме си досадили един на друг - тези очаквания и аз, и то отвъд точката на досадата - и засега взаимно сме се отписали. Ние чакаме дълго. Аз чакам. През последните петнадесет месеца вложих всички усилия в медитация - като последната беше двуседмична интензивна начална терапия, в която изкрещявах вълни от болка, идващи от детското тяло: тялото, което беше останало в мен като подтикваща причина и ключ към всички житейски драми. Дребни страхове набраздяват тяло­то ми, изчезват и отново се появяват. Наблюдавам дъха, който минава през тялото като нежен прилив - той е от природата, аз почти се привързвам към него.

Накрая влизаме-през портата и вървим по постланата с чакъл алея покрай къщата, всеки в своя собствен свят; за­обикаляме към верандата, където Учителят, неочаквано облян в светлина, е седнал на тъмен стол: около него светли­на, той облечен в бяла роба, с непринудено спокойствие в своето открояващо се с по-тъмен цвят тяло, сред заобика­лящите го петна от светлина и нощ. Единият крак премет­нат върху другия, единият сандал се изул, откривайки изу­мително стъпало като жива скулптура, така прекрасно със споя светлокафяв тен, че ти се иска да му се поклониш. Съ­буваме обувките и бързаме по мраморните плочи с нозе, изпитали внезапна наслада от техния допир, за да бъдем привлечени като с магнит от неговите нозе, за да седнем, сякаш отворени по един невидим и безмълвен начин и из­ложени на този взор, който е самият той. За да се почувст­ваме прозрачни, и сами, и несъществуващи, н напълно тук -с него, бидейки негови, в него.

Той се усмихва. Ние сме насядали в полукръг пред но­зете му като пред някой разказвач, като пред коледна елха -една невероятно плътна концентрация на любов. Усмивката му е детска в своята невинност и пълнота, и тя е усмивка на нещо, което повечето от нас никога не са виждали - един възрастен, който е толкова открит, толкова пълен, толкова осъществен, толкова зрял, че отново е експлоадирал в детс­твото. Той е толкова човешки пред нас, че е чак свръхчовешки - той е всички нас, осъществени до най-пълна слава, до най-пълна дълбочина. Каквито и мисли да са се въртели в ума ми, те са изгасени от неговия блясък. Аз мога само да наблюдавам. Мисълта се превръща в движение на безна­деждност в тялото. Наблюдавамсебе си как искам да бъда с него, да го чувствам как говори в мен.

Той разменя по няколко думи с един-двама от нас -проблеми на любовта и медитацията, какво трябва да се прави; на някой, който чувства много страх, му се дава като медитация да казва ааах, чувствайки как звукът се излъчва от центъра на.страха, и след това да легне сякаш върху гър­дите на майка си, в пълна неподвижност и чувствайки енер­гията.

Тогава той ме поглежда. Той не ме чака да кажа как­вото и да било, и за мое учудване заговорва: "Мадури, това ще бъде една много решаваща вечер за теб." Да, казвам аз, и кимам, сякаш съм знаела, защото аз и знаех, и не знаех. Той взима едно малко джобно фенерче с тесен лъч и казва: "Сега седни съвсем неподвижно - затвори очите", и насочва лъча в третото ми око: в центъра на челото, над веждите. Аз съм вътре в себе си, и наблюдавам светлината как пада върху вътрешните движения, сякаш изведнъж заблестява светлина върху някакви тъмни мърдащи насекоми, някакво гнездо на хлебарки и молци в тъмен ъгъл. Те се разпръскват н разлитат, и не остава нищо освен разцъфтяване на енер­гия, мънички раждания на движение, някакъв флуид, някак­ва трудност. Натиск от топлина в центъра И край. Отварям си очите. Той ме гледа с цялата си сила и с цялото си същество, и ми говори по един оживен, приятелски начин:

"Отсега нататък, просто бъди напълно обикновена."

Казвам да, и ох, и кимам, и съм в нещо като несъщес­твуващо прозрачно объркване, липсващо учудване, окъпана в светлина и чакаща с отворена уста като някакъв идиот, а гой казва:

"Просто бъди напълно обикновена. Движи се по обикновен начин - просто се движи така, както чувстваш. Остави цялото бъдеще, всички цели. За теб не съществува бъдеще. Бъди щастлива. Няма нищо, което трябва да се прави - остави всички усилия."

