Проблем в общуването

[Пламъче]

От доста време изпитвам затруднения в общуването с определени хора.При среща или телефонен разговор съм принудена да мълча,защото ми е неудобно да ги прекъсвам.Мълча и изслушвам,а после се чувствам като глупачка.

Искам да постигна диалог,но не знам как.

Моля ви за съвет!

[Креми (късметче)]

Нужна е повече информация, Пламъче.

Това по-възрастни хора ли са?

На авторитетна позиция?

Какво в живота ти зависи от тях?

Кой е в положението да дава и кой да взема ( не говоря само за пари) ?

И тъй като не съм сигурна, че би искала да дадеш толкова подробности, ще кажа това, което мога:

Най-често премълчаването е възпитано в нас в ранните години.

На такъв модел на поведение трудно се опонира.

Възможно решение: след "разговора", а същност монолог, запиши на лист всичко , което искаш да кажеш. Следващия път го кажи в началото на следващия разговор. Или се обади по телефон и го изчети.

Или ако човекът е добронамерен, просто сподели с него този си проблем и го помоли да ти дава време за отговор.

Аз също съм имала подобни проблеми, и сега ги имам, макар по-рядко. Но този начин на комуникация също ме е спасявал от необмислени думи, затова не го наричам проблем.

В различните видове йога има техники за преодоляване на зависимостта от мнението на друг човек.

Редактирано Октомври 28, 2010 от късметче

[Пламъче]

Благодаря,късметче!

Жените за които говоря са на средна възраст.След обичайното "Здравей,как си?" започват да разказват премеждията и неудачията си с пълни подробности,дори ги повтарят по няколко пъти.А аз отвреме навреме се опитвам да кажа нещо,но се получава като при рибите - поемам въздух и пак млъквам.Не умея да прекъсна разговора.Понякога съм затваряла телефона,оправдавайки се с това,че е изтощена батерията и съм се чувствала виновна.

Напоследък не вдигам телефона и това също ме кара да се чувствам виновна.

Това ме измъчва - чувството за вина,че не съм обърнала внимание на някого.

Нищо в живота ми не зависи от тези хора,но и да зависеше пак бих постъпила по същия начин - възпитавана съм да не прекъсвам другия.

Редактирано Октомври 28, 2010 от Пламъче

[цветна дъга]

Здравей, Пламъче!

Това, за което говориш, ми е много познато. Почти на всеки му се е случвало да изслушва, после да мълчи и да не отговори, защото не знае как, или да се почувства неприятно, било то потиснато "като глупачка" или да изпитва вина, че "не отделя достатъчно внимание".

Отдавна нямам такива проблеми. Работата ми е свързана с много хора, с различни характери се срещам; в много провокативни ситуации съм изпадала и имам, но вече нямам притеснение да прекъсна, доколкото е възможно дипломатично, нечия мисъл или разговор, който ми е неприятен. Не изпитвам чувство за вина, когато някой някой търси "да убие малко време" в "приказки", да прекратя комуникацията, без да лъжа, защото наистина нямам време да слушам "колко лош е светът" и "колко са лоши хората", и "колко е тежък животът" или да "поклюкарстваме", или "да пийнем едно кафенце" - няма лошо,като ми се пие, ще пия, и то сама, просто преценям, че нямам вътрешна допирна точка с този човек и мога да бъда учтива само със "здрасти".

Но какво ми помогна и помага да преодолея чувството си за ненужна вина, малоценност, потиснатост - учението на Бялото Братство, изучаването на беседите - това води до голямо самонаблюдение над онова, което се случва вътре в мислите ми, в чувствата ми. Човек отсява важното от маловажното, преходното от вечното, истинското от фалшивото.

Много пъти във форума не отговарям, не защото не мога, а защото някои от участниците или чувстват вътрешното ми единство с тях, или не. Други може да очакват разговор само за да продължат да търсят нещо, за да критикуват или просто защото са свикнали да спорят и да бъдат "на различно мнение". Отдавна съм престанала да споря и да убеждавам, когото и да е в каквото и да е. Ако имам истинско желание да разговарям с един човек, намирам път. Но все по-категорично не допускам разговори, социални или "приятелски", които да внасят "отровата" си в мисловния ми и емоционален свят. Не мога да се освободя напълно от невидимите влияния, но от видимите в голяма степен всеки може. Това обаче го постигнах с годините, когато започнах да се уча и продължавам да казвам "не" на тривиалното, на шаблонното, на махленското, на масовото "това е нормално" - да, за обществото много неща са нормални, но за ценностната система на онзи, който е видял, че има нужда от промяна и иска да се промени, има неща, които са за боклукчийските кофи.

