Самопомощ

[Kalina_f]

Здравейте, Орлин!

Много бих искала да прочета вашето мнение за онова, което ще напиша.

Първо искам да благодаря. Да благодаря за цялото време, знания, човечност и доброта, която споделяте и тук, и в блога си.

Преди няколко месеца писах във форума /"Д-р Първанов - до поискване/. И от темата, и от всичко, което прочетох от него и вас в този форум получих много информация. Информация, която ми се иска да бях имала преди много години, но...явно е имало път да извървя...

Получих и нещо още по-важно...Получих Надежда. Тя сякаш най-много ми липсваше.

Аз съм на 36 години, омъжена и с две дъщерички. Няма да повтарям поста си, но основните си "симптоми" съм описала в предната тема.

И от Вас, и от д-р Първанов, на когото безкрайно благодаря за напътствията и добрината, се уча как да приемам себе си и страхът си, как да се доверявам на Бог, как да приемам личностната си тревожност като нещо, което не е непременно лошо за мен...Имам обаче много, много още път да извървя до спокойствието, което така жадувам...Защото го има още самоовинението. Има го още човъркащото гадничко чувство, че момиченцата ми са избрали да се родят при "дефектна" мама...Че с воля, разум или каквото там съм могла някакси да предотвратя случващото се...

Как се преодолява това?

От няколко дни умувам върху нещо /тази склонност към умуване май пречи/...Хронична депресия ли е това, което получавам или е чисто тревожно разтройство? Аз нямам достатъчно знания да диференцирам състоянията и се водя само от симптоматиката, но вие имате. Знам, че умората, липсата на апетит, задуха се квалифицират като депресивни симптоми, но могат ли те да бъдат симптоми и на изострена тревога?! Моля ви, обърнете внимание на този ми въпрос и поговорите с мен за това, защото се улавям, че не ме плашат толкова паник атаките. Когато се случат при мен минават не толкова драматично - научих се как да успокоявам тялото и дишането си, за което отново трябва да благодаря и така най-общо се свеждат до няколкоминутно сърцебиене, изпотяване, прималяване и разстроен стомах. Плаши ме обаче безсилието в някой дни. Това да се събудя сутрин и да нямам енергия да се разхождам, да тичам, да се смея. Пречи ми самонаблюдениетто...Пречи ми самообвинението...Срамът все още...

Ще споделя и още нещичко, за което не съм говорила с никого...Чела съм, че има депресивни пациенти, които посягат на живота си...И от това ме е страх...Страх ме е, че в един момент мога да съм толкова обезверена, уморена и нещастна, че да реша, че близките ми ще са по-добре без мен. А аз ги обичам безумно, обичам и искам живота си с тях. Страхувам се от смъртта, а ето, че като че ли сега ми се налага да се уча как да не се страхувам и от Живота.

Противоречиво ли ви се струва?!

Като че ли отчаяно имам нужда да повярвам, че това, което се случва с мен не е депресия, не е нещо биохимично обослувено, а интензивна в определени ситуации тревожност...Предполагам, че е защото смятам, че при второто топката и силата е в мен, докато върху първото мога да не мога да имам контрол...Ах, този контрол...

Нахвърлях думите съвсем спонтанно, но знам, че с чувствителността си ще усетите усещанията зад тях.

Още веднъж ви благодаря за всичко, което сте, Хора!

[Орлин Баев]

Привет отново, Калина!

Ще копирам питането ви от другата тема, за да мога самият аз да систематизирам ставащото във вас и да ви отговоря въз основа на по-цялостна визия за процесите, случващи се в живота и ума ви!

"Имам нужда от мъдрост. От помощ. Ще пиша, пък каквото излезе. И Ако излезе.

Живея с тревожност вече 10 години. От 10 години претеглям всяка ситуация, всяка новина от гледната точка на страха си. И много, много искам живота си обратно. Решена съм на всичко за да го имам такъв, какъвто искам – спокоен, ведър и радостен.

