Загивам...

[suffer]

Нямам финансова възможност да отида при специалист! Затова търся помощ от вас като последен вариант. Чувствам се като някакъв удавник, който търси да се хване за сламка дори.

Не зная откъде да започна. Проблемите ми започват още от детските ми години. Мисля, че имам нужда от многогодишна психоанализа, за да се излекувам... Мисля, че целият ми живот е поредица от грешки и е абсолютно безмислен и съсипан. Ако бях сама е лесно - не бих искала да се събудя сутринта и бих се постарала това да се случи. Но имам деца и ми е съвестно какво ще се случи с тях. Чувствам се най-лошата майка на света и се чудя защо повярвах, че мога да създам поне нормално семейство и да дам всичко на децата си, което смятам за правилно... Това, че съм създала точно аз деца сега го отчитам като престъпление спрямо тях. Те не заслужават нито такъв баща, нито такава майка. Не виждам изход от никъде и не знам как да се справя с проблемите си. Около мен няма възрастни, които да ме разбират, нито някой , който да ме подкрепя или помага за каквото и да било. Чувствам се сама, самотна, отговорна, виновна...Какво да правя?

[Орлин Баев]

Чувствам се като някакъв удавник, който търси да се хване за сламка дори.

Досега за какво сте се 'хващала" - колко упорито, по какъв начин, с какво умение са били опитите ви за самопомощ? Например, прочела ли сте подходящи книги на психологическа тематика? А духовна литература, например проповедите на Петър Дънов? Или източна философия? Как се молите - искайки за вас си, или ставайки проводник на Любовта, давайки я като Слънце наоколо си? Търсите ли това вътрешно слънце - знаете ли, че го имате и просто завесите на ума ви са прекалено плътно дръпнати и е нужно да се поразтворят?!! Колко години подред и по колко време на ден сте практикувала медитация и съзерцание - това са методите, които реално дърпат завесата на егото и позволяват на слънцето на цялостната ни личност (АЗЪТ), да проникне в живота ни! Колко практически книги по самопомощ прочетохте и кои точно?!

Не зная откъде да започна. Проблемите ми започват още от детските ми години. Мисля, че имам нужда от многогодишна психоанализа, за да се излекувам... Мисля, че целият ми живот е поредица от грешки и е абсолютно безмислен и съсипан. Ако бях сама е лесно - не бих искала да се събудя сутринта и бих се постарала това да се случи.

"Целият живот" е доста свръхобобщено! Кое точно е съсипано - професия, социални контакти, цели? Семейството ви ясно, че не върви добре... Но, имате деца, това вече е чудо! Както и да ги възпитавате или не ги възпитавате, дали сте им живот - това е чудо! Каквото и да правите, един ден те ще поемат нещата в ръцете си - вие сте направила най-важното - дала сте им живот, шанс за учене и растеж! Каквото да става, все пак им осугурявате храна, подслон, дом, някакво грижи - това никак не е малко, никак! Тоест ,стигаме до извода, че не всичко в живота ви е точно толкова и точно така напълно провалено, колкото ви се струва, когато сте отчаяна! Отчаянието ви кара да виждате прекалено черно всичко - но то не сте вие! Със сигурност в живота ви има много и много изключения, мигове, дни и дори години, в които сте се чувствала по-добре и по-светло! И със сигурност възприятието дори за сегашната ви ситуация, каквато и да е тя, зависи и от виждането ви, от това как я пречупвате през ума си. Има светлина в тунела, можете да я намерите! Пишете по-конкретно, за да ви насочим! Винаги имаме избори! Понякога някои изискват смелост, а други просто знание!

Но имам деца и ми е съвестно какво ще се случи с тях. Чувствам се най-лошата майка на света и се чудя защо повярвах, че мога да създам поне нормално семейство и да дам всичко на децата си, което смятам за правилно... Това, че съм създала точно аз деца сега го отчитам като престъпление спрямо тях. Те не заслужават нито такъв баща, нито такава майка. Не виждам изход от никъде и не знам как да се справя с проблемите си. Около мен няма възрастни, които да ме разбират, нито някой , който да ме подкрепя или помага за каквото и да било. Чувствам се сама, самотна, отговорна, виновна...Какво да правя?

Можете да се обърнете към организация 'Анимус' - в нея работят жени, които напълно ще ви разберат! Имат всякакви програми, безплатни телефони на доверието, групи за психотерапия на жени! Ако децата ви са малтретирани, можете веднага да се обърнете към "отдел за закрила на детето" и "агенция за закрила на детето"! Ако е така, не се бавете нито секунда!

В какво по-точно се вините? А мъжа си? Разкажете повече за вас, за детството си, за семейството си сега, за децата си, за обкръжението ви!

Знаете ли какво наистина иска душата ви, познавате ли призванието си, което да определи целите ви? Търсили ли сте някога призванието си?

