Guest Мона Добавено Февруари 4, 2007 Доклад Share Добавено Февруари 4, 2007 Не схванах аналогията между нихилизма и смъртта и връзката помежду им. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диляна Колева Добавено Февруари 4, 2007 Доклад Share Добавено Февруари 4, 2007 Всички сме наясно, че смъртта е вратата,за предстоящото.Но не всички преминаваме еднакво и по един и същи начин и знаейки това ,смъртта ни плаши.Смъртта не ме ужасява наясно съм с етапите ,но ме притеснява друго,което не мога да си обясня.Загубила съм не много близки хора но достатъчно любими.Между 3-я и 9-я ден след смърта на всеки аз го сънувам.Сънищата са различни и много показателни /интересувала съм се/.Но съня с моя дядо ме изуми много и до днес не мога да си дам обяснение.Сънувах го на 20-я ден как вика името ми в тъмнината и ме моли да му помогна защото бил много уморен и искал да си отиде а не можел краката не му позволявали,молеше ме ,а аз нищо не можех да му кажа.Когато се събудих цялата бях синя ,не можех да дишам,цялат ми лява половина на тялото беше схваната и обездвижена и ме болеше страшно.Цялата треперех и ми беше страшно студено.Интересувах се ,казаха ми че ми е придал част от мъртвешката си вкованост.Питам може ли мъртвец да те повлече към смърта ?Възможно ли е?Или какво беше това?Ето от това се страхувам....защо някои не могат да си отидат?Братовчед ми който се занимава с йога по същото време е сънувал същия сън с молба за помощ. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
chris Добавено Февруари 4, 2007 Доклад Share Добавено Февруари 4, 2007 Хм, за пръв път чувам за идеята, че някой мъртвец може да ти придаде мъртвост... Не мисля, че е възможно да стане.... Аз ще разкажа нещо във връзка с това защо някои хора не могат да си отидат. Когато почина първият ми дядо, майка ми още беше жива, та преди да почине, той беше няколко дни в кома. Стана ясно, че няма да се събуди, и мама ме гушна и ми каза, че дядо чака нашата прошка, за да си отиде. И че трябва да му простим всичко лошо ид да го пуснем да си ходи. Аз се разплаках, простих му и се сбогувах... Малко след това е починал... Другият ми дядо когато почина беше подобно. Беше в болница, а аз от няколко дни вечерно време имах мисли за това, просто нещо ми идваше, за неговата смърт. И нещо като че ли въпросът идваше "може ли да умре той?" (сега си го формулирам така) а аз го отпъждах. Едната сутрин се замислих какво ще стане ако той не оздравее (имаше такива изгледи, а беше лошо) и си помислих, че той така може би много повече ще се мъчи. И въпреки че ми беше много мъчно, си помислих, как, ако това е най-добро за него, ако наистина така ще му е по-добре, да си ходи.... Десет минути по-късно ни звъннаха от болницата, че е получил сърдечен пристъп и се опитват да го спасят. Няколко часа по-късно почина. Не знам защо е така. Не знам ние ли задържаме хората, не знам и защо все ми е дадено да предчувствам и да правя избор и да пускам да си ходят хората, които най-много обичам... Мислите ли че е възможно по някакъв начин да съм провокирала това което се е случило? Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Силвия СД Добавено Февруари 4, 2007 Доклад Share Добавено Февруари 4, 2007 (edited) Не си, щяло е да се случи. Ти просто си го предчувствала. Това е. Човек сам решава кога да си отиде от този свят. Редактирано Февруари 4, 2007 от Силвия СД Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
SNEJA Добавено Февруари 5, 2007 Доклад Share Добавено Февруари 5, 2007 Здравейте и от мен,много отдавна не съм се включвала във форума,но сега искам да благодаря на всички участници,защото благодарение на Вас и Спиралата от която успях да прочета доста книги и да се обогатя духовно прозрях някои истини за живота и смъртта.Пишете и не спирайте.Човек се учи докато е жив.Никога за нищо не е късно. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Йордан Анов Добавено Февруари 5, 2007 Доклад Share Добавено Февруари 5, 2007 Относно смьрта ми харесва едно сравнение.В него тялото се сравнява с кьща, а душата с пространството оформено от стените.Какво става когато сградата се разруши,или по-скоро какво става с простанството затворено между стените?