Въпроси

[no_self]

Каква е разликата между вяра и съзнание?

Между това да вярваш в нещо и да си съзнателен за него разликата е огромна.

Ако си осъзнат, няма нужда от вяра. Тогава знаеш, а не вярваш.

Вярването в нещо е непотърсена истина.

Духовното търсене е търсене на истината и изпитване на вярата. Вярно ли е това, в което вярвам? Истина ли е? Ако не е истина, защо да вярвам в него, ако е истина отново защо да вярвам в него - то Е, такова каквото е - независимо дали вярвам в него или не.

Въпроса не е имаме ли достатъчно вяра. Въпроса е защо вярваме в точно определено нещо, а в друго не?

За какво ни е вярата? За да можем да живеем ли? Но всичко това опира до нашето егоистично желание да живеем по-добър или не дай си боже вечен живот.

За какво ни е да вярваме, че можем да бъдем по-добри или, че можем да направим другите по-добри? Защото не можем да приемем нещата такива каквито са, Бог такъв какъвто е, без да се надяваме на неговата милост знаейки, че той е милостив по презумпция.

Търсенето на любовта в каквато и да е форма за получаване на собствена изгода, не е духовно търсене. Отдаването на всичката любов, която имаме е духовна практика и за нея не е необходима вяра.

Редактирано Март 11, 2012 от no_self

[Mel]

Каква е разликата между вяра и съзнание?

Между това да вярваш в нещо и да си съзнателен за него разликата е огромна.

Ако си осъзнат, няма нужда от вяра. Тогава знаеш, а не вярваш.

Вярването в нещо е непотърсена истина.

Духовното търсене е търсене на истината и изпитване на вярата. Вярно ли е това, в което вярвам? Истина ли е? Ако не е истина, защо да вярвам в него, ако е истина отново защо да вярвам в него - то Е, такова каквото е - независимо дали вярвам в него или не.

Въпроса не е имаме ли достатъчно вяра. Въпроса е защо вярваме в точно определено нещо, а в друго не?

За какво ни е вярата? За да можем да живеем ли? Но всичко това опира до нашето егоистично желание да живеем по-добър или не дай си боже вечен живот.

За какво ни е да вярваме, че можем да бъдем по-добри или, че можем да направим другите по-добри? Защото не можем да приемем нещата такива каквито са, Бог такъв какъвто е, без да се надяваме на неговата милост знаейки, че той е милостив по презумпция.

Търсенето на любовта в каквато и да е форма за получаване на собствена изгода, не е духовно търсене. Отдаването на всичката любов, която имаме е духовна практика и за нея не е необходима вяра.

За каква вяра говориш ? За вярата в Бог,или за вярата по принцип ?

[Станимир]

За това, което не знаем, правим предположения. Това не е вяра. Вярата е силата, с която постигаме това в което вярваме. Да си мислиш, че има Бог примерно е различно от вярата в него. Да си мислиш, че нещо е възможно е различно от това да вярваш, че е възможно. Ако вярваш, ще положиш такива усилия, че ако е действително е възможно, ще го постигнеш. Ако вярваш, че можеш да бъдеш по-добър, ще станеш по-добър. Това не е бягство от действителността, а утвърждаване на по-добрата възможност. Последната също е част от действителността, а ние имаме избор дали да я утвърдим или да заседнем в разлагащата обичайност на това, което вече сме постигнали.

[Диана Илиева]

Много хубави въпроси no_self.

И знаеш ли, почти никой не може да ти даде смислен отговор. Ако имахме яснота по тези въпроси, щяха да отпаднат всякакви колебания, различни теории и философии ...

Много хора не искат да се вгледат изтънко и дълбоко в тези въпроси, защото е некомфортно, защото ще усетят схематичността и непълнотата на отговорите, които имат. Аз съм от другата порода хората, които живеят некомфортно - знам, че отговорите, които имам, са недостатъчни. Предпочитам така, отколкото да се самозалъгвам, че имам обяснение за всичко. Някои отговори ги имам по нелогичен начин, но съм убедена в тях, защото са дошли в резултат на лични опитности, обикновено при много екстремни обстоятелства. За други неща, така и не съм наясно какво и защо. Докога ще е така - също не знам.

[Станимир]

За да постигнем нещо, първо трябва да повярваме, че то е възможно. А ако знаем, че е възможно, то пак е необходимо да повярваме, че ние също можем да го постигнем. Това вече предполага практическа проверка. Вярата е много мощна сила и това ясно е показано в Библията на много места. Например:

22 А Исус в отговор им каза: Имайте вяра в Бога.

23 Истина ви казвам: Който рече на тая планина: Дигни се и хвърли се в морето, и не се усъмни в сърцето си, но повярва, че онова, което казва, се сбъдва, ще му стане.

24 Затова ви казвам: Всичко каквото поискате в молитва вярвайте, че сте го получили, и ще ви се сбъдне.

