Достоевски. Битие и Ад.

[Guest Ивета]

Достоевски. Някой чете ли го?

Вероятно това са малцина филолози, остарели хора (или просто интелигентни хора), за които четенето е ритуал на откровение, ритуал на общуване със собствените демони. Лицемерно някой ни казват, казвали са ни и ще ни казват - О, да, той е гениален творец! Но защо? Не знаят - Така са чули отнякъде. Името е достатъчно известно, като на Супер Поп Стар, за който говорят и онези, вече мъртвите.

Връщам се отново към Достоевски, защото първата ми среща с него беше катарзисна, тежка, без отговори, въпреки, че те - неустоимо присъстваха (някъде в, между и извън редовете), без да има словесни компаси за намиране на пътища.

Почувствах се точно като княз Мишкин от едноименния роман. Т.е. аз бях идиот, но без фината и абсурдна чувствителност на героя - удивен и оскърбен от непонятността на Битието.

Бях кораборкушенец във води, мрачни и оловни, в които моята представа за словесността (и за живота), се пречупи и откри нови хоризонти, но те не бяха нито безоблачни, нито обещаващи Спасение. Разбрах, че животът е изначално Страдание и всичко друго би било ефимерно заблуждение. Хоризонти на щастие, каквито има само в сънищата на децата. На щастливите деца.

Не на всички деца.

"Ако Исус няма нищо общо с Истината и Истината няма нищо общо с Исус, то аз предпочитам да бъда с Исус, отколкото да бъда с Истината"

"Има нещо нездраво и съмнително в трезвеника. Възприемам хората, които не пушат, тяхна си работа, дори възприемам тези, които не се заглеждат след жените по улицата, макар че... Но както и да се мъча, не мога да възприема непиещия за нормален. Непиещият е маниак и точка по въпроса. Всеки, който се опита да облече трезвеността в благообразно обяснение, е гад, мръсник, безочлив продажник. Да не пиеш означава да живееш като идиот.

Да си противоестестен и пластмасов като вегетарианец. Липсата на алкохол води до оглупяване и тежка шизофрения. Изкривяват се представите за света."

И още един нюанс, вече с публицистична патосна жилка

„Наистина, хората накрая направиха така, че всичко, с което се самозалъгва и прилъгва човешкият ум, за тях е къде по- разбираемо от истината, и това е в цял свят. Истината лежи по сто години пред хората на масата и те не я взимат, а гонят измислици тъкмо защото я смятат фантастична и утопична.//А което е ясно и разбираемо, то, разбира се, се презира от тълпата, друга работа е с витиеватостта и неяснотата. Пък ние това не го разбираме, значи тук има дълбочина.“

Едва сега до дъно разбирам мисълта на Томас Ман, че „отстъпничеството е акт на вяра и всичко е и става в бога, особено отпадането от него“.

Достоевски спори сякаш с всички (ала за да уясни себе си!) - спори разпалено, нажежено до бяло, разплискано, на пресекулки, сякаш не му достига дъх. Но и едните, и другите с упоение и с ожесточеност го четат.

За Достоевски истината има диалогична природа, тя не е в отделното твърдение, а във волтовата дъга между обменяните твърдения.

Достоевски сякаш споделя Гьотевото разбиране, че човечеството се променя, но човекът си остава същият!

Той съзерцава първичните идеи, но винаги в движение, в динамика, в тяхната трагична съдба, а не в покой.

Героите на Достоевски не са обичайни типажи. Освен психоидеограми, те са (ето още един неизбежен неологизъм) идеообрази. Ако човек „разчете“ символите, които те „носят“, ще види, че тези символи не може (макар че самите образи – ако ги освободим от тази им символност – биха могли) да влязат в други взаимоотношения, защото така ще се изневери на правдата на Голямата Алегория, която тъкмо тези взаимоотношения изграждат.

У Достоевски просветлението може да идва внезапно, но сърцето, което то поразява, дълго се е готвило и е открито за него.

Някой би казал, че в момента правим анализ на онзи дуализъм, за който самият Достоевски говори, и дори добавя, че във всичко (сиреч и по посока на материята, и по посока на духа) стига до крайност.

Достоевски нито за миг не се отказва от тази раздвоеност, която всъщност е гениално-немислима интерференция между две противоположности, между пределни антиподи (на пръв поглед). Той е по някакъв парадоксален начин едновременно и „тук и сега“, и отвъд „тук и сега“, дори „(в) себе си“ и „извън себе си“: може да полемизира чрез доводите на чужди гласове, дори на свои антагонисти. При него те са равноправни.

П.С.

Бях длъжна да напиша тази тема, за която отдавна имам идеи. Днес в разговор с майка ми, която препрочита за поредно Бесове, реших, че времето е дошло, независимо дали ще се зарадва на успех или не.