То продьлжава да е там и не отива никаде,защото и сградата и пространството в нея сьществуват в една деиствителност. От тази метафора аз си направих един извод,че душата не отива никаде след смьрта,тя просто е в друга реалност. Може би тук е мястото да обясня,че действителността за мен може да се сравни с модел на Сльнчевата система,а реалността сравнявам с Сльнцето което наблюдаваме при изгрева и залеза,т.е. една неистинска картина на нещата Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Валентин Петров Добавено Февруари 5, 2007 Доклад Share Добавено Февруари 5, 2007 (edited) Относно смьрта ми харесва едно сравнение.В него тялото се сравнява с кьща, а душата с пространството оформено от стените.Какво става когато сградата се разруши,или по-скоро какво става с простанството затворено между стените?То продьлжава да е там и не отива никаде,защото и сградата и пространството в нея сьществуват в една деиствителност. От тази метафора аз си направих един извод,че душата не отива никаде след смьрта,тя просто е в друга реалност. Здравей. Метафората е непълна. Освен физическо, хората имат още етерно, астрално и ментално тела. Те не се разрушават при смърт на физическото тяло. Самоконтролът в своята съвършена форма се изразява в контролиране на телата зад кадър. Той е възможен когато човек се е осъзнал като Дух, истинского непроменливо блажено Битие отвъд мисъл, чувство, материя, време и пространство. При напускане на физическото тяло самоосъзналият се майстор може да дезинтегрира етерното и астралното тяло, а най великите, и умственото тяло и да стане едно с Висшата реалност, Бог. Тогава цитираната аналогия с къщата е ол райт. За обикновените хора, обитателят на къщата си намира друга къща в зависимост от ума, склонностите и средствата си. Редактирано Февруари 5, 2007 от Валентин Петров Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Мона Добавено Февруари 5, 2007 Доклад Share Добавено Февруари 5, 2007 (edited) Мисля, че смъртта не е особено интересна като факт. Необходимо е от дете да се мисли за нея. Много пъти сме умирали, за какво ни е това познание. То на малцина е нужно. Повечето просто умират и после нямат спомени за нищо, обикновено скитат около гробищата или около домовете си и смущават живите си роднини и то отново от незнание. Редактирано Февруари 5, 2007 от Мона Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Виктор Добавено Февруари 5, 2007 Доклад Share Добавено Февруари 5, 2007 Личността е съвкупност от мисловни междуазови взаимоотношения. Смъртта е абстрактен факт съхраняван в паметта в която обитава й личността. Ако съзреш неперспективността на личността прекъсваш връзката си със смъртта. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Йордан Анов Добавено Февруари 5, 2007 Доклад Share Добавено Февруари 5, 2007 Наистина може да се приеме,че сравнението е непьлно.Но моята цел не беше да разглеждам всички тела на човека,а да покажа,че всичко се случва тук и сега а не никому неизвестно място.Цялата Вселена сьществува в една"плоскост".Дори да има други измерения те сьщо сьществуват успоредно снас но не са достьпни заради ограниченията на сетивата ни,сьщо както червея не може да си представи полета на птиците. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Мона Добавено Февруари 8, 2007 Доклад Share Добавено Февруари 8, 2007 Наясно съм със смъртта. И какво от това?! Аз искам да живея вечно или поне мнооооооооооооого дълго. Каква абсурдна мисъл само! И един ден, след хиляди години, да пожелая да се свърша за този свят... от скука и оттегчение. Това е мечтата ми. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Йордан Анов Добавено Февруари 8, 2007 Доклад Share Добавено Февруари 8, 2007 Може да се срещнем някаде само,че аз всеки път ще бъда в различно тяло. Дано си все така жизнена Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Мона Добавено Февруари 8, 2007 Доклад Share Добавено Февруари 8, 2007 Различно тяло, но една душа. Едно и също усещане за красотата. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Йордан Анов Добавено Февруари 8, 2007 Доклад Share Добавено Февруари 8, 2007 Краткият живот на човека е достатъчно дълъг, за да се живее добре и честно. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Мона Добавено Февруари 8, 2007 Доклад Share Добавено Февруари 8, 2007 А не говорехме ли за смъртта, Вендор? Защо се опитваме да обясним смъртта с доводите на живота. Това не е ли доказателство, че ние нямаме опитност в смъртта, както нямаме и опитност в живота. Не живеем пълноценно, живеем пипнешком и пипнешком умираме. Донякъде вярата в бога успокоява душите, религията достатъчно се е погрижила през вековете да създаде една апологетика на смъртта и прераждането. Ако сте гладни - ще бъдете нахранени, това ни казва. Ако приживе сте страдали, ще бъдете възнаградени и още, и още... Сещам се за нещо, защо гробищата в България са така ужасни, обрасли с бурени и неподдържани, мръсни, занемарени. А в Германия гробищата са място за любовни срещи. Така е и в Пер ла Шез в Париж. И не само там. Нека не говорим за смъртта като абстракция или от гледна точка на езотеричното. Отношението ни към смъртта най-вече личи по състоянието на "последния й пристан" - гробищните паркове. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Йордан Анов Добавено Февруари 9, 2007 Доклад Share Добавено Февруари 9, 2007 Наистина Мона досега разсъждавах за смърта философски,от гледна точка на различни езотерични традиций-и мислех че съм готов за нея и нейното проявление.Но това съвсем не беше така,изпитах нийстов ужас пред нейното лице преди няколко дни.Осъзнах колко е кратък човешкия живот и колко крехко е неговото проявление на този свят.А хорато си мислят,потопени в една сигурна представа,че живота е вечер,а смърта няма да сполети точно тях и всички те си усложняват живота заети да съдят "какъв бил този и какъв бил онзи"Наистина нямаме никаква опитност в смърта,но и как бихме могли да имаме? Всичко което си мислех че знам за смърта изведнъж се изпари изтривайки сигурноста и овереността от стойката ми изправен пред бледото и лице.В душата ми остана единствено пустота и осещането че съм загуби нещо от себе си. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Иво Добавено Февруари 9, 2007 Автор Доклад Share Добавено Февруари 9, 2007 Да, наскоро и аз имах такъв житейски урок. Моя близка роднина си замина. Всичко мои трудности, желания, стремежи, борби ми се видяха толкова малки, безмислени, смешни пред лицето на смъртта. Кое е важното в живота? Кое е правилното? Кое е ценното? Кое е това, което пропускаме? Кое е това, което трябва да свършим тук и сега, за да не се налага в последните си дни да съжаляваме? Живота бързо минава.... Осъзнах, че има толкова много неща, за които трябва да съм благодарен и които понякога пропускам гонейки "по-големи" и "по-важни" цели. В последните дни от живота си тя често казваше макар и съвсем тихо: "благодаря ви!". Благодареше на роднините, които я подкрепяха и помагаха в тези последни нейни земни дни. Много трогателно ... и поучително! Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Орлин Баев Добавено Февруари 9, 2007 Доклад Share Добавено Февруари 9, 2007 Наистина е кратък. Изключително кратък! Като разстоянието между две автобусни спирки е! Идва ти спирката и слизаш! Или като един круиз с кораб. Не е ли важно не само положението ти на кораба, къде си отседнал, в първа или втора класа, дали можеш да си позволиш повече забавления по казината и ресторантите на кораба, а и целта, към която си тръгнал? Или - животът е като чакалнята на едно летище. Ние дотолкова се улисваме по обстоятелствата в чакалнята, че забравяме, че чакаме полета си! Полетът, спирката, дестинацията на круиза - са смъртта! Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Валентин Петров Добавено Февруари 9, 2007 Доклад Share Добавено Февруари 9, 2007 Вагонные споры - последнее дело, Когда больше нечего пить. Но поезд идёт, купе опустело И тянет поговорить. И двое сошлись Не на страх, а на совесть, Колёса прогнали сон. Один говорил - Наша жизнь это поезд, Другой говорил - перрон. Один утверждал - На пути нашем чисто, Другой отвечал - не до жиру. Один говорил - Мол, мы - машинисты, Другой говорил - пассажиры. Один говорил - Нам свобода награда, Мы поезд куда надо ведём. Другой говорил - Задаваться не надо. Как сядем в него, Так и сойдём. А первый кричал - Нам открыта дорога На много, на много лет. Второй отвечал - Не так уж и много, Всё дело в цене на билет. А первый кричал - Куда хотим, туда едем, И можем, если надо, свернуть. Второй отвечал, Что поезд проедет Лишь там, где проложен путь. И оба сошли где-то Под Таганрогом Среди бескрайних полей. И каждый пошёл Своею дорогой, А поезд пошёл своей Машина Времени "Съвременните хора не знаят нито откъде са дошли, нито къде ще отидат." Учителя Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Йордан Анов Добавено Февруари 9, 2007 Доклад Share Добавено Февруари 9, 2007 Орлин според мен трябва да умееш да си направиш купона където и да си. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Орлин Баев Добавено Февруари 9, 2007 Доклад Share Добавено Февруари 9, 2007 Да , купонът е супер ценен !!! Но да не боли глава след това. Спокойно, с мярка! А най-добре, купонът и мисията, която всичкиимаме, да са едно цяло !!! Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Йордан Анов Добавено Февруари 9, 2007 Доклад Share Добавено Февруари 9, 2007 Единодушно сме Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диляна Колева Добавено Февруари 9, 2007 Доклад Share Добавено Февруари 9, 2007 Един наш известен актьор ,който вече е в напреднала възраст беше на гости в "Шоуто на Слави",когато Слави го попита, не се ли страхува от смъртта,той отговори:"Защо трябва да се страхувам?Странно защо всички представят смъртта като грозна кокалеста жена с сърп и чорлави дълги коси.Аз си предствям смъртта като красива млада жена ,която идва за да те вземе и да те отведе на по прекрасното място в тази вселена."Всичките си задачи няма да изпълним , хората край нас няма да задържим,винаги ще искаме да видим и следващото което предстои тук и сега.Но най- интересното предстои и то не е задължително тук и сега.Положителната настройка към смъртта/колкото и зловещо да звучи/е най-добрата подготовка за преминаването през "вратата". Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Синева Добавено Февруари 14, 2007 Доклад Share Добавено Февруари 14, 2007 (edited) Какво нещо е животът!?! Животът е Страх. Животът е винаги белязан и следван от Смъртта. Смъртта... Смъртта е Страх и неизвестност. Никой не знае същината на Смъртта. През целия си живот избягваме, това да я признаем, че тя съществува. Тя съществува. Няма по-сигурно нещо от Смъртта в живота ни. Ние постоянно се страхуваме от Смъртта. Този бил казал едно, онзи бил казал друго, залъгваме се с книги и учения в опит да обясним и да си отговорим за Смъртта. Да заобиколим проблема. Да не го признаем. Страх – това е Смъртта. Всъщност Смъртта е най-големия ни приятел. Обича всички ни и никой не ще да подмине. Всеки ще дори с ласката си. Смъртта не е страшна. Страшен е Страхът. Страхът е този, дето ни плаши и кара да треперим. Какво е Страх? Търсим отговори, за да се справим със страховете си. Но Смъртта съществува. Тя е даже приятна. Всички бягаме от темата за Смъртта. Умът е способен да измисли хиляди начини, за да се опита да смали Страхът, да се опита да обясни и Смъртта, но всяко обяснение е БЯГСТВО. Страхът никога не изчезва по този начин. За да се справиш с него трябва да се изправиш очи в очи с този убиец. Да се измериш с него и да го провериш. Да изпиташ това - колко струва всъщност той. Аз ще умра, ти ще умреш, той ще умре и всички, които сме се родили ще умрем. От това по-сигурно нещо не съм виждал. Тази мисъл натъжава. Но тя е факт. Смъртта е факт. Страхът е факт. Натъжава, защото се страхуваме. С този страх е свързана и Самотата. Кой от нас е способен да прегърне смъртта, без страх, сега, на мига. Кой? Има ли смели? Нали сте смели?! Кой е готов да спре да съществува? Точно сега! Кой е способен да се изправи срещу Демон, да погледне Смъртта в очите? Ще ви разкажа една приказка: Живял някога в една господарство млад и красив монарх. Красива било царството и красива била земята му. Но нещастието властвало над него. Царството на младия монарх робувало на Демоните. Роби били на Сенките (Демоните). Роби били всички царства, за които Владетеля знаел. Светът бил в робство. Робството