Съществува ли щастливо семейство?

[Донка]

Мисля че смесваме понятията: компромис с взаимно разбиране и уважение свободата и личността - своята и на човека, с когото живеем заедно в този живот.

Може би е хубаво в тази тема или в отделна да си изясним какво разбираме под компромис....

[Диана Илиева]

Всичко е много хубаво , но е добре да се оглеждаме от време на време и да се движим по Земята , за която сме определени, а не над нея.

Аз лично не мога да си представя живата си не само с най- близкия си човек, но и с хората по принцип , ако премахна компромисите както от моя така и от тяхна страна.

Човек който твърди че се чувства щастлив защото е в хармония със себе си и едва ли не си е самодостатъчен , бих го запитала каква е ролята му в семейството.Защото търсенето на лична хармония и прекаленото вглеждане в личната си свобода и постигане на пълнота със себе си не води до хармонична двойка , а до перфектна единица.

Аз много често имам различен поглед за нещата от живата от партньора си , често решенията за семейството които трябва да се вземат от двамата подлежат на диалог и компромис от страната на единия.Защото ние всички сме различни хора.И не винаги моята хармония и пълнота и т.н. е в синхрон с неговата и много често е обратното и в такива моменти единия прави компромис с емоцията си например, за да съхрани хармонията на другия и т.н. и т.н.

А за да се постигне баланс между двама души и някаква обща семейна хармония, която да доведе до щастливо семейство е нужно да мине много време , тези две души различни да извървят пътеките си , да направят много компромиси , за да оценят близостта си.Да се научат да се познават и уважават, а това е следствие от много компромиси.

И ако някой ми каже, че се е запознал с партньора си и е заживял в хармония от първия миг и е сътворил щастливо семейство, без да му се налага да прави компромиси и е бил едва на 20 години например, бих искала да ми предаде малко уроци по житейски опит.

Заставам изцяло зад този пост на didi_ts!

Не говоря само и единствено от личния си опит. Наблюдавала съм много семейни двойки - приятелски, роднински или просто познати. И макар че трудно може да се надникне как точно стоят нещата в това доста интимно и кога повече, кога по-малко прикрито от чужди погледи нещо, като семейството, смея да твърдя, че наистина е много трудно и двамата партньори да са еднакво свободни, хармонични и щастливи, едновременно всеки сам за себе си и двамата заедно!

Ако някой има под ръка такава семейна двойка - аз също съм кандидат за курсове като didi_ts или поне да ги видя тези хора, да се убедя, че ги има, защото те наистина са един нищожен процент.

Разбира се, че не е задължително човек да има семейство и е хубаво човек да бъде самостоятелен, независим - самодостатъчен ми звучи малко по-така, но това е въпрос за друга тема. Вече колко и какво ще даде на другите хора, това е съвсем друг въпрос, който според мен няма пряка връзка с това дали си семеен или не.

Аз мога да представя себе си извън семейството, не се чувствам като половинка или дори друга по-малка частица, имам собствен пълноценен живот, работа, интереси и т.н.; дори в много отношения сигурно щеше да ми е по-лесно сама, най-малко много повече време щях да имам, но ... щяха да ми липсват други неща, на които също много държа.

От друга страна знам, че има семейства, които се самоопределят като щастливи, но тяхното щастие едва ли ще е щастие за мен примерно - не знам, говорим ли си в случая и за такива неща.

Колкото до това:

Това са утопиите на човешкия ум. Нямат общо с щастието - което е да плуваш през живота и да се радваш. И да пускаш който и когото трябва да върви накъдето иска. Включително и себе си.

Звучи добре, но особено при едно семейство с повече от 2 члена веднага възникват дилеми с това всеки да върви, където си иска.

[Слънчева]

Съгласна съм, че има момент, дето един в двойката, става перфектна единица, но точно там е голямото изпитание. Да съумее да сведе глава и да даде път на по-слабия, като дори остане в страни и само помага незабелязано... да може да води диалог, да знае, кога и как да подходи...

Не зная кой, какво разбира под щастие, но е добре да приемеш другия като развиваща се душа /дори не само в семейството/ и да можеш мъдро да напътстваш... Все ми се струва, че не е толкова трудно, малко его-то да се посмали.... и става. Е, разбира се минах през някои трудности и разумни компромиси докато стигна до тези разбирания, но....

Мисля си, че ако човек не е наясно със себе си и не знае, какво точно иска, едва ли и с партньора си ще е в добро отношение....