Както е озаглавил романа си един друг мой любимец, а именно Габриел Маркес - хроника на една предизвестена смърт.

Времето ще покаже.

[catch22]

Чудна тема!

Винаги ми е било интересно, тъй като Достоевски намира начин да пресъздаде всички персонажи, които лично аз познавам, а рядко се срещат подобни на княз Мишкин, а чудесно го е и нарочил за идиота, въпреки че само той изглежда човечен, как е така възможно всички да го ту харесват, ту мразят и защо подобен тип хора не се приема в обществото.

[query]

Единствената книга, която прочетох от Достоевски и бих казала я прочетох на един дъх е Бесовете. Преди доста години беше. Почти нищо вече не си спомням от книгата. Но много добре си спомням как след тази книга последва за мен една година депресионна. Не можах да изляза от състояние да спра да мисля върху нея. Повече не посмях да зачета друго от него... и не съжалявам. По-добре невежа отколкото смазана от истинската си природа на човек.

[Guest Ивета]

Единствената книга, която прочетох от Достоевски и бих казала я прочетох на един дъх е Бесовете. Преди доста години беше. Почти нищо вече не си спомням от книгата. Но много добре си спомням как след тази книга последва за мен една година депресионна. Не можах да изляза от състояние да спра да мисля върху нея. Повече не посмях да зачета друго от него... и не съжалявам. По-добре невежа отколкото смазана от истинската си природа на човек.

Ако започнем да демонизираме всички изключителни писатели, и се разстройваме от всяка истина, то по-добре да си останем в гората. Това го пиша в рамките на шегата, разбира се.

Никой не е обещавал лесен живот, животът е трагичен по своята същност, но и също толкова велик. Така, че няма страшно.

Фактът обаче си остава - не се чете Достоевски. Повечето са чули за романа Престъпление и наказание и дотук.

По-горе пиша за княз Мишкин от романа Идиот, но като се замисля, намирам Братя Карамазови за кулминация на перото на Достоевски; романът е писан около две години. По-натам ще си говоря, дори и сама със себе си, за 5-та глава на романа, озглавена Великият Инквизитор, което е нещо уникално.

[query]

Единствената книга, която прочетох от Достоевски и бих казала я прочетох на един дъх е Бесовете. Преди доста години беше. Почти нищо вече не си спомням от книгата. Но много добре си спомням как след тази книга последва за мен една година депресионна. Не можах да изляза от състояние да спра да мисля върху нея. Повече не посмях да зачета друго от него... и не съжалявам. По-добре невежа отколкото смазана от истинската си природа на човек.

Ако започнем да демонизираме всички изключителни писатели, и се разстройваме от всяка истина, то по-добре да си останем в гората. Това го пиша в рамките на шегата, разбира се.

Никой не е обещавал лесен живот, животът е трагичен по своята същност, но и също толкова велик. Така, че няма страшно.

Фактът обаче си остава - не се чете Достоевски. Повечето са чули за романа Престъпление и наказание и дотук.

По-горе пиша за княз Мишкин от романа Идиот, но като се замисля, намирам Братя Карамазови за кулминация на перото на Достоевски; романът е писан около две години. По-натам ще си говоря, дори и сама със себе си, за 5-та глава на романа, озглавена Великият Инквизитор, което е нещо уникално.

Не съм искала да демонизирам Достоевски /тази необятна славянска душа/. Друга ми беше мисълта, ама карай.

[Guest Ивета]

Не съм искала да демонизирам Достоевски /тази необятна славянска душа/. Друга ми беше мисълта, ама карай.

Бих искала да обясниш.

Темата е дискусионна. По-добре да пишем и да говорим.

[Диана Илиева]

Не, Ивета, не си права.

Четем Достоевски.

У дома си имам една тийнейджърка, която го е изчела тотално и по няколко пъти, още на 15 години назоваваше него за любим автор. И любима книга - Престъпление и наказание.

За мен Братя Карамазови обаче също е едно обобщение, ако мога така да се изразя, на другите книги на Достоевски (за щерката - харесва я също, но според нея е твърде подробна, дори леко мудна на места).

Истината е, че човек трябва да узрее за него като автор. Важен е моментът, когато се посяга към него.

За себе си мога да споделя, че ме заинтригува на по-късна възраст от дъщеря ми. В училище учихме сякаш нещо от него - може би Идиот, не помня; и да съм го прочела тогава, било е защото трябва.

После, вече двайсет и малко годишна сама го потърсих. И го намерих

[Guest Ивета]

Не, Ивета, не си права.

Четем Достоевски.

У дома си имам една тийнейджърка, която го е изчела тотално и по няколко пъти, още на 15 години назоваваше него за любим автор. И любима книга - Престъпление и наказание.

За мен Братя Карамазови обаче също е едно обобщение, ако мога така да се изразя, на другите книги на Достоевски (за щерката - харесва я също, но според нея е твърде подробна, дори леко мудна на места).

