Объркана и самотна

[Лорче]

Здравейте, За първи път се регистрирах в такъв сайт и за първи път говоря това което чувствам и мисля...не знам дали за вас е проблем или аз самата си го внушавам, но все пак искам да ги споделям. Наскоро навърших 25 години...преди 5 години имах мечти, надежди а сега се чувствам толкова самотна, тъжна и не знам какво трябва да направя... завърших обучението си все съм си искала да уча висше и го направих никога не съм мислила за друго нищо. А сега след като завърших в началото се сринаха мечтите ми да си намеря подходяща работа затворих се вкъщи, нямам любим човек до себе си на когото да се доверя. Защото по важното за мен беще да уча даже нямам приятел и никога не съм имала...може би се страхувам, но езнам от какво не мога да се доверявам на никого...постояно плача, искам да умра, просто не ми се живее не ми се прави нищо искам да лежа и ей така да си мине времето..постоянно рева като децата през нощта за да не ме чуят родителите ми, пред тях се правя че съм добре ама не съм..Не знам какво трябва да направя.Имам сестра която се омъжи и учи, а аз и помагам с детето. Да имам прекрасна племенничка на 2 годинки толкова много я обичам, но дори тя не е моя... Мисля, че всички са постигнали нещо в живота си...а аз нямам нищто за което да се държа...даже не ми се мечтае...Мисля, че полудявам по малко...Този свят май не е за човек като мен.

[desita0622]

Мило момиче,

Била съм в подобно състояние на депресия. Нека ти разкажа как излязох аз, а ти ще прецениш дали можеш да почерпиш нещо от моя опит.

Ти явно си стигнала края на някакъв етап от живота си, т.е. разделила си се с някакви илюзии...Но това не значи, че животът ти е свършил. Напротив, той е пълен с възможности...Ти си млада, учила си това, което искаш, имаш роднини, които те обичат...

Знам как депресията отнема всичките ти сили, цялата ти енергия, перспективата ти...Но започни да променяш нещата с "мънички стъпки"...Преди всичко се замисли кои неща в живота ти носят радост...Започни със съвсем малки - да поиграеш с племенницата си, да се разходиш в парка, да прочетеш хубава книга...Прави нещо което те радва всеки ден, направи усилие, колкото и да ти изглежда трудно. В края на деня ще усетиш, че тези малки стъпки са ти дали положителна енергия, повече сили, малко оптимизъм...Повярвай ми, минала съм по този път, ще усетиш повече светлина в живота си...

Освен това направи списък на положителните си качества и човешки и като знания и умения. Ще се убедиш, че съвсем не са малко...След това потърси нови възможности в живота си...Казваш че не си си намерила подходяща работа - ами, продължавай да търсиш - нима си изчерпала всички възможности...Същото важи и за приятеля ...Често нещата в живота не се променят изведнъж, не стават точно както искаме, но нима това е причина да спрем да търсим. Всеки ден се опитвай да измислиш нещо ново, за да промениш положението си и го осъществи - дори това да е една съвсем малка крачка, но не спирай да се движиш...

Желая ти кураж и те прегръщам.

[Лорче]

Благодаря Ви за прекрасните съвети ще се опитам все пак щом всички казват, че си заслужава...дано е така.

[Орлин Баев]

Десита ти дава много добри съвети - съвсем в духа на един фокусиран в решения подход са!

В писмото ти става ясно, че досега си била силно фокусирана в т.н. в психотерапията вторични способности - постижение, успяване външно, ред и т.н. Когато обаче характерът пречупва реалността през постиженията, страдат първичните способности - за любов, радост, сексуалност, общуване, сърдечност... Просто е нужно да намериш баланса на везните между двете. Не е лошо това, че си учила много и можеш да се фокусираш в цел и я следваш. Но така любовта на сърцето и щастието, което идва от там, се блокират. Може би сега би могла да се насочиш към неща, които ти носят щастие, удоволствие, радост. Ако сега ти е трудно да намериш такива, спомни си преди време какви са били те и започни да ги правиш, дори и в началото да е с леко усилие. Осъзнай, че животът е пред теб и че всичко е на мястото си всъщност.

