Имаме ли реална самооценка?

[Guest Мона]

Признак на дълбок провинциализъм е да се обсъждат хората или техните качества. И най-вече техните убеждения.

А да квалифицираш с осъдителен маниер ("провинциализъм") на какво е признак?

Осъдителен за кого, за мен не е.

Живеем в свят, в който всеки има възможност да се осъществи затова не намирам нищо за осъдително, освен липсата на информацията, която е и вътрешна потребност.

Усещайки границите, ти ги разрушаваш.

[Канел]

Осъдителен за кого, за мен не е.

Добре тогава, моля анализирай фразата "дълбок провинциализъм". Конотацията ме интересува най-вече.

[Диляна Колева]

Няма как да си цар на положението, ако имаш сърце на мишка. По този повод има една чудесна история:

Една мишка била много стресирана, защото непрекъснато се страхувала от котката. За щастие се намерил магьосник, който я съжалил и я превърнал в котка. За нещастие, като станала котка, тя започнала да се страхува от кучето. За щастие, магьосникът бил наблизо и я превърнал в куче. Тогава тя започнала да се страхува от пантерата и затова магьосникът я превърнал в пантера. И когато това станало, тя започнала да се страхува от ловеца. И тогава магьосникът се предал.

Превърнал я отново в мишка и й казал: "Каквото и да направя за теб, ще бъде напразно, защото ти притежаваш сърце на мишка."

Много интересна история, нали?

Искаме накуп много неща, искаме да сме накуп много неща, но дали имаме реална самооценка за възможностите си да бъдем накуп много неща?!

П.С. Идеята взех от Harper's Bazar, Зима 2010

Опитах се да си представя пантера със сърце на мишка........, а после как това същество ще изгради самооценка за себе си...., от позицията на сетивата- пантерата или от позицията на душата - мишката.

За съжаление много хора волю или неволю попадат в това интересно положение. И настъпва пълно объркване, започват въпроси като: Кой съм аз? Мога ли това, хем го мога, хем не искам да го мога.

Една такава комбинация трудно може и да бъде оценена отстрани. От това пък определянето на самооценката съвсем закуцуква.

Реална самооценка според мен човек трудно може да изгради за себе си.

Като едно динамично и развиващо се същество, човек постоянно е поставен в различни ситуации и обкръжение, както изброените по горе превъплащения. Често човек дори не разбира, че преминава през тях. Няма как постоянно да има реална самооценка за себе си. Мисли си, че не може да премине през нещо, а то взело, че преминало или обратното.

Освен това човек е различен в различните сфери на своя живот.

Той може да има много добра реална самооценка за своя професионален опит и да се справя чудесно и да бъде оценен чудесно, а в личния си живот изобщо да не може са се самоопредели.

Всеки има някаква самооценка са себе си, обикновено тя е плод на личните му стремежи, амбиции и житейски опит и се изгражда изцяло в рамките на неговия мироглед.

[Guest Мона]

Осъдителен за кого, за мен не е.

Добре тогава, моля анализирай фразата "дълбок провинциализъм". Конотацията ме интересува най-вече.

Как да я конотирам? Всеки, който се припознава, се чувства засегнат.

Нали знаеш, имаме проблеми, отвъд нашата камбанария и нашето его не е определящо. Изкачвайки се отгоре, виждаме, че полето е равно, а птиците, които са прелетни, са отлетели ....

Не мога да ти го обясня, просто искам да сме по-силни. За да живеем по-добре.

И да не гледаме в паницата на другия ...

Да сме по-уверени и по-усмихнати, и по-богати.

[Канел]

Как да я конотирам? Всеки, който се припознава, се чувства засегнат.

Така е, аз също се чувствам засегнат, защото съм от провинцията.

Като начало да започнем с анализ на разделението на център и периферия, столица и провинция.

[Guest Мона]

Всеки има някаква самооценка са себе си, обикновено тя е плод на личните му стремежи, амбиции и житейски опит и се изгражда изцяло в рамките на неговия мироглед.

Именно, именно на тази самооценка се гради едно общество.

Ние говорим за себе си, а сами сме нищо. Само като цялост сме нещо, май това никой не е разбрал.

Осъзнаването на една индивидиуланост изисква време, но нима това на запад не е изисквало време. И докога ще се оправдаваме с другите.

Хем има връзка, хем няма - че тийнеджърите са неграмотни - ами утре как ще отидат да кандидастват за по-добра работа, ако са все толкова неграмотни, нали се сещате - никой не иска неграмотни хора и няма да им плаща никой.

