zarche Добавено Декември 22, 2010 Доклад Share Добавено Декември 22, 2010 Септември, 2010 Искам отговор от Вселената защо стана това. Нали е казано: „Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите”. Преди 6 месеца си отиде моят любим съпруг. Останах сама с 4 годишна дъщеря. Продължавам да нося нося халката, чувствам се още омъжена, не искам да приема, че съм „вдовица” – каква гадна дума. Начинът по който си отиде е нелеп и, както една позната го нарече, „сюрреалистичен”(като в картина на Дали). Намерих го вечерта застрелян в двора ни, както си е седял на стола, пушейки и пиейки едно уиски преди лягане. Заподозряният е един съсед, който не е с всичкия. Води се следствие. С дъщеря ми вече не живеем в къщата. Това са фактите. Нещото, което не ми дава покой, освен мъката е защо Вселената не спря това. Мъжът ми беше изключително добър човек и голям ум (не само защото ми беше съпруг - всички, които го познават го казват), с чувство за хумор и още много други чудесни качества. Най-големите му недостатъци бяха, че пиеше и пушеше. - 16.12.10 г. Продължавам да нося халката. Скоро ще станат 9 месеца от смъртта му. Когато бях на 19 години имаше период, в който се молех да се науча да обичам така, както Бог ме обича. На 21 г. срещнах съпруга си. Той се оказа отговора на молитвата ми. Тогава не можех да повярвам, че ми се случва толкова хубаво нещо, чудех се с какво съм заслужила толкова любов. През 17-те години на съвместния ни живот той ми показа какво значи да обичаш - с много търпение, всеотдайност, приемайки ме таквава, каквато съм, без да иска да ме променя. Основна цел на живота му бе да ме направи щастлива. Повече от 10 години нямахме деца. Бях в депресия, всеки ден плачех. Той ми помогна да изляза от нея като ми каза, че за него няма значение дали ще имаме деца, само не иска да страдам. Тогава ми просветна, че като страдам аз, страда и той и че е всъщност егоистично да страдаш защото така караш и хората, които обичаш да страдат. От този момент започна „изплуването”. Две години по-късно забременях с помощта на репродуктивната медицина. Роди се дългоочакваното ни детенце. Впоследствие съм си мислила дали не ни е било писано да имаме собствено дете и това, че „насилихме” природата не доведе нещата до такъв край. Накрая, когато си мислех, че имам всичко, за което обикновеният човек си мечтае и всеки ден благодарях на Бог за това, съпругът ми си отиде. Както се казва - много хубаво не е на хубаво. Още го обичам. Сънувам го 1-2 пъти месечно, че се държим за ръце, целуваме се, или правим любов. Още съм влюбена и искам да продължа живота си с него. Мисля си за Орфей и Евридика, когато Орфей отишъл в света на сенките, за да си я върне и почти успял. Искам да овладея техниката за контактуване с другия свят, за да си общувам с него. Липсва ми. Предполагам, че съм спряла на някаква фаза от скърбенето и не го оставям да си отиде. Вредя ли на душата му, вредя ли на себе си? От друга страна съзнавам, че последната година той изпитваше неудовлетворение от живота, което постепенно се задълбочаваше. (За това си дадох сметка в последствие, анализирайки негови откъслечни реплики от последните месеци и най-вече дни.) Качествата, които имаше и усилията, които положи (във всякакви области на живота) не съответстваха на материалния резултат. В държавата, в която живеем хората с неговата професия и способности живеят по съвсем друг начин. След много усилия ние живеехме в „облагородено бунгало” и имахме едно детенце,а работата му също не го удовлетворяваше. Аз накрая бях много щастлива, дори сега си давам сметка – бях заслепена от щастието си. Но на 41 години той беше уморен и неудовлетворен. Беше положил количество труд и усилия, които хората полагат за поне два пълни живота. Затова си мисля, че въпреки, че не се е самоубил, душата му е направила избора да си отиде. А лудият съсед е „чистачът” на природата, който е извършил „мръсната работа”. Съпругът ми беше прекалено отговорен, за да си причини нещо сам. Неговото заминаване ми подейства „събуждащо” за много неща, но все още си мечтая и си представям колко хубаво би било сега да се върне и да продължим отново заедно. Изпитвам вина, че не успях да предотвратя това, което се случи. Изпитвам ужасна вина, че „спях”, че ми трябваше такова ужасно нещо, за да се събудя. Ако знаех как да го обичам истински, ако бях „будна” и чувствителна към това, което се случва с него, щях да успея да го спася. Моля се на Бог да ми прости. Моля се да съм винаги будна за чувствата на хората около мен от сега нататък. Моля се да успея да предам на дъщеря ни обичта, която той ми даде. Моля се да намеря отговорите... 