Редактирано Ноември 20, 2010 от Орлин Баев

[suffer]

Благодаря Ви много за отзивчивостта, че ми писахте толкова дълго писмо.

Определено виждам живота си през призмата на отчаянието. Мисля, че страдам от хронична депресия, която в момента е извън всякакъв контрол. Наистина вече няма за какво да се хвана.

Чела съм психологическа литература, но това само допълнително ме депресира... Навсякъде се констатира какво ти има и защо, а никъде не се посочва пътя как да промениш това. Най-вече се тормозя, че ако знаех тези неща предварително - не би следвало да създавам деца, при положение, че и аз и семейството, от което произхожда бившия ми съпруг са силно невротизирани, ние като резултат сме абсолютни хаховци, а какво ще стане с децата ми - просто не ми се мисли... В същност дори и в някои книги да пише някакви позитивни съвети, които се опитвам да практикувам, след като ме завърти колелото на ежедневието рано или късно от тях не остава и помен и аз се завъртам в предишния омагиосан кръг на личните си проблеми и няма излизане от това. Опитвам се да вярвам и в Господ, да се моля, да се надявам, но в крайна сметка пак си стигам до извода, че човек си страда и проваля възможностите си в живота поради начина, по който е изграден и как тогава ще ми помогне каквото и да било...

Като дете бях в невероятен конфликт с майка ми. По-точно тя изливаше всичките си негативи върху мен... Емоционална, властна, налагаща се, истерична, мнителна, егоцентрична. Съжалявам, че така говоря за собствената си майка, но е факт. Мислех си тогава да избягам от в къщи, но времената бяха други - тя самата постоянно ме заплашваше, че ще ме прати в ТВУ за някакви елементарни неща и аз се принудих да бъда доброто дете докато порасна и си поема пътя. Мислех си и да се самоубия още като бях на 14, но все пак ме държеше мисълта, че мога и да имам по-хубав живот ако изтърпя и изчакам до 18.

Дойде демокрацията и най-размирните времена. Всичко беше неустановено, времето на сивата икономика, през което работих от 18 до 23 годишна всичко, което би могло да работи младо момиче без никаква специалност. Опитах да уча една година в университет, но вдигнаха много таксите и не успях да запиша втората, защото аз си плащах всичко. През периодите, в които по една или друга причина печелих повече пари - майка ми се присламчваше към мен да и плащам всички сметки, а през времето , в което закъсвах (макар и да не съм и искала никога пари) отново бях най-неуспялата некадърница.

Стегнах се и кандидатствах държавна поръчка, приеха ме, учих задочно, за да мога да работя. Още първата година срещнах съпруга ми,който беше изключително забавен, чаровен и мил - истински принц. Много бързаше да се оженим (6 месеца), след което като забременях се превърна в истински звяр. Оттам се започнаха мъките. Завърших с бременности и бебета, но не можах да се дипломирам, защото малкото имаше големи зравословни проблеми. Децата се родиха едно след друго и ако не бях взела мерки - сигурно нямаше да има спиране...Гледах децата, работих едновременно, но само посредствени неща, съобразени с децата. Той си направи кариера и стана още по-надменен и брутален. Всичките му успехи се дължаха на него, а всички неуспехи на мен (според него). Както и за всички житейски събития аз бях виновна, ако не са добри, ако са добри - се дължаха на него, както и децата по - всички хубави неща приличаха на него, а по лошите на мен. Защитавах децата си като орлица от него и всичко отнасях аз. Когато положението станеше нетърпимо, отивах у майка ми, която естествено започваше да ме трови и да ми се подиграва за избора, като казваше , че не имало какво друго да се очаква от мен и по някое време ни изгонваше. Той не искаше да теглим заем и да си купим жилище - дори бях му предложила аз да го изплащам. Предпочиташе да харчим всичко, което получаваме. Или май по-точно той да го харчи , а аз да се оправям както мога. Все пак тогава плащаше поне наемите и тока. Живеехме по квартири и чакахме за общинско жилище дълги години... След като го получихме, помолих майка ми да се откажа от наследството на баща ми, за да мога един ден да го купя. Тя нито ме разбра, нито се съгласи. След 10 годишен брак, тормоз и изневери бившия ми заживя с любовницата си. Не съжалявах за развода - мислех, че е тъкмо навреме, защото в книжките пише, че с израстването на децата и оформянето на характерите им - насилието (от страна на бащата) се прехвърля от майката към децата.По време на развода оставиха децата и жилището на мен, което в последствие изгубих, благодарение на майка ми, заради една нива, която бях наследила и от която не можах да се откажа когато му беше времето.