Все пак на земята сме, за да се учим, а не да сме щастливи... Щастието е много относително.... И всеки сам избира как и от какво да се чувства щастлив....

Редактирано Юни 26, 2009 от xameleona

[Донка]

От друга страна знам, че има семейства, които се самоопределят като щастливи, но тяхното щастие едва ли ще е щастие за мен примерно - не знам, говорим ли си в случая и за такива неща.

Според мен, ако едно семейство (и двамата!) се самоопределят като щастливи - те са щастливи независимо какво е мнението на другите за тях и техния семеен живот.

Ако единият самоопределя живота на семейството като щастлив, а другият - не, значи не са щастливи.

Има семейства, които не се чувстват щастливи, ако им е "прекалено спокоен живота" - те са нещастни, не могат да си научат урока за щастието. На тях им са необходими бури - но тогава ще са щастливи само при условие, че и на двамата са необходими бурите...

За компромисите - ние живеем без компромиси (мога да направя сравнение с 20 години първи брак).

Когато той или аз искаме да отидем някъде или направим нещо, другият през това време се занимава със своето нещо или отива на своето място.

Компромис би означавало за нас когато той иска аз да направя нещо, което аз не искам, аз да го направя само за да му угодя или да нямам неприятности. Това вече не го правя.

Обаче, ако аз направя това, което той очаква (не иска) от мен, защото на мен ми е хубаво да го направя или защото след обмисляне съм решила, че ще е добре да го направя и без неговото очакване, това не е компромис - това е разбирателство.

Следователно не е важно какво точно правим, а с какъв мотив и чувства го правим....

Моят принцип в това семейство е да не започвам да правя нещо, за което все още не съм постигнала вътрешно съгласие и убеждение, че правя по своя собствена воля и с положителни чувства....

Същата мярка прилагам и към мъжа , с който живея - предпочитам да си направя нещо сама или да изчакам докато "узрее", отколкото да постигна бързо съгласие, но зад него да стои "правя го, за да е доволна тя". Защо? Ами ако той се съгласи с мен с този мотив съвсем основателно ще очаква от мен и аз да се съглася със същия мотив. А аз няма да го направя. А и никак няма да ми е комфортно да знам, че го прави "заради мен" - насила хубост не става....

[Добромир]

Донке! Да! И фактът, че това положение изглежда странно за повечето двойки, които са убедени, че без компломиси ще се разпаднат експлозивно, не е никак утешителен относно степента ни на зрелост като обикновени човешки същества, какво остава до духовни партньорства... Та не е ли същото и в професиите, където има изразени отношения между началници и подчинени? Когато има общ изграден екип с единни цели, фирмата прогресира гладко и всеки се чувства на мястото си в нея. Тогава няма да има причини да съществува текучество, освен по здравословни причини. Но такива фирми са голяма рядкост. Обикновено се разчита на компромис: работодателят се примирява например с лошо качество на работата и отношенията, само защото за него е важно да има служители, на които да плаща възможно най-малко. Или работниците се примиряват с утежнения психоклимат и с това, че началството ги третира като говеда, тъй като правят компромис с необходимостта да работят при нормални условия и се надяват като компенсация да получат сигурност "в тези кризисни времена" или, ако са шефове на отдели, да се издигнат някой ден до места, където "вече ще правят каквото си поискат"... Не ви ли прилича това на "аз не мога да се занимавам с това, което смятам за важно за мен, но ще си натискам парцалите в семейството, че кой ще ме издържа, как ще се отрази това на децата, какво ще кажат хората" и т.н.? Не казвам, че изборът е лесен в полза на свободата, защото повечето хора и нея не могат да оползотворят. Които могат, се справят и сами, и в съжителство; които не могат, и в двата случаи се чувстват "глождени" от желание да направят нещо друго, което "им се иска, но не им стиска..." Жалкото е, че почти никой не вижда, че причината за това е недостатъчното ниво на осъзнаване, заедно с някои натрупани предразсъдъци и комплекси. И резултатът е: "и поглед вечно устремен напред, към утрешния ден, без там пристанище да зная" (Яворов). Ако този до теб вземе, че "разбере от дума", ако се променят материалните ви условия, или ако в крайна сметка си замина от него/нея... ако някъде там, в грядущето, нещо извън мен се промени благоприятно за мен... Това никога не е успявало да проработи и въпреки това продължава да цикли, като масова самохипноза и едновременно колективно суеверие! Ето защо семейното щастие се е превърнало във фантазен мит, в утопия, при това заредена като адска машина с безброй надвисващи разочарования. Но макар и малкото успяли семейства са доказателство, че всичко това не е задължително да се случва. Особено ако има общо за двамата по-висока отправление (Сент Екзюпери - обичаме се не ако се гледаме един друг, а ако гледаме заедно в една посока), вече изглежда не само съвсем естествено, а и единствено разумното, за да не се пилее пповечето жизнена енергия в противопоставяния и трудни компромиси, вместо да се сумира и умножава към общите цели на развитието и любовта, и хармонията, и свободата!

