Израстнах в проблемно семейство-някакви съвети как да се справя с болката и празнината&#33

[my1]

Темата се изтрива по желание на автора.

ХИП

Редактирано Януари 3, 2011 от hip
По желание на автора.

[Aliya]

Разбирам, че си натрупал много негативна енергия срещу родителите си, много осъждане и неприемане. Обвиняваш тях за всичко, дори и за собствените си грешки (например за това, че избухваш срещу приятелката си).

Това е една от най-характерните черти на липсата на зрелост - да обвиняваш другите за собствения си живот, заради това, че ти самият не знаеш как и защо да го живееш. Защото родителите ти, дори и чрез тях да си дошъл на този свят, са другите. Техният живот си е техен живот и как ще го живеят е изцяло тяхно решение. Ако на тях им харесва да го живеят в постоянен ад, в скандали и обиди, но да предпочетат да останат заедно, това означава, че това е тяхното решение.

Твоето решение е свързано с твоя живот само, а не с вмешателство в живота на другите, дори и те да са твоите родители. Вместо да ги съдиш и обвиняваш, като при това позволяваш тяхното неразбирателство да те наранява постоянно, зашо не вземеш своя живот в собствените си ръце и не се погрижиш в него да няма насилие и агресия, да няма скандали и обиди?

Ако твоите родители са избрали агресията и насилието за своя път в живота, ти би трябвало да избереш да бъдеш точно обратното на това - да бъдеш и да излъчваш ненасилие, любов, мекота. Защото сам си се сблъскал с пагубната сила на агресията и липсата на любов и си осъзнал тяхната разрушителна мощ.

Вместо да съдиш родителите си и с това да да се привързваш още повече към отрицателните им качества, като им отдаваш своето внимание абсолютно ненужно, трябва да разбереш чрез осъзнаване, че това, което осъждаме ни държи в своята хватка по един много фин и деликатен начин като обмяна на енергии. Ето защо се казва "Не съди!" Съдим само това, към което сме привързани болезнено, от което се нуждаем.

Може би Съществуванието просто ти дава един ценен урок - време е да порастнеш и да поемеш по пътя на собствния си живот. Време е да поемеш отговорност за себе си, за своите действия и постъпки. Време е да се вгледаш в себе си, в сърцето си, в истинската си същност на автентично и свободно човешко същество, което живее живота си по собствения си начин, а не предопределен и обусловен от грешките и заблудите на родителите си.

Редактирано Декември 27, 2010 от Орлин Баев

[Илен]

Здравий my1, разбирам,че много си страдал и още продължаваш да страдаш. Влиянието на семейството върху формирането на характера на детето е много голямо,но аз съм сигурна,че ти си силно момче,умно и волево. Обърни поглед вътре към себе си,открии тази сила и я направи водеща в бъдещия ти живот. Напук на всички неволи,които си преживял покажи, че твоята сила е позитивна и градивна.Изгради живота си, новото си семейство, таково за каквото си мечтал, бъди на твоите деца баща, какъвто си мечтал да имаш. Животът е пред тебе, всички шансове да успееш също, обърни се към Бога, той ще ти покаже светлитата, ще те води по пътя ти, с него ще ти ъде по-леко. Когато Любовта е в сърцето ти, няма от какво да те е страх. От все сърце ти желая успех в всичко,сигурна съм ще се справиш!

Редактирано Декември 27, 2010 от Орлин Баев

[Диана Илиева]

Здравей, my1!

На никой от нас родителите му не са идеални.

Бъди сигурен, че има и по-лоши родители от тези, при които ти си израсъл.

А ако нямаше родители и беше израсъл в дом за сираци?!

Едното, което мога да ти кажа, за да успееш да простиш на родителите си, е да се позаинтересуваш какво е било тяхното собствено детство, как са израснали, при какви условия, как са ги третирали техните родители, взаимотношенията им с тях и с братя/сестри ... Сигурна съм, че там ще откриеш единия ключ от бараката.