А в крайна сметка всички се храним и плащаме, и сме данъкоплатци.

Тогава?

Гражданското мислене ли куца или какво? Елементарни истини за нас са табула раза.

Едно племе е вечно недоволно, но не и една нация, която е самоосъзнаваща се.

Интересно защо нито една религия досега или религиозно общество не е имало нужда от лидери и от иначе мислещи хора. За повечето е важна масовката ....

Редактирано Декември 11, 2010 от Мона

[KirilChurulingov]

Колко молива виждаме на картинката ?

След като си налравим " реална " самооценка за да бъде самооценката реална трябва веднага да започнем да я правим отново - " реалността " се е променила. Единственото реално нещо,което не се променя е Бог, но в тази тема Той отсъствува.

[Guest Мона]

Колко молива виждаме на картинката ?

След като си налравим " реална " самооценка за да бъде самооценката реална трябва веднага да започнем да я правим отново - " реалността " се е променила. Единственото реално нещо,което не се променя е Бог, но в тази тема Той отсъствува.

Хайде да не цитираме господ, че този който го цитира вече е с диагноза ...

Днес се запали една свещ вкъщи, аз много обичам свещи, но вместо да постъпя табуиситчно и да отдам пламъка на не знам какво, просто я залях с вода и някак всичко си дойде на мястото.

Дори ме хвана яд, че не горя достатъчно, но това е - свещта не се е самооъзнала като свещ, че да свети

Редактирано Декември 11, 2010 от Мона

[KirilChurulingov]

Днес се запали една свещ вкъщи, аз много обичам свещи, но вместо да постъпя табуиситчно и да отдам пламъка на не знам какво, просто я залях с вода и някак всичко си дойде на мястото.

Дори ме хвана яд, че не горя достатъчно, но това е - свещта не се е самооъзнала като свещ, че да свети

Обичаме слънцето заради топлината и светлината,които ни дава. Същото е и със свещта. Можем да я харесваме и дори обичаме като вещ с изящна изработка, но като я видим ,без пламък е естествено да съжаляваме, че сме отнели на свещта истинската и стойност-светлината .В случая това,което имаме сили да направим е да запалим свеща отново - сами.

[Донка]

Според мен реална е тази самооценка, която по никакъв начин не зависи от оценката на останалите хора.

Бих те помолила да се аргументираш с примери.

Според мен изключително много неща зависят от другите хора около нас, но решенията ни винаги трябва да са лични. Често бъркаме в мнението за себе си - и има шанс някой друг да забележи нещо, което ние отказваме да видим, или го виждаме, но не ни е приятно да го признаем. Това разбира се отнася за всички сфери на живота: от семейството до работното място.

А дали ще се съгласим и дали ще отречем нещо, пак зависи от способността ни от аперцепция, да носим на критика също.

Бих разсъждавала по принцип доста, но - да - права си - примерите са по-добрият начин за разсъждение.

От моята ежедневна практика:

- учителя като правило влияе много силно върху самооценката на детето - ученик. Независимо право пропорционално или обратно пропорционално.

Детето се влияе от една положителна оценка на учителя, дадена върху това, което детето показва пред него ( в най-добрия случай- ако изключим често грешните преценки, градени върху факти със съмнителна достоверност - да речем задачите са решени с помощта на родител) Съответно то преценя своата подготовка и работа и внимание за достатъчни, за да "прескочи летвата" - т.е. да се справи с някаква задача или изпитание. Вследствие то подценява изпитанието и надценява своята готовност за него. Резултатът е ясен. Провалът е най-доброто за детето в този момент. Това е неговият шанс да изчисти преценката си от чуждите влияния.

Често, обаче, се случва всичко друго, но не и това. Вместо възрастните ( в това число и педагогът) да помогнат на детето да се научи да преценя самостоятелно ситуациите, в които попада, резултатите от тях и своето състояние и съответно поведение, те още повече го стягат в клещите на своите преценки. По-зле - те поставят в зависимост положителното си отношение към детето в зависимост от преценките си за него, и така учат детето да прави същото.

А пътят е съвсем лесен, прост и ясен - обичам себе си и това няма нищо общо с това, което се случва с мен и с моята самооценка. Аз НЕ СЪМ неспособен или слаб - аз не съм преценил ситуациите и своето поведение в тях адекватно и това е, което предстои да правя и да се уча....