Добра идея според мен е да се видиш с психотерапевт няколко пъти. За да видиш какво стои зад външната ти защитна компенсация на песимизма, свръхконтрола и немалките ти изисквания от себе си и живота ти. За да си разрешиш да бъдеш по-мека и блага със себе си, да осъзнаеш, че щастието в този живот е изобилно и да смекчиш бронята на стремежа си към постижения и се научиш да се радваш на мига повечко! Тогава и ще посрещнеш страховете си зад това и те ще се стопят, изложени на слънцето на радостта ти - радост, идваща от сърцето ти!

Ако искаш, разкажи за детството си, за възпитанието си, за изискванията на родителите ти към теб, за характерите им, кой е доминиращият от тях и в кои области, какви са били взаимоотношенията им докато си расла, как се отнасяха към околния свят, имаха ли приятели, идваха ли ви гости, вие ходихте ли на гости често, какво е отношението им към постиженията, към секса, каква е културата им, какво се чете и гледа във вас - просто разкажи за нормалните неща от детството си ако желаеш. Така можем да сглобим по-пълно пъзела на характера ти! Когато осъзнаваш добре ума си, тогава можеш и съзнателно да започнеш промяната му!

Хубав ден!

[Лорче]

Аз живея в малко градче в който всеки се познава ние всички сме като по голямо семейство макар това да има положителни и отрицателни страни. Имах прекрасно детство, наистина бях много щастливо дете и постоянно бях вън, прибирах се късно и хич не обичх да уча. Майка ми беше тази която постоянно се занимаваше с мене е ме караше да си пиша домашните. Имам прекрасна майка, сигурно всички майки са такива но за мен моята майка е Ангел чудо всичко дължа на нея и ако нямах такава майка можеби нямаше да издържа на всичко това. Имахме близки семейни приятели, които постоянно идваха у нас също и ние, бахме наистина много близки. Да както казах всичко беше идеално до 8 клас когато бях на 14 години майка ми не искаше да уча в моя град а ме записа в по- големия град, искаше да имам някаква специалност, и започнах да пътувам. Нещата там бяха по различни, в началото имах бая двойки даже майка милеше, че нама да мога да изкарам 9 клас. Но нещо в мен се промени към края на 9 клас всички в класа бяха отличници поне повечето и май започнах да се срамувам и започнах да уча)) и наистина успях и станах една от най-добрите исках семейството ми да се гордее с мене, но май само майка ми разбираше моите усилия. Също когато започнах 9 калс започнаха кавгите в семейството ми, не занам как започнаха, може би не помня но те постоянно се караха даже имаше сбивания, което много нарани и мен и сестра ми, която е по малка от мене. Помня, че една вечер не издържах и избагах от къщи и останах у една приятелка. И май бая са се изплашили значи щом на следващия ден те взеха решение да се разделят. Приех решението им, даже май се поуспокоих щом нямаше да има вече кавги и караници. Това продължи наколко години живахме заедно с махка ми и сестрами. Беше ми мъчно за татко аз наистина много го обичам, но обичам и майка си просто не исках тя да страда повече, не исках да я видя как плаче това ме нараняваше още повече. И след време когато имахме свещен празник, татко дойде у дома и те се сдобриха, но знам, че майка го прие заради нас за да не израстнем като деца на разделени родители. Вече нама кавги, няма караници, но те не си говорят, живеят заедно като напълно непознати хора, говорят само гогато е необходимо. Татко знам, че ме обича, но не го показва вече не го интересувам май сигурно мисли, че съм пораснала. Сестра ми се омъжи на 18 години избага с едно момче което не одобряваха родителите ми, тогава бях 3 курс. Това нистина ме нарани много, защото я обичах повече от себе си бих дала всичко за нея. Събрахме се след 6 месеца, птез това време наитина страдах много беше ми самотно, същото се отнася и за майка ми, макар, че сигурно тя да страдаше повече от мене опитваше се да ме успокои. Сега живее в нашето грасче, тъй като положението им не беше добре им помогнахме и тя си отвори малко ателие и работи като фризйорка, и започна да учи. Както казах имам и прекрасна племенничка в която и помагам с отглеждането. И завърших обучението си, завърших и висшето си образование. Исках всички да се гордеят с мен, но май съм сгрешила с ибора си. Семейството ми беше всичко за мен, никога не съм искала да ги нараня и не го направих. За това ли съм сега самотна? Сгерших ли?