Тук не става въпрос за това дали вярваме в съществуването на Бог или не вярваме. Това въобще не е същността на вярата. Същността на вярата е в това, че при определени условия всичко е постижимо. Да вярваш в Бог означава, че именно когато действаш от името на Бог, можеш да постигнеш дори и наглед невъзможното. Всички чудеса и излекувания на Христос описани в Библията са извършени с вяра и това често е упоменато. Ако ние не допуснем в съзнанието си дадена възможност, как ще положим сили за да я реализираме? Вярата разбира се е много повече от едно обикновено допускане, но и допускането е добро като за начало.

[no_self]

Вярата е силата, с която постигаме това в което вярваме.

Ок. Вярата дава сила, това е ясно. Но за какво ти е тази сила, за какво? Конкретно какво правиш с нея? – Постигаш нещо. ОК. За какво го постигаш, за какво ти е това което си постигнал, какво правиш с него? Конкретно?

Редактирано Март 11, 2012 от no_self

[no_self]

За да постигнем нещо, първо трябва да повярваме, че то е възможно.

Да по принцип е така. Но, дълбоко се съмнявам, че всичко в което вярваш е постижимо. Не можеш да го докажеш по никакъв начин, за сега.

А ако знаем, че е възможно, то пак е необходимо да повярваме, че ние също можем да го постигнем.

Ако знаеш, че нещо е възможно, значи то е възможно и не ти е необходима никаква вяра, а само услилия за да го постигнеш.

Въпроса е защо вярваме в точно определено нещо, а в друго не?

Ако ние не допуснем в съзнанието си дадена възможност, как ще положим сили за да я реализираме? Вярата разбира се е много повече от едно обикновено допускане, но и допускането е добро като за начало.

Добре. Но факт е, че ние не допускаме хиляди възможности... за това си седим на ниво "вярвам в нещо", вместо да проверим дали тази възможност е вероятна.

Редактирано Март 11, 2012 от no_self

[Станимир]

Вярата е силата, с която постигаме това в което вярваме.

Ок. Вярата дава сила, това е ясно. Но за какво ти е тази сила, за какво? Конкретно какво правиш с нея? – Постигаш нещо. ОК. За какво го постигаш, за какво ти е това което си постигнал, какво правиш с него? Конкретно?

Вярата е силата с която постигаме това в което вярваме. Не знам каква конкретика търсиш при толкова много възможности. Ето, аз вярвам, че ако подходя спокойно към дадена ситуация, то тя ще се развие по добър за мене начин. Имам среща с определени хора, от която зависят определени неща свързани с близкото ми бъдеще. Развитието на нещата ми е абсолютно неизвестно. Аз не мога да знам как ще се развият конкретно нещата. Мога да се надявам, че ще се развият добре, но и това още не е вяра. Вярата е дори и когато нещата не се развиват добре да продължаваш да си уверен, че ти ще излезеш победител. Срещата може да мине добре, но може и да не мине добре – нещата да се провалят. Но аз продължавам да вярвам в доброто им развитие. И ето след време се открива нова възможност, нова среща с други хора и в крайна сметка осъществяване на това, което съм желал. Това не са фантастични приказки, а действителността от последните ми месеци, без ненужните за четящите подробности.

[Станимир]

За да постигнем нещо, първо трябва да повярваме, че то е възможно.

Да по принцип е така. Но, дълбоко се съмнявам, че всичко в което вярваш е постижимо. Не можеш да го докажеш по никакъв начин, за сега.

Е има и нелепи неща, като например да вярвам, че масата до мен може да оживее и да проведа с нея разговор по дадена философска тема. Въпреки, че в менталния свят и това в известна степен е възможно, поне външно. Когато казвам „всичко“ имам в предвид всичко това, което не противоречи на законите обуславящи битието. Това, което противоречи на законите на битието всъщност не съществува и не може да бъде част от всичкото.

А ако знаем, че е възможно, то пак е необходимо да повярваме, че ние също можем да го постигнем.

Ако знаеш, че нещо е възможно, значи то е възможно и не ти е необходима никаква вяра, а само услилия за да го постигнеш.

Въпроса е защо вярваме в точно определено нещо, а в друго не?

А дали си способен да отдадеш нужните усилия. Ето, че отново е нужна вяра. Това че някой е изкачил Еверест, със сигурност означава, че и аз мога да го изкача. Но това е възможност, а не нещо реализирано. Знанието винаги се отнася до нещо реализирано, вече осъществено. Докато не изкача действително Еверест, аз мога само да вярвам, че мога да го изкача, но не и да знам.

На какво всъщност се основава вярата? Не е ли на знанието? Ето, аз вярвам, че мога да изкача Еверест, защото знам, че други вече са го направили. Но дори и никой друг да не го е направил, аз пак бих могъл да вярвам, че мога да изкача Еверест, защото това не противоречи на космическите закони доколкото ги познавам. Значи пак вярата ми е основана на знание. Е, да, не при всички хора вярата е основана на знание, но това си е предимно техен проблем. Някои вярват в нещо, просто защото така им се иска. Други вярват от страх или невежество. Но това не е истинска вяра. Това са илюзии и суеверия. С истинската вяра се местят планини и тя винаги е основана на едно до голяма степен добро познаване на истината.

