Помощ

[rain]

Здравейте, от дълго време имам сериозен проблем, който не мога да споделя с никого и за мен този форум е шанс да се освободя от всекидневния кошмар.Аз съм момиче на 19 години и от приблизително четири години страдам от хранително разстройство.По принцип още от малка бях доста лакомо дете, а храната за мен винаги е била удоволствие.Това не ми е пречело, не съм страдала от наднормено тегло нито от липса на самочувствие.Всичко се обърка обаче с настъпването на пубертета, реших, че не искам повече да съм пухкавата в семейството и зпочнах с диетите.Първоначално всичко беше нормално - просто намалих яденето и отсраних вредния навик да се тъпча, но с времето храната, която поглъщах намалваше все повече и повече и се стигна до един период, когато седмичното ми меню включваше 2-3 ябълки.Когато ядях ми беше гузно и се мразех, но никога не съм повръщала, за да ми олекне.След време осъзнах, че не мога да продължавам да гладувам и реших да се храня здравословно и да спортувам, за да не ми е гузно.Това решение беше най-доброто, което можех да взема, за да се спася.Проблемът е, че храната за мен си остана страст и не можех да спра да се изкушавам.Щях да съм спокойна ако всичко беше в рамките на нормалното, но не е така.Аз просто започнах да отъждествявам щастието с храната(и до ден днешен това е така).Прочела съм много книги и учебници за правилното и балансирано хранене и съм си съставила здравословен режим, като пралелно с това тренирам и резултатът е, че се чувствам прекрасно в тялото си, но съм депресирана, защото не мога да се тъпча на воля(съжелявам ако звучи вулгарно, но се старая да съм искрена).Осъзнах, че не винаги, когато ми се яде съм гладна, а сякаш се тъпча в опит да запълня някаква емоционална дупка.Вече чувствам, че съм на предела на силите си, защото съм постоянно нервна, отаяна и недоволна.Найстина искам да променя начина си на мислене и да се освободя от зависимостта си към храната, но рано или късно, колкото и да се старая да се храня балансирано, се стига до период, в който само ям.Не е чувствам пълноценен човек, самочувствието ми се срина и се затворих в себе си.Осъзнах, че явно не мога сама да се справя, а нямам възможност да ходя на психотерапевт.Благодаря Ви предваритено за отделеното време и внимание.

[kdimitrova]

Здравей Rain,

от твоето споделяне разбрах, че всъщност ти си се опитала със собствени сили и ресурс да се пребориш с хранителния проблем - храниш се здравословно и спортуваш! Това е сериозно усилие, за което се изисква силна воля! Явно ти я притежаваш! Това е добре и мисля, че може да ти е от помощ. Казваш, че храната по някакъв начин те прави щастлива! А опитвала ли си да се потопиш в това усещане за щастие, дори и за минутка, когато ядеш от любимата си храна! Колко силно е това щастие? Ако имаш една скала от 1 до 10 например как би го оценила? Можеш ли да го сравниш с някое друго състояние?Имаш ли усещане , че се наказваш с преяждане? Можеш ли да си отговориш защо? Задавам ти тези въпроси, защото техните отговори са важни, ако искаш да проумееш какво става с теб . Храната по принцип е източник на енергия, а в много случаи я ползваме и за лекарство, само че това никога не би ни се случило, ако го правим неосъзнато! Наскоро прочетох за ритуалите при хранене на японците и бях възхитена от техният поглед върху храненето. За тях на масата се говори единствено за храната, за вкусовите и качества и за това как се чувстват консумирайки я! Дори си имали и специален израз с който да изразяват задоволството си от това, че се хранят в момента! Какво ще кажеш? Мислиш ли, че японците са чревоугодници? Колко често ти си си позволявала да дадеш воля на това си усещане за ситост, пълнота и малко ,,мързеливо" щастие след като си се нахранила - забележи не преяла, а нахранила! Но това би станало единствено, ако преживяваш и усещаш всяка хапка от тоята храна!

Мисля си, че това е един по различе поглед, който би могла да опиташ следващия път, когато се ,,нахвърлиш" лакомо върху храната си. Пиши ми какво се случва!

Стискам ти палци и кураж!

Красимира Димитрова/ психолог- психотерапевт/

[rain]

Здравейте и благодаря за отговора Ви.