[desita0622]

Мила Лорче,

Не съм професионален психотерапевт, но ще ти напиша някои размисли и въпроси, които породи у мен последния ти пост. Може и да са ти от полза...

Представих си картината на твоето семейство, но някак си не мога да си представя теб като човек. Във всичко, което си написала не открих нищо за твоите чувства, твоите желания, това което теб те радва и вълнува...Усещам у теб някаква голяма вина и отговорност към семейството ти. Сякаш единствените ти желания и стремежи се свеждат до това да бъдеш гордост за родителите си, да поддържаш баланса между тях, да помагаш на сестра си...

Доколкото разбрах между родителите ти няма никаква емоционална връзка. Но не я долавям и между теб и някой от семейството ти. Имаш ли истинско доверие на някого от семейството си? Усетих, че много обичаш майка си и се чудя защо не споделяш с никого от семейството си как се чувстваш. Всъщност, това са най-близките ти хора и би трябвало да потърсиш опора и от тях както ти се опитваш да бъдеш тяхна опора...

Мисля че е много важно да погледнеш на себе си като ценна личност със свои желания, стремежи, емоции. И да отделиш време да се замислиш какви са те. Открий нещата, които лично теб те радват, лично теб те вълнуват и изпълват с позитивна енергия. Професионалната реализация и успехи не са единствената цел в живота - ти все пак имаш емоционални и духовни нужди. И мисля, че е важно да потърсиш баланса в живота си, както те съветва и Орлин.

Дано да не звуча назидателно - просто нахвърлям това, което усетих като прочетох поста, дай Боже да ти помогне с нещо.

[Лорче]

Май си права Десита...никога не съм мислила за собствените си чувства...просто не мога, не знам на какво се дължи това, но винаги когато съм мечтала или искала нещо преди да го направя се замислям какво ще кажат родителите ми, какво ще помислят за мен околните. Знам, че не трябва да постъпвам по-този начин, но просто не мога, може би несъм наред...

Аз за първи път споделих своите чувства тук и никога вече няма да го направя, не знам какво ще се случи оттук нататък, и нямам големи надежди, но искам да Ви благодаря за отделеното време...и за съветите ви ще се опитам да издържа до когато мога.

[Диляна Колева]

Здравей Лорче, вероятно корена на твоите тревоги се крие някъде из семейния кръг, но е много трудно с толкова малко информация да се стигне да големи открития.

Това което се вижда от пръв прочит е, че нищо не си направила заради себе си до тук.

Завършила си образование, за да се гордеят с теб, мотивация за подобряване на успеха- майка ти. Голяма тъга преди време - заминаването на сестра ти. Друга тъга - заминаването на баща ти.

Казваш - семейството ми беше всичко за мен............ това семейство не е минало, нали така? То съществува и сега.

Всеки живее собствения си живот и ти усещаш, че започваш да не си част от живота на другите членове.

Това те натъжава.

Първоначалното семейство се е разпаднало.;

Сестра ти има семейство от което ти не си част.

Чувстваш, че се изгубваш и нормално, защото твоята идентичност я няма.

Ти се определяш, не чрез себе си, а чрез семейството си.

Но ти си отделна, самостоятелна и уникална личност.

Няма нужда да се идентифицираш с някого или да проектираш другите върху себе си или себе си върху другите.

Имаш собствен житейски път и е време да отвориш вратата и да тръгнеш по него.

Като за начало обаче трябва да определиш посока.

Какво би искала да правиш? Мечтала ли си за нещо конкретно? Представяла ли си бъдещето си? Как? Как се виждаш след година?