Хм - трябва ли да медитирам? - питам аз.

"Ако така чувстваш", отговаря той. Толкова е ярък и присъстващ и тотален, че се чувствам заслепена и погледът ми непрестанно иска да се отклони, и аз пак поглеждам. "Но недей да правиш никакви усилия при.медитацията Ако така чувстваш, тогава медитирай; но просто се наслажда­вай, а ти и не отиваш никъде - недей дори и да мислиш да се чувстваш виновна, ако не ти се медитира. Няма вече 'Мадури, има нужда от прати прасав, Мадури има нужда от начална терапия. Не. Толкоз. И помни - никакви "трябва". Това, което ти казвам, е да релаксираш. Просто да се отпуснеш."

И той ми говори, гледайки ме: "Никакви проблеми повече. Никога повече недей да носиш тук проблеми. Да, нали разбираш. От тази вечер да отпадне целият контрол. Окей, Мадури? Добре!", като че ли каза: достатъчно.

И аз кимам, и умът ми преглъща, и аз казвам: струва ми се, че не знам дали мога да се уповавам просто да бъда... а той отговори. "Просто се отпусни. Бъди обикновена" -сякаш игнорираше усилието ми да направя от това проб­лем. И аз изпаднах в пранам, а след това се върнах на мяс­тото си смеейки се, полуприпаднала и наблюдаваща, а той местеше пълнотата на своето внимание и любов по целия кръг, за да се срещне с всеки един от нас.

Когато даршанът свърши, аз се смеех, покланяйки му се заедно с другите докато той влизаше бавно в къщата, смеех се, докато си слагах сандалите и тичах безтегловна по алеята и навън през портата, смеех се, докато карах с вело­сипеда си към къщи в тъмното.

Не мислех повече за това, че съм смятала че трябва да бъда необикновена. Но на следващия ден се чувствах гневна, възмутена, като хваната в капан. Почувствах, че всички пътища за отстъпление са отрязани. Няма "трябва"! Няма пече проблеми! Не бих могла вече да го питам какво да правя! Но аз трябваше да загубя контрол! Трябваше ли? Не, дори не и това. Няма "трябва"! Отпусни се! Бъди щастлива! Няма проблеми! Няма "трябва" по отношение на "няма проблеми"! Той беше прекратил всичките ми игри. Бях раз­дразнителна и направих скандал, и се успокоих, и следва­щият ден се случи, след това и по-следващият, и аз се случвам през целия ден.

Това е просто непрестанна медитация.

Това е Лао Дзъ.

- Всичко, което той ми каза, все още навлиза в мен Да бъдеш обикновен Моето борещо се его, моето другарче за цял живот, трябва по сто пъти да се вглежда в себе си щом започне да се опитва да се бори, и трябва да повярва, че борбата е свършила. То е като да повярваш, че можеш да преминеш по въже, опънато над планинска клисура - да по­вярваш, че тревогите вече не са необходими. Усилието се е превърнало в мой навик, в дълбоко вкоренен шаблон. Мно­го мисли кръжат около него, мисли, за които си спомням как съм ги култивирала и канила от близо и далеч - от кни­ги, от хора, от училището. Умът ми винаги казва: ако опи-1яш още съвсем мъничко по-упорито - ако просто напра­виш това - ще постигнеш пробив. И това е тайната задна мисъл - че тогава ще те обичат. Ще те харесват. Ще знаят за теб.

А сега Ошо казва да не драматизираш. Движението на настоящето, на празнотата, на спонтанността - да виждаш ума като люспа от насекомо, какъвто си е; като слуга, като приятел, като старото ти палто - е да се движиш по-скоро между мислите, отколкото в тях. За три месеца непрекъснат прати прасав аз бях преживяла отново всичко възможно, което би могло да се измъкне навън от ума. В състояние на медитация се бях потапяла в неврози, в образи, в спомени върху спомени, които отключвах от телесните тъкани и чувствах експлозията при тяхното изчезване. Навсякъде, където отивах вътре в себе си, аз се блъсках в собствения си нос. В медитация сякаш имах наркотична пристрастеност към постиженията - изсмуквайки мислите до сухо и нами­райки още за поглъщане. Животът ми беше борба за повече спомени, чувства, болки. Гънки мисли се трупаха около то­ва какъв добър медитатор съм аз, какво добро момиче съм. колко съм трудолюбива, колко съм вярна до фанатизъм. Бях цяла светица; може би винаги ще бъда. Само че изненадата я няма, н движението между мислите.