[Guest azbuki]

Аз лично смятам, че никой не може да види реално едно семейство отвън. Не може да прецени и колко е "щастливо", защото пречупва всичко през собствената си призма и това, което тя може да отрази. Така че всеки всъщност познава своето си семейство и по него и опита в него мери всичко останало. Затова и идеята за "курсове" не е добра. Всяко семейство е специфичен случай и далеч не всяко е такава "тъмна Индия", както го описа Диана. Има двойки, които осъзнават, че са се събрали не за взаимно удовлетворяване на егоистични стремежи - както е в повечето случаи, а че отношенията им служат на света. Съответно и са отворени към света. Съмнявате ли се, че има такива? Но не ми се спори на тая тема. Нито един от участвалите в тази тема през последните дни няма Плутон във Везни - освен мен. Каквото и да значи това - не ми се обяснява подробно, защото вече съм го правила. След моето поколение всички описвани тук схеми ще отпаднат. И прах няма да остане от "теорията и технологията на щастливото семейство". Казвам го, защото с Плутон си говорим на ушенце от край време, но който не вярва, нека чака да се срещнем на оня свят и да видим тогава как ще изглеждат нещата. След... около 60 години, че дълъг живот ми предсказват.

Има обаче един друг въпрос, който е важно да се постави в тази тема. Що е то щастливо семейство? Аз имам една дефиниция. Една единствена - семейство, което си е изпълнило предназначението, каквото и да е то, и за колкото време му е дадено за тая цел. Това става със или без конфликти (които външните може и да възприемат като нещастие, на кой му пука?), лесно или трудно - според както са се споразумели, според каквито дадености имат и според както се справят. Има хора, които, погледнати отвън, трябва да са безкрайни нещастници, но дали външните наблюдатели виждат това, което вижда Бог - огромното развитие, което, дори и вследствие на конфликтите, дори вследствие на раздялата две души са претърпели, крачките напред, които са направили, дори и да не им е писано да постигнат хармония в този живот. Това е работа и тя има значение, а не "щастието". Пътят е важен, не целта! И понякога свършената по този начин работа е много повече от статичното пребиваване в някакво така наречено щастие и непоклатима хармония, за които лелее всеки втори гражданин на планетата. Поради тази причина не вярвам във вечни партньори и не се вслушвам в разни теории за "технологията" на щастливото семейство. Вярвам, че всеки човек трябва да е свободен да следва сърцето си - дори и това да води към неприятности, те също са нужни. Не е важно колко щастлив е бил човек според някакви общоприети представи за щастие, а дали си е свършил работата в този живот. Нещо го дърпа да напусне семейството, за да си свърши работата – престъпление е сам себе си да спира (защото „какво ще кажат хората”), престъпление е и да бъде спиран, престъпление е и цялото това приказване наляво и надясно за неща като „дълг”, „задължения”, „вина” и т.н., натрапването и популяризирането на този социален стереотип. Престъпление е, когато хората, вместо да си научат децата да разбират тези процеси и случки в живота, започнат да ги използват за залог в „пазаренето си” на тема семейна сигурност. Престъпление не на човешките закони, а на Божествените, е всичко това.

Каквото и да си говорим, много сме далеч от това да се научим да обичаме – без да искаме да притежаваме, да връзваме някой за себе си, да му създаваме усещане за фалшив морал и задължения, които Небесният му Отец не е мислил никога. Темата е безкрайна, но аз съм дотук.