[no_self]

Конкретно, например, аз не се нуждая от вяра за да постигна нещо. Аз правя всичко, което е по силите ми и доколкото мога постигам някаква цел. Но не ми е необходима вяра за да преследвам целта си. Аз виждам целта и се стремя към нея. Не се стремя към или не вярвам в нещо, което е невъзможно. Ако вярвам, че нещо е възможно или постижимо, това изобщо не означава, че то е такова в действителност. Само чрез проверка мога да установя, дали това, в което вярвам е вярно, постижимо, възможно.

Вяра в този смисъл, в който си изпитал и проверил дали това, към което се стремиш е възможно не е необходима. Необходим е само стремеж.

Вяра и знание са две взаимоизключващи се състояния. Ако знаеш, че нещо е такова каквото е, е безсмислено да вярваш, че то е такова.

За мен, да вярваш в нещо е като да не искаш да разбереш дали го има или не, дали е вярно или не. Да вярваш, означава да не подлагаш под въпрос. Това е наивност, от която няма никаква полза. Вярата храни огромни илюзии в нас, това е проблема. Че вярвайки, ние приемаме сума неща за даденост, без да сме проверили дали те наистина са верни.

P.S.: В примера с Еверест, вярата ти се основава на чуждо, а не на лично знание. Ти или можеш, или не можеш да изкачиш Еверест и е въпрос само на практическа проверка, кое от двете е вярно. И колкото и да вярваш, че можеш, е възможно да не можеш. А и колкото да вярваш, че не можеш е възможно да можеш. Тоест вярата не ти дава кой знае каква полза.

Редактирано Март 11, 2012 от no_self

[Станимир]

P.S.: В примера с Еверест, вярата ти се основава на чуждо, а не на лично знание.

Вярата ми се основава на мое знание, защото аз знам, че други вече са изкачвали Еверест. Няма да коментирам останалото. Има във форума една тема с мисли от П. Дънов за вярата. Добре би било ако я прочетеш. Добре е да прочетеш какво мислят за вярата и други автори. Източният термин за вяра, когато това се отнася до религията е Шрадха. Ето нещо за нея:

Шрадха

Санскр., букв.: „вяра, доверие“.

Индуизъм,

Вярата в това, на което учат свещените текстове, вярата, че те възвестяват истината; едно от „шестте велики постижения“ (Шаткасампати) в съчинението на Шанкара Татвабодха.

Шрадха е основна главна предпоставка за търсенето на бога, но в индуизма само вярата не е достатъчна, тя остава хипотеза, „работна хипотеза“ и се изпълнява едва когато се осъществи бог или Брахман, т.е. когато стремящият се постигне единство с него.

Будизъм,

(Пали: саддха). Вътрешна нагласа на вяра и преданост към Буда и оповестеното от него учение. Така шрадха образува основата на първите две звена от Осморния път, правилния възглед и правилното решение, и е една от петте бали. В Махаяна шрадха играе още по-важна роля, понеже се разглежда като добродетел, от която се развиват останалите и дава достъп до спасителната цел и на хора, които не могат да вървят по пътя на медитацията и самодисциплината. Впрочем на будизма е чужда вярата в смисъла на „чистата вяра“ на християнството. Шрадха се състои по-скоро в убеждението, което се поражда у ученика от проверката на учението посредством собствен, пряк опит. Сляпата вяра в думите на Буда или в тези на някой учител противоречи на същността на будизма и сам Буда е предупреждавал привържениците си да се пазят от това.

Религиозната вяра в Буда Амитабха обаче е съществен фактор в практиката на школата Чиста земя, която често се отъждествява с „път на вярата“.

Шрадха образува и една от основите на встъпването в свръхземния път: шротаапана може да бъде „привърженик на вярата“ (Шрадханусарин) или „привърженик на учението“ (Дхарманусарин) и съответно става освободен чрез вярата (шрадхавимукта) или „виждащ“ (дриштипрапта), щом е бил привърженик на учението.

Както бе споменато в цитата по-горе Шанкара поставя шрадха като едно от шестте велики постижения. Ето откъс от Таттва бодха (няма да го превеждам):

To realize our true identity the process of discrimination (viveka) should be employed. The knowledge of the Self is mixed with Self ignorance. Therefore a discriminative inquiry is needed. This inquiry will only yield successful results if the student is qualified. A qualified person possesses the following qualities.

(1) Discrimination (viveka)

What is meant by the discrimination

between the impermanent and the permanent?

It is the conviction that the Self alone

is permanent and that everything

experienced is impermanent.

(...)

(2) Dispassion (viragya)

Dispassion is the absence of desire

for the enjoyment of the fruits of

one’s actions in this world.

(...)

(3) Control of mind and the senses (sama and dama)

Will power is helpful but not enough to control a restless mind. Control of mind means that a person does not pander to the fears and desires arising in the mind but lives according to a higher principle. By subordinating oneself to a higher principle the mind becomes calm.