Ти казваш: "започват да разказват премеждията и неудачията си с пълни подробности,дори ги повтарят по няколко пъти.А аз отвреме навреме се опитвам да кажа нещо,но се получава като при рибите - поемам въздух и пак млъквам.Не умея да прекъсна разговора.Понякога съм затваряла телефона,оправдавайки се с това,че е изтощена батерията и съм се чувствала виновна." За такова нещо някои хора са казали, че са като вампирите - изчерпват те.

И ти трябва ли да се чувстваш "виновна", че не им даваш от твоята енергия, с която да хранят още повече мисловните си вируси и бактерии?

Те това искат.

Да ядат.

Ама ще ядат, ако има кой да им даде.

Ако няма кой, ще гледат, ще се ослушват и ще си дигнат парцалите.

Редактирано Октомври 28, 2010 от цветна дъга

[Пламъче]

цветна дъга,благодаря ти за споделения опит!

Наистина се чувствам изсмукана и наистина с тези хора нямам допирни точки.

Чета беседите с огромен интерес и намирам в тях отговори на много въпроси които съм си задавала и си задавам.

За мое голямо съжаление да промениш мисленето си никак не е лесно,но се надявам да го постигна.

Твърде много време от живота си отделих на заблудите.

[Ани]

Пламъче, прочитайки мненията ти в тази тема, първата ми мисъл беше, че и аз много често съм минавала в подобни ситуации с номера за изтощената батерия. След това се сетих, че понякога съм изпадала в позицията на жалващия се и отегчаващ други хора. Обикновено такива, които чувствам за много близки. За съжаление не се замислям, че в такъв случай тормозя точно тях, тези хора на които имам най-голямо доверие, най-близките си.

Преди известно време прочетох един интересен спомен на Борис Николов за Учителя в поредицата „Изгревът”, т.2 – д-р Вергилий Кръстев. Позволих си да го препиша:

110. БРАТ БОЯН СЕ УЧИ НА ТЪРПЕНИЕ

Брат Боян отива при Учителя по работа. Важна и неотложна работа. В това време идва една сестра и разправя някакъв вълнуващ епизод на Учителя. Разправя Му го тя дълго време и брат Боян чака. Обаче търпеливо я изслушва. Тъкмо свършва тази сестра и си отива, идва втора сестра и тя почва да разправя на Учителя същия епизод. Разправя го тя два часа. Учителят я изслушва търпеливо. Разправя тя и си отива. Не й казва Той, че същият епизод току-що го е чул. Излиза си сестрата, идва трета сестра. И тя разправя на Учителя дълго време същият епизод. Учителят не казва нищо и нея изслушва търпеливо. А брат Боян стои и чака и се чуди на търпението и деликатността на Учителя.

Не ограничавайте Божественото в себе си, нито го унижавайте. То придава цена на човека. Като знаете това, вие трябва да бъдете внимателни към всяка душа, към всеки човек, заради Божественото в него. Уважавайте душата заради цената, която Бог й е определил. Не унижавайте своята душа, нито душата на когото и да е. Ако вършите това, неизбежно ще ви сполетят нещастия, защото откъсвате връзката между всички същества и отреждате себе си на блуждаеща звезда, която трябва да угасне.

Учителят постоянно е приемал посетители и ги е изслушвал с голямо внимание. Но явно, че понякога е виждал тази загуба на време, която някои , по-настойчиви хора са причинявали както на него, така и на други, имащи много по-належаща нужда от неговото внимание и съвет. Може би затова в беседата „Съответствие на величините” казва:

Сега и на вас ви трябват два важни елемента за психическия ви живот, т.е. за правилното ви развитие. Тези елементи наричам правила. Значи, за да се развива правилно, ученикът трябва да има предвид две свещени правила в живота си. Първото правило: Никога да не отнемаш на ближния си или на своя приятел времето, което не можеш да му дадеш. В това време приятелят ти е зает с важна работа, която решава съдбата му – не му отнемай времето. Щом разбереш, че не е свободен, върни се и му помогни мислено, да свърши добре работата си. Като се освободи, той сам ще те извика да се разговаряте.

