Как да се справя със страха си ?

[annii95]

Здравейте!Казвам се Aнна Николова,или накратко само Ани.Аз съм на 16 години от град Монтана.Причината поради ,която ви пиша е,че и аз както останалите хора в този форум,страдам от паническо разтройство,което ме доведе до лека депресия.

Всичко започна ,може би преди 2-3 години,аз бях на басейн заедно с братовчед ми и тогава поради прекалено топлото време,аз колабирах.Действително едно колабиране не е кой знае колко страшно,но аз много се бях оплашила от това.След този случай винаги се боях, като ходя по горещините да не ми стане отново така лошо.Започнах да се боя от това да излизам сама,защото се опасявах,че ако ми стане лошо аз ще съм сама и никой няма да ми помогне.В течение на времето малко ,по-малко този страх отшумя,но в последствие се боях от други ситуации,в които може да ми стане нещо.

От есента на миналата-2010година,нещата наистина започнаха да стават много по-сложни.Всеки ден,когато ходех на училище се опасявах да не ми е лошо,да не би да ми се завие свят и да падна пред всички,имаше периоди,в които ми се гадеше и постоянно си въобразявах,че ми има нещо.Много често,когато усетех дори най-малкото нешо аз веднага прибягвах към някакво хапче,независимо дали ще е парацетамол или някъкво подобно.Винаги,когато излизахме с приятели,ходехме на рожденни дни или просто се събирахме,аз тръгвах с мисълта,че може да ми стане нещо.Винаги се притеснявах,винаги ходех със страх.

Ден след ден сякаш ставаше все по зле,сякаш страха ми ме завладяваше.Към пролетта на тази година,аз наистина се чувставах много по-зле.Имах едно такова чувство за нереалност,сякаш не се чувстах себе си или,ако мога така да го нарека”неосъзнавах коя съм”...Първата по-силна „криза” се случи към началото на месец юли тази година.След едно събиране с приятели,беше късно и аз изведнъж се почувставах много,много зле.Нищо не осъзнавах,всичко ми беше много нереално,сякаш сънувах.Тогава си помислих,че просто съм много уморена и,че трябва просто да легна и да се наспя.Обаче на другата сутрин,когато станах все още си имах това усещане,разбира се то не беше толкова силно,както предната вечер.

След това последва 1 период,в продължение на 1 месец,в който аз обеснявах как се чувствам,но никой не ме разбираше наистина.Споделях с приятелки,с родителите си,но те както и аз мислеха,че е просто от преумора.

Един ден,обаче аз реших да отида при личната лекарка,за да ми създаде някакъв режим,който да спазвам и с който щях да се чувствам по-добре.Но когато отидох при нея и заговорих за всичко това,аз започнах да плача.Осъзнавах,че не е само от преумора,а и от страха,който се беше появил отново.Когато се замислих над нещата,които ми каза лекарката осъзнах,че наистина има причини и неща,от които се боя.Замисляйки се аз осъзнах,че наистина се боя от това да излизам сама,беше ме страх да ходя по далече от града с кола,защото не чувствах сигурност и като цяло изпитвах страх да не ми стане нещо.Поговорих си доста подробно с лекарката и осъзнах,че проблемът е доста по сериозен и тя ми препоръча да отида колкото се може по скоро при психотерапевт,за да може нещата да се хванат от рано.