За пръв път получих паник атака /тогава не можех да идентифицирам усещането/ преди 10 години. През призмата на сегашната ми информация едва ли е била класическа атака, по-скоро наподобява момент на много интензивна тревожност и последващият страх от това, което се случва с мен. Замайване, студени тръпки, мравучкане по крайниците и главата, учестен пулс...Беше свързано помня с конкретна ситуация – на другият ден трябваше да кумуваме на сватбата на наши приятели и явно това ме е притеснявало. По това време кърмех първото си дете /много, много се тревожех, че ще ми прилошее точно преди да го нахраня и няма да съм в състояние да го сторя, ужасяваше ме мисълта, че няма да мога да се погрижа за него/, медикаментите бяха невъзможни, консултациите не съвсем полезни и в крайна сметка това състояние отшумя. До другата пролет, когато отново кумувахме. Разказвам Ви всичко, за да добиете представа за механизма, който задейства симптомите, за мислите свързани с тях. Бях уплашена, спрях да се храня, спрях да спя, да се смея, да живея... Страх от страха. Абсолютната класика. След няколко седмици мъки ми беше предписан Ципралекс. Антидепресанта ми повлия добре, но след спирането му симптомите се възобновяваха с натрупването на плашещи ме ситуации. Не отникъде, разбира се – страхът от тях си беше останал. Беше останал и навикът /сега знам, че е точно това – навик/ да се притеснявам от определени ситуации. И резонно – тялото отговаря. Ситуациите са много „избистрени” след толкова години. Обикновено са весели – предстои ни море, а аз се треса от страх, че ако не се чувствам добре ще съсипя почивката на семейството си и съответно не я съсипвам /поне не изцяло/, но пак не се чувствам добре; предстои ми командировка, а аз се тревожа, че ще ми прилошее в колата, че ще трябва да потърсим помощ и че ще проваля пътуването на останалите хора с мен; предстои ни празнуване на някакъв повод – пак така. Страха, че ще проваля нещо, което за мен и съответно за хората, които обичам, е важно. Ще ги разочаровам, ще се изложа...Страха да оставам сама с децата си, защото, ако паниката ме стегне, ще ги изплаша, ще ги притесня, ще ги накарам по някакъв начин да се срамуват от мен...Смислено ли Ви се вижда?!

Тази пролет – отново. Това, както разбирате разклати много силно увереността, че някога ще преодолея случващото се, че имам сили да го сторя...А можете да предположите без вяра как е...

Изминах много път през себе си, но все още изпитвам чувството за нещо липсващо, за някакво малко детайлче, което ми се изплъзва, а е най-същественото. Сякаш има някакво зрънце, до което ако се добера, всичко ще се окаже съвсем лесно и простичко

Когато човек си даде сметка, че сам е създал страха, създал е навика да се страхува и съответно може да ги унищожи, чувството е окриляващо, но и плашещо.

С душата си разбирам, че всичко е в умът ми, но така, лутайки се сама губя увереност, че мога да го изкарам от там. Близка ми е теорията за фокуса. Съзнавам, че обективът е един и през визьора ще видя точно това, към което съм го насочила. Аз съм много сетивен, интуитивен и вникващ човек и когато се чувствам комфортно, балансирано и светло, съвсем очаквано вниманието ми е насочено към красивите, радостни и светли неща, не ми е трудно да ги откривам, не ми е трудно да се радвам на мъничките неща. В моментите на страх обаче не мога, не зная как да се откъсна от мрака.

Прочетох Вашите доводи, с които се опитвате да разграничите ПР от социалната фобия, да речем, и за пръв път поставих под съмнение, това което са ми казвали лекарите и това което сама съм казвала на себе си.

Много ще ми е полезно да опитате да направите това и за мен.

В града, в който живея няма психотерапевти. Сама съм. Ще съм благодарна за всяка идея за самопомощ и самопознание, за всяка информация или просто надежда."

По думите ви смятам, че преживяванията ви нямат много общо с пароксизмалната (неочаквана) тревожност, която е същността на паническите атаки. Симптомите, които преживявате наистина приличат на тези при вегетативна дистония (генерализирана тревожност). Но се засилват само при очакването ви за случване на определени социални взаимодействия - тоест повишената тревожност и свързаната с нея вегетативна симптоматика се явяват само връхната точка на социалната ви тревожност. Разбира се, това е психологична оценка само въз основа на писмото ви. Тъй като обаче съм сигурен, че сте искрена и обективна, съм уверен в разсъжденията си!