(4) Strict observance of one’s duty (uparama)

Duty is a higher principle than desire prompted action based on a belief in rights. When one fulfills one’s duty toward oneself, one’s family, community, and religion the mind becomes controlled.

(5) Forebearance (titiksha)

Sticking to one’s chosen path with a happy frame of mind no matter what obstacles are encountered is called titiksha.

(6) Faith (shraddha)

Faith is the belief that what the scripture and the teacher say is true.

Faith is not blind belief. On the contrary one should independently reflect and analyze what is being taught to see if it jibes with common sense and reason. Faith is the belief that an honest attempt to enquire will lead to understanding.

(7) Single Pointedness of Mind (samadhana)

Single pointedness of mind is the ability

to keep the mind absorbed in a

particular train of thought on a given topic.

Everyone has the ability to concentrate on things that particularly interest them. The student of reality keeps his or her mind constantly at work reflecting on the teachings of Vedanta.

(8) Burning desire for liberation (mumukshutva)

A burning desire for liberation means that the person has completely ruled out the possibility that anything that could happen in life would make him or her permanently happy. As a result all the desire that formerly went into making the world work now goes into the search for the Self. If this factor is operating intensely all the other qualities develop quickly. And conversely a discriminating, dispassionate person with a clear mind will not realize the Self unless he or she develops an abiding interest in it.

These are the qualifications for making

the discriminative inquiry into the Self.

No other factors are necessary.

[Станимир]

Честно-казано нямах намерение да навлизам в подробности по отношение на въпроса за вярата и да прилагам цитати от различни източници (а такива и то не случайно подбрани мога да приложа доста). Въпреки че нямах намерение, все пак ще публикувам още няколко мисли за вярата, които може би за някой ще се окажат от полза.

1954 г. 018. Знай, че вярата е мощ непреодолима. Вярата е знание за това, което не знае мозъкът, на знае сърцето. Вярата е огнено знание, недостъпно за земните чувства и интелекта. Бидейки с огнена природа и бидейки огнена сила, тя се явява знание за духа. Духът в своите огнени дълбини не може да се заблуждава, затова вярата е познание за истината. С вяра са се осъществявали великите дела и подвизите, понякога изискващи цял живот. Затова вярата може да бъде назована двигател на живота. Опитното познание е резултат от вярата, защото преди да познаеш, трябва да повярваш във възможността на това знание. Може да я назовем ключ към съкровените врати на постиженията в живота. За да постигнеш в живота определен ред от явления, трябва да повярваш във възможноста на тяхното съществуване и постигане. Лъчът на Владиката няма да стане реалност дотогава, докато неговата мощ не бъде осъзната в съзнанието на човека, който го признава. Кк може да говорим на отрицателя за пробуждане и развитие на огнените центрове? Вярата е път към висшето познание. Може да вървим и без нея по пътя на открития опит, но това няма да бъде пътя на Архата. Нужно е първо да се повярва във възможността и достижимостта на недостижимото, преди да достигнеш. За отрицателя пътят е затворен. Признаването на възможността вече е в известна степен неосъзната вяра. Как може да се допусне и разбере без наличието на вяра в мощта на Йерархията? Човек вярва в това, което допуска съзнанието. Съзнанието допуска със силата на сърцето. Вярата от мозъка е слаба и има нищожна стойност. Затова повярвалият след чудото вече не е нужен и ще остане в лагера на невежите. Велика е вярата осъзната в резултат на личен опит, но огнената вяра е още по-силна. Без нея даже опитното знание е сухо. Но когато гори огъня на вярата, то разцъфтява красиво. Без нея дори и огнените знаци, които се дават, слабо осветяват съзнанието, бързо угасват и се забравят. Затова с всички сили трябва да утвърдите в себе си вярата – този огнен двигател на живота. Трябва да вярвате, без значение на нищо, въпреки всичко, даже очевидността, даже собствените очи. Говоря за огнена вяра в своя Учител. Когато тя гори с ярък неугасващ пламък, тогава няма нищо, което може да сломи героя. Ако искате като герои да преминете през живота, не се колебайте и не се отклонявайте от своята вяра във Владиката. Чудесата няма да дадат плод. Колко чудеса съпровождаха Великата Жертва, но той остана самотен и оставен от всички в минутите на велика нужда. Така даже чудото не убеждава, но вярата е знак на пробуденото сърце, сама по себе си вече чудо, което превишава всички чудеса, защото свидетелства за огъня. Вярата може да наречем сърдечен пламък, горящ въпреки обкръжаващия мрак, или Светлина, която свети в мрака. Вярата е гаранция за получаване и осъществяване на това, в името на което гори нейния огън. Вярата е предвестница на огнения опит. Устремът към далечната цел не може да се роди без вяра в далечната цел. Мощта на съкровенното знание се постига с вяра. И ти, действащия в Моя Лъч, преди това си поверил сърцето си на Владиката. Прояви разбиране за безпределната сила на огнената вяра. Нека да расте нейната мощ – тя е безпределна. Вярата може да расте и укрепявана съзнателно. С вярата в мощта на Владиката, ти укрепваш своята сила, своята мощ и правиш Неговата сила своя. Утвърждавайки я в Него, сам ставаш неин притежател. Затова вярата движи планини. Може да ни се струва че силата на Учителя трябва да се умножава когато ученикът я утвърждава, но в действителност се умножава силата на ученика. Така се разгаря чудния огън на сърцето, непобедим от нищо, тъй като дарът, който Ми е принесен, Връщам стократно. Почитанието е от същия корен. Почитайки Учителя, утвърждаваме себе си хилядократно. Трябва да разберете тайната на взаимоотношението между Учител и ученик. В огнения си подем ученикът устремява редица енергии към Учителя: почитание, любов, преданост, самоотверженост. И тези дарове, принесени на Учителя, се утвърждават като огнени сили в собствения микрокосмос на ученика. Затова Казвам: няма да Взема нито обол, но ще Въздам стократно. Даровете принесени на Учителя са огньове разпалени в собствения микрокосмос. Не на Мен е нужна огнена вяра, но на вас, нямащите огън. Утвърждавам огнената мощ на вярата. Вярвайки в Мен ще достигнеш до всички врати.