21.12.10 Днес се навършват 9 месеца откакто той си отиде. Искам това, което написах да „излезе” от мен, искам да го разкажа на някого. Нямам приятелка, на която да кажа всички тези неща. Не искам да търся психотерапевт тук, защото, въпреки, че се оправям с езика, не мога добре да изразя чувствата си, а и искам човекът отсреща да има сходни разбирания за духовния живот. Знам, че не съм в депресия, но усещам, че имам нужда от съвет на психолог. Ще съм благодарна да ми отговорите. С уважение: З. Надеждна, Розалина, Креми (късметче) и 1 other 4 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Илен Добавено Декември 22, 2010 Доклад Share Добавено Декември 22, 2010 Миличка,приеми цялото ми уважение към скръбта ти.Аз не съм психолог, но въпреки това искам да те помоля да не се обвиняваш,защото ти просто нямаш никаква вина.Бях чела някъде,пак в този сайт,че Бог понякога прибира при себе си деца и млади хора без време,когато прецени че няма да могат да издържат изпитанията,които ги чакат в бъдеще.Дали е така само Бог знае.Съпругът ти със сигурност не би искал да се погубваш от скръб след неговата смърт.Грижи се за детето си и нека Бог Ви даде сили и вяра в този тежък момент във вашия живот.Ако споделиш с някой, който е преживял такава или подобна загуба,може би ще си помогнете взаимно. Кон Круз 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
shining_star Добавено Декември 22, 2010 Доклад Share Добавено Декември 22, 2010 Септември, 2010 Искам отговор от Вселената защо стана това. Нали е казано: „Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите”. Преди 6 месеца си отиде моят любим съпруг. Останах сама с 4 годишна дъщеря. Продължавам да нося нося халката, чувствам се още омъжена, не искам да приема, че съм „вдовица” – каква гадна дума. Начинът по който си отиде е нелеп и, както една позната го нарече, „сюрреалистичен”(като в картина на Дали). Намерих го вечерта застрелян в двора ни, както си е седял на стола, пушейки и пиейки едно уиски преди лягане. Заподозряният е един съсед, който не е с всичкия. Води се следствие. С дъщеря ми вече не живеем в къщата. Това са фактите. Нещото, което не ми дава покой, освен мъката е защо Вселената не спря това. Мъжът ми беше изключително добър човек и голям ум (не само защото ми беше съпруг - всички, които го познават го казват), с чувство за хумор и още много други чудесни качества. Най-големите му недостатъци бяха, че пиеше и пушеше. - 16.12.10 г. Продължавам да нося халката. Скоро ще станат 9 месеца от смъртта му. Когато бях на 19 години имаше период, в който се молех да се науча да обичам така, както Бог ме обича. На 21 г. срещнах съпруга си. Той се оказа отговора на молитвата ми. Тогава не можех да повярвам, че ми се случва толкова хубаво нещо, чудех се с какво съм заслужила толкова любов. През 17-те години на съвместния ни живот той ми показа какво значи да обичаш - с много търпение, всеотдайност, приемайки ме таквава, каквато съм, без да иска да ме променя. Основна цел на живота му бе да ме направи щастлива. Повече от 10 години нямахме деца. Бях в депресия, всеки ден плачех. Той ми помогна да изляза от нея като ми каза, че за него няма значение дали ще имаме деца, само не иска да страдам. Тогава ми просветна, че като страдам аз, страда и той и че е всъщност егоистично да страдаш защото така караш и хората, които обичаш да страдат. От този момент започна „изплуването”. Две години по-късно забременях с помощта на репродуктивната медицина. Роди се дългоочакваното ни детенце. Впоследствие съм си мислила дали не ни е било писано да имаме собствено дете и това, че „насилихме” природата не доведе нещата до такъв край. Накрая, когато си мислех, че имам всичко, за което обикновеният човек си мечтае и всеки ден благодарях на Бог за това, съпругът ми си отиде. Както се казва - много хубаво не е на хубаво. Още го обичам. Сънувам го 1-2 пъти месечно, че се държим за ръце, целуваме се, или правим любов. Още съм влюбена и