Казвате "чувствам нещо, което ми липсва, нещо много важно". Да - това сте ВИЕ! Поставяте себе си на второ място. На първо е 'важният" друг. Да не забележат, че се притеснявате, защото видите ли, сакън да не повлияете на почивката им. Да не ви видят и усетят нормалната естествена тревожност при кумуването, защото той, тя, те са твърде важни, а ВИЕ можете да преглътнете всичко в себе си, да потъпчете чувствата си в опит за контрол над себе си. Автоагресивно себепотискане, "за да не кажат хората нещо"... "Важните" хора... Вие къде сте в това уравнение на живота си? Оставате номер две. Когато значимият друг е задоволен, тогава през неговото одобрение и въпреки самопотискането си, си позволявате преживяване на чувство за "нещата са наред' и спокойствие. Къде е автентичното ви АЗ в тази психодинамика? Потиснато под пасивна агресия и външно наложена социално желателна маска! Къде е собственото ви щастие, автентичност, самоприемане и спокойно присъствие на спонтанната ви искреност в моментите на социална интеракция, които приемате за важни? Подобен емоционален мазохизъм си има предистория и най-често се залага в ранните години. Добрата новина е, че със силата на осъзнаването, възнамеряването и методите от психотерапията всичко може да се промени! Когато човек осъзнае, че за да дава щастие на другия, е нужно той самият да бъде щастлив през автентичната проява на АЗА си в живота, тогава разбира, че "Аз съм номер едно в живота си!". Когато осъзнаете, че имате право на щастие и здраво самоотстояващо присъствие във всеки един миг, тогава автоагресията се превръща в самоприемане, в обикване на Себе си ведно със слабостите си. Тогава идва самоувереността, която струи от приемането на "слабостта' си - дори на страха и вината. Тогава те изчезват, а преглътнатата навътре дотогава психична енергия се насочва към здраво себезаявяване в хармония с вътрешната ви цялостност, с АЗА ви! Разбирате, че "във вода, която е твърде чиста, няма риба" и се обиквате с всичките си "несъвършенства"! Тогава 'рибата" на талантите и вдъхновението заплува в живота ви! Когато си разрешите да грешите и се проваляте, виждайки грешките като нормални долинки в житейската си пътечка към още по-високи върхове, осъзнавате, че няма грешки и провали, а само обратна връзка и учене! А сме тук в това земно училище, за да се учим - цял живот! Когато осъзнаете, че за да давате обич на някой друг, първо е нужно да я давате на Себе си, тогава полярностите на разбирането ви аз - ти (другият), се обръщат и вие ставате най-важна в живота си! Както казват в Дзен, когато осъзнаете, че е глупаво за огън да дирите с огън, яденето вече ще е сготвено! Когато съзнаете, че поддържането на вътрешния огън на щастието ви е необходимо и достатъчно условие за хармоничното ви и силно присъствие в живота, тогава ще знаете, че няма нужда да дирите огъня на одобрението в очите на "важния" друг. Този друг сам ще желае да ви обсипва с огъня си - защото ще се възхищава на вашия огън! Когато се поставяте на второ място в несъзнаваното уравнение на психодинамиката си, можете да давате на другия от нещастието си... Така сте като малко дръвче, искащо под малката си сянка да подслони прекомерно важния за него друг, а всъщност така търсейки одобрение и признание... Когато искрено се обичате и приемате заедно с всичките си плюсове и минуси, се превръщате в могъщ дъб, под който другите искат да отдъхнат. Но дъб, който естествено дарява отмора и прохлада, без да привързва никого към себе си и без да се привързва към никой. Както дърветата приемат вниманието на птиците, подслоняващи се в клоните им, но спокойно приемат отлитането им, непривързано разчитащи на корените си от автентичност и влагата на обичта, идваща от извора им, така и мъдрото и смело сърце дава от излишъка, а не от липсата си!