Лао Дзъ е просто обикновен. Абсолютно обикновен -обикновен между мислите - всички мисли са умът, опитващ се да бъде необикновен. Ошо казва, че желанието да си не­обикновен е най-обикновеното нещо на света. Обикновеността на Лао Дзъ е по-голяма, тя е завършена - тя е това желание, което е така напълно прието и разтворено, че е в състояние на трансформация. Тя е крайната обикновеност на това просто да бъдеш. Просто част от обикновената, от прекрасната природа. За да я избегнем, ние вечно търчим в кръг. Аз вечно търчах в кръг Това е всичко, което мога да правя, всичко, което«умът може да прави.

Това беше шок, тази дума "обикновен." Шок поради самата си простота. Зад шока се отваря нещо - някаква смърт, някакво успокоение, някакво крехко всеприсъстващо осъзнаване - в посока, точно обратна на борбата.

Достатъчно разсъждения. Седя тук. Хубаво е. Пиша. Забавно е и малко страшно, защото не знам за кого пиша, или защо пиша, или коя съм аз. Някакъв с оранжев тюрбан минава през градината. Зелените лози пълзят по парапета на верандата в сложна плетеница. Не знам кой е Лао Дть,нито пък как да пиша за него. Мога да пиша за себе си, но това не е конкретно, а също е и необосновано. Една ог­ромна черна мравка пропълзява по ръкава ми.

Сутринта, в аудиторията на открито, Ошо говори за Лао Дзъ. Слушайки го сред градината, аз изпадам в благо­дарна възприемчивост и забавление. Птиците чуруликат, а Ошо е Лао Дзъ, който кръжи около себе си, а аз просто го изследвам, седейки там, чувствайки тялото на природата като свое п наслаждавайки се на пълнотата на присъствието - нечие, на Лао Дзъ, моето. Уморена от мисли, благодарна да си почина в будността на ранната утрин, чувствайки как настроенията ме измиват открай-докрай, както водата оголва н изчиства камъните в ясен слънчев ден, без да разбирам кой е този Лао Дзъ, този Старец, този мъдрец - безпомо­щен, неразбиращ, разбиращ. Същество. Магия и обикновеност, блаженство и светско, страх и поезия. Нищо, без ду­ми Само това.

Ма Прем Мадури

Пуна, 1976г

Евреи 5

1 Защото всеки първосвещеник който се взема измежду человеците за человеците се поставя в служене към Бога да принося дарове и жертви за греховете,

2 такъв който може да има състрадание към невежите и заблуждаващите, защото и сам е обложен с немощ;

3 и за това е длъжен, както за народа, така и за себе си да принося жертва за греховете.

4 И никой не взема на себе си тази почест освен този който се призовава от Бога както и Аарон.

5 Тъй и Христос не прослави себе си да стане първосвещеник, но този който му е рекъл: "Син мой си ти, аз днес те родих;"

6 както и на друго место казва: "Ти си Свещеник във веки по чинът Мелхиседеков;"

7 който в дните на плътта си, като принесе със силно викане и със сълзи моления и молби тому който можеше да го избави от смърт, и послушан биде заради благоговейнството си,

8 ако и Син да бе, научи се на послушание от това което пострада,

9 и като се усъвършенствува стана причинител на вечно спасение на всички що му са послушни,

10 наречен от Бога първосвещеник по чина Мелхиседеков.

11 За когото имаме да кажем много неща и мъчни за изтълкуване; защото станахте мързеливи в слушане.

12 Понеже, като бехте длъжни според времето и учители да станете, вие пак имате нужда да ви учи некой първите начала на словесата Божии; и стигнахте да имате нужда за млеко, а не за твърда храна.

13 Защото всеки който се храни с млеко неизкусен е в словото на правдата, понеже е младенец;

14 а твърдата храна е за съвършените, които по навикновение имат чувствата си обучени да разпознават доброто и злото.