искам да продължа живота си с него. Мисля си за Орфей и Евридика, когато Орфей отишъл в света на сенките, за да си я върне и почти успял. Искам да овладея техниката за контактуване с другия свят, за да си общувам с него. Липсва ми. Предполагам, че съм спряла на някаква фаза от скърбенето и не го оставям да си отиде. Вредя ли на душата му, вредя ли на себе си? От друга страна съзнавам, че последната година той изпитваше неудовлетворение от живота, което постепенно се задълбочаваше. (За това си дадох сметка в последствие, анализирайки негови откъслечни реплики от последните месеци и най-вече дни.) Качествата, които имаше и усилията, които положи (във всякакви области на живота) не съответстваха на материалния резултат. В държавата, в която живеем хората с неговата професия и способности живеят по съвсем друг начин. След много усилия ние живеехме в „облагородено бунгало” и имахме едно детенце,а работата му също не го удовлетворяваше. Аз накрая бях много щастлива, дори сега си давам сметка – бях заслепена от щастието си. Но на 41 години той беше уморен и неудовлетворен. Беше положил количество труд и усилия, които хората полагат за поне два пълни живота. Затова си мисля, че въпреки, че не се е самоубил, душата му е направила избора да си отиде. А лудият съсед е „чистачът” на природата, който е извършил „мръсната работа”. Съпругът ми беше прекалено отговорен, за да си причини нещо сам. Неговото заминаване ми подейства „събуждащо” за много неща, но все още си мечтая и си представям колко хубаво би било сега да се върне и да продължим отново заедно. Изпитвам вина, че не успях да предотвратя това, което се случи. Изпитвам ужасна вина, че „спях”, че ми трябваше такова ужасно нещо, за да се събудя. Ако знаех как да го обичам истински, ако бях „будна” и чувствителна към това, което се случва с него, щях да успея да го спася. Моля се на Бог да ми прости. Моля се да съм винаги будна за чувствата на хората около мен от сега нататък. Моля се да успея да предам на дъщеря ни обичта, която той ми даде. Моля се да намеря отговорите... 21.12.10 Днес се навършват 9 месеца откакто той си отиде. Искам това, което написах да „излезе” от мен, искам да го разкажа на някого. Нямам приятелка, на която да кажа всички тези неща. Не искам да търся психотерапевт тук, защото, въпреки, че се оправям с езика, не мога добре да изразя чувствата си, а и искам човекът отсреща да има сходни разбирания за духовния живот. Знам, че не съм в депресия, но усещам, че имам нужда от съвет на психолог. Ще съм благодарна да ми отговорите. С уважение: З. Здравей, Зарче. Твоята история е много подобна на моята. И аз също спях, когато мъжа ми почина - било е 4 часа сутринта. Тогава, в този период, много мислих, разсъждавах, и...да, обвинявах кой ли не - родителите му, себе си, него...Сега знам със сигурност, че не е могло да се предотврати. Много автори казват, че душата предварително си определя плана на живота преди да се роди. Дали е така, не знам... но много правилно казваш, че убиеца просто е извършил "мръсната" работа и не е виновен, никой не е виновен, трябвало е да стане, било е определено и не е можело да се предотврати. Така е в моя случай, а от написаното от теб съдя, че и в твоя случай е така. На мен ми се каза, някой предварително ми каза, че ще стане нещастие. Не знам кой, не е от физическото ниво, беше като мисъл в главата. Около 2-3 месеца преди да почине мъжа ми. Детето беше на 5 години, седяхме си една вечер в хола, бяхме сами с нея, и тя нещо си играеше, аз гледах телевизия...Той беше на работа. И изведнъж ми дойде една мисъл, като глас в главата, но без звук. Някой ми каза : огледай се и виж какво е сега и дали ще се справиш, защото ще останете сами." Аз огледах стаята, помислих - имаме жилище, имам си работа, детето е добре, защо да не се справя..." И отговорих : "ще се справя". Попитах "кой си ти, какво нещастие, с кого, защо!" Разбрах, че ще е с него. Аз изведнъж много се развълнувах, скочих, и викам: но аз не искам да умира, няма ли начин да се отмени..." Гласът каза: "съжалявам". И си отиде. Това ти го разказвам за да ти кажа да не се упрекваш, да не мислиш, че е можело да се отбегне.9 месеца, това е много скоро. Не се обвинявай, не обвинявай никого. Мисли с добро, а не с лошо, за мъжа ти, и изобщо, за ситуацията, за да живее и расте детето ти в добра атмосфера. Ако се тревожиш, обвиняваш, и т.н. изпадаш в депресия, както аз...но аз се борех...и да, преборих се с това...това ще влияе зле на детето ти. Всичко ще мине и ще се оправи, повярвай ми от личен опит. stanislava63 и Розалина 2 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