1956 г. 693. (М.А.Й.). Чувствате със сърцето и вярвате в нашата близост, и според вярата си получавата. Вярата е магнитна по своята същност. Вярата – това е мощния магнит на духа. Това е огнена сила, устремена от съзнанието към явления от определен порядък, за да ги привлече в орбитата на духа и да ги утвърди в живота. Много не разбират магнитността на вярата, отнасяйки я в сферата на неясното чувствознание. Не, това не са мъгливи чувства, това е мощна сила, огнена по своята природа и можеща да привлече в своята орбита желаните явления. Това е тази котва на духа, хвърлена в пространството или в бъдещето, может да привлече съзнанието към желания обект. Учителя Говори, вие вярвате и привличате обекта на вярата или признанието в своята сфера. Даже и до полюса не може да долетите, ако не вярвате в неговото съществуване. Вярата е проявено чувствознание, усещане на това, което очите още не виждат, но сърцето усеща. Всички открития и велики изобретения се осъществяват по пътя на вярата. Случайности тук няма, те са подчинени на закона на волята и магнитно се привличат към изследователя. Според вярата и вие получавате от нашата близост; според вярата ще получите и повече от това, за което в момента не смеете и да мечтаете.

Грани Агни Йоги – Б. Абрамов

[no_self]

Faith is not blind belief. On the contrary one should independently reflect and analyze what is being taught to see if it jibes with common sense and reason. Faith is the belief that an honest attempt to enquire will lead to understanding.

Ето за това говоря!

[Станимир]

Е, то никой не е казал, че вярата трябва да е сляпа. Всъщност в българския език има проблем, защото например в английския от раз се сещам за три думи: belief, faith и trust, като първата особено няма нищо общо с истинската вяра, а е по-скоро вярване, в голяма степен и суеверие. В разговорния език обаче и там нещата са тотално смесени.

[ivail]

Каква е разликата между вяра и съзнание?

А какво е общото между вяра и съзнание?

Принципно, според мен е по-далновидно да се първо търсят приликите, а после каквото остане.

Но и горното написано от мен, дори не е много удачно, защото ако няма съзнание(най-общо казано), няма кое да породи вярата. Силата на вярата е в това, че се заражда в съзнанието и може да го препрограмира, тя да увеличава себе си, променяйки качествено основата(съзнанието).

[no_self]

Belief. It's about belief. All beliefs serve as a self-limitations and they're all false.

[Диляна Колева]

Ако вярвам, че нещо е възможно или постижимо, това изобщо не означава, че то е такова в действителност. Само чрез проверка мога да установя, дали това, в което вярвам е вярно, постижимо, възможно.

Вяра в този смисъл, в който си изпитал и проверил дали това, към което се стремиш е възможно не е необходима. Необходим е само стремеж.

Вяра и знание са две взаимоизключващи се състояния. Ако знаеш, че нещо е такова каквото е, е безсмислено да вярваш, че то е такова.

За мен, да вярваш в нещо е като да не искаш да разбереш дали го има или не, дали е вярно или не. Да вярваш, означава да не подлагаш под въпрос. Това е наивност, от която няма никаква полза. Вярата храни огромни илюзии в нас, това е проблема. Че вярвайки, ние приемаме сума неща за даденост, без да сме проверили дали те наистина са верни.

Понякога човек просто трябва да продължи по пътя.

Може да е много осъзнат, много запознат, да може логически да навързва нещата прекрасно, но ако няма вяра в себе си, в Бог, в живота, в пътя, ще остане просто много запознат.

Образно може да се опише - вярата е тялото, а съзнанието, знанието, стремежите и т.н. са дрехите , дома и света на това тяло. Ако тялото не можа да стане да се облече, да подреди дома си и да се движи в света, всички тези "аксесоари" просто ще съществуват, но няма да могат да бъдат използвани.