По принцип когато ям не мога да усетя вкуса на храната, защото съзнанието ми крещи, че правя грешка - или защото си позволявам да ям храна, която е вискокалорична, или защото си позволявам да ям повече от позволеното(аз сама определям колко е това позволено и то не е много).Обичам храната, но пълно удоволствие от акта на хранене никога не получавам, защото дори и докато ям се чувствам така сякаш убивам човек.Изпитвам страх от напълняване и критериите ми за нормално тегло са много изкривени.Налага се да избирам между глада, съчетан с душевно спокойствие(макар че липсата на храна ме изнервя) или ситост и гузна съвест.Освен това съм си втълпила, че ако съм по-пълна никой няма да ме хареса( защото и аз самата няма да се харесвам), но излиза така, че и в момента се чувствам невидима за останалите просто защото, както казах, тези непрестанни терзания ме направиха много затворена и сринаха самочувствието ми.Преди се борех с трудностите и имах стремежи, но напоследък ме е обзела пълна апатия.Усещам, че нямам силата да променя мисленето си, което спред мен е в основата на проблема.

[rain]

Пробвала съм да пия вода като изпадна в такива състояния както и да пия запарка от царевична коса(намалява чувството за глад), но не помага.Не е само до физическото състояние на глад - понякога не съм гладна,а много ми се яде.Не мога да го обясня, но доколкото съм чела това се нарича емоционално хранене.

[Цвета Хубенова]

Здравей, Рейн,

Това, че осъзнаваш сериозността на проблема си, е вече наполовина решен проблем. Ти търсиш помощ - това е още по-добре.

Сигурна съм и че ще намериш верния път.

Ти си умна и интелигентна и е видно, че си изчела и знаеш твърде много за характера на хранителната ти зависимост. Можеш да повториш много от общоприетите изводи, свързани с проблема. Но това, че знанието ти преминава само през ума ти, но не и през тялото ти, през емоциите ти, е причина да се въртиш в омагьосания кръг на вътрешните ти противоречия, които се разкриват от логиката и стила на писмото ти.

Ти смяташ, че ако промениш мисленето си, ще се справиш с проблема, но това е една заблуда, свързана с всички видове консумативни психосоматични разстройства. Както и да се научиш да мислиш другояче, с което да продължиш да контролираш тялото и емоциите си, няма да успееш да накараш вече изтощеното от насилия тяло да повярва на мозъка ти. Затова и основният психологически проблем е липсата на (себе)доверие.

Усетила си, че „ножът е опрял до кокъла”, старите мисловни и волеви техники не помагат. Следват характерните в случая депресия, отчаяние, вина, усещания за „(само)убийства” и т.н., много добре описани от теб.

Разбираш ли, че храната е символ, симптом на неразрешените с години психосоматични проблеми, в резултат на което се е оформил точно този модел на отношение към храната, обичта, живота, тялото на майката, родителското тяло, връстниците и най-вече към самата себе си.

Доверието към света, увереността към себе си са изчезнали тъкмо поради крайностите, в които капани попадаш, поради предпоставеното ти отношение към живота и другите. Изчезнала е спонтанността, радостта от процеса на живеене, на взаимодействие, от приемането на собственото тяло като източник на радост, естествено движение, приемане и на случайностите в живота. Повярвала си, че умът ще те избави от грешки, че отново ще те спаси с нови (себе)манипулативни схеми.

Работата ми с десетки момичета и момчета с подобни психосоматични разстройства показва, че това е поредната илюзия на зависимия.

Казваш, че нямаш възможност да ходиш на терапия, а и едва ли вярваш в нея. Хвърляш напосоки виртуални въдици и в интернет пространството можеш да получиш съчувствие и подкрепа, но пътят към здравето минава през реални човешки взаимоотношения, колкото и страдание да ни причинява това. Словесната комуникация е малка част от общата комуникация на човека с човека.

Пиши ни, аз лично ще се радвам, ако ни споделиш прогрес в тази насока.

Зная, че вече имаш някакви съпротиви към това, което ти казвам. То и аз имах съпротиви да дам този отговор, защото мнението ми е, че без психосоматична психотерапия, съчетана със строг медицински контрол, тези заболявания не се лекуват, или просто следващите кризи са все по-дълбоки.

Но Бог си знае работата и прави чудеса, въпреки нашите предпоставени идеи за случване на нещата. Всички ние се променяме в срачка.