За мен има и един сериозен професионален аспект тази тема - как да държа самооценката на детето, на ученика свободна и независима от моята преценка.... Засега просто се старая да не давам вътре в себе си оценки на личността на ученика, а само на ситуациите, в които попадаме заедно. Трудно е...На това се уча вече 30 години....

Редактирано Декември 12, 2010 от Донка

[Станимир]

Нещата в действителност са доста сложни. Първо когато говорим за самооценка, то трябва да се отчете обхвата на оценяването. Ние не можем да дадем оценка (още повече еднозначна) за всичките си качества. Това, което можем в най-добрия случай да направим, е да оценим себе си в отделни свои аспекти. Друго важно нещо е критерия, базата за сравнение. Например някой се сблъсква с мен на улицата случайно, а аз в отговор на това се ядосам и го изблъскам още по-силно. Някои ще оценят това като положителна реакция и като израз на сила и доминация, докато други ще оценят действието като признак на слабост. За някои хора от значение са едни качества, докато за други – съвсем различни. Идеалите на хората са различни, стремежите им са различни, а това влияе директно върху самооценката. Съзнанието и способностите за разбиране и различаване пък влияят на дълбочината до която човек може да вникне в идеала си, спрямо който често се оценява. Другия вариант е да се самооценяваш сравнявайки се с някакво средно ниво за човечеството, но това е с доста негативни последствия, защото блокира всякакво индивидуално развитие.

[Guest Мона]

За мен има и един сериозен професионален аспект тази тема - как да държа самооценката на детето, на ученика свободна и независима от моята преценка.... Засега просто се старая да не давам вътре в себе си оценки на личността на ученика, а само на ситуациите, в които попадаме заедно. Трудно е...На това се уча вече 30 години....

Благодаря ти, че подробно се аргументира. Да, това е казус, който се отнася не само до отношенията учител и ученик, а и във всички човешки отношения, в ежедневната ни комуникация: умеем ли да имаме независима самооценка, но да се приеме самооценката и на другия. Твоят случай е по-особен, защото по презумпция се предполага, че ти обучаваш, а ученикът е обучаващият се от теб и неговата самооценка наистина зависи от твоята - ако ти поощряваш ума на даден ученик или критикуваш с цел да поощриш - наистина е нелека задача, но пак всичко опира до твоята оценка за ситуацията. И кръгът се затваря - не можем да избегнем субективността, трябва да приемем, че можем да бъдем относително обективни - и за себе си, и за другите.

Нещата в действителност са доста сложни. Първо когато говорим за самооценка, то трябва да се отчете обхвата на оценяването. Ние не можем да дадем оценка (още повече еднозначна) за всичките си качества. Това, което можем в най-добрия случай да направим, е да оценим себе си в отделни свои аспекти. Друго важно нещо е критерия, базата за сравнение. За някои хора от значение са едни качества, докато за други – съвсем различни. Идеалите на хората са различни, стремежите им са различни, а това влияе директно върху самооценката. Съзнанието и способностите за разбиране и различаване пък влияят на дълбочината до която човек може да вникне в идеала си, спрямо който често се оценява. Другия вариант е да се самооценяваш сравнявайки се с някакво средно ниво за човечеството, но това е с доста негативни последствия, защото блокира всякакво индивидуално развитие.

Да, не можем да дадем еднозначна оценка, но все пак има критерии за Добро и за Зло (всичко това е относително), на които критерии, едно общество се изгражда. Дискутирайки върху тази толкова обширна тема, няма как да не опрем до мястото си в социалния свят във всичките му измерения и отчитайки на везната съотношението очаквания спрямо осъществявания, можем да направим проста рекапитулация. Т.е. да се научим да си правим самоанализ, най-малкото за да разберем, че не можем да очакваме различни резултати, ако действаме по един и същ начин. Тук една реална самооценка би била от полза.

[KirilChurulingov]

Да, не можем да дадем еднозначна оценка, но все пак има критерии за Добро и за Зло (всичко това е относително), на които критерии, едно общество се изгражда. Дискутирайки върху тази толкова обширна тема, няма как да не опрем до мястото си в социалния свят във всичките му измерения и отчитайки на везната съотношението очаквания спрямо осъществявания, можем да направим проста рекапитулация. Т.е. да се научим да си правим самоанализ, най-малкото за да разберем, че не можем да очакваме различни резултати, ако действаме по един и същ начин. Тук една реална самооценка би била от полза.