[Лорче]

Здравей диди...май си успяла да вникнеш в моята същност...наистина до сега не съм живяла заради себе си. Разбира се, че имам мечти...мечтите ми не са много. Винаги съм мечтала първо да мога да се издържам сама искам да бъда самостоятелна без да съм в тежест на никого и да питувам по различни държави, да опозная различни култури и да срещам нови хора. Даже веднъж когато бях студентка събрах смелост и подготвих всички документи за студентска бригада в Англия, но както винаги и тази си мечта не можах да сбъдна, баща ми не ми позволи каза "сама момиче никога няма да изпратя в чужда държава" аз както винаги му се подчиних, както всякога... И така сигурно затова се разтроих, че не можах да си намеря работа...защото това беше единственият начин да сбъдна мечтите си. Не съм както сестра си...тя беше буйна и винаги постигаше това което искаше независимо от последиците.. май винаги съм искала да бъда като нея...но ако сега някой я попита-тя би искала същото да бъде като мене свободна без ангажименти към своето семейство. Миля, че Аз сама съм си оковала веригите, сега го разбирам. Дано някой ден успея да се освободя.

[Лора Витанова]

Момиче, може остро да ти прозвучи, но я се вземи в ръце. На 25 години си, живота е пред теб.

В един твой пост прочетох не мога да направя това, не мога да направя онова, ти чуваш ли се?

Нямаш работа, а търсиш ли такава изобщо? И какви са тия депресивни състояния, че на теб сега кръвта ти ври. Съгласна съм, че всеки минава такива периоди, но това са само периоди. Не трябва да се подаваш на отчаянието, защото преди всичко имаш много възможности пред себе си, а ти ги пропиляваш. Едно е да си на 25, друго на 55 примерно.

Ок, в момента си без работа, толкова много дейности могат да се правят в такъв период - учи език, чети книги и т.н., и в същото време си търси работа.

Дано това ти подейства малко отрезвително.

[desita0622]

Лорче,

Долавям, че баща ти е доста обсебваща и властна личност. Но се замисли, че ти вече си възрастен човек, който трябва да открива и да следва целите и мечтите си. Нормално е когато пораства човек да влиза в конфронтация с това, което мислят и искат от него дори най-близките му хора. Та нали това е твоят живот, твоя път - никой друг не може да решава или действа вместо теб...Струва ми се, че прекалено много се страхуваш да не сбъркаш някъде, но грешките също са част от живота, в тях често са заложени много ценни уроци...Само, когато човек се престраши сам да си набелязва цели и да ги осъществява, той започва да вярва повече в себе си и в своите възможности...

И нещо друго - струва ми се, че нямаш някаква сродна душа, човек, който да има подобни на твоите цели, виждания за живота, проблеми...Ще ти подейства ободряващо да споделяш с такъв човек. Ако не можеш да откриеш някого близо до теб - потърси в този форум. Сигурна съм, че има хора, които са преживели или преживяват твоите дилеми. Повечето от хората тук са преминали през различни лични кризи и са намерили решение, защото са видели себе си по-нов начин, намерили са някаква духовна перспектива...

На сайта има и други духовни опори - статии, книги - потърси такива, които те привличат.Просто не спирай да се движиш и да търсиш, няма друг начин да видиш живота си от друга по-оптимистична перспектива.

[Диляна Колева]

Винаги съм мечтала първо да мога да се издържам сама искам да бъда самостоятелна без да съм в тежест на никого и да питувам по различни държави, да опозная различни култури и да срещам нови хора. Даже веднъж когато бях студентка събрах смелост и подготвих всички документи за студентска бригада в Англия, но както винаги и тази си мечта не можах да сбъдна, баща ми не ми позволи каза "сама момиче никога няма да изпратя в чужда държава" аз както винаги му се подчиних, както всякога... И така сигурно затова се разтроих, че не можах да си намеря работа...защото това беше единственият начин да сбъдна мечтите си. Не съм както сестра си...тя беше буйна и винаги постигаше това което искаше независимо от последиците.. май винаги съм искала да бъда като нея...но ако сега някой я попита-тя би искала същото да бъде като мене свободна без ангажименти към своето семейство. Миля, че Аз сама съм си оковала веригите, сега го разбирам. Дано някой ден успея да се освободя.

