За Кожуха и Душата

[Guest Мона]

Кога ти говори някой за любов, питай го какво иска - дали кожуха ти или душата ти?

(Личен бележник на Петър К. Дънов, 1899 г., с. 6/16; ИК Бяло братство, 2010 г.)

Изкуших се да направя тема във форум Философия, инспирирана от тези мисли на великия Петър Дънов.

Далече съм да го тълкувам, както е общоприето да се тълкуват мислите му или написаното от него. Докосвайки се до това богатство на мисълта, няма как да не се стигне до много въпроси, най-вече обемащи се в така широко и спекулативно налаганата, темата за любовта. Дънов има безкрайно много разсъждения върху темата, които са отвъд понятието за Бога, макар и той да е висша ценност и обект на безобектна любов. Но в тази тема любовта към Бога не е сюжетна линия.

Още Свети Августин, разсъждавайки най-задълбочено върху любовта, изрича в лиричен изблик: Amor meus, pondus meum, illo feror quocumque feror. (Моята любов е моята тежест, накъдето и да отивам, към нея вървя.) Любовта е гравитиране около онова, което обичаме.

В крайна сметка, всичко е въпрос на избор, нали. Често даваме доброволно и кожуха си, и душата си, надявайки се да намерим един уютен дом за сърцето си, нехаем за истината или за лъжата. Дори и да минавам леко по тъч линията на нравственото послание на Петър Дънов, контекста се запазва - преди всичко, ние сме една система от предпочитания и от пренебрежения. Всеки носи у себе си своята (система кожух), повече или по-малко съвпадаща с тази на другите, заредена и готова да ни изстреля про или контра, като един залп от симпатии и отблъсквания. Сърцето, онзи инструмент, който е опора на нашата личност, преди да опознае това, което ни заобикаля, то ни хвърля в една или друга посока, към едни или други ценности. Благодарение на това, ние сме много проницателни за нещата, в които са въплътени нашите ценности, и слепи за онези, в които се намират други - равностойни или по-висши, но странни за нашата чувствителност.

Действията и думите не са най-добрите сведения, за да разкрием сърдечната тайна на ближния. И едните, и другите са в ръцете ни и можем да ги симулираме. Злодеят, който е натрупал мръсни пари, благодарение на престъпления, един ден може да извърши благотворително дело, и въпреки това не престава да бъде злодей.

По-уместно е да се взрем в това, което изглежда по-маловажно: жеста и физиономията - отколкото в действията. Поради факта, че са непреднамерени, те позволяват да се изплъзнат сведения за дълбоката ни тайна и обикновено я отразяват точно.

Но има ситуации, моменти в живота, в които - без да забележи, човек издава голяма част от определящия го вътрешен свят, от това, което наистина е. Една от тези ситуации, е любовта. Типът човек, който предпочитаме в другото същество, очертава профила на нашето сърце. Ами ако поискаме и кожуха, и душата му? Нима не го обичаме?

Любовта е порив, който изплува от най-дълбоките бездни на личността ни и, достигайки видимата повърхност на битието, тя извлича от дълбините вътре в нас, наплив от водорасли, морски звезди и раковини ...

Можем ли да разпознаем онзи, който наистина ни обича от онзи, който иска и кожуха, и душата ни? Отвъд оправданията има ли душата рентген, в който да диагностицира състоянията си, без това да бъде заплатено после с години обвинения, страдания или напразни обещания?

Ще завърша мисълта си с парадоксална мисъл, вдъхновена от написаното от Петър Дънов: да, чрез любовта може да се опознае влюбения, но не и чрез обекта на неговата любов. Все пак под кожуха е скрита някъде и душата.

Какво мислите вие?

[Inatari]

Ивета,поздравявам те за темата . Петър Дънов е написал една доста интересна и философска книга за любовта между мъжът и жената -

"ЛЮБОВ Мъжът и жената. Законът на Любовта."Това е любимата ми книга от Дънов. В тази книга той говори за любовта като "освобождение" и път към "светлината "Законът на любовта е всъщност един вселенски принцип ,който ако спазваме ще сме щастливи .

