Колкото по-духовен, толкова по-обикновен ...

[B__]

Колкото по-духовен става човек, толкова по-обикновен става.

Колкото по-духовен или по-себеопознаващ се, или по-индивидуализиращ се става човек, толкова повече разбира първо, че е част от едно цяло. По-точно част от цялото. От едното.

Второто, което се осъзнава е, че всяко действие, всеки недостатък и всеки достатък имат своя собствен смисъл в задачата на човека и няма какво да се пъне да се прави различен от това, което всъщност е. Разбира, че всичко има значение и е просто един човек, който просто трябва да изживее живота си.

Странично последствие е, че човекът започва да се обръща към онези подтици и стремежи, които доското е потискал и осъзнава потребностите и желанията си. Което му позволява да осъзнае, че няма много разлика между него и бай Пешо бакалина. Защото всяко неотработено желание го държи в окови.

След като си позволи потиснатите желания и потребности се оказва, че човекът като се отрича от това да бъде обикновен се самоограничава. Обикновеността го свързва със Вселената, а прекаленият стремеж да е различен (уж по-духовен) го отделя от нея и така всъщност има по-малко възможности. Силен е единствено, когато е слят със нея, когато е обикновен.

На мен ми помага повече за осмислянето на това следната формула на Учителя:

"Господи, ти можеш всичко. И Духът ти, който излиза от Теб, може всичко. И чрез Духът Ти, който ме ръководи у управлява, аз мога всичко."

Не е нужно да казвам, че ще съм благодарен за всякакви коментари и идеи

П.С. Някой да не вземе да си помисли, че отричам духовността. Това е пак крайност.

[КраяНаИлюзиите]

"Колкото по-духовен или по-себеопознаващ се, или по-индивидуализиращ се става човек, толкова повече разбира първо, че е част от едно цяло. По-точно част от цялото. От едното."

Хич не е лошо да си обикновен и оцеляващ. Тук те подкрепям напълно.

[Латина]

Колкото по-духовен, толкова по-смирен.

Затова горделиви, претенциозни, осъждащи/оценяващи/критикуващи, ревниви, завистливи и прочее хорица са далеч от истинската духовност.

[Диана Илиева]

Да, точно така е - колкото по-духовен, толкова по-обикновен.

Обаче преди това обикновено се минава през - макар и несъзнателно - вижте ме колко съм различен, вижте ме колко съм по-извисен от бай Пешо-бакалина, вижте ме какви работи зная, вижте ме от какви възвишени работи се интересувам и т.н.

Пък не дай Боже този "така духовен" човек да е развил някакви по-особени способности - ужас, "Пази Боже сляпо да прогледа" често е мек вариант.

За щастие, това е лесно забележимо. Има и характерни признаци.

[Орлин Баев]

Колкото по-духовен става човек, толкова по-обикновен става.

Колкото по-духовен или по-себеопознаващ се, или по-индивидуализиращ се става човек, толкова повече разбира първо, че е част от едно цяло. По-точно част от цялото. От едното.

Второто, което се осъзнава е, че всяко действие, всеки недостатък и всеки достатък имат своя собствен смисъл в задачата на човека и няма какво да се пъне да се прави различен от това, което всъщност е. Разбира, че всичко има значение и е просто един човек, който просто трябва да изживее живота си.

Странично последствие е, че човекът започва да се обръща към онези подтици и стремежи, които доското е потискал и осъзнава потребностите и желанията си. Което му позволява да осъзнае, че няма много разлика между него и бай Пешо бакалина. Защото всяко неотработено желание го държи в окови.

След като си позволи потиснатите желания и потребности се оказва, че човекът като се отрича от това да бъде обикновен се самоограничава. Обикновеността го свързва със Вселената, а прекаленият стремеж да е различен (уж по-духовен) го отделя от нея и така всъщност има по-малко възможности. Силен е единствено, когато е слят със нея, когато е обикновен.

На мен ми помага повече за осмислянето на това следната формула на Учителя:

"Господи, ти можеш всичко. И Духът ти, който излиза от Теб, може всичко. И чрез Духът Ти, който ме ръководи у управлява, аз мога всичко."

Не е нужно да казвам, че ще съм благодарен за всякакви коментари и идеи

П.С. Някой да не вземе да си помисли, че отричам духовността. Това е пак крайност.

Божидаре, благодаря ти за тези красиви и много истински разсъждения!

[Станимир]

Колкото по-духовен става човек, толкова повече осъзнава колко необикновени са той, хората и въобще светът и животът. Духовният човек наистина няма да се счете за нещо повече от останалите хора именно защото вижда зародиша на тяхната необикновенност и в същото време осъзнава, че има степени на духовността, спрямо които самият той все още е дете.

[Орлин Баев]

Осъзнава, че в най-обикновеното е най-великото. Че всеки приеман от малкия ум за обикновен житейски факт, всъщност е Чудо. И че няма чудеса, защото всичко е Чудо!

[Пламъче]

Според мен бездуховни хора няма и да мислиш непрекъснато как да станеш по-духовен ( което си е чиста суета), е загуба на време, което може да бъде оползотворено за правене на обикновени неща.

Смисълът на живота е в обикновените неща.