Една реална самооценка винаги е от полза,но за съжаление това могат да правят само Великите Учители на човечеството,които хивеят в обективното си съзнание-там се открива светът на реалността и истината.В обикновения си живот ние живеем в сънно състояние и в "буден сън"',където няма никаква реалност. В редки моменти от живота си имаме проблясъци на самосъзнание и това е приближаване до реалността ,но е все още относителна реалност.В тези моменти у нас се явява стремежът да напуснем сънното състояние и да открием школа, в която ще се научим да живеем постоянно в самосъзнанието си, защото без помощ отвън това няма как да се случи,твърде много са съблазните и изкушенията в обикновеният ни живот и те са ,които ни пречат да се движим към реалността на живота.

[ris_78]

Да съгласна съм с Мона.Наблюдавала съм много пъти как в някакви критични ситуации реагират хората.До някъде моето обяснение е и малко по различно.Във всеки човек има изградено някаква представа за правилно и приоритеност на нещата,точно в тези есктремни моменти ,когато няма време да се обмислят и преценят нещата, човек сякаш се вклучва на автопилот и действа по тези вътрешни свои разбирания.Понякога съм виждала хора ,които дори да изказват някакво мнение ,защото е правилно-да, не загубваме правотата,но просто така изглеждаме добре в чуждите очи,дори да не вярваме в нея- в есктремни моменти го нарушават и действат абсолютно противоположно.А хората, които реагират въпреки своя интерес,говоря за нещо не животозастрашаващо, ги наричат глупави ,луди и смели.

[Дъгата]

Трудно е да се прави реална самооценка, когато светът е относителен, а ценностите са различни.

Много ситуации не могат да се симулират предварително и поради това човек може само бегло да предполага как би реагирал...

Колко реална самооценка има ученик - отличик от някое далечно село относно знанието на език чужд език, в сравнение един тройкаджия от елитна гимназия?

Колко реална оцека/съвет има един млад психолог с много дипломи в сравнение със съвет, даден от "препатили в живота глави"?

Колко реална е една самооценка за красота на една анорексична моделка - как биха я оценили в Париж? А в арабските страни?

Дори психолозите подчертават, че хората имат поне 2 режима на дейност - при обикновени условия и при силен стрес ( не говорим за животозастрашаващи условия).

И често хората, които много се репчат и хвалят в случаите на голям проблем реагират доста неадекватно.

Хайде да не цитираме господ, че този който го цитира вече е с диагноза ...

Kаква е диагнозата?

И кой лекар я слага?

[Guest Мона]

Има една интересна мисъл на Имануел Кант: Човек се страхува най-много от това , че може да се окаже незначителен в собствените си очи.

Самооценката показва степента на действителното себепознаване. Тя е реалистична, когато човек се отнася разумно и селективно към мненията на другите за себе си и, когато, човек се стреми да опознае своята личност въз основа на резултатите от своята дейност.

Самооценката е свързана с една от основните потребности на човека, а именно потребността от самоутвърждаване, която се определя от отношението на нейните действителни постижения към това, за което човек претендира, какви цели си поставя – равнището на претенциите. В дейността си човек обикновено се стреми към постигането на такива резултати, които се съгласуват с неговата самооценка, спомагат за нейното затвърждаване и нормализация. Съществени изменения в самооценката се появяват тогава, когато субекта на дейността свързва постиженията с наличието или отсъствието на необходими способности у него.

От друга страна е много важно да се посочи връзката между самооценката и самоуважението; между мотивацията да успееш и мотивацията да избегнеш успеха ...

Съвременната позитивистична психология усилено работи в тази посока и пример за това са многобройните заглавия на псевдопсихолози през последните години, чийто книги ни карат да се чувстваме или богове или магьосници - пример за самонадценяване, но това е една друга тема.

Редактирано Декември 14, 2010 от Мона

[pass_to]

познаването на собствените възможности и потенциала за тяхното реализиране трбва да са в синхрон.....

предполагам повечето от хората се стремят към златната среда в поведението и оценките/самооценките си....но тази златна среда пак е много субективна.....

аз мога да изброя много мои недистатъци, с които съм наясно без да се притеснявам, боли ме-да защото знам, че в тези насоки съм слаба, но не се старая да се крия .....не се интересувам много от мнението на другите, което също сигурно е голям недостък за много хора, защото все пак живеем сред хора и не сме животни...на моменти се надценявам и подценвям и омаловажам мнението и преживяванията на хората(за което съжалявам), но това пак го правя заради някаква моя слабост.....така аз се обърках ......

човек трябва да умее да излиза от себе си, да може да се погледне от страни....трябва да има самосъзнание....което обаче пак не мисля, че дава гаранции за "реална" самооценка просто, защото реалността е необхватна за човешките възприятия и граници.....