Що се отнася до "Кожуха и душата " мисля ,че точно това отпада в любовта ,т.е. ние събличаме кожуха си ,отдаваме душата си . Това е любовта ,човек се разголва и показва в пълния си духовен блясък.Разкрива най- хубавото от себе си .Отдава го на любимия/мата си.

Редактирано Март 11, 2011 от Inatari

[Станимир]

„Не всяка любов свързва плътта на хората. Но лоша е и онази любов, която свързва робски духа им. Истинска ще бъде любовта, при която всички способности и таланти се разкриват за творческа дейност, освобождава се човешкият дух.“ („Два живота“ – К. Антарова)

[Lifetime]

Дали Петър Дънов е подходил с лека доза недоверие казвайки, че любовта винаги е обвързана с искане и никога безрезервна, или нещо друго си е мислел, това си остава една своеобразна мистерия

Мен ми изниква нещо друго като асоциация. Така и така е станало дума за любов (някой ни е заговорил за нея), да го питаме за каква любов говори, Кожуха ли ни иска (материалното, тялото, плътта, удоволствието, което ще го "сгрее" в някоя нощ), или Душата - Вечната, безплътната, съвършената, тази, която не бихме разкрили пред всеки и не бихме дали за всеки.

Тук прави впечатление момента, в който Кожухът символично покрива Душата - от една страна, човек ако обича искрено (не винаги любовта ни е истинска и времето го доказва, но много пъти е съвсем искрена), ще даде без уговорки и Кожуси, и Души, и веднага, и изцяло. Нормално. От друга, човекът, който твърди, че ни обича, би поискал нещо, което да скъси дистанцията, в най-добрия случай да се намъкне под Кожуха и да бъде заедно с... Душата Не е казано, че ако ни вземат Кожуха, то не е, за да ни наметнат после пак и този път даже да сме с компания. Това е колкото шега, толкова и истина.

Ако двата компонента и обекта на общуване са символни, най-вероятно е, ако има наистина любов, да се поискат/предложат и двете, да се дадат накуп и да бъдат споделени. Това за мен е най-близкото ниво до едно по-висше общуване, независимо доколко е обвързано с материални блага. Постепенно стигам до извода, че няма значение какво споделяме, важното е да е без уговорки, и това е смисълът, в който отношенията ни са нещо повече и в който отношенията ни са любов. Със сигурност сме на Земята и със сигурност боравим с материя, не е в нея проблема, проблемът е как го правим. Защото едно е да изискваш и да делиш по сметка, друго е да споделяш и да има кой да ти откликне без страх, без съмнения, тогава и Кожухът си е една битова подробност и Душата е един кротък пристан и огледало за двама.

[Inatari]

Според мен има повечето пъти голямо разминаване между влюбеният и обектa на неговата любов.Точно това е последствие от неправилното координиране на същността и нейното самопознаване като такава. Или кожухът и душата .

Много пъти хората имат една инфантилна и самодостатъчна или по- точно нереалистична представа за себе си . В повечето пъти е просто наивна и то не в добрия смисъл на думата.

Оттам и неправилното насочване и отправяне на чувства към дадения обект.

С други думи избираме неподходящия/щата.

Философски погледнато търсим да се отразим в неправилното огледало ,търсим онова ,което не отговаря на нашите реални нужди и ценности . Дали от недостатъчно познаване на обекта на нашата любов или от непознаване на самите нас.

Зрелите хора с изградена и устойчива и най- вече оформена психика далеч от примитива и неразвитостта на инфантила откриват любовта също трудно ,но затова пък събличат и кожуха си и отдават душата си в пълна степен.

Разбира се трудно е да се открие ,в повечето случаи се чака малко повече време докато този човек срещне друг такъв,който да има правилно самомнение и да се познава също толкова добре.

Тогава тази психическа нагласа намира правилния обект,енергията е правилно насочена ,просто има добра отправна точка ,добра постановка и подходяща дестинация,за да се развие и разцъфне в истинска споделена любов.