Редактирано Март 26, 2012 от Орлин Баев

[Орлин Баев]

Здравейте, Орлин! Много бих искала да прочета вашето мнение за онова, което ще напиша. Първо искам да благодаря. Да благодаря за цялото време, знания, човечност и доброта, която споделяте и тук, и в блога си. Преди няколко месеца писах във форума /"Д-р Първанов - до поискване/. И от темата, и от всичко, което прочетох от него и вас в този форум получих много информация. Информация, която ми се иска да бях имала преди много години, но...явно е имало път да извървя... Получих и нещо още по-важно...Получих Надежда. Тя сякаш най-много ми липсваше. Аз съм на 36 години, омъжена и с две дъщерички. Няма да повтарям поста си, но основните си "симптоми" съм описала в предната тема. И от Вас, и от д-р Първанов, на когото безкрайно благодаря за напътствията и добрината, се уча как да приемам себе си и страхът си, как да се доверявам на Бог, как да приемам личностната си тревожност като нещо, което не е непременно лошо за мен...Имам обаче много, много още път да извървя до спокойствието, което така жадувам...Защото го има още самоовинението. Има го още човъркащото гадничко чувство, че момиченцата ми са избрали да се родят при "дефектна" мама...Че с воля, разум или каквото там съм могла някакси да предотвратя случващото се... Как се преодолява това? От няколко дни умувам върху нещо /тази склонност към умуване май пречи/...Хронична депресия ли е това, което получавам или е чисто тревожно разтройство? Аз нямам достатъчно знания да диференцирам състоянията и се водя само от симптоматиката, но вие имате. Знам, че умората, липсата на апетит, задуха се квалифицират като депресивни симптоми, но могат ли те да бъдат симптоми и на изострена тревога?! Моля ви, обърнете внимание на този ми въпрос и поговорите с мен за това, защото се улавям, че не ме плашат толкова паник атаките. Когато се случат при мен минават не толкова драматично - научих се как да успокоявам тялото и дишането си, за което отново трябва да благодаря и така най-общо се свеждат до няколкоминутно сърцебиене, изпотяване, прималяване и разстроен стомах. Плаши ме обаче безсилието в някой дни. Това да се събудя сутрин и да нямам енергия да се разхождам, да тичам, да се смея. Пречи ми самонаблюдениетто...Пречи ми самообвинението...Срамът все още... Ще споделя и още нещичко, за което не съм говорила с никого...Чела съм, че има депресивни пациенти, които посягат на живота си...И от това ме е страх...Страх ме е, че в един момент мога да съм толкова обезверена, уморена и нещастна, че да реша, че близките ми ще са по-добре без мен. А аз ги обичам безумно, обичам и искам живота си с тях. Страхувам се от смъртта, а ето, че като че ли сега ми се налага да се уча как да не се страхувам и от Живота. Противоречиво ли ви се струва?! Като че ли отчаяно имам нужда да повярвам, че това, което се случва с мен не е депресия, не е нещо биохимично обослувено, а интензивна в определени ситуации тревожност...Предполагам, че е защото смятам, че при второто топката и силата е в мен, докато върху първото мога да не мога да имам контрол...Ах, този контрол... Нахвърлях думите съвсем спонтанно, но знам, че с чувствителността си ще усетите усещанията зад тях. Още веднъж ви благодаря за всичко, което сте, Хора!

Продължавам отговора си на цитираните по-горе питания!

Не, нямате депресия! Клиничната депресия представлява нещо коренно различно от описваното от вас! Имате повишена социална тревожност, която достига връх в плашещи ви ситуации. Тревожността ви освен това се е автоматизирала в типичния кръг от негативно мислене/ възприятие -> повишена тревожност -> известна емоционално и телесно изразена депресивност -> поведение, целящо отбягване на ситуации, сблъскващи със страха ви -> още повече контролиращо и напрегнато негативно мислене... Депресивността тук няма нищо общо с клиничната депресия, а се явява само "опашката" на нерешаваната тревожност! Тоест, основният проблем е именно тревожността! Повърхностно изразено тя се поддържа от описания порочен кръг, а дълбинно от автоагресивни тенденции в характера ви, за които споменах в горното си писмо.

В психотерапията би било добре да се започне първо работа по изход от капана - въртележка, като се промени мисленето по отношение на тревожността, а след това да се продължи с терапия на характеровата пасивна агресия. България е държава с размерите на град - почувствайте кой е вашият терапевт и започнете терапия! Изход има, ако вие сте силно мотивирана и терапевтът ви знае истински какво прави и накъде ви води!