Истината е, че човек трябва да узрее за него като автор. Важен е моментът, когато се посяга към него.

За себе си мога да споделя, че ме заинтригува на по-късна възраст от дъщеря ми. В училище учихме сякаш нещо от него - може би Идиот, не помня; и да съм го прочела тогава, било е защото трябва.

После, вече двайсет и малко годишна сама го потърсих. И го намерих

Радвам се, че не съм права

Разбира се, че има и хора, които четат т.нар. класици, но са малко. Всъщност четенето е въпрос на култура, на отношения вътре в семейството. Но няма да излизам извън темата.

Това, което пишеш за периодите за четене на романите на Достоевски е така: всяка една възраст може да "усети" този автор, но задължително трябва да се препрочита. Добре е да се почне например с Бедни хора и т.н., но задължително, поне през 5 години да се препрочита отново и отново.

[Guest Ивета]

Както писах по горе, особен акцент за мен е темата за Великия Инквизитор. Т.е. темата за свободата, която е непосилна за изтърпяване.

Предлагам ви откъси от него с кратък анонс преди това, описващ за какво иде реч.

http://cao.bg/?article=12146919&pages=0&category=13

[B__]

Както писах по горе, особен акцент за мен е темата за Великия Инквизитор. Т.е. темата за свободата, която е непосилна за изтърпяване.

Предлагам ви откъси от него с кратък анонс преди това, описващ за какво иде реч.

http://cao.bg/?artic...s=0&category=13

Това е неудачен откъс. Това е само поемата, без коментарите на двамата братя, което всъщност е произведението на Достоевски.

Ето цялото:

http://chitanka.info/text/15682/0#ref_3-151

[Донка]

Съжалявам, ако се отклоня от идеята за Великия Инквизитор, но ми се иска да споделя какво ми е останало в душата от Достоевски.

Под етикетите и маските, които хората си слагат или другите хора и обществото им окачват, живеят и растат и учат красиви души - дори и под най-отвратителните маски. Еднакво красиви души носят маските и на престъпник, и на инквизитор. Всички хора са добри и богати души, дори и когато са под личността на идиоти или убийци или тирани. Страданието идва не от живота, не от самата душа, а от маските и театъра, в който сами сме се вкарали. Но този същия театър е нашето училище...

Редактирано Април 24, 2012 от Донка

[Guest Ивета]

Както писах по горе, особен акцент за мен е темата за Великия Инквизитор. Т.е. темата за свободата, която е непосилна за изтърпяване.

Предлагам ви откъси от него с кратък анонс преди това, описващ за какво иде реч.

http://cao.bg/?artic...s=0&category=13

Това е неудачен откъс. Това е само поемата, без коментарите на двамата братя, което всъщност е произведението на Достоевски.

Ето цялото:

http://chitanka.info...682/0#ref_3-151

Напротив, удачно е, защото исках да направя акцент и да събудя любопитството.

А който иска, ще намери и целия роман.

П.С.

Всъщност, като видя качени романи на велики писатели, изпитвам огромна тъга. Аз съм консервативна и умея да чета Достоевски само във форма на книга, хартиена.

[Донка]

Една добавка - предупреждение. На времето в университета един от преподавателите ни по руска литература обичаше да ни напомня:

- Ако искате да схванете смисъла на руската класика, четете до самия край! Ако не успеете да свържете идеите на героя с неговата съдба като цяло, нищо не сте разбрали от идеята на книгата.

В конкретния случай, ако откъснем идеите на всеки от героите на Достоевски от неговата лична съдба, особено в развръзката на романа, бихме могли да схванем философията на писателя съвсем повратно.Притчата, която разказва Иван, от линка на Ивета е свързана пряко с неговата съдба (нея можем да намерим в линка на Божидар). Иван е един от типовете хора от епохата, в която живее Достоевски, и която много малко се е променила до днес, предимно във външни подробности.

[Guest Ивета]

Съжалявам, ако се отклоня от идеята за Великия Инквизитор, но ми се иска да споделя какво ми е останало в душата от Достоевски.

Под етикетите и маските, които хората си слагат или другите хора и обществото им окачват, живеят и растат и учат красиви души - дори и под най-отвратителните маски. Еднакво красиви души носят маските и на престъпник, и на инквизитор. Всички хора са добри и богати души, дори и когато са под личността на идиоти или убийци или тирани. Страданието идва не от живота, не от самата душа, а от маските и театъра, в който сами сме се вкарали. Но този същия театър е нашето училище...

Напротив, напротив, не се отклоняваш.

Та нали цялата тема е за Достоевски. Благодаря за това, което пишеш. Това е май основен акцент в психографията на великия писател.