Ето ти няколко казани с думи послания. Ако успееш да ги почувстваш със сърцето, дори с болките в тялото си, без да се страхуваш от непознатите чувства, които нахлуват в теб, ще дадат известен резултат.

Бъди будна за връзката между храната и жадуваната от теб обич. Ако ти не обичаш себе си, няма кой да те обича. В обичта няма контрол, няма насилие, няма манипулации. Има доверие, съчувствие, уважение,разбиране, желание да бъдеш във физическото присъствие на човека, когото обичаш. Приемане на себе си без съдене, без вина, без срам.Например, опитай се за начало, да медитираш последователно върху всички части от тялото си с нежнжст и топлота. Просто бъди будна за физически и емоционални болки, които могат да се появят. Изрази ги.

Ако в момента няма човек, на когото да можеш да се довериш (а това с положителност е така) опитай се да ставаш все по-честна към себе си – забелязвай противоречивостта на посланията, които си даваш и които даваш на другите. Прочети още веднъж писмото си и ще разбереш какво имам пред вид.

Опитвай се да разбираш конкретния човек в конкретната ситуация, а не да предпоставяш взаимоотношенията си според своите предпоставени идеи за себе си, за другите, според своите оправдания и претенции. Така има вероятност и без терапия да намериш Някой, с когото да се гледаш в очите, на когото да държиш ръцете, докато изплакваш болките си , с когото можеш дори да споделяш гнева си, а в бъдеще и радостите си.

Не забравяй, че този Друг човек не е кой да е, а е човек със собствени потребности, конкретно и физически присъстващ в този свят. Ако искаш да бъде честен с теб, трябвя да зябравиш претенците си за „първа сред равни” или че „ти се полага”. Осъзнавай люшкането между границите на величие и нищожност, което ти пречи да бъдеш в реалността.

Малките крачки към теб, ще бъдат малки крачки към някой Друг – конкретен, противоречив, неидеален, но пък за сметка на това реален и с правото си да бъде променлив.

Изход от илюзиите на виртуалността и събуждане сетивата за физическата реалност на собственото тяло и света.

Този списък може да стане дълъг. Дано си почувствяла нещо от тези думи. Не те познавам, но от сърце ти желая „на добър път в света на реалността”, а не в мисловните конструкти, които още повече те объркват и отдалечават от здравето.

[д-р Тодор Първанов]

,,,,Ти смяташ, че ако промениш мисленето си, ще се справиш с проблема, но това е една заблуда, свързана с всички видове консумативни психосоматични разстройства.'''

Ще си позволя коментар най-малкото, защото форума се чете от много хора, а горното твърдение е невярно. Каквото и определение да дадем за това какво е психотерапия, тя неминуемо цели промяна в мисленето. Като целта е не само да има промяна, но и тя да е трайна. Това е така, защото мисленето чрез нервната и хормоналната сиситема контролира както психосоматичните процеси, така и емоциите. А точно в тези две сфери са най -честите оплаквания на нашите клиенти. Но и когато ни търсят семейства, нещата не са по различни, пак техните мисловни схеми ги карат да не се разбират и страдат.

/ Само при тежки психични заболявания това не е така- например при БАР, шизофрения и т. н. При тях емоциите възникват автономно и откъснато от мисловните процеси. Например един болен от шизофрения може да изпитва искрена радост на погребението на детето си. И това е не защото не разбира смисъла на момента, а защото радостта възниква автономно и откъснато от мисленето. По тази и причина психотерапията е безсилна в лечението на тези заболявания и се използва само като допълнения към медикаментите/

Така че тук няма място за спор - мисленето на Rain трябва да се промени, за да се реши проблема.

RAIN, може би малко ще те разочаровам, опирайки се на опита ми, а той наистина е голям, не мисля, че има алгоритъм по който сама, без реална работа с психотерапевт може да се справиш с проблема си. Ако беше от няколко месеца или в по-зряла възраст, може би щеше да стане, но ти си само на 19 години, а проблемът е от цели 4 години. Затова и ще ти дам само един съвет- намери начин и започни психотерапия. Концентрирай се върху това, всичко друго е загуба на време, все по-голямо задълбочаване на проблема и ще затрудни решаването му в бъдеще време.