Редактирано Май 7, 2012 от Ники_

[Guest Христо]

и ако успее да се върне - какво ще стане ?

Сигурно ще стане по - зле. Защото човекът ще трябва да премине наново през неща, през които вече е минал. Освен това ще забави преминаването си през етапа, от който е дал заден ход преди това.

[no_self]

Борбата за утвърждаване/отхвърляне на нещо в нас/извън нас - полезна, вредна, нужна, ненужна, кога, защо?

Става дума за вътрешната, психологическа борба, а не за борбата изразяваща се в действията. Борбата свързана с това да си по - добър/ умен/ целомъдрен/ развратен/ красив/ силен/ хитър/ признат/ утвърден/ оценен/ богат/ готин/ велик/ забавен/ известен/ смел/ духовен/ умен и т.н. ... Чел съм, че вътрешното усещане, че човек е нищо, че е празен, го подтиква да се стреми към богатство, знания, духовност, почести и т.н. ? Дали е винаги е така ? Полезен или вреден е този подтик, нужен ли е ? Трябва ли човек да му се поддава и ако не - какво да го прави, какво да е отношението му към него ? Кришнамурти казва, че човек трябва да се научи да живее с усещането, че е нищо, с вътрешната празнота и самота - нито да им се противи, нито да ги утвърждава, а просто да приеме нещата, такива каквито са и само тогава би се превърнал в творческа и истински щастлива личност. Той казва, че същата вътрешна празнота е подтик човек да отрича едни или други неща в себе си и да се бори срещу тях, неща като : гроза/ неморалност/ слабост/ неспособност/ невежество и т.н.

Нужно ли е желанието да НЕ си еди какво си и да се опитваш да бъдеш друг ? Например нужно ли е НЕжеланието да си злобен и то трябва ли да доведе до това да се бориш да си по - благороден ? А желанието да си Нещо (ако чувстваш, че си Нищо), то нужно ли е ? Какво трябва да се прави с желанието да бъдеш нещо определено или с желанието да избягаш от усещането за нищо/малоценност или с желанието да НЕ си еди какъв си ?

Ако човек изпитва потребност за трупане на духовни и други знания, за извършване на духовни практики и усеща, че поне донякъде тази потребност и съответните действия (четене, практики...) са свързани с желанието на егото му да е нещо повече, какво трябва да прави ? Да спре да чете духовни и други книги, да спре да се моли и да медитира ли ? Или дори и да има користност в неговите духовни и интелектуални занимания, тя постепенно ще отшуми ако той не и обръща внимание? Но пък няма ли да я подхранва ако продължава да се занимава с неща, които поне донякъде са продиктувани от тази користност,от това желание да е нещо, да е значим ?

Според Кришнамурти, психологическата борба дори да доведе до постигането на поставената цел, тя винаги е свързана с вътрешни конфликти, с напрежение и докато я има, човек не би могъл да бъде истински щастлив. Но дали е възможно без всякаква психологическа борба ? Ако борбата в нас е нулева, ако няма никакво съпротивление към злото и никакво утвърждаване на доброто...няма ли злото да ни погълне ?

И ако въобще ще правиш усилия да станеш нещо конкретно или да махнеш нещо от себе си, нужно ли е преди това да предприемеш едно себеопознаване, да познаеш себе си по - добре, за да може евентуално да си наясно защо и какво точно искаш да станеш, какво те кара да искаш да се отървеш от еди какво си и нужно ли е да махаш еди какво си ?

This is something a lot of students and seekers get hung up on and there's really no satisfactory answer except to say 'Come see for yourself'. Ramana Maharishi addressed this point this way:

The 'I' casts off the illusion of 'I' and yet remains as 'I'.

Such is the paradox of Self-realization.

The realized do not see any contradiction in it.

The unrealized, however, do see a contradiction, but, frankly, the unrealized see a lot of things that aren't there.

Редактирано Май 12, 2012 от no_self

[Guest Христо]

Христо :

А самонаблюдението - може ли да стане 24 часово, автоматично и дори да проникне и в сънищата ни ?

Ники_ :

Може.

А ако човек извършва бързи физически движения, дали би се нарушило това самонаблюдение, колкото и да е стабилно по принцип ?