Спокойно можете да питате! Ще ви отговоря с удоволствие, ако е в скромните ми възможности!

Редактирано Март 23, 2012 от Орлин Баев

[Kalina_f]

Спокойно можете да питате! Ще ви отговоря с удоволствие, ако е в скромните ми възможности!

От сърце благодаря за времето и топлината, която отдели. Да, искам да питам, но преди това имам нужда да обмисля внимателно онова, за което ми писа. Не зная дали правилно ще го обясня - възникнаха въпроси, но още не са изкристилизирали като такива...Сега са по-скоро неясни усещания с потенциал за въпроси...А, знаеш, че правилният въпрос, дори незададен гласно, вече носи и част от отговора си

Светло и пъстро да ти е в душата, Орлине!

[Kalina_f]

Привет, отново!

Ако трябва да се самодиагностицирам, бих приела, че имам завишена личностна тревожност и съответно завишена способност на тялото ми да реагира със съответните симптоми на това. Това е една фонова тревожност, която при определени ситуации ескалира, но се случва да я има и когато наглед ситуации липсват. Както се случва и друго – да ги има притесняващи ситуации, но да не реагирам с безпокойство на тях.

Трудно ми е да определя себе си като социофоб. Поне не във вида, описван в литературата. Обичам общуването; непознатите по-скоро ме въодушевяват, отколкото плашат; не изпитвам смущение или срам в социални ситуации.

Налице е обаче една дълбока неувереност дали ще се справя с определени роли – родителство, семейни взаимоотношения, работа. И то не глобално, а сведено до съвсем прозаични ситуации. А не бих казала, че имам причини. Поне не причини в настоящето. Имам чудесни взаимоотношения, престижна работа, добре организиран живот като цяло. Много креативна и творческа личност съм. Бих казала, че се харесвам. Но ето, че не мога да се приема изцяло.

Тази тревожност /и по-скоро телесните й симптоми, защото в чист вид тревожността си е двигател/ не са част от онази мен, която трябва да бъда. Не случайно употребих „трябва”. Можех да го заменя с „искам”, щеше да звучи по-меко, по-приемливо, но и по-невярно. Аз често си поставям такива „трябва”. Перфекционизмът ми и склонността към прекалена взискателност също не помагат. Ето защо тревожността ми ескалира не просто в социални ситуации /понякога съвсем не са такива/, а в ситуации, когато задължително трябва. Не може по друго време, не може по друг начин, не може друг...Трябва да съм аз и трябва да съм в кондиция.

Преди да се сблъскам с телесните симптоми на тази тревожност я нямаше мисълта, че нещо такова като паниката, треперенето, прималяването, може да се случи. И то съответно не се случваше. А сега точно тази мисъл затваря кръга. Достатъчно е да задълбая в нея, за да се почувствам напрегната.

„Дали ще се правя?” Как само ми е омръзнала тази питанка...

Как се работи с тази вътрешна несигурност? Как мога да си помогна, осъзнавайки я? Спортът, релаксацията тук имат ли пак своето място?

Също как се изключва това очакване? Всъщност изключва ли се или на първо време се приема и, както често пишеш, обиква. Признавам имам трудности в това отношение – трудно ми е да обикна нещо, което не харесвам, което ме плаши, което не е част от светлото Аз, което искам да нося...

Това е, което ми хрумва сутрешно...Дано ми се получи разбираемо...

Светъл и вдъхновен ден!

[Орлин Баев]

Това, че имаш повишена тревожност в определени социални (при общуване) ситуации, в семейството, в работата, в майчинството, не ти лепва етикета социофоб. Той нито е нужен, нито би ти помогнал с нещо!

Питаш как се работи с тази вътрешна несигурност чрез самопомощ. Чрез всичките три звена от споменатото "виенско колело", на което си се качила и които са свързани с въпросното 4-то звено на несигурността - предизвикват я и я поддържат! Тези три фактора са мислене, тяло и поведение! И трите са пряко свързани с емоциите ти!

Помисли върху това и отговори, моля!