П.П. Само ще кажа, че аз имам едно много тежко семейство. Всички сме от ръбат по-ръбат камък и чешит. Но сме здрави и прави хора, казваме нещата директно, не си кривим душата. Конфликти по този повод колкото си щеш. Затова и се махнах преди време откъщи. Но докато онзи ден се разхождах с баща си, с който се наслаждавам, както впрочем и с другите членове на семейството си, на една преоткрита хармония - изцяло мое и тяхно дело, никакви подаръци, а резултат на труд, мъки, страдание, учене и много, много пот по челото... Та мислех си... ние нещастно семейство ли сме? Защото примерно сме били или всеки един от нас се е опитвал да е себе си, защото сме си казвали нещата, както ги мислим, дори и с риск да нарушим хармонията, защото на моменти не се е дишало у нас по тази причина. Ако някой си го мисли, ами... без извинение, майната му! Интересува ме точно толкова, колкото дали марсианците се топлят на въглища. Впрочем в миналото дори сама съм предлагала на майка ми и баща ми да се разделят и ако сега бяха разделени, нямаше да страдам. Тормозех се много повече от това, че майка ми е нещастна, отколкото от това дали живее с баща ми или не! За мен щастливото семейство, ако има такова нещо, е семейство, в което всеки е щастлив и доволен от живота си независимо от това дали всички са заедно. Отношенията ми с родителите ме радват, когато всеки един от тях се чувства добре. Добре, те решиха, че искат да са заедно, въпреки проблемите. Техен избор! Но нямаше, нямаше да имам нищо против и да са разделени. Или да се разделят временно. На майка ми даже щеше да се отрази еманципиращо, че жените в България са толкова заробени от идеята, че без семейство са нищо. Буквално забравят, че в живота има и други неща, вманиачават се като майки и домакини и това по-скоро вреди на децата им. А тази жена свой живот няма ли? Ами ако иска да бъде сама? Ако има нужда от промяна? Същото бих казала и за баща си.

Не ми се пише повече, само това: Никой никого не притежава. Вечни отношения няма. Има вечна любов, това е.

Редактирано Юни 26, 2009 от azbuki

[Добромир]

а мислех си... ние нещастно семейство ли сме? Защото примерно сме били или всеки един от нас се е опитвал да е себе си, защото сме си казвали нещата, както ги мислим, дори и с риск да нарушим хармонията, защото на моменти не се е дишало у нас по тази причина....

Никой никого не притежава. Вечни отношения няма. Има вечна любов, това е.

Съгласен съм с края. Що се касае до нарушаването на хармонията, когато някой се опита да бъде себе си, точно това е преобладаващият проблем не в някои, а в повечето съвременни семейства. Ако някои оценяват това като щастие ("и да нямаме никога с тебе покой, между тебе и мене покоят настане ли, непременно горчив ще е той" - както пееше Мими Иванова), ок. Явно още не познават третото състояние - спокойствие+радост - и затова им остава да се люшкат между неспокойни екстази и депресивни мълчания. Явно все още са в плен на свръхценни идеи от рода на това че трябва да намерят в семейството всичко - или да се оттеглят, за да го търсят това всичко другаде. А иначе, ако човек има достъп до вътрешната си съкровищница, отношенията в най-добрия случай са катализатор към тяхното разкриване, но такъв катализатор могат да са и природата, и изкуствата и разбира се - духовните практики. Това е както, ако някой е без пукната пара и му предложат нископлатена и непривличаща го работа, той вероятно ще приеме, защото смята, че няма друг начин да се изхрани. Ако обаче има добра сума настрана, няма да се съгласи на заробващи и изхабяващи го условия - освен ако не иска сам на себе си да наложи изпитание, което също е вариант между впрочем. Но обикновено хората, които не могат да постигнат хармония по причина на степента в базовото си осъзнаване, или не се събират, или се разделят, или живеят "на ръба". Не мисля, че са чести случаите, когато липсата на щастие, погледнато отвън, съответства на истинско (преобладаващо удовлетворяващо ги) щастие отвътре. И не мога да свържа щастието с дисхармония, когато например всеки се дразни, че другият човек е себе си. Всеобщото съгласие далеч не винаги е постижимо и при щастливите семейства, но там не се прави трагедия от това, не се поставят нещата на везните на "всичко или нищо". Когато за всяка дрелболия човек иска или да се наложи да е на неговото, или е съгласен да постави под съмнение цялото си съжителство, това са терзания на едно неузряло его, бих казал, че освен за много други неща то не е узряло и за истинско щастие...

Редактирано Юни 27, 2009 от Добромир

[tomodashi]

"Съществува ли щастливо семейство?"

Да, когато има любов и разбирателство между родителите и децата са супер надарени.Когато децата са надарени родителите много им се радват,защото много им харесва техните деца да имат дарби и да се изявяват с тях.