Друго : Знам, че Христос се е смял, плакал е, което ще рече, че дори толкова висше същество като него има човешки емоции, когато е в човешко тяло? Но той нали е над нещата уж ? Или може би на повърхността плаче и се смее, а отвътре просто безмълвно наблюдава ?

Христо :

Какво сега, ако човек усети, че в дадени негови действия има и корист, напълно ли да ги спре - да спре да чете, учи и т.н.?

Ники_ :

Човек сам нищо не може нито да спре, нито да поднови. Ако човек сам можеше да се изправи/поправи/въздигне/смири/или превърне в любящ, то на мига би го сторил. Всичките "способности" и "сили" за това или онова, дарбите, възможностите и условията за появата на тези възможности, са дадености. Да считаш тези дадености за свои, за неща, които ти принадлежат окончателно и завинаги, над които да поставиш "запазена марка" и с които да се отъждествяваш (аз, таланти, дарби, присъщи/характерни на/за мене), е наивно.

Нали носим в себе си безкраен потенциал, нали сме богове, нали сме части от Бог, нали сме Бог. Хората със собствени усилия струва ми се се въздигат, поправят и т.н.

П.п.: Ти беше споменал, че живеем във време, в което някои от индиговите хора ще се преселят в ниските ангелски светове (меркаба). Тези същества, отдадени ли са на Празнотата, или са отдадени повече от нас останалите, но все пак не напълно? разните ангели, архангели, богове май също не са напълно отдадени ако съдя по твои коментари и неща, които прочетох в Уикипедия. Май процесът е баааяяяяяяяяя дъъъъъълъъъг ??

Благодаря за интересните и надявам се полезни за мен и за други хора постове/цитати.

Редактирано Май 12, 2012 от Христо

[Ники_]

Христо :

А самонаблюдението - може ли да стане 24 часово, автоматично и дори да проникне и в сънищата ни ?

Ники_ :

Може.

А ако човек извършва бързи физически движения, дали би се нарушило това самонаблюдение, колкото и да е стабилно по принцип ?

Друго : Знам, че Христос се е смял, плакал е, което ще рече, че дори толкова висше същество като него има човешки емоции, когато е в човешко тяло? Но той нали е над нещата уж ? Или може би на повърхността плаче и се смее, а отвътре просто безмълвно наблюдава ?

Христо :

Какво сега, ако човек усети, че в дадени негови действия има и корист, напълно ли да ги спре - да спре да чете, учи и т.н.?

Ники_ :

Човек сам нищо не може нито да спре, нито да поднови. Ако човек сам можеше да се изправи/поправи/въздигне/смири/или превърне в любящ, то на мига би го сторил. Всичките "способности" и "сили" за това или онова, дарбите, възможностите и условията за появата на тези възможности, са дадености. Да считаш тези дадености за свои, за неща, които ти принадлежат окончателно и завинаги, над които да поставиш "запазена марка" и с които да се отъждествяваш (аз, таланти, дарби, присъщи/характерни на/за мене), е наивно.

Нали носим в себе си безкраен потенциал, нали сме богове, нали сме части от Бог, нали сме Бог. Хората със собствени усилия струва ми се се въздигат, поправят и т.н.

П.п.: Ти беше споменал, че живеем във време, в което някои от индиговите хора ще се преселят в ниските ангелски светове (меркаба). Тези същества, отдадени ли са на Празнотата, или са отдадени повече от нас останалите, но все пак не напълно? разните ангели, архангели, богове май също не са напълно отдадени ако съдя по твои коментари и неща, които прочетох в Уикипедия. Май процесът е баааяяяяяяяяя дъъъъъълъъъг ??

Благодаря за интересните и надявам се полезни за мен и за други хора постове/цитати.

Ако самонаблюдението е истински стабилно, то няма как да изчезне.

Според Йога Даршана, Свидетелят, Онзи който наблюдава, Вечното Присъствие, не е Христо, не е Ники, не е Пенчо и т. н.. Това е Пуруша. Той не се отъждествява обаче с нито една форма на Пракрити.