Другото, което казваш, за отговорността ... Ами, хайде да помисим заедно. Допускаме примерно, че твоите родители кажат - "Ето, ние поемаме отговорността за това, че нашия син е израсъл така, в тези условия.". И какво? Според теб ще се промени ли нещо. Казват: "Просто ние сме такива и така го отгледахме.". Ха сега, де. Дотук добре - отговорността поета. Ама нищо друго насреща. Та мисълта ми е - ако това ще те успокои, да, сигурно си прав, че родителите ти са правили много грешки, че не са ти дали достатъчно любов, внимание и т.н., но няма никаква полза да се остане само до тук, до тази констатация. Полза ще има, ако се опиташ да приемеш, че по някаква игра на съдбата ти си попаднал точно при тези родители, ако се опиташ да ги разбереш (допускаш ли, че може би просто не са в състояние да се държат по-добре) и след това да им простиш (най-малкото, защото не можеш да върнеш нещата назад). И дори нещо повече, може би на един по-късен етап, когато ти самия се почувстваш по-стабилен и уравновесен емоционално, да опиташ да промениш отношението си към тях, да ги заобичаш ... Гарантирам, че още в момента, когато им простиш (но истински, от цялото си сърце), нещата при теб самия и във взаимотношенията ти с тях видимо ще се променят, по един чудодееен начин, никой и нищо съществено няма да е направил, обаче промяната ще е станала.

Иначе - да, допускам, че в твоето отношение и към самия теб, и към другите хора, ти несъзнателно може би ще правиш (не всичките и не точно по техния начин) неща така, както твоите родители и които по принцип не ти харесват. Тук е важна работата над себе си - не знам какъв тип човек си по принцип: ако си такъв по-умозрителен, може би ще ти е от полза да се наблюдаваш, да се самоанализираш и съзнателно да си поставяш задачи какъв и как да се проявяваш; ако си по-емоционален, импулсивен - проявявай най-добри чувства към всички и всичко, бъди позитивен. любящ, приемащ ..., не се ядосвай, не критикувай, не само дреболиите, ами и по-съществените неща.

Това, което казвам, звучи просто и лесно, обаче както вече си забелязал само на теория; на практика не е толкова лесно, нито пък ще стане веднага. Но ако си последователен и наистина искаш да го постигнеш, ще се получи. Успех!

[д-р Тодор Първанов]

Здравейте,

"Това е все едно на 10 години докато съм да ми хванат ръката и да ми отрежат пръстите, и като стана на 30 години да не ги обвинявам за това?"

Въпросът е, че нищо не ти е отрязано. Ти си такъв, какъвто си и ако не се харесваш, можеш да направиш избор и се промениш. Проблемът е, че това не може да стане без да простиш на родителите си. Ще си позволя тук да цитирам един от любимите ми автори, Уейн Дайър:

Роден съм през 1940 г. - най-малкото от три момчета, всичките под четиригодишна възраст. Баща ми, когото изобщо не си спомням, напуснал семейството ни, когато съм бил на две години. Според всички разкази той бил психично обременен човек, който избягвал честната работа, пиел много, малтретирал майка ми, имал неприятности с полицията и прекарал известно време в затвора. Майка ми работеше като продавачка в евтин магазин в източната част на Детройт и седмичната й надница от 17 долара едва покриваше разходите й за градския транспорт и наемането на жена да ни гледа. Тогава нямаше социални помощи за социално слаби деца.

Прекарах голяма част от детските си години по сиропиталища, където майка ми ме посещаваше винаги когато имаше възможност. Всичко, което знаех за баща ми, беше онова, което чувах от другите и особено от двамата ми по-големи братя. Представях си го жесток, студен човек, който не е искал да има нищо общо с мен или с братята ми. Колкото повече слушах, толкова повече го мразех. Колкото повече мразех, толкова по-гневен ставах. Гневът ми се превърна в любопитство и непрестанно мечтаех да срещна баща ми и да си уредя сметките с него. Омразата, както и желанието да срещна този човек и да получа отговорите от първа ръка се превърнаха във фиксация.

През 1949 г. майка ми се омъжи повторно и семейството ни отново се събра. Нито един от братята ми не споменаваше доброволно баща ни, а моите разпити бяха посрещани с поглед, който означаваше: „Той не струва пукната пара. Защо искаш да знаеш нещо повече за него?" Любопитството и бляновете ми обаче продължаваха. Често пъти се събуждах плувнал в пот и плачещ след особено ярък сън за него.

Когато пораснах и станах мъж, решимостта ми да се срещна с този човек стана още по-жестока. Бях обхванат от натрапливата идея да го намеря. Неговото семейство го защитаваше, защото смятаха, че майка ми би го осъдила и биха го арестували за всичките години, когато не е плащал издръжка. Аз продължавах да задавам въпроси, да звъня по роднини, които дори не бях виждал, и да изминавам стотици километри до далечни градове, за да се срещам с бившите му жени и да открия що за човек е бил. Търсенията ми винаги завършваха с фрустрация. Или трябваше да свърша „на червено" от тези преследвания, или да се върна към личните си отговорности като войник в армията или студент в колежа, или осигуряващ прехраната на собственото си семейство.