shining_star Добавено Декември 22, 2010 Доклад Share Добавено Декември 22, 2010 Някой ми каза : огледай се и виж какво е сега и дали ще се справиш, защото ще останете сами."Щом този глас ти е казал така, явно това не е било предвидено като изпитание за вас двете с дъщеря ви, макар че сигурно се е оказало такова. Може мъжът ти да е трябвало да си замине и това да е имало връзка само с него, знам ли. Защото ...този глас ( или тези, които представлява) явно е бил решил кога мъжът ти ще почине, щом е дошъл да те предупреди. Хмм, явно не е било съобразено заминаването на мъжа ти с това дали ти ще се справиш без него. Иначе нямаше да те пита дали ще се справиш, нямаше да те подготвя.Те са си го решили предварително ( или мъжът ти си го е бил избрал). Точно това ти казвам, било е решено предварително. Дали той, дали други...дали той, съвместно с други... Има връзка и с него, и с нас. Изпитанието е и за него, и за нас. Този "глас" многократно ме предупреждаваше. Появяваше ми се в главата: "опасност...опасност..." Идваше точно да ме подготви, както казваш. Той имаше сърдечен порок в тежка форма. Когато отказа да се оперира, разбрах, че е неотменимо. Имали сме разговори с него много на тая тема...тогава никак не разбирах, а сега знам, че 1. било е неизбежно, и 2. За добро е. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
pavli82 Добавено Декември 22, 2010 Доклад Share Добавено Декември 22, 2010 (edited) Септември, 2010 Искам отговор от Вселената защо стана това. Нали е казано: „Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите”. Преди 6 месеца си отиде моят любим съпруг. Останах сама с 4 годишна дъщеря. Продължавам да нося нося халката, чувствам се още омъжена, не искам да приема, че съм „вдовица” – каква гадна дума. Начинът по който си отиде е нелеп и, както една позната го нарече, „сюрреалистичен”(като в картина на Дали). Намерих го вечерта застрелян в двора ни, както си е седял на стола, пушейки и пиейки едно уиски преди лягане. Заподозряният е един съсед, който не е с всичкия. Води се следствие. С дъщеря ми вече не живеем в къщата. Това са фактите. Нещото, което не ми дава покой, освен мъката е защо Вселената не спря това. Мъжът ми беше изключително добър човек и голям ум (не само защото ми беше съпруг - всички, които го познават го казват), с чувство за хумор и още много други чудесни качества. Най-големите му недостатъци бяха, че пиеше и пушеше. - 16.12.10 г. Продължавам да нося халката. Скоро ще станат 9 месеца от смъртта му. Когато бях на 19 години имаше период, в който се молех да се науча да обичам така, както Бог ме обича. На 21 г. срещнах съпруга си. Той се оказа отговора на молитвата ми. Тогава не можех да повярвам, че ми се случва толкова хубаво нещо, чудех се с какво съм заслужила толкова любов. През 17-те години на съвместния ни живот той ми показа какво значи да обичаш - с много търпение, всеотдайност, приемайки ме таквава, каквато съм, без да иска да ме променя. Основна цел на живота му бе да ме направи щастлива. Повече от 10 години нямахме деца. Бях в депресия, всеки ден плачех. Той ми помогна да изляза от нея като ми каза, че за него няма значение дали ще имаме деца, само не иска да страдам. Тогава ми просветна, че като страдам аз, страда и той и че е всъщност егоистично да страдаш защото така караш и хората, които обичаш да страдат. От този момент започна „изплуването”. Две години по-късно забременях с помощта на репродуктивната медицина. Роди се дългоочакваното ни детенце. Впоследствие съм си мислила дали не ни е било писано да имаме собствено дете и това, че „насилихме” природата не доведе нещата до такъв край. Накрая, когато си мислех, че имам всичко, за което обикновеният човек си мечтае и всеки ден благодарях на Бог за това, съпругът ми си отиде. Както се казва - много хубаво не е на хубаво. Още го обичам. Сънувам го 1-2 пъти месечно, че се държим за ръце, целуваме се, или правим любов. Още съм влюбена и искам да продължа живота си с него. Мисля