ІV. Светът е реален. За разлика от Веданта (Wedanta) и Будизма, той е познаваем, както по отношение на Природата (материята), така и по отношение на Духа. Типично за древно-индийската философска литература е използуването на “размити”понятия, които придобиват своята понятийна определеност едва в рамките на текстовия контекст. Една възможност за философско доуточняване и осмисляне на понятийното съдържание на Пракрити и Пуруша е те да бъдат отнесени към концепцията за причинно-следствената връзка (принцип ІІ). Развитието на Природата се състои от неизброимо множество свързани причинно-следствени вериги, в които събитията са подредени по реда на тяхното случване. Всяко едно събитие в такава верига е причина за всички следващи го. В Санкхя се приема, че всички причинно-следствени вериги изхождат от една обща Първопричина, породила Природата и развитието й. Древните мъдреците я нарекли Пракрити, “първата жена”. Тя обаче сама по себе си, без осеменяващ духовен импулс, не е активна. Ето защо в космологичната картина на съществуващото се използува още един фундаментален принцип – Пуруша. В метафоричен смисъл, той е мъжкото начало и всички прояви на Пракрити са “наслада за него”. Участието, обаче на Пуруша в това действие е пасивно. Той се свързва с нея, но остава непроменяем в процеса на развитието й. Той е съзнание, а тя действие и начален субстрат. Много популярен, илюстративен пример за необходимостта им един от друг е сравняването им с двойката слепец (Пракрити) и куц (Пуруша). За да оцелеят и двамата, Пракрити трябва да носи Пуруша на гърбът си.

Не сме богове, а Бог.

Писах, че без Бога, без божествения потенциал, човек, его-то, аз-а не може да промени нищо.

Човек сам нищо не може нито да спре, нито да поднови.

Когато човек намери божествения потенциал в себе си (божественото/Бога, като качества и характеристики), тогава много неща са възможни.

Ако хората със собствени усилия можеше да се спасят, то вече щяха да са го сторили и не ще имаше нужда от Спасител.

Можеш да опиташ - направи се любящ, тъй че сърцето ти да гори в любов, както по време на най-силното ти влюбване, или се направи зрящ и предскажи нещо, или диагностицирай болни хора, лекувай ги и т.н.

Тези, които се възнасят, а такива случаи има и в нашето съвремие, известни под много имена, те са еднакво отдадени и на едното и на другото. В Дао това се нарича "да събереш Небето и Земята", а Будизма е познато като окончателно просветление "Правилния възглед/Гледка".

Тези неща имат своята аналогия и в Християнството/Юдаизма, както и в Исляма.

Процесът наистина не е кратък.

Редактирано Май 12, 2012 от Ники_

[Guest Христо]

Вчера се замислих за нещо. Някои казват да приемаш нещата (вътрешно), да не бягаш, да не се бориш и криеш...Чакайте малко, това май е примирение, и то не е ли унизително ...и дори безмислено...? Това се запитах...И защо ли ? Ами нали сме създадени по образ и подобие божие, нали уж Бог живее в нас, нали както казват някои НИЕ сме БОГ. Хммм...Нали носим безграничен потенциал в себе си и възможностите ни за развитие са неограничени...

"Цялата сила на вселената се съдържа в ръцете ти, така че внимавай как я използваш." - шаолинския монах Куай Ченг Кейн, "Кунг Фу : Легендата продължава".

Дали без недоволство и ламтежи щеше да има развитие - духовно или каквото и да е било ? Не е ли егото, не е ли егоизмът това дето тласка хората към развитие още от незапомнени времена...? Не са ли именно отричаните ламтежи това дето ни движи ?

Такива неща се попитах.

[shining_star]

Запитай се къде сме ние към днешна дата в резултат на този именно прогрес, който споменаваш...и дали е прогрес или упадък, разрушение на всички нива - и вътрешно, и външно.

Но няма как, човека трябва да преодолее влиянието на Марс и Сатурн /Учителя/. - т.е. войната, насилието, ламтежа за богатство, слава и власт, злото, мрака.

Духовното и материалното са двете страни на една монета, няма монета само от една страна, и тия двете са неразривно свързани и едното без другото не може - материята без духа умира, а духа се изразява чрез материя.

И още: Изтока винаги е пренебрегвал материалното развитие заради духовното и не е постигнал нищо. Западът пренебрегна духовното развитие за сметка на материалното, и също не постигна нищо. Трябва да се постави мост между двете...