През 1970 г. ми се обади един братовчед, който никога не бях срещал преди това. Той ми каза, че според някакъв слух баща ми починал в Ню Орлеанс. Аз обаче не бях в състояние да проверя дали това е наистина така. По това време привършвах докторската си дисертация. Трябваше да се местя в Ню Йорк, за да започна работа като доцент в университета „Сейнт Джон", преживявах болезнен развод и бях „застопорен на място", що се отнася до писането на дисертацията. През следващите няколко години в съавторство написах няколко книги по консултативна психология и психотерапия. Знаех, че не искам да продължа да пиша за тясно професионална аудитория, но нищо друго не се задаваше на хоризонта. Бях истински загазил: лично (развода), физически (с наднормено тегло и никаква форма) и духовно (чист прагматик с никакви мисли за метафизиката). Сънищата ми за баща ми зачестиха. Будех се от яростни изблици, сънувайки как го пребивам, докато той ми се усмихва. Тогава дойде повратната точка в живота ми.

През 1974 г. моя колежка в университета ми предложи да поема една работа на Юг. Тя беше координатор на федерално финансирана програма, занимаваща се с проучване на спазването от страна на колежите в Юга на законодателството за гражданските права от 60-те години. Тя искаше да посетя Щатския девически колеж в Калъмбъс, Мисисипи. Когато реших да отида, телефонирах в болницата на Ню Орлеанс, където според братовчеда е бил баща ми, и научих, че Мелвин Лил Дайър е починал преди 10 години от цироза на черния дроб и други усложнения и че тялото му е било изпратено в Билокси, Мисисипи. Калъмбъс, Мисисипи, е на около 200 мили от Билокси. Реших, че това е то - когато свърша с посещението в колежа, ще довърша пътуването си и ще направя всичко, независимо какво ми струва, за да завърша тази глава от живота си.

Мечтаех да разреша по някакъв начин това неразрешено взаимоотношение. Любопитен бях дали баща ми е казал на администраторите в болницата, че има трима синове, и дали нашите имена стоят на смъртния акт. Исках да говоря с приятелите му в Билокси, за да видя дали изобщо някога ни е споменавал. Дали изобщо някога тайно се е опитвал да разбере как са бившата му жена и децата му? Дали го е интересувало? Дали е бил способен да обича, но го е крил от всеки? Най-много от всичко исках да знам как е можал да обърне гръб на семейството си за цял живот. Винаги търсех някаква благовидна причина, заради която може да си е тръгнал, но въпреки това гневът от поведението му през тези години още ме спохождаше. На 34 години бях контролиран от мъж, който беше мъртъв от почти цяло десетилетие.

Наех съвсем нова кола в Калъмбъс, за да пътувам до Билокси. Наистина имам предвид абсолютно нова! Километражът сочеше 00000.8 мили. След като седнах зад волана, посегнах да си сложа предпазния колан, но открих, че дясната му част липсва. Излязох от колата, издърпах напред цялата седалка и там си лежеше коланът, прикрепен за пода на колата с безцветна лепенка, в Найлонова опаковка и ластик, стегнат върху нея. Когато отлепих лепенката и махнах найлона, открих напъхана в пликчето визитка. Тя гласеше: „Кендъллайт Ин^[1]... Билокси, Мисисипи", и имаше цяла серия от стрелки, - водещи към хотела. Стори ми се странно, защото колата не беше използвана, преди аз да я наема, но пъхнах картичката в джоба на ризата си.

Пристигнах в покрайнините на Билокси в 16,50 ч в петък и отбих на първата бензиностанция, която видях, за да се обадя на гробищата. В указателя бяха дадени телефоните на три гробища и след зает сигнал на първия и никакъв отговор на втория набрах третия номер, който съвсем не правеше впечатление в указателя. В отговор на моето запитване звучащ възрастно мъжки глас каза, че ще провери дали баща ми е погребан там. Нямаше го цели десет минути и точно се канех да се откажа и да изчакам понеделник сутринта, за да направя повече проучвания, той се върна с думите, които поставиха края на пътуване, продължило цял живот: „Да, каза той, баща ви е погребан тук", и ми даде датата на неговото погребение.

Сърцето ми подскочи в този изпълнен със силни емо­ции момент. По­питах го дали мога веднага да посетя гроба.

„Разбира се, само спуснете бариерата обратно на алеята, след като си тръгнете, и сте добре дошъл", каза той. Преди да мога да попитам за насока, той продължи: „Вашият баща е погребан точно до парцела на „Кендъллайт Ин". Просто попитайте някой на бензиностанцията как да стигнете дотам."