Най - силно се запознава човек с вярата, именно, когато съзнанието му, знанието му и логиката са определили нещата като невъзможни за случване. Но той е на пътя и трябва да продължи, в случая няма значение какви са мотивите.

Нима можеш да кажеш на тежко болен, който е наясно със ситуацията, че вярата му е безсмислена и егоистично желание за живот.

Или на устремилия се напред в живота младеж, че вярата му е илюзия

[no_self]

За какво ти е вяра в себе и в Бог, ако знаеш коя си и познаваш Бог? Ще ти е необходимо ли да вярваш в нещо, което виждаш със собствените си очи? Изглежда излишно. Когато не знаеш коя си или какво е Бог, можеш да вярваш в каквото си поискаш, но това няма да е истината, а ще е само вяра. Значи, тук не става въпрос за запознаване с нещо, а за опознаване на себе си, действителността, интимност с мислите ти до степен, в която си способна моментално да знаеш, че мислите ти не са определящи за това коя си, кой е Бог, какво е действителността. Защото мислите ти не могат да отговорят изцяло на тези въпроси, могат да отговорят половинчато. И тъй като за ума бог е непознаваем, ние решаваме, че трябва да вярваме в него, вместо просто да приемем, че Бог е. Бог е, и не ми е необходимо да вярвам в него, защото знам.

Кой определя кое е възможно и кое не? Ти. Как преценяваш кое е възможно и кое не? Едно нещо или е възможно или не според теб. Ако вярваш, че е възможно, би трябвало да успееш да го реализираш все някога, но ако никога не успяваш да го реализираш, колко време ще трябва да ти отнеме за да разбереш, че е невъзможно? И след това, колко време ще ти трябва за да приемеш, че има невъзможни неща. Докато не приемеш, че е така, ще продължаваш да вярваш в невъзможното, което си е твой избор, разбира се. Твоят избор да си в заблуда. Можеш да вярваш, че нещо възможно е постижимо, но да вярваш, че нещо, невъзможно е възможно това е чиста лудост според мен.

Всеки трябва хубаво да се вгледа в себе си и в нещата, в които така силно вярва. Защо го прави? Защо вярва? Защото не иска да приеме. Защото иска нещата да са други, а не такива каквито са. Защото иска да вярва, че има нещо друго, различно от това, което е. Искаме да сме по-добри, по-нам кви си, и не можем да се приемем такива каквито сме. Но това е любовта за която толкова много говорим. Любовта приема всичко. Тя не прави разлика между добро и лошо, правилно и грешно, защото за нея всичко е добро и всичко е правилно.

За тежко болният, който е наясно със ситуацията. Тялото си отива, то е временно и ние всички знаем това много добре. Вярата му, без дори да е уточнено в какво е безсмислена, защото в момента, в който се освободи от тялото си той ще разбере истината.

Устремилият се напред в живота младеж, не трябва да храни илюзии, защото те ще бъдат причина за всичките му бъдещи разочарования. Ако има бъдеще, то се определя от сегашния миг. Ако сега вярва в нещо, което не е истина, все някога ще разбере истината и тогава вярата му ще отпадне автоматично. Пак повтарям, не е лошо да вярваме в нещо, проблема е, че това означава, че не познаваме Бог и себе си.

Редактирано Март 24, 2012 от no_self

[Диана Илиева]

Здравей, no-self!

Да, съгласна съм с това, което си написала преди мен.

Мога да ти отговоря, за какво ни е вярата. Просто преди да научим/разберем, преди да започнем да знаем, за част от нещата поне, няма как да бъде, освен с вяра (както казах по-горе, може и без вяра, с "празни полета", там където още не знаем, обаче наистина е трудно и некомфортно, пък и в интерес на истината дебелоглаво ).

Съвсем друг е въпросът, че поради това се случва да вярваме в грешни неща. Но това е нормално. Част от пътя.

И понякога ни се случват ситуации, които ни позволяват да проверим на практика и на свой гръб вярата си. И тогава блесва кое е било грешно и кое не. Това са моменти на научаване.

Ако например мен ме питат сега - Вярваш ли в Бог? Бих отговорила - Не, не вярвам. Аз знам, че има Бог. Преди 10 години не беше така. Тогава вярвах. А преди 20 години бях пълен атеист.

Включително да си призная, съм от типа на Тома неверни - т.е вярвах, ама не съвсем, не безрезервно, не на 100%. Та ми спретнаха такова вразумително мероприятие, свят да ти се завие. Но след него вече знам.

[no_self]

Най-прекият път към научаването на най-важното е приемането. Най-голямото страдание идва от неприемането.

Не мога да асимилирам все още, защо някои ВЯРВАТ, че да приемеш живота, събитията, хората и всичко, такова каквото е, без да искаш да го променяш е деградиращо и разлагащо поведение, според тях. Точно обратното, съпротивата спира растежа и развитието. Нека обясня. Какво ме тласка да се съпротивлявам на „ТОВА КОЕТО Е”, или живота такъв какъвто е, реалността такава каквато е?