си за Орфей и Евридика, когато Орфей отишъл в света на сенките, за да си я върне и почти успял. Искам да овладея техниката за контактуване с другия свят, за да си общувам с него. Липсва ми. Предполагам, че съм спряла на някаква фаза от скърбенето и не го оставям да си отиде. Вредя ли на душата му, вредя ли на себе си? От друга страна съзнавам, че последната година той изпитваше неудовлетворение от живота, което постепенно се задълбочаваше. (За това си дадох сметка в последствие, анализирайки негови откъслечни реплики от последните месеци и най-вече дни.) Качествата, които имаше и усилията, които положи (във всякакви области на живота) не съответстваха на материалния резултат. В държавата, в която живеем хората с неговата професия и способности живеят по съвсем друг начин. След много усилия ние живеехме в „облагородено бунгало” и имахме едно детенце,а работата му също не го удовлетворяваше. Аз накрая бях много щастлива, дори сега си давам сметка – бях заслепена от щастието си. Но на 41 години той беше уморен и неудовлетворен. Беше положил количество труд и усилия, които хората полагат за поне два пълни живота. Затова си мисля, че въпреки, че не се е самоубил, душата му е направила избора да си отиде. А лудият съсед е „чистачът” на природата, който е извършил „мръсната работа”. Съпругът ми беше прекалено отговорен, за да си причини нещо сам. Неговото заминаване ми подейства „събуждащо” за много неща, но все още си мечтая и си представям колко хубаво би било сега да се върне и да продължим отново заедно. Изпитвам вина, че не успях да предотвратя това, което се случи. Изпитвам ужасна вина, че „спях”, че ми трябваше такова ужасно нещо, за да се събудя. Ако знаех как да го обичам истински, ако бях „будна” и чувствителна към това, което се случва с него, щях да успея да го спася. Моля се на Бог да ми прости. Моля се да съм винаги будна за чувствата на хората около мен от сега нататък. Моля се да успея да предам на дъщеря ни обичта, която той ми даде. Моля се да намеря отговорите... 21.12.10 Днес се навършват 9 месеца откакто той си отиде. Искам това, което написах да „излезе” от мен, искам да го разкажа на някого. Нямам приятелка, на която да кажа всички тези неща. Не искам да търся психотерапевт тук, защото, въпреки, че се оправям с езика, не мога добре да изразя чувствата си, а и искам човекът отсреща да има сходни разбирания за духовния живот. Знам, че не съм в депресия, но усещам, че имам нужда от съвет на психолог. Ще съм благодарна да ми отговорите. С уважение: З. Здравей Zarche Благодаря ти че сподели тук своята болка Не съм чела в живота си по-силно и емоционално писмо от твоето Честно казано не можех да повярвам четейки ред след ред – това което се е случило с теб се случи малко по-рано миналата година на една много близка моя приятелка. Не само че човекът си отиде по нелеп начин, дори необясним, човекът катастрофира на прав път с добра видимост. С моят приятел от няколко години се занимаваме с духовно израстване и четем доста, та говорехме си че това не е случайна смърт, няма как да се случи, ако изхождаме от логиката. Приликата с твоя случай не спира до тук... Момчето, което загина също беше невероятен човек, спортист, възпитан в духа на източните бойни изкуства, любящ баща на 3 годишно момченце и добър съпруг на моята приятелка. Една седмица по-рано се разхождахме из Витоша. Моят приятел усети, че момчето е неудовлетворено от живота си по начина, по който течеше в момента. Правеше неимоверни усилия да осигури добър стандарт на семейството си, но душата му страдаше..сякаш в капан на действителността около него. И както усетил моят приятел – той сякаш съзнаваше, че нищо няма да се промени, че той повече не може да постигне израстване в тоя живот. Вярвам, че в живота нищо не е случайно, нито хубавите, нито „лошите” неща. Не наричам това, което се е случило „лошо” или „негативно”, защото ние от нашата гледна точка не можем да видим всички страни на ситуацията. Вярвам, че душата ни сама избира кога да си отиде от този свят. Смъртта трябва да се приема като нормална и естествена част от нашия живот също както влюбването, дишането, тичането, плуването. Можем да приемем че Земята е едно училище за душата, и именно чрез изпитания и трудности тя се учи и израства. За теб самата това е изпитание, но