Все пак три години бях сама с децата и на спокойствие.Поради собсвеното си детство самата аз водех неистова борба със себе си - да не се сържа така, както майка ми се е държала с мен. По тая причина май се държах прекалено добре. Всички пари, които печелех ги вложих в тях и тяхното развитие, записах ги от малки на школи по интереси, да ги развивам и да не се окажат като мен на 18 - без семейство, без умения и да се блъскат сами, както и да бъдат подходяща жертва на хищниците, а да имат самочувствие. Признавам , че оставайки сама се изкуших да се дипломирам и да мога да специализирам други неща, но не го направих, защото ми се струваше, че ще е твърде егоистично и е по-добре децата ми един ден да са добре. Сега съм отново с майка ми, защото нямам друг избор - тя се държи ужасно с децата, в къщи викове, крясъци, нещо, което не мога да търпя нито ден повече. Те са напрага на пубертета, не им се прави нищо вече, нищо не им е интересно, спират всичко, с което са се занимавали. Отделно баща ми , през малкото случаи, при които ги взима - съботира всичко, което изисквам от тях (за тяхно добро), редовно ме оплюва и демонстрира материално благоплучие. Казва им, че ако един ден отидат при него - ще имат всичко. Майка ми най-редовно влиза в конфликти с мен пред тях и ми подронва ежедневно авторитета. Зад гърба ми непрекъснато ме оплюва.

В същност това, което ме унищожава са отношенията ми с децата ми към днешна дата. То е същото като на останалите. Те ми крещят, вечно са ми обидени за нещо, вечно са недоволни от всичко. Не ми пука толкова дори и за отношението им, но поне да помислят за себе си и за бъдещето си, да не спират с лека ръка, всичко, което до момента са правили. Продължавах да се опитвам да разреша нещата с добро. Да съм буфера този път между майка ми и децата. Така си изкарахме едно нерадостно лято, но със започването на учебната година нещата вече са извън контрол... Започнаха да не се прибират след училище, едното започна да бяга от училище, другото го хванах да пуши... Спрях работа и започнах да работя само нощни. Започнах да водя до момента абсолютно самостоятелните ми деца на училище и да ги взимам. Взех им ключовете за в къщи. Опитвам с добро и разговори - те отказват да говорят с мен, смеят ми се в лицето. Заключвам , за да могат да си пишат все пак домашните и да учат (с молби, увещания и т.н), което не се случва през целия ден - гледа се ТВ и пред компютъра... Преди време си лягаха с книжките в леглата, уговорката беше два часа ТВ и един час комп. ( в което ги бях убедила, че е за тяхното добро здраве - подплатено със статии и материали по въпроса). Сега книгите вече не съществуват. Махнах компа и ТВ-то ли да махна?!? И каквото и да направя - изобщо всичко това нормално ли е? Започвам да се чувствам едва ли не някакъв инквизитор!!! Това ли са методите, не можа ли с добро и с думи? В момента в който забравя отключено, дори и да съм в къщи - този , който е усетил, че е отключено - избягва от в къщи и се връща към 22 часа (няколко пъти вече се случва). Имат поведенчески проблеми в училище, а все пак учат в най- добрите училища и едва ли някой ще ги изтърпи дълго. Закъсахме и финансово, заради смяната на работата ми, от което още повече ни се обострят отношенията...

Изпуших и от една седмица се чудя какво да направя. Дали да зарежа всичко и всички и да помисля за себе си... Но не мога да го направя.

1.Не мога да живея за себе си. Уморила съм се - не виждам и смисъл. След развода на два пъти се опитах да завържа връзки, но като минат няколко месеца - виждам, че човека срещу мен е хищник, под прикрите и само да му падна в ръчичките... Явно съм обречена да ме привлича един и същ модел... Освен всичко се опитах да запозная децата с единия си приятел и те реагираха доста бурно. Ревнуват ме явно. Реших, че няма да им го причиня и че няма да се занимавам с мъже докато пораснат (а после ще съм достатъчно дърта). За учене е невъзможно (финансово), за кариера е късно.

2. Не мога да живея вече и заради тях. Не мога и да ги оставя. Защото те не са виновни, че са раснали в такава среда и са станали такива- отново ние, възрастните сме виновни...А какво ще ме очаква за в бъдеще с тях - не искам и да си помисля. Престъпления ли да очаквам или наркомании... А са много талантливи деца, с въобръжение, изобретателни и артистични (което би могло да се използва и за зло един ден). Ако бяха имали щастието да се родят при нормални родители, но не са... Мислех и за приемно семейство, в което да се почувстват най-сетне добре и живота им осмислен, за да не загазят безвъзвратно по време на този ужасен пубертет... Бих продължавала да правя всичко за тях отсрани, но само да ги отърва пряко от себе си, защото в момента само им вредя... Все пак добре е да съм между живите и един ден да им помогна ако имат нужда от мен. Но при живи родители как ще стане това с приемното семейство? А ако умра няма да знам какво се случва все пак с тях...

Знам , че звуча като жертва, но знам и че не съм. Това ,което в същност ме ужасява, че аз и единствено аз съм виновна за всичко. Майчинството и отговорността към децата ме направиха такава подлога на всички, толкова мека и неизискваща. Просто трябваше от самото начало да помисля за себе си. Затова не съм жертва, а една глупачка, която е искала да компенсира всички липси в живота на децата си, поради някакви нейни си липси и толкова много сгреших...