измъчвало доброто сърцето на царя още от дете. Светът постоянно плащал наложения данък от Демоните. Пот и кръв се леела от труда на хората. И Демоните оковавали хората в окови и тъмнина се ширела над света им. Робството тегнело на царе и царици, на принцове и принцеси. Роби на Сенките. Тъмнината властвала над света. Всички били нещастни. Над цялата тази тъма, която покривала царствата, проблясвала една единствена искра. Искрата се наричала Любов. Едва с нея се откривало щастието. Любовта била светлият лъч в тъмната бездна. Но трудно било някой да я улови. Светлия лъч бил ограничен от тъмнината. Желаел царят да познае Любовта. Навсякъде търсел искрата, лъчът. Но тъй като царят не познавал Любовта, имал твърде грешни разбирания за нея. Представял си я така, както тя въобще не изглеждала. С годините и търсенето той все повече и повече се отчайвал. Постоянно виждал искрата, но тя била много далеч от сърцето му. Резултати липсвали, но владетелят бил твърдо решен да намери Любовта и да се потопи в нея. Търсил я сред много царици, търсел сред принцеси... търсил и гледал зорко, да не би някой да я крие в ръката си. Пред портите на двореца му заставали не една и две царици, желаещи съюз. Някои от тях носели искрата в себе си, но царят бил зает да търси навън и въобще не забелязвал какво се крие вътре. Минали години, когато ненадейно във владетеля се родила искрата. Той обикнал. Той познал Любовта. Тогава истината се явила. Той разбрал Щастието и Любовта. Разбрал, че те се получават не от вън, а от вътре. Разбрал, че хиляди искри, внесени отвън, не могат да донесат щастието, ако не позволиш, ако не се отпуснеш и не дадеш да бъдеш подпален отвътре. Разбрал, че Любовта е нежна мекота, нямаща нищо общо с насилието и е обратно на него. Разбрал, че Любовта внесена отвън е безсилна да те разшири, но с Любов внесена от вътре навън, е възможно добиването на онези гигантски размери, способни да осветят едно цяло кралство и да го освободят от силите на тъмнината, от Сенки и от Демони. Царят станал силен. Любовта направила от Царят юнак. Решен бил да се изправи на война с Тъмнината, на война със Сенките. Наближавало времето, в което щял да се изправи срещу силите на Тъмата с цялото си Великолепие и Сила, с цялата си Смелост. Щял да се изправи и да влезе в бой, защото искрата му донесла Смелостта, присъща на герои. За героя нямало значение изходът на битката, от значение била самата битка. Царят тръгнал към Сенки и към Демони, решен да ги победи. Очи в Очи. Без страх. Колко са силни Демоните, колко са силни Сенките (Страховете). Без значение е, дали героят всъщност ще се окаже глупец. Смелост или Лудост. Независимо от всичко краят бил сигурен. Краят на Живота или краят на Смъртта. Все тя. Истината е в края на Страха. И не е ли едно и също нещо Светлината и Тъмнината? Да това е едно и също нещо. Тъмнината е малко по размери Светлина, а Светлината е малко по размери Тъмнина. И ако за теб Тъмнината е Тъмнина, то за друг би била Виделина, а за трети си е чиста Светлина. И Светът не е това, което изглежда на пръв поглед. Дали има някой, който би могъл да ти обясни Света, ако не сам ти, на себе си? Единствено, когато царят се изправи срещу Сенките, на които робува царството му, очи в очи, едва тогава може да спечели. Да, да спечели! И той ще е спечелил, дори преди битката да е приключила. Без Битка няма Победа! Без Битка си оставаш Роб. „Да не се смущава сърцето ви.” „И дните на сетованието ти ще се свършат.” „Бъдете крепки.” „Не бойте се.” „Бъдете крепки и дръзновени.” „Нито да се страхувате, бъдете крепки и мъжествени, така ще преуспеете.” „Не бой се, нито се страхувай.” „И утвърден да бъдеш, и няма да се боиш.” „Бъдете като мъже.” „ Но благодарение Богу, който ни даде победата.” „Де ти, аде, Победата?” „Погълната би смъртта с Победа.” източник: "Завета на Цветните Лъчи на Светлината" - Учителя Беинса Дуно Редактирано Февруари 14, 2007 от Синева Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Мона Добавено Февруари 14, 2007 Доклад Share Добавено Февруари 14, 2007 Другото лице на смъртта е любовта. Отечеството им е едно и също. Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts