студент в чужбина

[Vilii]

Здравейте, от един месец съм студент – магистър в чужбина и мисля че имам нужда от професионална помощ. Усещам, че няма да мога лесно да се справя сама със стреса.

Моята история е една от обичайните – винаги съм била отличничка, идването ми тук е натоварено с много отговорности пред близките ми, както и пред мен самата и със сигурност не искам да се откажа от това, което съм започнала. Проблемът е, че на психическо и физическо ниво се проявяват симптоми, които ми пречат да продължа напред – постоянно и силно главоболие, схващане в гърба и раменете, не мога да се храня с нищо – повдига ми се при вида на храна, сърцето ми се свива от тревожност и страх, когато трябва сама да изляза навън или да ходя на лекции. Чувствам се все по-отпаднала, нямам воля да се мобилизирам, започнах непрекъснато да се успивам. Това е немислимо за мен по принцип - когато се е налагало преди не съм имала проблем да спя и по 3 часа в денонощието, за да мога да свърша работата и задачите си.

Вместо всичко да започне да се оправя с времето и да се съвземам, нещата започват да се задълбочават. Тази нощ спах цели 14 часа и това много ме притеснява. Не знам така докъде ще стигна най-накрая.

Молбата ми е за съвет и за координати на специалисти, които могат да ми помогнат.

[Орлин Баев]

Позволи си да имаш по-ниски оценки! Позволи си просто да вземеш изпита, със средна или минимална оценка! Схемата на перфекционизма, в която си и с която искаш да задоволиш очакванията на родителите си, както и собствените си строги изисквания към себе си, води неминуемо до тревожност и мъка! Външните постижения, постигнати по такъв начин, в никакъв случай не компенсират вътрешната блокировка на щастието, на сърдечността, което се случва при поддържането на такава психика!

Позволи си да излизаш, да купонясваш, да се веселиш! Хвани си гадже там и наблегни повечко на приятните преживявания! Опитай да намалиш очакванията към себе си! Случващото се в тялото и чувствата ти показва, че напрегнатата ти свръхотговорност е свръхпрекалена и те невротизира!

Моите наблюдения и опит показват, че психиката, която поддържаш не допринася за житейски успех в истинския смисъл. Повечето от успяващите финансово, а и щастливи хора по време на училищните и студентските си занимания далеч не са били образец за отличие! Защото са имали разчупено мислене, което си е позволявало да предизвиква рамките на системата и да определя свои рамки! Можеш да придобиеш такова здраво предприемаческо мислене!

Казано с други думи - компенсираш страха си от провал в собствените си и на важните за теб хора очи, страха си от отхвърлянето си от тях чрез напрегната битка, старание! Този психичен процес се 'спуска" до емоциите и тялото ти в сегашните ти преживявания.

Ако всичко продължава, можеш дори да се върнеш. Приеми го като опция, като спасителен "клапан" за ситуацията. Дори самото ти допускане и разрешаване това да се случи, ще ти помогне и най-вероятно ще продължиш. За терапия през скайп, потърси д-р Първанов от този сайт!

[Vilii]

Благодаря за съветите и отделеното внимание, прав си за всичко казано. Май най-трудно от всичко ще ми е да си позволя да се забавлявам и да „изключвам” на моменти, вътрешно ми се струва много егоистично. Но от друга страна, ако аз не съм щастлива, то не биха могли и другите около мен да са.

Досега никога не съм мислила за чувството на свръхотговорност, винаги съм се смятала за недостатъчно отговорна. Свръхотговорност... Като се замисля може и да е така - когато съм работила в екип винаги аз съм свършвала почти всичко. Вкъщи е било винаги същото, но така съм възпитана и ми се струва нормално. Обаче за истинската ми същност явно не е нормално това. Май ще трябва да си повтарям често, че не мога да съм свръхчовек, който трябва да контролира всичко, а просто нормален човек.

Като малка дори не гледах филми, защото е загуба на време, през което може да се свърши нещо полезно. Не че винаги съм вършела нещо полезно тогава, но за да нямам угризения...Да, явно не съм в час въобще. Ще пробвам насила /всеки ден по малко/ да излизам някъде навън и да се забавлявам.

Разбира се, че истински успешните хора нямат подобно мислене на моето. За мен като че ли няма толкова голямо значение дали ще успея, а дали ще свърша това, което трябва. В това обаче няма никакъв смисъл. Ще пробвам да си напиша какво всъщност е за мен щастието и ще си го препрочитам отвреме – навреме.

Наистина е трудно да приемеш, че можеш да се провалиш в нещо, че всъщност няма провали, а всичко е част от житейския ти път. Но така или иначе сега съм принудена от обстоятелствата да започна да мисля по този начин. Дори може това да е много полезен житейски урок занапред.

Лек ден и благодоря отново за съветите!

[Креми (късметче)]

Извинявам се за намесата, но от 16 години обучавам млади хора на чужд език и съм нещо като портал за студенти и работещи в чужбина. Опознах доста съдби.

Орлин е формулирал всичко отлично и изчерпателно.

Да допълня само, че има много хора , които се чувстват така, дори всички в някакъв период или по-дълги периоди от време.

Твоите близки са ти дали шанс, не са искали да те заробват психически - гледай така на нещата. А най-важното за тях е твоето здраве и едва после - реализацията. Дано тази мисъл да ти помогне да се успокоиш.

[Vilii]

Благодаря за мнението и съвета.

Права сте, всяко начало трябва да се разбира като нов шанс и да се продължава напред.

По принцип родителите ми не ме притискат с нищо, отдавна съм самостоятелна – финансово и живея отделно от тях, но пак си остават надеждите и очакванията към детето.

Дори не съм си и мислила преди, че мога така да се срина психически. Шокът от непознатото в началото е доста стряскащ, защото от едни позиции слизаш почти на 0-та. Но това има и своите положителни страни, въпросът е в самата нагласа изглежда. И смятам да продължа напред гледайки по-оптимистично на случващото се.

[Florestan]

Един въпрос - коя е държавата, ако не е тайна?

[Vilii]

Не е проблем в държавата, хората тук не са настроени враждебно, проблема си е в мен и до нагласата ми.

Просто в непозната обстановка човек се чувства като малко дете, а и от позицията на възрастен имаш чувството че си малко малоумен - друг език, традиции, друга организация на социалния живот. А не е просто командировка, трябва да останеш за по-дълъг период от време. Поговорих и с други студенти около мен, всички още свикват и е нормално. Хубавото е, че в такива моменти излизат наяве собствените ни недостатъци, които ни създават пречки по принцип. И е шанс да се замислим за тях. Думите на Орлин ми подействаха доста отрезвяващо и много се радвам, че има такива хора.