Сега накъде? И как?

Това е моята ситуация - опитах се да конкретизирам доколото мога.

Искам да заспя и да не се събудя.

Не виждам, просто не виждам какво да направя, за какво да се хвана... За това и като последна надежда се хвърлям тук, в този форум... Чувствам се като робот -изцедена от мисли и чувства и постоянна надпревара с времето, който би направил всичко, което го посъветват, защото вече не съм убедена, че каквото и да било мое решение ще е вярното. В същност дори напротив - убедена съм, че всичките ми решения до момента са погрешни...

Спирам до тук, защото май прекалих с писанията.

Благодаря предварително за всичко и на всички, които ще отделят от времето си за нас!

[Станимир]

Наистина положението в което сте не е леко. От друга страна обаче, това положение ви дава цел, която да следвате. Търсите за какво да се хванете, а само по себе си желанието за промяна, за разрешаване на ситуацията в която сте, е достатъчна опора стига да е непоколебимо и упорито.

Мисля, че преди всичко трябва да работите върху собственото си спокойствие и равновесие. Научете се да реагирате безпристрастно, без раздразнение или друга ненужна емоционалност на случващото се около вас, като отношението на майка ви например. Спрете също да се обвинявате и да анализирате грешките от миналото си. Вместо това насочвайте мислите си към това, което искате да постигнете, към което искате да промените. Например вечер преди да заспите си представете отношенията с децата и с родителите ви така, както бихте искали да бъдат. Помислете за най-дребното нещо, което можете да промените в отношенията си с тях вие самата, бъдете търпелива и упорита, без да очаквате в замяна нищо от тяхна страна. Те са част от задачата, която трябва да разрешите и най-малкото, дори и да не се харесвате, можете да ги използвате за решаването й. Ако бягате, ще бъдете жертва. Не, просто следвайте собствените си цели, без да се притеснявате от нападките, подигравките или неразбирането.

Децата. Опитайте се да ги мотивирате. Поговорете с тях – нека те сами кажат какво искат, какво не им харесва в семейството и т.н. Това със заключването в апартамента най-вероятно ще направи дистанцията помежду ви непреодолима. Те са на възраст в която трябва да им се гласува доверие и да се научат на отговорност. Поставете ясно нещата: прибиране в осем и ще могат да имат ключ от апартамента (или къщата). В противен случай върнете старото положение първо за един, а после за по три дни. Оставете им свободен достъп до компютър и телевизор, но примерно да не остават пред тях след полунощ. В противен случай им приберете компютъра и телевизора за един или два дена. Дайте им да разберат, че от тях зависи дали и доколко ще могат да разполагат с тях. Значи обвържете ясно нещата: ключа от жилището с прибирането навреме; телевизора и компютъра с непрекаленото им използване; получаването на някакъв желан от тях подарък, с добрите оценки в училище. Има и други дребни, но важни неща: например, преди да отидете да пазарувате, ги попитайте дали желаят нещо от магазина. Или преди да сготвите се съобразете с тяхното желание. Дайте им нещо, което в последствие да осъзнаят, че не искат да загубят. И пак повтарям, поговорете за интересите им такива, каквито са в момента, а не каквито са били в миналото, за желанията им и ги подкрепете, ако не са прекалено неразумни. Засега оставете желанието си децата ви да четат книги, ако не им е интересно. Опитайте се да ги мотивирате да учат, като им обясните, че това е необходимо най-вече за тях самите, без да ги наказвате при недобър успех. Никакво наказание не може да компенсира липсата на мотивация. Но за да имат децата ви цели, такива трябва да имате и вие. Вие сте примера, който те съзнателно или не следват.

От написаното разбрах, че си имате работа. Не мисля, че е добър вариант да минавате на работа с нощни смени. Най-добре би било, ако имате възможност да работите в стандартното работно време.

И в заключение повтарям: спокойствие. Не допускайте ничие отношение, думи или действия да ви смути, не само външно, но преди всичко вътрешно. Следвайте твърдо своите цели.

[Орлин Баев]

Присъединявам се към думите на Станимир!

Определено виждам живота си през призмата на отчаянието. Мисля, че страдам от хронична депресия, която в момента е извън всякакъв контрол. Наистина вече няма за какво да се хвана.

Има за какво да се хванете - за собствената си емоционална независимост, за собственото си щастие, за собственото си вътрешно психично ядро, за мъдростта на живота и Вселената, които могат да неутрализират катастрафизиращото ви виждане на ставащото и да ви помогнат да вземате подходящите решения и да вървите собствения си път!

Чела съм психологическа литература, но това само допълнително ме депресира... Навсякъде се констатира какво ти има и защо, а никъде не се посочва пътя как да промениш това.