[д-р Тодор Първанов]

Реалистична самооценка. Звучи ми много психологично. Според мен самооценка може да се замени спокойно с представа или мнение. Всеки един има някакво мнение или представа за нещата и събитията около нас. И докато за материалните неща и предмети ние всички съгласуваме представите си – моливът е молив, топката топка и т.н., то за нематериалните неща такава ясна съгласувана реалност няма. Така че това, което за мен е проява на уважение, за Мона може да е обида и обратното. Това, което за мен е добро за Донка може да лошо и обратното. Всяко едно събитие всъщност е неутрално, ние самите му придаваме смисъл и решаваме какво е то. По тази причина ние живеем в един дуалистичен свят, от една страна всичко е нереално, защото всеки сам му придава смисъл, от друга, за конкретния човек всичко е сто процента реално. Така че да се говори за нереалистично мнение за себе си е неправилно - за всеки отделен човек представата, която има за себе си, е сто процента реалистична. Тя си е неговото мнение за него. Проблемът не е в плоскостта ,, реалистична - нереалистична.’’ Той трябва да се разглежда в плоскостта ,,полезна – не полезна’.’ От тук вече може да се каже, че всяка една представа за себе си, която не те прави нещастен, тревожен, депресивен и не вреди на хората около теб е полезна и обратното, когато собствената ти представа за теб те прави тъжен, напрегнат, потиснат и прави и хората около теб да не се чувстват добре, е вредна. Приемайки това мислене всеки, който иска, може да измени своето мнение за себе си и да бъде ако не щастлив, то поне не нещастен. В случая например отговора на въпроса ,, Какво в моята представа за мен самият ме кара да се чувствам зле ‘’ може да ни наведе на интересни размисли. Или въпроса,, Какво бих могъл да променя в моята представа за мен самият, за да се почувствам по-добре’’.

ПП – цитат ,,,но все пак има критерии за Добро и за Зло (всичко това е относително), на които критерии, едно общество се изгражда.’’

Това ме развесели.Когато го прочетох си представих как по обществените критерии за добро и зло само преди 400 години по-голяма част от пишещите тук начело с Петър Дънов биха се озовали на клада. Даже си представих и кой ще бъде инквизитора, подпалил я.

/ това разбира се е в рамките на шегата/

Редактирано Декември 14, 2010 от hip

[Guest Мона]

ПП – цитат ,,,но все пак има критерии за Добро и за Зло (всичко това е относително), на които критерии, едно общество се изгражда.’’

Това ме развесели.Когато го прочетох си представих как по обществените критерии за добро и зло само преди 400 години по-голяма част от пишещите тук начело с Петър Дънов биха се озовали на клада. Даже си представих и кой ще бъде инквизитора, подпалил я.

/ това разбира се е в рамките на шегата/

На шега или не, обществото и критериите се променят; това е conditio sine qua non. Променят се и понятията за Добро и за Зло. Относителни са поради простия факт, че като абсолютни категории, те могат да битуват само по отношение на религиозното или философското мислене, но не и по отношение на човешкия живот, който е широко нюансиран.

Малко хора биха се похвалили с разсъждения отвъд Доброто и Злото, отвъд оценките/мненията (в твоя смисъл).

Редактирано Декември 14, 2010 от Мона

[д-р Тодор Първанов]

Мона, напълно съм съгласен с горният ти пост. Няма как да излезнем от плоскостта ,,Добро-Зло''. Просто си представих, какво би станало преди няколко века с някои от тези които пишат тук. Дори и преди 25 г. да беше писано пак нямаше да им се размине.Но, съгласи се с мен,че само като четеш постовете на някой в съзнанието ти идва представата как пали кладата.

Всъщност, този с факлата, каква ли самооценка има?

Редактирано Декември 14, 2010 от hip

[Guest Мона]

Всъщност, този с факлата, каква ли самооценка има?

Прекрасен въпрос.

Спомням си за нещо: за изгарянето на Ян Хус, кладата била приготвена и една нетърпелива бабичка със съчки в ръка започнала да подпалва ... Тогава той казал О, sancta simplicitas! Това хем е препратка към факлата, хем за кладите, за които ти говориш.

Определно човекът с факлата се чувства прав. Дали това ще е Бернардо Ги - един от най-големите испански инквизитори, от едната страна, или Джордано Бруно от другата, на осъждащият и на осъденият, отново поради относителността на критериите Добро-Зло, но абослютизирани от гледна точка на религията, и двамата са били убедени в правотата си и в оценката на случащото се спрямо тях самите.