и възможност. Макар и да не помним ние планираме живота си преди да дойдем тук. Когато ти си планирала твоя собствен път, душата на съпруга ти е била с теб и заедно сте решили че това е правилно и така трябва да стане, за да можете и двамата, всеки по свой си начин да получи шанс за промяна и духовен разтеж. Ще ти препоръчам да прочетеш 2 книги: Робърт Шварц „Смели Души” – експериментът даващ доказателства за планирането на душите преди раждане и обясняващ защо се случват някои от най-разпространените трагедии в живота ни. Марияна Илиева – български автор потвърждаваш горната теория и даващ много подробности за Духовния Свят и какво се случва с душите ни Горе. Сърцето ти вече е на верния път, ти откриваш интуитивно истината за това защо се случват нещата, душата ти помни макар и личността да е забравила при раждането си. Редактирано Декември 22, 2010 от pavli82 Надеждна 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
zarche Добавено Декември 22, 2010 Автор Доклад Share Добавено Декември 22, 2010 (edited) Илен, Shining_Star, Pavli82, благодаря ви за отговорите! Благодаря и на Христо и Розалина, които ми писаха в профила (още не мога да се ориентирам във форума как да отговарям на тези съобщения, извинявайте!). Pavli82, нямам думи за приликата с историята, която ти разказа, потресаващо! Точно така се е чувствал и съпругът ми (впоследствие си давам сметка) - като в капан на обстоятелствата и че няма възможност да израства, сякаш е стигнал задънена улица без изход. Ще търся книгите, които препоръчваш. Решила съм, ако нещата се подредят както планувам, да се приберем в България с детето. Ще ми каже ли някой защо пробуждането трябва да става по такъв жесток начин, защо? Редактирано Декември 23, 2010 от zarche Кон Круз 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
borislavil Добавено Декември 23, 2010 Доклад Share Добавено Декември 23, 2010 Ще ми каже ли някой защо пробуждането трябва да става по такъв жесток начин, защо? Защото, ако сънят е прекрасен, няма да ти се иска да се събудиш... Ако сънуваш кошмар, тогава се пробуждаш! "Точно така се е чувствал и съпругът ми (впоследствие си давам сметка) - като в капан на обстоятелствата и че няма възможност да израства, сякаш е стигнал задънена улица без изход." Да, така е - мога да го твърдя от личен опит само че при мен нещата се развиха по друг начин. Иначе и аз, без видима причина и външен повод, бях влязъл в път, който ми изглеждаше без изход. Цели пет години бях като жив мъртвец - лишен от мотивация, смисъл, радост и порив за живот. И се питах дали си струва да живея при това положение. Колкото и парадоксално да звучи, от това състояние ме извади огромната болка от загубата на мои ученици, която ме накара да осъзная, че съм отново жив (макар и болезненно жив!) - целият ми свят се преобърна и... трябваше отново да го пресъздавам, да търся отново отговор на фундаменталните проблеми на битието и то с такава интензивност, която е непосилна за човек, който не е преживял нещо подобно на това, което бях преживял аз и което преживяваш ти. Мила zarche, минал съм по този път, по твоя път и мога да ти кажа - от твоите сълзи могат да израснат прекрасни цветя и от път на скръбта да се превърне в път на благословение, духовно пробуждане и израстване каквото нито един друг сценарий не биха могли да ти дадат. Запомни от мен - няма път без изход... Там, където има Бог, няма път без изход! Виждам, че с Божията помощ и ти имаш потенциала да се справиш. Вярвам, че ще го направиш! цветна дъга, pavli82, Надеждна и 2 others 5 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Aliya Добавено Декември 23, 2010 Доклад Share Добавено Декември 23, 2010 Зарче, неведоми са Неговите пътища. Дори и да получиш отговор на въпроса си към Бога, това няма да върне любимият ти мъж. Болката остава за живите. Твоят съпруг сега е на по-доброто място, при Бога, утешен и подкрепен. Ти си тази, която сега преминава през Голгота. Изплачи мъката си, изживей я докрай, изпий горчивата си чаша до дъно. Не оставяй в себе си неизживяна мъка, посипана с пепел тъга, изгори ги всичките болки на кладата на своето сърце! Мъката е естествено наше чувство, не бива да я отхвърляме, а в замяна да искаме само радост. В мъката има дълбочина, каквато в щастието няма, има истини, които