Това наистина е така - такива са повечето психологични книжки. Ето вие сте мислила, направила сте много изводи, връзки с миналото и т.н. - това е чудесна база за по-нататъшна работа. Но въпросът е именно КАК да промените нещата! КАК да се промените при вас включва едно променено отношение на здрав егоизъм, който имате да градите, за да се научите да живеете вашия, а не на другите живот. Само тогава ще можете да бъдете щастлива, да посрещате трудностите нормално и да излъчвате щастието си и пред децата си! А така да им бъдете пример. Това КАК включва и "какво да правя", къде да го правя", колко да го правя", "с кого да го правя", "как да мисля и оттам как да чувствам", "как да възприемам ситуациите на напрежение", "как да се отнасям към поведението на майка си", "как да наема един двустаен апартамент за 300лв. (има за толкова) и да се махна от майка си", "как да неутрализирам сублиминалните си комплекси, че се провалям, че светът е ужасен, че хората са ужасни, че аз съм ужасна, че каквото и да правя, с мен ще злоупотребят и наранят, изоставят и лишат от обич, грижа и разбиране...". Това КАК да се променя включва и "как да променя характеровите си нагласи (предсъзнавани, компенсация на комплексите) на нагаждане, подчинение, жертване, живеене живота на всеки друг, но не и моя собствен". Когато постоянно се жертвате, ви се струва, че това е начинът да задоволите комплексите си, да бъдете добра майка, дъщеря, жена. А всъщност това е най-сигурният начин да станете изтривалка на всеки наоколо ви, да поддържате нещастието си и да бъдете неспособна да давате щастие, тъй като тотално сте жертвала собствения си живот, уж за добро, но всъщност по една много куца логика, дадена ви още от родителския стил на майка ви и сега поддържан от нея при съжителстването ви!

Най-вече се тормозя, че ако знаех тези неща предварително - не би следвало да създавам деца, при положение, че и аз и семейството, от което произхожда бившия ми съпруг са силно невротизирани, ние като резултат сме абсолютни хаховци, а какво ще стане с децата ми - просто не ми се мисли...

Напротив, трябвало е да създадете децата си! Има семейства, които с години се опитват да имат деца, но нямат! Имате щастието да сте майка на буйни тийнейджъри - какво по-хубаво от това! Кой не е невротизиран в съвремието ни?! Аз не познавам съвременен човек без невротичност. Не сте хахо - имате много интелект, много ресурси, чувстват се между редовете ви! Просто е нужно да неутрализирате комплексите си и промените посоката си, да започнете да искате повече за себе си и да отстоявате щастието си, като знаете, че го заслужавате! Като знаете, че за да го давате на други, първо вие трябва да сте щастлива. А за да бъдете щастлива, е нужно да държите на постигането на собствените ви цели, да завършите ученето, да правите неща, които ви правят щастлива, да се глезите повечко. Тогава ще сте преодоляла и модела си на мъж и ще привлечете стойностен приятел! Децата ви е нужно да се съобразят с това, не обратното!

В същност дори и в някои книги да пише някакви позитивни съвети, които се опитвам да практикувам, след като ме завърти колелото на ежедневието рано или късно от тях не остава и помен и аз се завъртам в предишния омагиосан кръг на личните си проблеми и няма излизане от това. Опитвам се да вярвам и в Господ, да се моля, да се надявам, но в крайна сметка пак си стигам до извода, че човек си страда и проваля възможностите си в живота поради начина, по който е изграден и как тогава ще ми помогне каквото и да било...

В психотерапията молитвата се ползва като инструмент по промяна на същите психични изграждания, за които говорите. А за Бог или Господ се приема собствената душа и дух, психичното ядро във вас, от позицията на което се трансформират родителските ви образи, комплексите в сянката ви и т.н. Например за вас:

"Господи, моля те стани опора в живота ми! Научи ме да отстоявам щастието си, за да мога да бъда проводник на твоята радост и да я давам наоколо си! Света майко в мен, нека твоята любов като река протича през сърцето ми, за да се превърна аз самата в блажена любов! Небесна майко, научи ме да простя на физическата си майка, за да прекъсна излишните емоционални връзки с нея и да изградя емоционалната си независимост, плавайки в твоята радост! Научи ме, Боже, да осъзная собствената си стойност, научи ме да осъзная важността и цената си - а тя е висока! Заживей в мен с твоята сигурност, самоувереност и сила и нека си вярвам - на теб в мен! Аз знам, че имам право да греша, че е човешко да греша и само приемайки го, мога да се смиря и да допусна Ти да ръководиш живота ми! Свалям товара на отговорността от живота си и ти разрешавам ти, Боже, да насочваш с тихия глас на интуицията ми стъпките в живота ми! научи ме моля те да се отстоявам, да се заявявам, да бъда целеустремена, за да намеря и следвам призванието си! Научи ме, Боже, на здрав егоизъм, за да мога така да бъда твой устойчив инструмент на тази земя! Научи ме, че имам право да имам собствено мнение, да не се съобразявам толкова с мнението на другите, а само с твоето в сърцето си! Прощавам си, Господи - безусловно и катосъстояние на съзнанието, постоянно! Обичам се - обичам Себе си - а това си ти в мен! Вината никога и за нищо и при никакви случаи не помага ивинаги е излишна - затова сега я изоставям и се осланям на твоя здрав разум и здрави действия! Боже, научи ме да бъда по-толерантна със себе си, да се обичам, ценя и приемам изцяло и при всички положения! Любими мой вътрешен водач, моля те нека личността ми стане проводник на твоята спонтанност и щастлива непринуденост, устойчивост и блага сила! Нека отстоявайки целите си упорито - учене, приятел, щастие - да провеждам твоето призвание в живота си! Научи ме, Боже, да казвам НЕ, когато е нужно и смело да не се съобразявам с изискванията на другите, когато имам нужда от спокойствие или си имам свое мнение! Научи ме да те съзерцавам, Любими мой в сърцето ми, да се слея с теб и да резонирам с блаженството ти! Да бъде волята ти в живота ми! Амин "

