Болезнени мисли

[IGco]

Здравейте!

От известно време обикалям мрежата, но типично за характера ми не мога да стигна до решение какъв специалист е най-подходящ за ситуацията ми и стигнах до извода, че е крайно време да потърся съвет.

Проблемът ми е следният: не мога да се помиря с мислите си. Това са все кратки спомени, откъслечни реплики от всевъзможни моменти на живота ми, които идват неканени в мислите ми и още с появята си предизвикват срам, самоомраза, презрение. Повечето изчезват секунди по-късно, когато изкрещя наум или (от известно време) гласно "убий ме" и само след минута не помня какво ме е смутило. Някои обаче остават по-дълго и започвам да повтарям "убий ме"... Ако до петото повтаряне мисълта не е изчезнала, самоомразата става нетърпима. По това време вече сълзите напират в очите ми и единствения начин да се успокоя е да потърся смъртта, което обикновено означава да започна да търся опасни химикали, колани, ножове и т.н. Ала всеки следващ път, когато опирам ножа до гърдите си, желанието да го забия става все по-непреклонно.

Повечето от самите спомени са толкова незначителни - малки провинения, забележки или гафове, за които съм сигурен, че вече никой не помни. Само че витаят около мен през годините и се връщат, за да ме тормозят.

Това поведение изобщо не ми помага, защото съм ударил живота си на пауза и буквално живея от ден за ден, като едно усещане никога не ме напуска - че когато чашата прелее, ще дам воля на желанието си. Дори в периодите, когато функционирам нормално, ако не успея да свърша поставената си за деня задача, на следващия ден тя ще се завърне под формата на болезнена мисъл, за да ме тормози. В последствие ще я блокирам и ще забравя изобщо, че е трябвало да свърша задачата. Когато се насъберат много такива задачи и някой срок ми припомни за тях, вместо да го приема, аз продължавам да ги подтискам до момента, в който единственото, за което мога да мисля, е как да спра живота. Примерно след няколко семестъра, които завърших с лекота в университета, се наложи да прекъсна, защото в продължение на цялата сесия можех единствено да мисля за смъртта, вместо за изпитите.

Желанието ми е да позволя на тези мисли да избуят в ума ми без да причиняват такава смазваща самоомраза, защото знам, че единственият начин да реша всичките си конфликти е да чуя какво искат да ми кажат. Още от гимназията танцувам с желанието да умра, а вече съм на 24 и започвам да се плаша...

[Орлин Баев]

Здравей!

Имаш преживявания от обсесивно компулсивния спектър... Прав си като казваш, че е нужно да погледнеш дълбоко в себе си и със спокойна обич да се взреш в наситените с вина и страх вярвания (комплекси, убеждения) в несъзнаваното си!

Второто, което е нужно да осъзнаеш, е излишно твърдата, отричаща и свръхнапрегната морална цензура, с която се бориш срещу мислите. Така обаче те се засилват - получава се затворена въртележка, както кучето гони опашката си. Колкото повече се върти, му се струва, че трябва мъничко по-бързо и ще я хване... Така и ти - колкото повече гониш мислите чрез отричащата цензура, толкова повече в несъзнаваното ти се трупа тревожност и те растат. Вместо битка, е нужно със спокойно себеприемане да се взреш в сянката си, да осъзнаеш цялата илюзия на случващото се.

Третото, което е добре с цялото си същество да осъзнаеш, е че това, което ти се струва като желание за навреждане на себе си, всъщност на езика на несъзнаваното е вик за щастие, радост и любов! Просто то ражда в съзнанието мисли наобратно - такава е защитната му функция. Писали сме за това в другите подобни теми доста. Всъщност ти се живее и то силно! Нагонът ти за самосъхранение/ обичта ти към себе си плюс повишената ти тревожност и вина раждат мислите, от които те е страх - всъщност са напълно безобидни! Моля те, прочети за този механизъм тук!

[IGco]

Много благодаря за отговора!

Всъщност, от доста години изпитвам потребност някой да ми каже, че имам нужда от помощ. Сякаш, виждате ли, проблемът е в главата ми и е срамно, че не мога да го реша сам. Предполагах, че имам подобни обсесии и компулсии, но явно не съм разбирал правилно начинът, по който функционират, тъй като ги отдавах на една своя особеност - за различни периоди от време си набелязвам една цел и, буквално, всичко, което съм се ангажанира с нея, забравяйки глад, умора, хигиена, комуникации, задължения, в общи линии - всичко друго. Казаното от вас ме накара да се замисля, че именно опитът ми да избягам от натрупващите се мисли инициира това крайно физически съсипващо поведение.

В момента чета статията, която също ме навежда на размисли. Един, от които е, че като дете бях болен от астма. Тя се появи от нищото, без генетични предпоставки и без предшестващи болести. Лекарите казваха единствено "случва се". Най-странното е, че получавах пристъпи на места, за които никой не очакваше да са опасни за мен...

Отново благодаря!