щастието не притежава. Дай път на мъката да влезе в теб и я остави да се изплаче. Тогава отново ще се родиш, силна за живот, без останали погребани дълбоко в теб емиоционални рани, които като червей да те дълбаят през следващите ти години. Тогава ще разбереш, че ти си една благословена жена, защото Бог те е дарил с най-ценния свой дар - любовта. Бъди благодарна за това, че си имала до себе си любим и любящ мъж, че имаш неговото детенце, че си била толкова обичана. Предай тази любов на детето си, предай му своята усмивка и му разкажи за топлотата и доброто всеотдайно сърце на баща му. През всичките тези години Бог е бил с теб, ще бъде и сега, и утре, винаги. цветна дъга, Vespertine и Надеждна 3 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
shining_star Добавено Декември 23, 2010 Доклад Share Добавено Декември 23, 2010 Само ще добавя към Павли също и книгата на Силвия Браун "Живот от другата страна". Книгата е много позитивна и вдъхновяваща. Като четеш, дори губи значение дали всичко това е вярно - както беше казал някой, поетичната истина е по-вярна от научната. За това, че сами си чертаем пътя, преди да се родим: има и д о к а з а т е л с т в а за това , за тези, които се нуждаят от такива. Моят мъж, /как само звучи - моят/ ми казваше: аз скоро ще си отида. Аз го гледах като втрещена, и казвах: моля те, остави тези глупости. Защо толкова си се разбързал? Но той беше сериозен. Един ден ми каза: Искам да знаеш, че не съм искал нищо по-малко от добро да ти направя. Аз ще ви помагам о т т а м." Дословно това му бяха думите. Майка ми: ние с баща ти скоро ще си отидем. Аз пак им казах: но, защо толкова бързате... Когато тръгнаха да я карат в болницата, последните и думи към баща ми, бяха: аз вече няма да се върна тук, а ти ще дойдеш при мен много скоро. Така стана... stanislava63, pavli82, Надеждна и 1 other 4 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Ники_ Добавено Декември 23, 2010 Доклад Share Добавено Декември 23, 2010 Септември, 2010 Искам отговор от Вселената защо стана това. Нали е казано: „Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите”. http://www.vbox7.com/play:460f6dd6 Отговорът е Карма/Съдба. Дори Звездите умират. Диляна Колева и Хармония 2 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Диляна Колева Добавено Декември 23, 2010 Доклад Share Добавено Декември 23, 2010 Здравей zarche Много хора ще ти кажат много неща, всички преди мен са казали по нещо много ценно. Мъката е нещото което трябва да се изживее, няма друг вариант. Сега да, търсиш вина в някого в нещо, виждам и че си преминала през този етап. Много добре, че си водиш хронология, така ще виждаш как нещата отминават, как ти израстваш с това и как ще се зародят новите неща в твоя живот, защото те неизбежно ще се родят. Ще преминеш през първата Коледа без любимия, но ще последват още много, времето е нещо което не можем да спрем и то е най -добрият лекар на мъката. Хубаво е че си решила да излезе от теб този вик, говори. Когато се изговорят нещата придобиват друг смисъл, носят успокоение, приемане. Седемнайсет години брак в който казваш, че си влюбена е нещо прекрасно и много време ще трябва да мине, за да надживееш това. Но тъй като няма друг път, трябва да преминеш по този, не гледай надолу, не прикривай очи с ръка, а ги отвори широко и гледай, защото именно по този път е това което е важно за теб и колкото по- рано го видиш, толкова по -лесно ще минеш по него. А къде е съпругът ти? Това много хора могат да предположат, но никой не може да каже. На мен ми харесва моите близки, които не са сред нас да бъдат тук: http://www.vbox7.com/play:3078cf70&start=205 Желая ти сила, здраве и късмет. Надеждна и Хармония 2 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
zarche Добавено Декември 24, 2010 Автор Доклад Share Добавено Декември 24, 2010 23.12.10 Благодаря, че ви има, благодаря, че прочетохте разказа ми, благодаря, че ми отговаряте! Във всеки отговор много неща ме докоснаха - неща, които имах нужда да прочета. Няма да пиша сега повече, защото идва Бъдни вечер, а пред това и болката трябва да замълчи. Светла Бъдни вечер на всички! Рассвет, pavli82, Надеждна и 2 others 5 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