...Гледах децата, работих едновременно, но само посредствени неща, съобразени с децата. Той си направи кариера и стана още по-надменен и брутален.

Сега е време и вие да направите всичко възможно, за да завършите училището и да работите работата, която вие искате, а не която ви се налага! Сама виждате какво се получава, когато дълго време вървите против Себе си!

Знам , че звуча като жертва, но знам и че не съм. Това ,което в същност ме ужасява, че аз и единствено аз съм виновна за всичко. Майчинството и отговорността към децата ме направиха такава подлога на всички, толкова мека и неизискваща. Просто трябваше от самото начало да помисля за себе си. Затова не съм жертва, а една глупачка, която е искала да компенсира всички липси в живота на децата си, поради някакви нейни си липси и толкова много сгреших...

Няма грешки, а само възможности и уроци! Учила сте чудесни уроци - сега си вземете житейския изпит, като с епоучите от уроците си. А те се свеждат до голяма степен в това, което сама казвате: "трябваше от самото начало да помисля за себе си". Направете го сега! Не можете да помагате на кой да е, докато сте подлога на мама, на децата си, на който и да е и каквото и да е! Бих искал да видя във вас здрава мотивация по развитие, една добра доза егоизъм и хъс за собствено щастие! Тогава това собствено щастие може да резонира със щастието на сърцето ви и оттам да го давате и на другите хора, доколкото прецените, с мярка!

Сега накъде? И как?

Сега към емоционална независимост, към собствени цели, към собствено щастие, към здрава амбиция за постигане, към отстояване на лично пространство и спокойствие! Към следване на целите на душата ви - към завършване на ученето, към работа, която ще ви радва цял живот, към промяна на себе си в една вярваща си и смела жена, която силно се обича и отстоява щастието си! Тогава и ще привлечете мъж, който да ви обича!

Искам да заспя и да не се събудя.

Всеки човек го иска понякога. Но, така е прекалено лесно, така е бягане от уроците, които сме дошли да усвояваме тук, на тази малка земя, в тези тела.

Не виждам, просто не виждам какво да направя, за какво да се хвана... За това и като последна надежда се хвърлям тук, в този форум... Чувствам се като робот -изцедена от мисли и чувства и постоянна надпревара с времето, който би направил всичко, което го посъветват, защото вече не съм убедена, че каквото и да било мое решение ще е вярното. В същност дори напротив - убедена съм, че всичките ми решения до момента са погрешни...

Спирам до тук, защото май прекалих с писанията.

Благодаря предварително за всичко и на всички, които ще отделят от времето си за нас!

За да се почувствате като човек, се ресвържете с Човека във вас! Сега да, малко е позатиснат от някои модели на поведение и страхове и неуверености. Но те са преодолими, а Той, Човекът, си е там, не сте го загубила, чувствам го във вас! Просто е нужно да поразчистите облаците от менталното си небе, за да светне Той в живота ви и да го проявите и в целите, плановете, действията и ежедневното си поведение!

Свържете се с "Анимус"! Всяканеделя от 16ч. на "Мария Луиза" 32, в йога център магая има "йога на смеха" - безплатна е. Добре сте дошла винаги! Елате и на групата ми по медитация, всеки четвъртък от 20.30 до 22ч. - също е безплатна (пишете на л.с. за подробности)! Пишете тук - винаги ще ви отговорим и сме зад вас, защото искрено ви желаем щастието ви!

Редактирано Ноември 23, 2010 от Орлин Баев

[suffer]

Благодаря много за всичко, което ми написахте. Има за какво да помисля...

Благодаря и за молитвата. Някой друг път ще пиша по-подробно дали има някаква промяна.

Този адрес "Мария Луиза"32 във Варна ли е или в София?

[Орлин Баев]

София...