[Орлин Баев]

Само да уточня нещо! Няма противоречие между мненията на Тодор и Цвета. Просто когато някой е свръхфиксиран в мисленето, както е в случая, самите техники на ниво мислене се превръщат в част от обсесивното мислене, от човека-глава, срязал връзката с тялото и сърцето си. Затова, в някои случаи, мисленето може да бъде повлияно "през тялото". Чрез психотеатър, ролеви игри, дишане, танц, медитация и динамична медитация, поведенчески експерименти...

Идеите на Валдо Бернаскони наистина са добри в някои отношения - не може да му се отрече! Поздрави и усмивки!

Редактирано Юли 5, 2011 от Орлин Баев

[lullaby]

Ето ти няколко казани с думи послания. Ако успееш да ги почувстваш със сърцето, дори с болките в тялото си, без да се страхуваш от непознатите чувства, които нахлуват в теб, ще дадат известен резултат.

Бъди будна за връзката между храната и жадуваната от теб обич. Ако ти не обичаш себе си, няма кой да те обича. В обичта няма контрол, няма насилие, няма манипулации. Има доверие, съчувствие, уважение,разбиране, желание да бъдеш във физическото присъствие на човека, когото обичаш. Приемане на себе си без съдене, без вина, без срам.Например, опитай се за начало, да медитираш последователно върху всички части от тялото си с нежнжст и топлота. Просто бъди будна за физически и емоционални болки, които могат да се появят. Изрази ги.

Ако в момента няма човек, на когото да можеш да се довериш (а това с положителност е така) опитай се да ставаш все по-честна към себе си – забелязвай противоречивостта на посланията, които си даваш и които даваш на другите. Прочети още веднъж писмото си и ще разбереш какво имам пред вид.

Опитвай се да разбираш конкретния човек в конкретната ситуация, а не да предпоставяш взаимоотношенията си според своите предпоставени идеи за себе си, за другите, според своите оправдания и претенции. Така има вероятност и без терапия да намериш Някой, с когото да се гледаш в очите, на когото да държиш ръцете, докато изплакваш болките си , с когото можеш дори да споделяш гнева си, а в бъдеще и радостите си.

Не забравяй, че този Друг човек не е кой да е, а е човек със собствени потребности, конкретно и физически присъстващ в този свят. Ако искаш да бъде честен с теб, трябвя да зябравиш претенците си за „първа сред равни” или че „ти се полага”. Осъзнавай люшкането между границите на величие и нищожност, което ти пречи да бъдеш в реалността.

Малките крачки към теб, ще бъдат малки крачки към някой Друг – конкретен, противоречив, неидеален, но пък за сметка на това реален и с правото си да бъде променлив.

Изход от илюзиите на виртуалността и събуждане сетивата за физическата реалност на собственото тяло и света.

Този списък може да стане дълъг. Дано си почувствяла нещо от тези думи. Не те познавам, но от сърце ти желая „на добър път в света на реалността”, а не в мисловните конструкти, които още повече те объркват и отдалечават от здравето.

Това е наистина много силно послание, бих застанала зад всяка дума... Тя просто има нужда да получи това, което симулира чрез храната отвън. Тя осъзнава, че храната не е достатъчна и е само заместител на това, от което наистина се нуждае и с повече контрол над храненето едва ли ще се постигне нещо.... Получи ли това, от което наистина се нуждае, т.е. вземе ли си го..... вече няма да я има първопричината. Да, ще е останал навикът, но без корените си, това би било равностойна битка.

RAIN, може би малко ще те разочаровам, опирайки се на опита ми, а той наистина е голям, не мисля, че има алгоритъм по който сама, без реална работа с психотерапевт може да се справиш с проблема си. Ако беше от няколко месеца или в по-зряла възраст, може би щеше да стане, но ти си само на 19 години, а проблемът е от цели 4 години. Затова и ще ти дам само един съвет- намери начин и започни психотерапия. Концентрирай се върху това, всичко друго е загуба на време, все по-голямо задълбочаване на проблема и ще затрудни решаването му в бъдеще време.

И с това съм съгласна, но дали все пак няма да е от полза за нея, а и други, четящи темата, все пак да напишете съветите си.... които бихте дали към по-зрял човек с такъв проблем от едва няколко месеца. Да, те могат да не са достатъчни в случая, но могат да са една насока, която да отвори други врати и да я отведе при решението един ден, дори то да е в лицето на усилена работа с психотерапевт. )))