Искам да препоръчам една добра книга, а именно Мирогледът на Достоевски от Н. Бердяев (отново един от великите руски автори).

http://www.vuzove.co...ki-otceubiistvo

Това е интересен реферат от психоаналитична гледка точка за някои аспекти в творчеството на Достоевски. Авторът споменава и епилептичните припадъци, които е имал писателят, която наричат афективна епилепсия ...

Интересно е много, още повече, че многократно цитират Фройд, който е направил специална студия за Достоевски.

Редактирано Април 24, 2012 от Ивета

[Розалина]

Достоевски за мен е свързан с времето на следването и моята младост.Отдавна не съм посягала към този автор .Благодаря, Ивета за темата.Покрай нея попаднах на беседи от Учителя,които в този момент са ми нужни .В две беседи,изнасяни по едно и също време, са използвани примери с творчеството на Достоевски ..Едната е от младежкия окултен клас -"Реалното в човека",а другата е неделна беседа-"Дерзай ,дъще!".И двете беседи са изнасяни през зимата на 1928 година.Отвори ми се интересно поле за размисъл за времената и за човека, като колективно същество.

Редактирано Април 24, 2012 от Розалина

[shining_star]

Идиотът е връх на върховете......кой ли не се е чувствал в определени моменти като княз Мишкин.

Бесовете не съм я чела, няма и да я чета. Чета и препрочитам само "Унижените и оскърбените", "Сънят на смешния човек" и "идиот".

Защо обществото не го приема, ами ... няма как да бъде иначе, обществото не е приело и Исус...но именно княза е основната фигура, в центъра на нещата, а не "обществото"... Обществото е там някъде, по периферията.

[Guest Ивета]

Бесовете не съм я чела, няма и да я чета.

А защо?

[Guest wenst]

Прочетох откъсите от Великият инквизитор и ми стана много интересно каква е тази същност, която вътре говори и за каква свобода говори. Коя всъщност е тази свобода и свободата от какво, толкова силно я плаши, и и е толкова непоносима ?

Редактирано Април 24, 2012 от wenst

[shining_star]

Бесовете не съм я чела, няма и да я чета.

А защо?

Защо ли, ами нали знаеш, има книги, които не можеш да четеш и има такива, които препрочиташ и знаеш почти наизуст.

Не достига до мене, или аз до нея. Това е като с музиката, някои неща стигат до тебе и ти говорят, други не.

А това, което на теб не ти говори, на някой друг му е любимо и така.

[catch22]

Идиотът е връх на върховете... ...кой ли не се е чувствал в определени моменти като княз Мишкин.

...

Защо обществото не го приема, ами ... няма как да бъде иначе, обществото не е приело и Исус...но именно княза е основната фигура, в центъра на нещата, а не "обществото"... Обществото е там някъде, по периферията.

А Достоевски не представя ли княз Мишкин точно каквото е неговото виждане за Исус?

[shining_star]

Да, така се смята.

Не може обществото да успее срещу един княз Мишкин, срещу Исус. Те са несъкрушими, непобедими, undefeated.

Ето какво казва Ошо: Поднесете цветята си на тези бунтари, които са се провалили...защото всички тези, които са успели, винаги са предавали революцията.

Всяка революция е една предадена рреволюция. Само този бунтар, който се е провалил напълно, е истински бунтар, защото за да успее, той ще трябва да използва начини и средства от този свят. А провалът е в използването на тези начини и средства. Исус е умрял като скромен човек, в пълно себеотдаване, без никаква власт; това е неговият успех. Църквата е успяла и се е провалила; Исус се е провалил и е успял.

Бунтовния човек си остава индивидуалист; друг начин няма.

Той разцъфва, развива се и изчезва. Той не оставя след себе си никаква следа за своя успех. Фактически няма данни, че Исус някога е съществувал, освен евангелието, което е християнски документ. Колкото по-велико е едно явление, толкова по-малко са следите му в историята, във времето. То се проваля във времето, но успява във вечността.

Тези, които успяват във времето, се провалят във вечността.

[Лиула]

 

Идиотът е връх на върховете... ...кой ли не се е чувствал в определени моменти като княз Мишкин.

...

Защо обществото не го приема, ами ... няма как да бъде иначе, обществото не е приело и Исус...но именно княза е основната фигура, в центъра на нещата, а не "обществото"... Обществото е там някъде, по периферията.

А Достоевски не представя ли княз Мишкин точно каквото е неговото виждане за Исус?

 

Късно виждам въпроса ти.

Най-добре може да се разбере отношението на Достоевски към религията въобще и в частност към християнството в абзаца (главата) Великият Инквизитор в романа Братя Карамазови.

 

А княз Мишкин е по-скоро рефлексивен образ на самия Достоевски.

[Лиула]

По-горе, говоря за главата Великият инквизитор, реално той е вдъхновен от едно писмо на Елена Блаватска.