[suffer]

А във Варна къде и от кого бих могла да получа помощ?

[Орлин Баев]

В клуб библиотека "Виделина" има постоянно безплатни лекции, семинари, много прекрасни книги и още по-прекрасни хора! Ако нещо от организираното там е платено и ви е скъпо, просто питайте лично Лидия, която движи библиотеката. Поздравете я от мен! Във Варна ви препоръчвам йога клуба на Емил Златев - на символични цени е. Също сбирките на братското лозе над Варна - там има прекрасни хора и ще чуете думите на великия мъдрец, проводник на безпределността! За това къде е лозето, питайте например админа на този сайт Иво на л.с.! Във Варна има и много други прекрасни групи и хора, разбира се - просто се свържете с горните и нека силата ви води!

[suffer]

Благодаря много за вниманието и отзивчивостта!

Сега прочетох "Монахът, който продаде своето ферари" от Робин Шарма. Какво да ви кажа?!? Аз съм сигурно непоправим случай - сериозно ви говоря. След края на книгата се депресирах, че аз не бих могла да го направя това. Да отделя цялото това време, постоянство, труд и организация.

Това първо и второ намам мотивация - аз съм възпитана в строго християнство. В смисъл сигурна съм поне, че не това е истинското християнство. Но зная, че по принцип християнството е много ценно, макар моите нагласи специално към него да са кривонасадени. Все пак Бог е любов и милост, не насаждане на вина и страх от някакво наказание. Както и да е, но все пак колкото и да ме привличат източните мъдрости, едно усещам в себе си интуитивно. А това е, че християнството е истинското. Все пак летоброенето започва от Христос, а не от някой друг. И Христос е Господ, а останалите са учители.

Аз съм много праволинейна и като знам, че благодарение на верността си към вярата сме оцелели като нация и народ - бих чувствала като предателство всичко останало. Чета ги тези неща, оценявам ги, но... дотам. Не се впускам. Интуитивно така го чувствам, че ще сгреша. Бях чела някъде, че само в Християнството се признава човешката личност и се разграничава Бог от човек, създател от творение. Навсякъде другаде се пропагандира, че Всеки може да бъде Господ и е част от Бога. А не е ли това е най-първото отпадане от истинската връзка с Бога - когато най-светлия ангел си помислил, че може да е като Бога и ... оттогава е дявол. Т.е. - гордостта е първия грях. Другите религии казват - "ти можеш всичко(ти си като Бог)!", Християнството казва "Господ ще ти даде това, което ще спаси душата ти(ти си личност)!"

Не знам аз лично до тези изводи съм стигнала. При цялото ми уважение към вас - с нищо не бих искала да ви обидя или провокирам. По-скоро бих се радвала ако някой успее да ми обори заключенията и настройките ако това ще е за мое добро! Макар, че те са сериозно бетонирани май

Все пак аз се почувствах страхотно от цялото внимание тук в този сайт. Представяте ли си колко малко ми трябва?!? Някакви непознати хора отделят време за мен, подкрепа, нещо, което не получавам от никой в реалния живот...Дори и само това ме накара да се почувствам значима и ценна, да се усмихна, да погледна отново напред. Бих искала още толкова много неща да споделя...

Много мисля за всичките ви съвети, но се чудя от къде да започна. А дали искам да започна?!? Май не. Изгубила съм отдавна вкуса си към живота, всичко се върти около децата ми. Искам само да ги видя пораснали, честни и почтени и да се оправят в живота, каквото и да се случи. Единственото, което ми липсва в същност е хармонията в отношенията. Винаги съм си мислела, че ще успея да я изградя само с децата си, че ще успея да създам един малък екип. Първото , което трябва да направя е да се разделя завинаги с майка ми... каквото и да ми коства това. Но за себе си? Не зная нито какво да направя, нито откъде да започна... Аз дори ако попадна някъде, където се хапва безплатно да кажем, не мога да ям, защото знам, че децата ми няма да могат да ядат от това. Може би единственото, което правя сама е да ходя на плаж сама, когато на тях не им се ходи. И то само, защото е безплатно... Такива работи...

Извинявайте, ако вече досаждам... Много имам нужда от съвети и от друга гледна точка , а не мога да си позволя да ходя на психоаналитик... Благодаря много за отделеното време и дано, като не може финансово, тази моя благодарност да се трансформира в някакво прекрасно събитие в живота ви, което да ви ощастливи...

Редактирано Ноември 28, 2010 от Орлин Баев

[Орлин Баев]

Да, въпросът е наистина да искате промяна, иначе каквито и разговори да водим тук или да водите където и да е, ще са един психомасаж и нищо повече! Мотивация за промяна...!

[Bugi]

Suffer може би сложната задача трябва да я разчлениш на няколко по прости . И да започнеш да ги решаваш една по една до пълното им изключване. Правилно спомена за първата задача – отношенията с майка ти.

[Креми (късметче)]

"Ти Бог ли си?"