Треперейки, бръкнах в джоба на ризата си и погледнах визитката със стрелките, нарисувани на нея. Бях на три пресечки от гробището.

Когато най-накрая стоях пред плочата в тревата, гласяща Мелвин Лил Дайър, бях вцепенен. През следващите два часа и половина разговарях с баща си за първи път. Плачех на глас, без да се интересувам какво става около мен. Говорех високо, изисквайки от гроба отговори. Колкото повече минаваше времето, толкова повече започвах да изпитвам дълбоко чувство на облекчение и накрая утихнах. Целия ме беше обзело спокойствие. Бях почти сигурен, че баща ми е там с мен. Вече не говорех на надгробна плоча, а някак си в присъствието на нещо, което тогава, а и сега все още не мога да обясня.

Когато възобнових едностранния си диалог, казах: „Чувствам се така, сякаш бях изпратен тук днес и ти имаш пръст в това. Не знам каква е твоята роля или дали въобще имаш такава, но съм сигурен, че е дошло времето да изоставя гнева и омразата, които толкова дълго носех болезнено в себе си. Искам да знаеш, че от този момент нататък всичко това си е отишло. Прощавам ти. Не знам какво те е мотивирало да преживееш живота си така, както си направил. Сигурен съм, че трябва да си изпитвал много окаяни моменти, знаейки, че имаш три деца, които никога няма да видиш. Каквото и да е ставало вътре в теб, искам да знаеш, че вече не мога да имам изпълнени с омраза мисли за теб. Когато си помисля за теб, то ще е със състрадание и любов. Пускам да си отиде цялото безредие, което бушуваше в мен. Със сърцето си знам, че просто си направил това, което си можел при условията ти на живот по това време. Макар че дори не си те спомням и въпреки че най-свидната ми мечта беше някой ден да те срещна и да изслушам и твоето обяснение, няма да позволя тези мисли отново да ме обземат и да ми попречат да чувствам любовта, която храня към теб." Стоейки пред този самотен надгробен камък в южната част на Мисисипи, казах думи, които никога не ще забравя, защото те посочваха как ще живея живота си от този момент нататък: „Изпращам ти любов... изпращам ти любов... Наистина, изпращам ти любов."

В един чист, честен момент преживях чувството на опрощаване на мъжа, който ми беше баща, и на детето, което бях и което искаше да го познава и да го обича. Почувствах душевен мир и спокойствие, които бяха съвършено нови за мен. Макар че не го осъзнавах по онова време, този прост акт на прошка за мен беше началото на един нов живот. Бях на прага на етап от моя живот, който щеше да обхваща светове, за които дори не можех да мечтая в онези дни.

Когато се върнах в Ню Йорк, чудесата започнаха да се появяват навсякъде. Написах с лекота „Вашите слаби места". Агентът пристигна в живота ми посредством серия от „странни" обстоятелства в абсолютно подходящия момент. Имах среща с отговорен служител от Т. И. Кроуел Пъблишърс и няколко дена по-късно той ми се обади по телефона, за да ми каже, че Кроуел ще издаде книгата.

Всяка стъпка по пътя на написването на историята на „Вашите слаби места" беше друго чудо, което чакаше да се случи. Странни и чудесни събития ставаха с приятна честота. Точно човекът, който ми трябваше, беше там, където беше необходимо. Идеалният контакт се материализираше от най-странните обстоятелства. Програмата ми за изнасяне на лекции се натовари, а говоренето ми пред публика започваше да не изисква никакви усилия. Изоставих бележките си, макар че на семинари често говорех по шест или осем часа. По-късно тези семинари се превърнаха в серия от имащи успех записи. Личният ми семеен живот се подобри почти незабавно и вземах решения, които преди това с години обмислях. Сякаш с главоломна скорост постигнах онова, за което мечтаят повечето автори. Имах изключително добре продаваща се книга в САЩ, а мен ме канеха непрекъснато да участвам в директни предавания по телевизията. В следващите години писането ми, изглежда, ме водеше в нови посоки. Преминах от писане за „Как" да се използват специфични стратегии в разбирането на себе си към „Как" да станем по-утвърждаващи себе си човешки същества. Преминах от казване на хората как да правят нещо към писане за значението да Живееш на трансцендентални нива като човешко същество.

Днес съм убеден, че преживяването на прошката, макар че беше емоционално изтощително в момента, когато стана, беше началото на трансформацията ми. Това беше първата ми среща със силата на собствената ми психика да отида отвъд онова, което преди това смятах за ограничения на физическия свят и физическото си Тяло.

<

Редактирано Декември 27, 2010 от hip