Само, че в първия случай, Бернардо Ги се е оправдавал с Бог, а Бруно - с интелекта. И вярата, и разумът обаче, невинаги, могат да спасят живота на когото и да било.

Слава богу, кладите днес са невъзможни, отдалечили сме се от религиозния фанатизъм, поне западните общества и благодарение на тази правилна оценка и самооценка, кръстоносните походи днес са само минало.

Темата е толкова широкообхватна, че понякога изглежда, че не се говори по същество, но не е така. От способността ни да оценяваме и да се самооценяваме, като че ли зависят много неща, почти всички неща.

Редактирано Декември 14, 2010 от Мона

[braman]

Когато упрекват К.Г. Юнг, че пекалено много се занимава с източните философии, той отговаря: "Господа, онези хора са се занимавали с психология от хилядолетия, а нашата дори не е от вчера, а от днес сутринта."

Оценяването е финиширане и илюзия в голям размер, когато се касае за вътрешната ни личност. Там не можем да кажем: Ето, това е!

Няма такова нещо, има непрестанно потъване, благодарение на постоянното осъзнаване на собствения вътрешен свят. Самонаблюдение без констатации. Чисто внимание - без оценка. Гледане в себе си без вербални характеристики. Защото всяка оценка е котва, която спира, която привързва към старото, към вече познатото. А как ще се направи смела крачка напред в низвестното, ако, когато тъкмо сме се отделили, се връщаме да пипнем за късмет брега?

Поради големия ни страх ние се хващаме за нещо сигурно - напр. доброто и злото. Един учен, който е тръгнал да изследва някаъв континент или животински вид, обвързан ли е с понятията добро и зло? Те много биха му пречели за адекватното изследване.

Отвъд доброто и злото, означава наблюдаване с голямо внимание, толкова голямо, че да нямаме време за някоя мисъл, която да вземе да ни разказва какво гледаме. В тишината ...

Ако не накараме дървения философ в нас да млъкне, дълго време ще чукаме на кухо.

[Станимир]

Оценяването е необходимо. Животът затова често ни поставя пред изпитания. Опитайте се да се освободите от едно свое отрицателно качество и ще видите как не след дълго животът ще ви залее от ситуации в които намерението ви ще бъде подложено на изпитание. Това са възможности за оценка, да проверите дали наистина изпълнявате намерението си. Лесно е например да си представиш как ще извървиш 10 километра на открито при минус 30 градуса, друго е действително да го направиш. Значи ако си опитал и си го направил, вече имаш един необорим факт. Разбира се не е необходимо винаги да чакаме изпитанията отвън. Можем и сами да си ги организираме. Ако искаме да проверим дали сме зависими от кафето, просто спираме да пием кафе за една година. Ако искаме да проверим зависими ли сме от телевизора – без телевизия два месеца. Ако искаме да проверим страх ли ни е от тъмното – прекарваме известно време на тъмно. Ако искаме да проверим колко сме добри на билярд, намираме си партньори срещу които да играем и то разбира се търсейки такива, които да ни затруднят (ако пък случайно не намерим такива, можем да се запишем за следващия световен шампионат )

[Диана Илиева]

Реалната самооценка е доста трудна. Да попиташ някого: Имаш ли реална самооценка? е равносилно на: Успя ли да (о)познаеш себе си?

По мои наблюдения всеки си има по един референтен кръг хора, от чието мнение и оценка той се влияе/важни са за него и до голяма степен изгражда собствената си такава на тази база. Естествено за различните хора референтния кръг е различно голям и се състои от различни по вид хора (примерно само приятели, само роднини, само колеги, и такива и онакива ... ).

Някъде под 1% от хората не зависят съществено от такъв референтен кръг.

Според мен е желателно този референтен кръг хора да е сравнително малък и да е от внимателно подбрани хора.

Иначе ... лошо. Спомнете си приказката "Хорското мнение" - как башата и сина, дето водеха магарето си да го продадат на пазара, каквото и да правеха, все търпяха укорителни оценки от страна на минувачите.

Редактирано Декември 14, 2010 от Диана Илиева

[д-р Тодор Първанов]

Stanimir - Оценяването е необходимо.

То не е необходимо, то е неизбежно. Всеки човек има някакво мнения за себе си. Няма психически здрав човек, който да няма някаква представа, каквато и да е за себе си. Само при най -тежките психични заболявания човек няма никаква представа за себе си.