Една студена есенна вечер по време на Коледните празници едно малко момченце на 6 - 7 годинки стоеше пред витрината на голям магазин. Детето нямаше обувки и беше облечено в истински дрипи. Една млада жена, която минаваше наблизо, забеляза копнежа в светлите му сини очи. Тя взе детето за ръка и го заведе в магазина. Вътре му купи нови обувки и цял комплект детски дрехи.

Двамата излязоха на улицата и жената се обърна към детето със следните думи:

- Сега можеш да се прибереш у дома и да се веселиш на празника.

Момченцето вдигна глава към нея и попита:

- Госпожо, ти Бог ли си?

Тя му се усмихна и отвърна:

- Не , синко, аз съм само едно от неговите деца.

Момченцето се замисли малко и рече:

- Знаех си, че сигурно сте роднини.

Източник: "Пилешка супа за женската душа"

[Alexander]

suffer

...Като дете бях в невероятен конфликт с майка ми. По-точно тя изливаше всичките си негативи върху мен... Емоционална, властна, налагаща се, истерична, мнителна, егоцентрична. Съжалявам, че така говоря за собствената си майка, но е факт. Мислех си тогава да избягам от в къщи, но времената бяха други - тя самата постоянно ме заплашваше, че ще ме прати в ТВУ за някакви елементарни неща и аз се принудих да бъда доброто дете докато порасна и си поема пътя. Мислех си и да се самоубия още като бях на 14, но все пак ме държеше мисълта, че мога и да имам по-хубав живот ако изтърпя и изчакам до 18. ....

...Поради собсвеното си детство самата аз водех неистова борба със себе си - да не се сържа така, както майка ми се е държала с мен...

Съвсем не сте изолиран случай, това го срещаме всеки ден - МОДЕЛ, който ако се проследи, води началото си през много поколения назад във времето. Виждам че осъзнавате това и сте решена да го прекъснете, което е впечатляващо!

Дано да успеете.

[suffer]

Че го прекъснах, да, успях да го прекъсна... Но дали е за добро?!? Сега като се замисля, все пак аз и брат ми сме станали съвестни хора. Работим, имаме деца, гладаме си ги. Той за щастие има и свястна жена. Честни хора сме, имаме ценности... Значи майка ми е успяла все пак. Той възпитава децата си по начина, който е видял (за което аз се ужасявам и ги съжалявам, но никога не съм му се месила). Неговите деца си имат респект от родителите си и са тихи и кротки.

А какво става и ще стане с моите деца. При моето непрестанно съобразяване какво да кажа, как да го кажа още от бебета, да са спокойни, да са свободни. Те са с огромно самочувствие, непрекъснато говорят за правата си, искат само да се забавляват и така и не можах да ги науча на каквито и да било отговорности. А сега са на косъм да зарежат и всякакво учене и занимания. Иначе са много умни, до миналата година бяха отличници, но сега нещата падат стремглаво надолу...

[Креми (късметче)]

suffer,

съветът да започнеш да се справяш с проблемите един по един е добър.

Може би ако зададеш въпрос за възпитанието на децата във форум Педагогика, ще получиш повече отговори. Родителите с опит също дават интересни идеи. Освен това някой може да сподели своите трудности и да видиш, че далеч не си сама, нито единствена.

Естествено, че който има права , трябва да има и задължения, децата също.

Оттам ще се почне, но ситуацията трябва да е описана по-конкретно.

Успех!

[suffer]

Здравейте отново!

Включих се в групова психотерапия. Чувствам се прекрасно с групата. Хубаво е да си сред хора, които осъзнават, че имат проблем и искат да го решат. Това ми дава сили и мотивация и на самата мен, че и аз мога да се справя с времето. Учудващо бързо започнах да споделям, а в живота съм човек, който трудно споделя, предпочита да решава всичко сам и трудно търси помощ от други в определени ситуации.

Сега се чувствам като малко дете, което е готово да разкрие себе си и да признае, че е самотно, слабо и има нужда от помощ. Дали това е за добро? Незнам, но се чувствам прекрасно и ми се иска да излея душата си и цялото натрупано страдание в нея, както и да намеря нов път напред... Тотално различен. Изпитах странното усещане, че извън всички норми, рамки и рутинност в мен се крие един различен, жизнерадостен човек, който по стечение на обстоятелствата не е успял да се радва на живота... Отпуснах се с децата, някак се разми границата родител-дете... Слязох някак до тяхното ниво, до техния свят, който е много по-различен от нашето детство и се опитвам да го приема позитивно. Все пак те живеят в толкова различно време и ценностна система... В същото време в мен се прокрадва един страх от непознатото, от това да не сгреша, като сривам рамките...в нашите отношения.

Пуснах се по течението и се надявам скоро да намеря нови ориентири...

Дали някой ме разбра?

[Орлин Баев]

Хей, браво, чудесно! Супер се радвам да го чуя!