Моята идея за мен, моята идея за справедливост, моята идея за добро. Но това е:

1. МОЯ, А НЕ ОБЩА, тоест всеобхватна – обхващаща всичко и всички...

2. ИДЕЯ, тоест една идея за действителността, която няма нищо общо с реалността.

Та така, моето мнение, моята идея, нямат никакво значение, важно е, че приемайки и допускайки, освобождавам място, давам свобода и възможност на това, което е - да бъде! В противен случай, отричам действителността, желаейки тя да е различна от това, което е и така въздигам бунт срещу самия Господ, защото той е Този, който съди, който наказва и е всесправедлив.

Позволявам ли на злото да бъде? Тук не говорим за злото, а за действителността.

Ако за теб дадена действителност е лоша, пак ще трябва да я приемеш безусловно, защото правейки го ще разбереш, че тя не е никаква сама по себе си, а ти си този, който я вижда като лоша. Ако видиш и приемеш действителността, такава, каквато е, ще разбереш отлично какво е злото само по себе си и ще знаеш отлично как да се държш с него. Ако можеш да предотвратиш някакво зло, естествено, че ще го направиш. Но да се бориш със злото е като да не виждаш, че то съществува само в ума ти и никъде другаде. Всичкото зло, което не си могъл да предотвратиш, трябва да приемеш, защото то така или иначе се е случило вече и ти не можеш да го промениш. Единственото, което ти остава е да простиш.

[Диляна Колева]

Ако за теб дадена действителност е лоша, пак ще трябва да я приемеш безусловно, защото правейки го ще разбереш, че тя не е никаква сама по себе си, а ти си този, който я вижда като лоша. Ако видиш и приемеш действителността, такава, каквато е, ще разбереш отлично какво е злото само по себе си и ще знаеш отлично как да се държш с него. Ако можеш да предотвратиш някакво зло, естествено, че ще го направиш. Но да се бориш със злото е като да не виждаш, че то съществува само в ума ти и никъде другаде. Всичкото зло, което не си могъл да предотвратиш, трябва да приемеш, защото то така или иначе се е случило вече и ти не можеш да го промениш. Единственото, което ти остава е да простиш.

Това е така, но освен разум има и физиология.

Много е хубаво, човек да ги знае тези неща, да ги е осъзнал и да ги прилага, но силно се съмнявам, поне аз не познават такива хора, които в критична ситуация, да са чак толкова осъзнати, че да владеят хормоналните реакции.

Когато преживееш силен стрес и мозъка ти те залее с норадреналин и адреналин, всичко става като в мъгла, това може да продължи малко , но може и да е много, след това следват други реакции. Точно тогава, ако твоята вяра в себе си , в Бог и в света я няма или е слаба, ако се оповаваш само на разума изхода от ситуацията може да е много критичен.

От друга страна , както Диана каза преди да научим и да знаем, трябва да сме се научили да вярваме.

За съжаление съвсем скоро преживях тежък момент с човек, който твърдеше, че знае всичко, че разбира нещата, че е осъзнат и няма нужда от вяра, а от информация, че е силен и се справя сам през целия си живот и познава достатъчно добре себе си, за да не се нуждае да вярва в каквото и да е.

Е, проследих как този човек научавайки тежка прогноза за себе си, пристъпи първо към информацията, после към знанията, после се опита да си даде кураж, обяснявайки на нас вярващите, колко е запознат и как е наясно с всичко и със себе си и как ще се справи. И видях как рухна, емоционално дни преди началото на манипулации с тялото му, как започна да слуша всички нас вярващи, как се смири, как започна да слуша и да чува, как промени мирогледа си, как остави знанията си. Колко силна нужда има сега не от друго, а от това другите да вярват в него. Той не може да вярва, така е възпитан, но вярата на другите в него го крепи. Той ще се пребори, за да ни докаже, че може, но има нужда да го докаже на някого. И това се случва.

Границата между вяра и сазнание е много тънка и лъсва в преживяването.

Наясно съм с цитираното и смея да твърдя, че го разбирам добре. Но когато те ударят в емоцията, в чувствата, както ми се случи научавайки лошата новина, всичкото знание изчезва. Аз се имах за силен човек за знаещ, но рухнах, да, знанието ми помогна да се съвзема бързо, за няколко дни, но през тези няколко дни не ми свърши никаква работа.

Освен това вярата е основен момент в работата с деца. Ако ти покажеш на едно дете, че вярваш в неговите възможности, може да си достатъчно добре запознат, колко може, но ако дадеш вярата си, то ще даде в пъти по- големи резултати отколкото, ако му обясниш как стоят нещата - какво може и какво не може.

Вярата е в основата при работа с хора. Ако не вярвам в доброто начало на всеки човек, колкото и да съм запозната с тънкостите, аз няма да имам нужния капацитет да му помогна на 100%. Това не означава, че ги заблуждавам, или че храня илюзии, а че давам шанс да се прояви нещо не проявено.