Ошо: хората искат любов, а те им казват: ето! телевизор! Ето! компютър!...

[Guest Христо]

Аз ламтежа/глада го отнесох и към духовното развитие, споменах го като двигател и за духовна промяна.

Помислих си и :"Няма ли да сме срам за Бог, ако сме примирени, Бог иска да се изявява."

Човешкото недоволство е двигател. Ако човек напълно приема нещата, такива каквито са, явно ще настъпи застой, явно е нужно да има поне малка доза недоволство, жажда.

Егото може би вселени строи.

Редактирано Юни 8, 2012 от Христо

[shining_star]

Така е, за съжаление.

Недоволството е, което ни ръчка, така е било и така е. Но аз пък се питам не може ли да е по другия начин? Да излезем, образно казано, от сферата на недоволството и злото, което е мотив за промяна и развитие...защото, какъв е резултата от развитието насила, по принуда, от мъка, от зор? - пак зло. По закона за привличането насилието ражда насилие, недоволството ражда недоволство, плодът на злото е пак зло...и да влезем в сферата на доброто и то да бъде мотива, двигателя?...

[Guest Христо]

Влез де. Но мотивът пак може да ти е, че нещо не ти харесва, че не приемаш нещо : в себе си, в света...нещо не ти доставя достатъчно кеф, причинява ти болка и те ръчка да се променяш.

[shining_star]

Ако това ти е мотива, ще има да циклиш в затворения кръг на страданието , както и правим. По-точно правили сме.

Но вече излизаме оттам, вижда се светлина в тунела.

Като не ми харесва и не ми е кеф, и ми причинява болка...нещо...го променям съзнателно.

Да, не е лесно като толкова дълго си циклил в затворения кръг, но не е и толкова трудно.

[Mia15]

Според мен психологическата борба, както и интереса ни към нея и нашата психология въобще намира почва в момент, когато основните жизнени нужди за що-годе задоволени. Ако например градът ти е пометен от цунами, ако имаш нелечимо болен в семейството или всеки ден вървиш по 4часа за да донесеш вода, няма и през ум да ти мине да се анализираш, да обследваш себе си нито външно, нито вътрешно.

Според мен чудесно решение за хора, склонни към прекалено задълбочаване в тази насока би било насочване на усилията в помощ на други, при които основните нужди и/или права не са задоволени и гарантирани. Разбира се, за това е нужна съпричастност. А ако тя липсва, значи просто се интересуваме само от себе си, без значение дали си се кефим повърхностно или страдаме дълбоко.

[shining_star]

Тук има един съществен момент: за да можеш да помагаш и да даваш на другите, трябва ти самия да имаш. Ако си нещастен, най-общо казано, какво ще дадеш?

А ако си щастлив и удовлетворен, ще раздаваш и помагаш дори и без да го искаш, ще носиш благословение навсякъде, откъдето минаваш.

А това "да дадем на гладния" с нищо няма да му помогне и да му реши проблема, утре той пак ще е гладен.

Виж, ако не взимаш повече от необходимото, това вече наистина е в помощ на гладуващите и на хората в нужда и недоимък.

[Guest Христо]

ако имаш нелечимо болен в семейството

Но на него може да му хрумне да се изследва. А ако някой от здравите семейството е много набожен, току виж взел да се изследва заради болния (може да вземе да се пита да не би той да е допринесъл за такова тежко положение в семейството си).

или всеки ден вървиш по 4часа за да донесеш вода,

И какво да направим, да вървим вместо него ли ?

Тия дето вървят по 4 часа, за тях това си е ежедневие, те не познават друго. Ако си имал вода в чешмата и тя спре, и ти се наложи да вървиш с часове за вода, и ако и други мизерии ти се случат, може да вземеш да се анализираш.

при които основните нужди и/или права не са задоволени и гарантирани.

Това включва ли системно да подхранваш просията, циганската безотговорност и тарикатщина, безотговорността и крадливостта на държавата.

значи просто се интересуваме само от себе си,

Това от кой колко се интересуваме си е наша работа и наше право. Пък и ако някой ще оправя света, първо трябва себе си да е оправил.

[Mia15]

Христо, не си разбрал какво имам предвид. На мен също не ми е ясна твоята гледна точка, тъй като виждам единствено критика към моето мнение.