След което започна един период на борба.За мое успокоение ми направиха купища изследвания,който включваха пълна кръвна картина,скенер на глава,изследване на щитовидните хормони и др.Доколкото разбрах скенерът на глава и изследване на щитовидните хормони се правят задължително при подобни оплаквания,като моите,просто защото тези неща трябва да се проверят.Всички резултати си бяха напълно нормални.Аз нямаше за какво да се тревожа и за какво да се притеснявам.Аз съм напълно здрава.Тъй като сме от малък град-в Монтана няма кой знае какви специалист в тази област-ние решихме да се поинтересуваме за психотерапевт в София.Разбира се,попадането при добър специалист е много важно.Приятелка на майка ми ни препоръча лекар и си записахме час,възможно най-скоро.Когато се срещнах с лекаря и той ме попита,какви оплаквания имам,аз отново със сълзи на очи му разказах всичко.Аз почувствах голямо успокоение,след като му казах всичко,защото той беше първият човек,който през този 1 месец ме разбра какво ми е.Той останови,че страдам от лека депресия,която се е породила от всичките мои мисли и страхове,че може нещо да ми стане и ,че от нещо съм болна.Изписа ми антидепресанти и успокоителни,които трябваше да пия само първата седмица,докато започнат да действат антидепресантите.Също така ми каза,че задължително трябва да спортувам,поне 4 пъти в седмицата.Отначало аз имах оплаквания от антидепресантите,защото се чувствах много замаяна,а пък от успокоителните се чувствах уморена и сънена.Започнах да спортувам всеки ден.Правех тренировки по тае бо (нещо подобно на аеробика) и наистина почвах да се чувствам по-добре.Все още се боях да излизам,но избягвах да си седя вкъщи,излизах разхождах се,гледах умът ми да е зает с нещо,за да не се замислям за това,което ми е.Имаше дни,в които сякаш се изморявах от всичко това,дни в които се чувствах много слаба,в които бях готова да се предам,да спра да се боря.Но благодарение на една много-добра моя приятелка,аз не се отказвах и се борех.Тя винаги ми помагаше в труден период,изслушваше ме и ми даваше съвети,неспираше да ме окуражава.Огромна подрепа получавах и от страна на родителите ми.Те много се притесняваха и се чудеха от какво се е породила тази депресия.Разпитваха ме дали не съм зимала някакви наркотични в-ва,да не би да съм се скарала с някой за нещо,да не би да ми се е случило нещо лошо,което не съм им споделила.Разпитваха дори и приятелите ми,за да разберът има ли нещо.Същност повод за притеснение нямаше спрямо изредените неща.Наитина подобни неща се случваха на деца,които имат разбити семейства,деца който по някакъв начин са преживяли нещо.А аз имам просто прекрасно семейство,което ме обича и закриля,което ми дава всичко,от което може да има нужда дете на моята възраст.

Последва второ посещение при лекаря в София,от който аз съм доволна.Той увеличи дозата,която трябва да приемам на ден(просто защото това е начинът на лечение).Наистина се чувствах много по-добре.Боря се със страховете си и се изправям пред тях.Наистина не е лесно,но пък така трябва.Остава ми още около седмица,в която ще пия по-голяма доза на ден от антидепресантите,а след което вече ще започнеме да ги намаляме.

Сега ви пиша,защото се чувствам много по-добре,но има още в/у какво да се работи.Просто имам нужда да поговоря с някой като вас,който да ми даде съвет,за това как да се справя със страха си.Сега идва лятото и все повече неща ми напомнят за миналото лято и за всичко лошо,което свързвам с него.Просто ме е страх да не се повтори всичко и може би си внушавам,че някои от симптомите се появяват отново.По принцип ми казват,че е нормално да се страхувам,но някак ми се иска да се изправя с/у този страх и той вече да не се връща.Знам,че просто трябва да не мисля за подобни неща и да си казвам,че нищо ми няма ,но всъщност не винаги е толкова лесно!Преди се страхувах да ходя някъде,за да не ми стане нещо,но малко по малко спрях да се замислям за това и ми се ще и този страх да го преодолея...ще се радвам,ако ми пишете и ми дадете някой съвет или някоя окуражителна дума )

[д-р Тодор Първанов]

Здравей Ани,

Искам само да те окуража.

Нека започнем с това, че трябва да разбереш и приемеш, че си съвършено здрава и всичко в твоя мозък и тяло е напълно здраво. Второто, на което трябва да повярваш е, че всеки един, който има ПР и иска да се справи със страха си, се справя напълно и безвъзвратно. Третото е нещо, което сама си схванала. Няма как да победиш страха и се справиш с паниката без да се конфронтираш здраво, бих казал, "по мъжки" с него. Страхът има едно свойство. То е, че когато ние го избягваме или направо бягаме от него, той се разширява, става огромен, изпълва ни целите и тотално ограничава свободата ни. Ако ние добием смелост и тръгнем срещу него, той намалява и както се казва се "скрива в миша дупка" Въпросът е в това, какво ще избереш ти самата? Да бъдеш мишката, която се крие от страха или да бъдеш котката, която го преследва. С една дума СМЕЛОСТ. Това е разковничето.