[no_self]

Тялото следва инстинкти, в които няма нужда да вярваме.

В момента, в който болният човек се е смирил, той е приел действителността, такава каквато е.

Тук не става въпрос за това, да знаеш всичко и да познаваш себе си, защото това е невъзможно. Противоречието идва от това, че признавайки, че знаеш, че нищо не знаеш и признавайки, че не се познаваш, си на 100% в контакт с истината. Истината не е в интелектуалното знание.

Ще го кажа с други думи. Става въпрос за това, да признаеш пред себе си, че:

интелектуалното знание ще бъде винаги недостатъчно,

и че никога не ще можеш да познаеш себе си, чрез ума. ОК?

Това означава да познаваш себе си и да познаваш Бог.

В истината няма нужда да вярваш.

[Станимир]

Човек разполага със седем сетива с които да възприема света и ум с който да разбира и осъзнава това, което възприема чрез сетивата. Разбира се както сетивата, така и умът са далеч от съвършенството. С грубите физически сетива ние можем да възприемем само най-грубите проявления на духа. Ние можем например да видим една ябълка, да я вкусим, да я помиришем. Това са все начини да се опознае нейната същност посредством нейното проявление. Няма друг начин. Духът не може да бъде осъзнат директно извън формите си на проявление. С усъвършенстване на сетивата и умът ние можем да се научим да различаваме по-висшите проявления на духа, който превъзхождат многократно грубите физически прояви. Но това също се форми, дори и по отношение на тях да се използват термини като „арупа“ (т.е. лишени от форма). Това са изрази идващи да покажат, че това не са статичните и ясно-обособени форми, които познаваме, а едни динамични, абстрактни форми. От закона за подобието трябва да е ясно, че възприемането във висшите светове не може да се осъществява по принципно различен начин от начина по който се осъществява в грубата материя. Да, естествено е да има различия, но пак са необходими сетива и пак е необходим инструмент с която информацията от сетивата да бъде доведена до възприемащия и интерпретирана от него. Да се каже, че въпросният инструмент не е ума е донякъде оправдано, но и също така погрешно. Това при всички случаи не е умът такъв, какъвто повечето хора познават, но това са все пак висшите аспекти на същия този ум. Разбира се нисшето трябва да утихне за да може да се прояви висшето. Също и сетивата: грубите сетива и прекаленото внимание, което им се оказва пречи на възприеманото от висшите сетива да достигнат до съзнанието ни и разбира се на развитието на самите висши сетива.

За вярата казах достатъчно. Тя е сила с която осъществяваме това в което вярваме. Отричането на ума и вярата разбира се си е за сметка на отричащия, защото така той сам ограничава огромна част от дадените му възможности. Освен по отношение на познаването на света, умът и вярата имат огромно значение по отношение на начина по който ние оказваме нашето въздействие върху обкръжението. Защото връзката между човека и света около него не е само едностранна, от света към човека, но двустранна. Всички човешки прояви се осъществяват чрез вярата и ума. Ние трябва да разберем, че това, което имаме не е случайно. Дори и умът ни да е несъвършен, а вярата – слаба, ние можем да ги развием в техните висши аспекти, където умът не ни заблуждава, а вярата не е сляпо суеверие. Приемането е трансформация. Приемайки съществуването на нисшите аспекти на едно нещо в себе си, ние приемаме и възможността да трансформираме тези нисши аспекти в съответстващите им висши аспекти. Това е същността на приемането. Отречем ли ума, ние отричаме изобщо възможността да познаем каквото и да е. Но приемайки го, дори когато осъзнаваме, че много от заблудите ни произтичат от него, ние приемаме и възможността да култивираме ум, свободен от заблуди. И ако умът не е в състояние да обхване безкрайността на духа, то причината е в неспособността на духа да прояви тази своя безпределност в ограничена форма. А ние не можем да обхванем непроявеното нито чрез ума си, нито по друг начин. Духът в неговата цялостност, абсолютност и безпределност е непознаваем.

Признаването е в основата на трансформацията и по отношение на всички духовни качества. Признавайки отрицателните им аспекти, ние всъщност признаваме и възможността за постигане на техните положителни аспекти. Именно в това е смисъла, защото нисшите и висшите аспекти са част от едно цяло. Където има омраза, там е възможността тя да се преобразува в любов. И смисълът на приемането на омразата не е в това да продължаваме да я подхранваме цяла вечност, а именно защото утвърждавайки единия полюс, ние утвърждаваме и възможността да заменим отрицателния полюс с положителния.

[no_self]

[Диана Илиева]

@Станимире, изчетох дълъг пост, в който се говори за сетива и ум, пак сетива, пак ум, усъвършенстване на сетива и ум ... дори накрая тази омраза и любов, за които стана дума, пак ми се сториха някак такива съвсем сухи и интелектуални, продукти на ума.

А къде е в цялата тази схема сърцето?