Ненадарени деца + щастливи родители=нещастно семейство.

Всеки родител иска неговото дете да е най-умното и най-силното и когато това не е така е нещастен.

[Станимир]

Щастието може да се отнесе към хората, а към семействата единствено доколкото те са съставени от хора. Освен това дали човек е щастлив или не до голяма степен е въпрос на самооценка. Не е важно дали другите те считат за щастлив, а дали ти самият считаш себе си за щастлив. Щастлив е единствено човек, който се счита за такъв, като обстоятелствата при които живее са без значение. Така, що се отнася до семейството, то щастливо семейство ще бъде това, чийто членове се чувстват щастливи. Нещата тук също са относителни, защото е възможно един член на семейството да се чувства щастлив и по този начин да смята семейството си за щастливо, а друг – не. Оценката, която страничните наблюдатели ще дадат за щастието на това семейство няма никакво значение, защото техните критерии за щастие в случая са невалидни; те важат единствено за тях самите. Очевидно е, че доколкото критериите за щастие на различните хора са твърде различни, то не може да се търси и общ критерии за щастието и на едно семейство.

Съществува ли щастливо семейство? Разбира се.

Редактирано Юни 27, 2009 от Станимир

[Диана Илиева]

Мда. Много е относително наистина.

И действително има случаи, когато един член на семейството счита, че семейството им е щастливо, а друг - не.

И защо ги изприказвахме всички тези приказки за свобода, независимост, хармония, степен на зрялост и осъзнаване и т.н.?

[tomodashi]

"И защо ги изприказвахме всички тези приказки за свобода, независимост, хармония, степен на зрялост и осъзнаване и т.н.?"

За да се освободим от излишните илюзии и за да открием отново,

че смирението е пътят към щастието.

[Слънчева]

Следователно не питайте защо идат противоречията, но ги решавайте правилно. Земята е велико училище, в което човек трябва да учи, да решава задачите си и да върви напред. Който мисли да почива и да се удоволства на земята, той е на крив път. Земята не е място за щастие. Който търси щастието на земята, ще намери нещастието. Човек е щастлив само тогава, когато намери това, което е изгубил. – Какво търси човек? – Ключът на живота. Големи са мъчнотиите и изпитанията на онзи, който е изгубил ключа на живота. Какво прави човек, когато изгуби ключа на къщата си? – Остава вън, докато направи нов ключ. За да не го губи, той трябва да го пази. Ако е опасно загубването на ключа от къщата, много по-опасно е да загубиш ключа на живота. Който е загубил този ключ и не може да го намери, смърт го очаква. Пазете ключа на живота, да не го загубите и да останете вън от него. Ще кажете, че близките ще ви помогнат отново да влезете в живота. И това може, но вашият ближен трябва да стои по-високо от вас във всяко отношение. Ако богатият разчита на бедния, той се самоизлъгва. Бедният не може да оправи работите на богатия. Болният не може да оправи работите на здравия. Невежият не може да оправи работите на учения. Ученият, здравият и богатият ще разчитат на себе си, ще се ръководят от своя ум, от своето сърце и от своята воля. Затова е казано в Писанието: „Не ходете по чужди пътища!“

Из Огън на пречистване

Трудно е да разберем себе си понякога и когато не сме наясно, все в другия се оглеждаме, вина в него търсим... По-лесно е така... Разбира се в противоречията се раждат доста истини и са необходими за израстването ни, но всичко трябва да е осмислено и разбрано...

Истината е, че никой, нищо не прави заради мен, просто всеки си живее в собствения свят. А колко е простичко всичко... Нужни са само добро желание, прошка и разбиране... Тогава всичко светва...

[Дъгата]

1- Щастливо семейство не означава семейство при което живота е лек и приятен, нито че дните им са безоблачни и розови. Никой на тази земя не е съвършен(поне измежду познатите ми ).

2- При хора с по-силен дух, смело сърце, ясни житейски позиции и стремежи всеки партньор запазва независимостта си - вътрешно емоционална и външно в поведенията си - в работа, обществена изява и т.н.(единствената рязко очертана граница е сексуалното моногамие).Т

3-В този процес водещ е мъжът - по простата причина че той е свързан със сублимация на сексуалната сила, както и че на жената и липсва Y хромозомът, който предопределя изначалната връзка с духа при мъжа.

1 - Напълно съм съгласна!

2- Да, така е, но не противоречи ли с т.3 - "водещ е мъжът".