Оковала си се ..... с това ВИНАГИ да правиш нещо, което не искаш или ВИНАГИ да искаш нещо което нямаш.

Само ВЕДНЪЖ си се осмелила да започнеш нещо, което искаш и "ВИНАГИ" -то ти е попречило.

Липсва ти самоувереност и смелост.

Как се добива самоувереност!? Когато успееш да постигнеш 1 нещо, за което да се пребориш. Не някой да ти го даде, подреди, позволи или съдейства, а ти въпреки тези неща да го постигнеш.

Какво е нещото, което искаш към момента- днес?

Какви са наличните средства и обстановка да го постигнеш!?

Не може да седиш на брега на морето и да очакваш да събереш горски гъби.

Човек трябва да се научи да използва наличните му ресурси и да вижда реалните възможности в дадената ситуация.

Казваш, че мечтата ти е да можеш да се издържаш сама и да не си в тежест на никого. Какви са възможностите за това край теб?

Възможностите не са някакви илюзорни понятия, те съществуват край нас във всяка минута, въпрос на проницателност и амбиция е да ги използваме.

Опитай се да направиш план за себе си, в първи род единствено число и той да е съобразен само с теб.

[wonderful]

Здравей, Лорче!

И аз днес бях тъжна. Даже до преди малко. Но... поглеждам настрани едно миниатюрно паяче виси на паяжинка на ръката ми. Дойде до дланта ми и взех да го разглеждам. Толкова мъничко и красиво. И изведнъж тъгата ми изчезна и се появиха радостни сълзи на щастие. И аз не знам точно, но може би на благодарност! Прегръщам те, миличка! И ти пожелавам много красота, вдъхновение, мечти и Любов!

И едно разтърсващо прекрасно влюбване!

[Лорче]

Благодаря на всички, че ми обърнахте внимание. Казвате ми да направя това, онова...но аз правя всичко възможно което е по силите ми. Разбирасе, че си търся работа, но както ви казах града в който живея всичко стават със връзки, аз затова се отчаях макар без никакво познание такива прости хора работят на ръководни позиции... каква тая работа не мога да го смогна и да не искаш се отчайваш. А за да мога да работя в друг град ще ми трябват пари, които аз ги нямам, разбирате ли ме, макар да не съм материалистка всичко в днешно време става с пари. Не искам никаква сродна душа... не искам никого до себе си от тук нататък вече искам да съм сама, затова и сигурно нямям приятел. Аз макар и да съм затворена личност - обичам да чета, даже не помня колко книги прочетох; записах се в курс по народни танци, обичам да танцувам; не излизам много по кафета защото повечето ми приятелки са омъжени и живеят по различни градове и да излизам срещам хора които ме питат каво правя, защо още не работя, защо нямам приятел постоянно се опитват да ми уредят момчета ето това ме ядосва, защо не си гледат своята работа. Имаме градинка по която работих през лятото; племенничка с която си прекарвам времето...но всичко това вече не ме радва...искам нещо различно да направя, но как и каво вече и аз незнам. Искам да споделя, че след като започнах да споделям със всики вас своите чувста като, че ли започна да ми улеква, даже не плача от една седмица през ноща и се опитвам да мисля позитивно Още ведъж ви благодаря

[Диляна Колева]

Не се съмнявам, че правиш всичко по силите си.

Човек обикновено прави най- доброто на което е способен. Това разбира се, много често не е най- доброто на другия и понеже хората сме склонни да мерим по собствената си мярка, живеем в постоянни заблуди.

Това че "най- доброто" на другите те оценява, като не достатъчно добра, никак не означава, че ти не си достатъчно добра.

Ти си, това което си и твоята работа е да работиш за своето СЕБЕ СИ.

Затова ти писах по- горе, да се огледаш за наличните средства които можеш да използваш.

Това че ходиш на танци и четеш е прекрасно.

Ето това е нещо, което правиш за себе си.

[ISTORIK]

Любопитно е как се развива историята на Лорчето. Има ли някакво подобрение на ситуацията?