pavli82 Добавено Декември 24, 2010 Доклад Share Добавено Декември 24, 2010 Благодаря за пожеланията Zarche, Приятно изкарване на празниците на теб и всички участници от форума Аз също намерих много в тази дискусия, намерих хора които мислят и чувстват по същия начин като мен, а това повдига духа и ми напомня какво е да бъдеш част от Цялото. поздрави от София Надеждна и цветна дъга 2 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
B__ Добавено Декември 24, 2010 Доклад Share Добавено Декември 24, 2010 Вие сама много добре сте стигнали до причините, както и сте ги изложили: "Мъжът ми беше изключително добър човек и голям ум " "Основна цел на живота му бе да ме направи щастлива" "Впоследствие съм си мислила дали не ни е било писано да имаме собствено дете и това, че „насилихме” природата не доведе нещата до такъв край. " "много хубаво не е на хубаво." "Предполагам, че съм спряла на някаква фаза от скърбенето и не го оставям да си отиде. Вредя ли на душата му, вредя ли на себе си?" "заслепена от щастието си....Беше положил количество труд и усилия, които хората полагат за поне два пълни живота. Затова си мисля, че въпреки, че не се е самоубил, душата му е направила избора да си отиде" Можете да се опитате да си отговорите на следните въпроси: - каква е истинската цел на човешкия живот? - Как да осъществим целта на живота си съпреживявайки с другите хора, без да ги отклоняваме от тяхната собствена цел на живота? На втория въпрос вече сте почнали да си отговаряте: " Моля се да съм винаги будна за чувствата на хората около мен от сега нататък" Последно за вината. Вина не може да има, защото изпитанието не е било само за единия от вас, а и за двамата, тъй като и двамата имате нужда от него и трябва да го преминете. Затова сте били нужни един на друг, за да се осъществи изпитанието. Това е още една тема за ваш размисъл: - Какво точно е било изпитанието в логиката на горните въпроси? - Как точно да се преодолее през останалата част от живота ви? Хармония и Надеждна 2 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Guest Христо Добавено Декември 24, 2010 Доклад Share Добавено Декември 24, 2010 Брилянтен отговор,Божидаре. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
zarche Добавено Декември 26, 2010 Автор Доклад Share Добавено Декември 26, 2010 БожидарЗим, благодаря за отговора! Само да попитам - смяташ ли, че ако бяхме си осиновили дете, вместо да опитваме с репродуктивни технологии, нещастието можеше да ни се размине? Също бих искала да попитам hip какво мисли по въпроса (ако види темата). За него прочетох, че работи в център за репородукивна медицина. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
B__ Добавено Декември 26, 2010 Доклад Share Добавено Декември 26, 2010 БожидарЗим, благодаря за отговора! Само да попитам - смяташ ли, че ако бяхме си осиновили дете, вместо да опитваме с репродуктивни технологии, нещастието можеше да ни се размине? Ами мисля си, че начинът не е от значение. Детето носи поне две неща. Първото е възможността да дарите някого с любов и така да извисите душата си. Второто е отговорност, защото всяко действие на родителите се отразява и на детето и последствията са по-бързи. Не казвам, че това е добро или лошо, просто се случва. Но пък сега като имате детото можете да продължавате да му давате истинска любов. Но никой не може да ви каже точно. Всичко опира до собствените ви усещания, които би трябвало да са водещи. Психотерапевтите бха могли да ви покажат начина, по който да работе над себе си. Надеждна и Хармония 2 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
д-р Тодор Първанов Добавено Декември 27, 2010 Доклад Share Добавено Декември 27, 2010 Здравейте, " Само да попитам - смяташ ли, че ако бяхме си осиновили дете, вместо да опитваме с репродуктивни технологии, нещастието можеше да ни се размине? Също бих искала да попитам hip какво мисли по въпроса (ако види темата). За него прочетох, че работи в център за репородукивна медицина. " Съжалявам за това което преживявате! На въпроса ви: сигурен съм, че ако Бог не беше искал, и сто ин витро опита да бяхте направили, пак нямаше да родите. По скоро си мисля,че детето е утехата, която е трябвало да имате след смъртта на съпруга ви. pavli82 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Join the conversation
You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.