Изводът е ,че трябва да се работи и върху психиката ,а не само да се чака като манна небесна любовта.Човек трябва да израстне психически и духовно за нея.Да развива и умът и сърцето си ,тогава ще има пълнокръвна връзка ,базирана върху реалността.

А не просто върху представата ,несъзнаваното.

Изграждането на кожуха и душата са важни ,както и интегрирането им в нашия чисто емоционален свят. Добре е да се разбираме сами ,да не чакаме това само от другите хора.Когато човек е наясно със себе си с ясно формулирани ценности ,желания и изобщо постановка на психиката намира и правилната крайна точка за чувствата си.

Редактирано Март 17, 2011 от Inatari

[Guest Ивета]

Ако двата компонента и обекта на общуване са символни, най-вероятно е, ако има наистина любов, да се поискат/предложат и двете, да се дадат накуп и да бъдат споделени. Това за мен е най-близкото ниво до едно по-висше общуване, независимо доколко е обвързано с материални блага. Постепенно стигам до извода, че няма значение какво споделяме, важното е да е без уговорки, и това е смисълът, в който отношенията ни са нещо повече и в който отношенията ни са любов. Със сигурност сме на Земята и със сигурност боравим с материя, не е в нея проблема, проблемът е как го правим. Защото едно е да изискваш и да делиш по сметка, друго е да споделяш и да има кой да ти откликне без страх, без съмнения, тогава и Кожухът си е една битова подробност и Душата е един кротък пристан и огледало за двама.

Без уговорки. Да не би Съдбата да види ли?

Това е най-трудното общуване - да си без кожух, но оял се от премного надежди за душа.

Мисля, че е глупаво да делим света на материя и дух, той е и двете, но пустият ни ум прави разграничения, недостойни за един умен човек, но пък са достойни и оправдателни за искащия всичко. Ами така е, искаме. И няма нищо по-човешко.

Какво да се прави - днес си тук, утре си там, оставаш с кожуха си, ала без душата си и я превръщаш в знамение, или пък, имаш само душа и нямаш кожух, който да топли. И така ще търсиш, докато намериш, но пък и животът не винаги е намиране, а просто търсене.

Онзи, който те иска, ще иска и двете.

Както и ние, които искаме.

И двете.

[Донка]

Кога ти говори някой за любов, питай го какво иска - дали кожуха ти или душата ти?

(Личен бележник на Петър К. Дънов, 1899 г., с. 6/16; ИК Бяло братство, 2010 г.)

Те са наедно, но все пак не са едно... Ние си носим отговорността за нашия си кожух и за душата си. Продажбата или даването - все едно - прехвърляме отговорността за тях на друг. После се вайкаме.

Първата част също е за кожуха и душата - кожухът говори, а не топли и не пази душата си, защото душата иска нещо повече и по-различно от кожуха, с който са я изпратили..

Редактирано Май 12, 2012 от Донка

[Guest Ивета]

Кога ти говори някой за любов, питай го какво иска - дали кожуха ти или душата ти?

(Личен бележник на Петър К. Дънов, 1899 г., с. 6/16; ИК Бяло братство, 2010 г.)

Те са наедно, но все пак не са едно... Ние си носим отговорността за нашия си кожух и за душата си. Продажбата или даването - все едно - прехвърляме отговорността за тях на друг. После се вайкаме.

Първата част също е за кожуха и душата - кожухът говори, а не топли и не пази душата си, защото душата иска нещо повече и по-различно от кожуха, с който са я изпратили..

За едно и също говорим.

Просто изборите са трудни, а огледалата - изкривени.

Ще ми се да е топло и неообветрено, ала то все не е такова. Кожухът е важен, но не предпазва.

Душата е беглец, какво да се прави. Не й отърва в кожуха.

Благодаря, че се включи. За мен това е уникално умозаключение на Беинса. Кой е кожухът и къде е душата му, че и обратно - много кожуси са без души.