3- Значи жените са непълноценни поради липса на хромозома и нямат връзка с духа ли?

Нещо не разбирам добре, би ли дообяснил.

Не знам кой го е казал, но ми звучи като - искаме силни, независими жени, които се оправят с всички и всичко, но да ни следват/слушат/подчиняват.

[Креми (късметче)]

Сега ми просветна , защо в джамиите жените са на 2. етаж - да са по-близо до изначалния дух!

[Деяна]

Аз не познавам щастливо семейство! Родителите на всичките ми познати и приятели са разведени или живеят по задължение,но не и от любов.

Къде да търсим щастието?

Аз мисля,че хората изкривиха тази думичка и да си щастлив значи повече от колкото могат да направят,а щастието май не е точно това.Излиза,че ние губим щастието,когато преследваме общата представа за щастие!

Няма щастливо семейство ,защото не разбираме правилно думата "щастливо" !

Има и други причини разбира се!

[Донка]

Точно!

При това го казвам не като свидетел, а като съпруга последователно в едно нещастно и едно щастливо семейство.

Ако всеки от двамата съпрузи не постигне своята лична свобода и щастие преди да се свърже с любимия си, ако разчита тази връзка и семейството да го "измъкне" от някаква яма и да го направи щастлив, той се натиква в една още по-дълбока и болезнена яма.

Ако прилагаме някакви критерии за щастие на семейството, ние вече сме го заробили с тях и сме му приготвили нещастието.

Ключът е свободата и безусловността на доброто, уважението, грижата, разбирането и приемането с радост на различията.

Преди време имах щастието да се срещна случайно със семейството на един брат. След първия час разговор вече усетих, че съпругата уважаваше Учението и заниманията на своя съпруг, но не определяше себе си като сестра. Тъй като в моето семейство отношенията са същите, не устоях на желанието да я попитам какво мисли за това, когато останахме насаме за малко. Отговорът бе спокоен и мъдър. "Когато човек ви приеме и опознае, разбира, че е голям късметлия и щастлив съпруг/а в едно добро, щастливо семейство."

[Диляна Колева]

Напоследък ми прави впечатление, че доста добре реализирани личности, професионално и лично, на първо място поставят семейството си , като важна основа за постигане на успеха.

Не знам какво точно значи щастливо семейство, всеки има своята си рецепта, но мисля че по някакъв много брутален начин ни се налага идеята, че семейната единица се разпада и че това не съществува практически.

Дори аз попаднах в тази инерция - статистики, хора, проблеми...... да ама не.

Сякаш, за да ме изкара от тази идея все по- често се набиват на очи семейства с дългогодишни хармонични бракове, с поколение, което е удовлетворено от себе си. С ясна и светла визия за живота.

Хора, които са изградили дълбоко уважение и взаимни чувства на обич и признателност, радост от това че остаряват заедно.

Замислих се колко такива познавам, оказа се, че голяма част от хората край мен са в такива взаимоотношения.

Не казвам че ходят глуповато ухилени и не признават проблемите си. Напротив, радват се на нещата, които са преодолели заедно, на противоречията, които са изгладили, напълно осъзнато се радват на факта, че са заедно толкова години. Гледат в една посока, радват се на нещата които са постигнали заедно.

Семейството не е бойно поле, много съжалявам, че все повече ни се представя като такова.

Това подсъзнателно изгражда модели на поведение.

Неудовлетворените и обидени от семейството са толкова заети да разпространяват огорчението си, че не забелязват, че има и друг вариант.

Познавам много дългогодишни семейни двойки, очарователни са в начина си на общуване, как са се приспособили един към друг, очарователни са във взаимната грижа, която полагат, в начините които са измислили за да преодолеят противоречията, очарователни са като форма на единица.

Тези хора обаче не парадират с това, те просто си го живеят, не виждат смисъл да убеждават когото и да било в позитивите на семейния живот, безсмислено е. Защото всеки един от тях знае колко труд е положил, колко компромис е направил, колко много е дал от себе си и как е постигнал това. Всеки един от тях знае, че не всеки го може.

За съжаление се сблъсквам с разведени, с огорчени, с неудовлетворени от брака хора. Запознавайки се с причините довели до това, разбирам, че процента на характерова несъвместимост е твърде малък на фона на проблема с егоцентризма на единия или на двамата партньори.

Не знам дали има щастливи семейства, но щастие в семейството има.

[Диана Илиева]

Напоследък ми прави впечатление, че доста добре реализирани личности, професионално и лично, на първо място поставят семейството си , като важна основа за постигане на успеха.

Не знам какво точно значи щастливо семейство, всеки има своята си рецепта, но мисля че по някакъв много брутален начин ни се налага идеята, че семейната единица се разпада и че това не съществува практически.

...

Семейството не е бойно поле, много съжалявам, че все повече ни се представя като такова.

Това подсъзнателно изгражда модели на поведение.

Неудовлетворените и обидени от семейството са толкова заети да разпространяват огорчението си, че не забелязват, че има и друг вариант.

...

Да, и аз имам това усещане - едно внушение, че семейството е демоде, най-общо казано.

Много жалко.

Особено за децата.

Дори и твоето определение "бойно поле" да е малко силно казано, често виждам "модерни" двойки, които се надпреварват кой ще е по-успешен в професионален план и ще може да купи по-скъп подарък на детето, само от свое име, и никой от двамата не забелязва, че детето има нужда не от скъпи и прескъпи подаръци, а от повече внимание и любов, както и от задушевна атмосфера у дома.

После се чудим, защо децата ни са все в моловете, мислят за пари и са все неудовлетворени/нещастни. Нормално - това са видели/попили, това правят.

[никол]

Здравейте!Според мен има щастливи семейства не идеални!Например моето семейство-като всички други хора ние сме две отделни личности живеещи заедно и се приемаме със своите плюсове и минуси!И ние спорим и се караме но според мен за хармонията в едно семейство е много важен компромиса.Но не компромиса със себе си и твоите принципи а компромиса за добруването ви заедно.Не винаги и на всяка цена!Да обичаш човека до себе си да му даваш обич но и достатъчно свобода.Аз лично винаги сам била благодарна на съпруга ми за свободата която ми е давал и за подкрепата му.Важно за щастието на едно семейство според мен е да гледате в една посока за основните неща -обич подкрепа разбирателство компромиси в името на семейството възпитание на деца и т.н.Щастието зависи от много неща но основно от двама души събиращи се заедно.Относно свободата в една връзка разбрах че тя е много важна-когато ти се дава ти трябва да се  замислиш все пак да не я превърнеш в свободия!Говоря за свободата да бъдеш себе си да се реализираш в живата но все пак да не забравяш човека до себе се и да го зачиташ!Отговорности всички имаме но когато сме задно да бъдем позитивни и да обичаме и уважаваме човека до себе си!Вървейки своят път заедно да показваме и доброто и лошото -да имаме представа за човека до нас!!!И пак казвам има щастливи семейства не идеални!Обичайте човека до себе си!Двамата го заслужавате!     

[kinggod]

Всяко семейство има щастливи мигове.

[iti]

В 12/13/2009 at 15:10, Деяна каза:

Аз не познавам щастливо семейство! Родителите на всичките ми познати и приятели са разведени или живеят по задължение,но не и от любов.

Къде да търсим щастието?

Аз мисля,че хората изкривиха тази думичка и да си щастлив значи повече от колкото могат да направят,а щастието май не е точно това.Излиза,че ние губим щастието,когато преследваме общата представа за щастие!

Няма щастливо семейство ,защото не разбираме правилно думата "щастливо" !

Има и други причини разбира се!

Това е доста вярно. Аз също не познавам "щастливо" семейство. Реалността е че такова не съществува и няма как да съществува. Модерният човек си измисли понятие като "щастие", което е всъщност нож с две остриета. Както уж трябва да подтикне човек да търси по-добър материален живот, така го поставя и в конфликт с това което живота реално представлява и това което реално може да постигне като човек. Хората не се събират, още по-малко женят, за да са щастливи, а защото такава им е Кармата. Кармата им е мъжкото и женското начало да са разделени биологично, което създава чисто физическо привличане. Кармата им е да се нуждаят от друг индивид чрез което да репродуцират гените си и създадат ново поколение. Кармата им е грижите за това поколение да са толкова големи, че да трябва да работят заедно дълго време. Кармата им е въпреки всичко това, да остават до голяма степен непознати един за друг, защото играят различни роли, и никой не разбира напълно ролята на другия...

Много по-просто щеше да е, ако хората осъзнаваха реалният живот който водят, вместо да биват въвлечени в него чрез илюзии и празни очаквания. За съжаление повишения стандарт на живот на днешното общество, създава точно такива илюзии за "бого-човек", който може да постигне всичко което си науми. Модерният човек не може да приеме, че той е ограничен в своята собствена природа, която всъщност не разбира и още по-лошо - не иска да разбере. И тъй като всеки за себе си е безгрешен, то накрая всичко завършва с обвинения към другия, че така търсеното химерно "щастие" така и не идва... Наистина има много причини един брак да не работи, но главният е този - нереалистични очаквания, липса на елементарно уважение и любов към другия като това което е, не това за което просто иска да го използва... Естествено, външна и споделена ценностна система е голям плюс (затова и религиите и вярванията са толкова разпространени), защото както писах - кармично погледнато, половете реално имат много малко общо помежду си, дори като начин на мислене. Една обща... дори и заблуда както в повечето случаи, все пак създава някаква основа за взаимоотношения. Такава биологично изобщо нямаме...

С всичко казано става и ясно защо семейството не е сам по себе си някакъв абсолют, и в практически всички по-висши духовни търсения няма никакво място... Истинското щастие човек може да търси единствено извън кармичната система в която са човешките взаимоотношения. Това е идеята за Бог, идеята за Нирвана, търсенето на себе си, които в някакъв смисъл са едно и също нещо. Когато човек не вярва и търси някаква по-висш план на съществуване, той отправя всичките си очаквания към материалният си живот, което е... съсипващо... не само към семейството, но към всичко. В Библията не случайно се говори за антихрист, апокалипсис, "последни дни" и т.н... Всичко това е просто част от един неизбежен цикличен процес...

[Misha64]

Нещо в постановката "щастливо семейство" ме дразни. Нещо не е правилно като израз...някак...все едно да кажем - има ли щастлива работа..като става дума за работа никой не я съчетава с думата щастие....щастието върви някак добре с почивката...щастливо да си почиваш, но когато работиш не е уместно това прилагателно. Уместни са - ползотворна, удовлетворителна, спорна....Мисля, че и за семейството важи това, защото семейството е едно поле на работа. На усилия...Семейството е работна структура. Трябват усилия и то никак не малки за да работи тази структура ползотворно. Семейството е един мини модел на организация, институция...с всичките предизвикателства и сложност на функционирането които има във всяка една структура и организация. Трябва много яснота, много осъзнатост,  непрекъснати усилия, тук стои въпроса за личната територия и личните граници...при нарушени лични граници на някой от участниците става невъзможно правилното функциониране на системата, тук стои въпроса за мотивацията - при грешна мотивация дори само на един от двамата партньори става невъзможно...стои въпроса за честността, за разпределяне на задачите и отговорностите и поемането на лична отговорност....ако дори един от двамата не е склонен да поема отговорност - няма да стане, стои въпроса за възможност да надскочиш егото си, дори въпроса за саможертвата, защото да си готов да да сложиш като приоритет нещо извън собственото ти аз си е един вид саможертва, степен на зрялост...При невъзможност да надскочиш егото си - не става. Стои въпроса за талерантността и способността да приемаш другия какъвто е , а не какъвто ти си представяш, че трябва да е, стои въпроса за възможността за присъствие тук и сега....да бъдеш с другия истински, а не както са заедно пътниците в метрото, всеки забил поглед в телефона си /в себе си/. Изобщо....има толкова много работа, толкова много предизвикателства...че да говорим за "щастливо" е нелепо. Ако всеки работи на макс....да, ще е ползотворно за всички участници, ще е като да се обучаваш в престижен университет....и...би могло да има удовлетворителни резултати...но ако тръгваш към семейството с химерата да си организираш щастие - ще паднеш и доста ще се натъртиш.

[Диляна Колева]

Щастието не е статично усещане То е динамичен процес, променящ се. Да сме щастливи в семейния статус е напълно възможно, просто не е постоянна константа. Самата семейна структура е постоянно променяща се. Има периоди, в които семейството е изпълнено с радост и удовлетворение, има и тежки моменти, в които семейството преминава точно хващайки се за силните си моменти. 

Има партньорства, достатъчно зрели и обичащи се, които осъзнават, кога са си дали всичко и е време да продължат напред в други партньорства, без драми и невротични изпълнения. Това също са щастливи двойки, защото имат толерантност и разбиране един към друг. Тяхната подкрепа продължава и извън семейната структура.

В крайна сметка, семейството никак не са кръвните ти роднини или документалните обвързаности. Семейство е мястото и хората сред които се чувстваш обичан и приет. Ние може да имаме няколко семейства и нито едно от тях да не е родствено и да се чувстваме изключително щастливи точно там.