[Kalina_f]

Употребих понятието в смисъла му на човек страдащ от социална фобия. Ти насочи мисълта ми към нея, а аз пък реших да се „кръстя” така...Но, да, наистина се получи диагностично и дамагосващо някак...

Ще нахвърлям онова, което ми идва наум, пък ти ще ми напишеш доколко /не/греша.

Мислене...Тук няма да ми помогне отхвърлянето на старото мислене, довело ме дотук. Ще ми помогне само заместването му с ново. Самонасаждане на мисли, които ме карат да раста.

Сещаш ли се за Алиса? Тя има парченце гъбка, която я кара да се смалява и такова, което я кара да расте.

Ако съумея да избера и задържа мислите, които ме карат да раста, това ще е чудесно. Тези мисли, които ме карат да се чувствам добре колкото се може по-често и по-задълго. Мисли, които засилват вътрешната ми сигурност, ведрина и спокойствие. На първо време те едва ли ще са възможни в моментите, които не се чувствам добре – биха приличали на поза, на насилие. Но във всеки един друг момент – да!

Тяло...Спорт на открито. Добра храна. Вода. Много вода. Имам ниско кръвно, което в определени моменти копира почти напълно симптомите на интензивна тревожност. Само че аз не си казвам: „От кръвното е, вземи мерки!”, а се паникьосвам, че, ето на, всичко пак се повтаря...

Поведение...Хм, ако промяната в мисленето е най-трудна, тази ще е най-...относителна. Поведението зависи от състоянието на горните две, ведно с емоцията. Хубаво би било то да е по-смело, не толкова отбягващо, не толкова плахо по отношение на страха, когато той дойде.

Това ми хрумва...Моля те, насочи вниманието ми към нещата, които според теб ми убягват...

[Орлин Баев]

]Мислене...Тук няма да ми помогне отхвърлянето на старото мислене, довело ме дотук. Ще ми помогне само заместването му с ново. Самонасаждане на мисли, които ме карат да раста. Сещаш ли се за Алиса? Тя има парченце гъбка, която я кара да се смалява и такова, което я кара да расте. Ако съумея да избера и задържа мислите, които ме карат да раста, това ще е чудесно. Тези мисли, които ме карат да се чувствам добре колкото се може по-често и по-задълго. Мисли, които засилват вътрешната ми сигурност, ведрина и спокойствие. На първо време те едва ли ще са възможни в моментите, които не се чувствам добре – биха приличали на поза, на насилие. Но във всеки един друг момент – да!

Заменянето е метод, но работещ при незначителни проблеми, тъй като в един миг се превръща в част от опитите по потискане на старите мисли и емоции и "избутването им под килима" на съзнанието. Би могла да прочетеш за когнитивното реструктуриране - то работи със самите мисли, преобразува ги, като премахва когнитивните изкривявания в тях. Писали сме за това в други теми тук - потърси ако имаш желание. Ето в тази статия можеш да видиш и ядрото на метода - когнитивните изкривявания. Разбира се, има много други методи, но ти питаш за самопомощ, а те са доста майсторски и е добре да бъдат водени от специалист.

Тяло...Спорт на открито. Добра храна. Вода. Много вода. Имам ниско кръвно, което в определени моменти копира почти напълно симптомите на интензивна тревожност. Само че аз не си казвам: „От кръвното е, вземи мерки!”, а се паникьосвам, че, ето на, всичко пак се повтаря...

Спортът, да. Но не само. Има цели направления в терапията, които работят "през тялото". Включват дишания, работа с биоенергията, ролеви игри с вживяване и т.н. Мога да ти загатна за това и според реакцията ти, да те насоча към някои достъпни за самопомощ, а-б методи, но едва ли повече. Дискутирали сме вече защо.

Поведение...Хм, ако промяната в мисленето е най-трудна, тази ще е най-...относителна. Поведението зависи от състоянието на горните две, ведно с емоцията. Хубаво би било то да е по-смело, не толкова отбягващо, не толкова плахо по отношение на страха, когато той дойде. Това ми хрумва...Моля те, насочи вниманието ми към нещата, които според теб ми убягват...

Поведението всъщност е най-мощният инструмент за промяна, когато човек вече има известна готовност в ментално-емоционалната си промяна!