И запомни! Няма човек, който истински да иска да се справи със страха и да не го е направил, защото в гените на всеки един от нас, хората, е закодирано да бъдем смели.

Успех!

[Анжелина Ненова]

Здравейте Анна!

От писмото Ви личи, че доста страдате. И че това страдание, свързвате със събитие, на което придавате травматичен смисъл. Колабирала сте, следствие топлинен или слънчев удар. Това, обаче, само по себе си не отключва толкова сериозни последици, като развиване на страхови и панически състояния. Дори е временно и преминава след охлаждане на тялото при престой на тъмно и хладно място. При Вас, обаче, се е свързало с нещо. Незнам. Т.к. и двете гадаем, дали нямате нужда да разберете нещо повече за това, но не чрез напълно непознати хора, даващи отговори само от собствения си опит и не познаващи Вашия. Включвам и себе си в тях. Дали нямате нужда да разберете къде се корени страха и защо е придал смисъл на тази ситуация точно по този начин, по който се случва. Вие се повлиявате добре от симптоматичното лечение. Дали не желаете да научите нещо повече за случващото се. Така, както разбирам от писмото Ви, сякаш сте готова за една регулярна и по-систематизирана психотерапия. Такава, от която да научите неща за себе си от самата себе си. Защото от опит знам, че най-благотворното лечение е когато сте подкрепена от няколко страни - вашето помагащо обкръжение от родители и приятели, лекар-психиатър и психотерапевт. Защото психиатъра и психотерапевта работят по различен начин и се допълват. Едното е медицинска дисциплина, а другото университетска. Понякога психотерапевта може да е медик, но винаги погледа на двете професии върху проблема е различен, не много, но все пак, и това носи допълване. Лечението е различно.

Вие сте истинси герой да изтърпявате това, което Ви се случва от самото начало на пубертета. Но понякога пубертета отключва разни неща. И сте истинси търсач, за да потърсите помощ и да се съобразите с препоръките. Виждате, че носят резултат. Какво ли би станало ако потърсите смисъла и вътре в себе си. Никой външен не би могъл да Ви отговори наистина. Само Вие сте специалиста по личната си история. Кой знае защо се случва точно това и то точно сега. Кой знае. Аз не знам. Но ако някой обучен да "чува" работи с Вас, със сигурност ще узнаете. Не се съмнявайте. Консултирайте се и с психиатъра, когато отидете на контролен прегдед, и с хора, които могат да ви препоръчат психотерапевт. Казвам го съвсем отговорно. Започнете психотерапия. Поддържайте медикаментозното си лечение, толкова, колкото Ви препоръча психиатъра.

Сега се преподреждате.

Анжелина Ненова, клиничен психолог, психотерапевт.

[annii95]

Благодаря за отделеното време и внимание!Ще се вслушам в съветите ви,но като цяло не бих прибегнала към психотерапия...всъщност не мога да посоча точната причина,но все си мисля,че ако аз самата не си помогна,то никой друг няма да може да ми помогне...Знам ли,мисля,че по трудното вече е минало.Не казвам,че ще бъде лесно да се преборя с този страх,но ми се ще да се опитам сама.Разбира се,ако видя,че наистина е необходимо,веднага ще започна психотерапия.Просто мисля,че в момента ми трябва морална подкрепа,някой който да повярва в мен...може и да греша,но просто така мисля

[Elektra]

Е, то да тръгнеш на психотерапия е израз точно на това "ако аз самата не си помогна". Защото без да тръгнеш, ти реално си помагаш непълноценно, не използваш целия ресурс от средства, които можеш да впрегнеш, защото точно това е психотерапията - средство, което ТИ използваш, помагайки си. Не е помощ отвън.