Така, че нещата в общуването са много сложни. От една страна трябва да уважаваме всяка душа и да я изслушваме. От друга – трябва да се стремим колкото се може по-малко да досаждаме на другите. Изобщо – баланс.

Редактирано Ноември 14, 2010 от Ани

[Пламъче]

Ани,благодаря ти за споделеното и източниците към които ме насочи!

Да,сложни са човешките взаимоотношения.

Преди време бях стигнала до там,че за да не наранявам някои хора с отказа си да ги изслушвам,нараних близките си с липсата ми на време изслушам тях...

Грешката си е само моя и полагам усилия да поправя последствията от нея.Пък нека който иска да ме осъжда!

Учителя е бил невероятно търпелив човек и едва ли някой от нас би могъл да придобие такова търпение колкото и да се старае,но поне да опита си заслужава.

П.П. Около мен имаше и има хора,които на покана за трапеза винаги намират време,но когато видят,че имам някакъв проблем,винаги намират начин да избягат - да не би да ги помоля за помощ.

Аз не съм изключение,при всички е така.Просто всеки се справя по различен начин в такава ситуация.

Редактирано Ноември 15, 2010 от Пламъче

[Ани]

Пламъче, и аз благодаря за искрения отговор. Наистина, не си изключение. Предполагам, че голям процент от пишещите и четящи този форум са стигали до описания от теб проблем в общуването. И аз съм от тях.

Учителят е бил много търпелив, но не трябва да се забравя, че той не е бил обикновен човек, а Просветен. Колкото до цитирания спомен в предишния ми пост, то мисля че има малко преувеличаване от страна на автора? Не вярвам Петър Дънов да отдели по 3 часа изслушване на всяка една от сестрите. Той може да е имал необходимото търпение за това, но е знаел същевременно, че чакат други хора, имащи належаща нужда от неговия съвет. Все пак и по 30 мин. да е отделил - пак е доста. За мен по-интересното в този спомен е втората част, обобщението направено от брат Борис Николов - "Уважавайте душата заради цената, която Бог й е определил. Не унижавайте своята душа, нито душата на когото и да е."

Трудно е обаче да се уважи душата на човек, който прекалява с оплакването и същевременно да се спре или ограничи, неговото его, което е решило, че трябва да ни обсеби времето и да ни натовари с негативната си енергия. В такъв случай първо трябва да се помогне с думи (най-вече) или с нещо друго. Но ако оплакването продължи повече от 30 мин., то определено е вече проблем.

Според мен, поне за себе си мога да направя извода, че оплаквайки се - отнемам чуждо време и товаря някой друг...

[Креми (късметче)]

Благодаря,късметче!

Жените за които говоря са на средна възраст.След обичайното "Здравей,как си?" започват да разказват премеждията и неудачията си с пълни подробности,дори ги повтарят по няколко пъти.А аз отвреме навреме се опитвам да кажа нещо,но се получава като при рибите - поемам въздух и пак млъквам.Не умея да прекъсна разговора.

....

Това ме измъчва - чувството за вина,че не съм обърнала внимание на някого.

Нищо в живота ми не зависи от тези хора,но и да зависеше пак бих постъпила по същия начин - възпитавана съм да не прекъсвам другия.

Пламъче, по горния цитат - направила си точно необходимото - изслушала си ги.

Трупам все повече опит точно в тази посока - хората, които искат само да бъдат изслушани са далеч повече от тези, които са готови за съвет и промяна.

В други мнения пишеш, че не ти остава време за по-близките. Да, това е труден момент - да подредим приоритетите си точно, защото имаме само 24 часа и само един чифт уши ( например). Получава се така, че който търси, намира - понякога далечният човек получава повече внимание, защото близкият ни е пощадил и ни е спестил това време, в което би се оплакал.

Това е изпитанието - да бъдем с отворени очи и уши, най-вече с отворено сърце и ум. Аз още продължавам да се опитвам.

Има и начини да не допускаш отрицателните нисли и емоции на другите да те завладеят и да променят настроението ти. И това се учи.

Редактирано Ноември 16, 2010 от късметче

[gabi111]

Здравей Пламъче,

Мисля си, че е много важно първо да приемаме ситуациите такива каквито са, без да им се съпротивляваме и без да се опрекваме, защото така излизаме от тях още по-трудно. Изпадаме в различни ситуации в живота си и благодарение на тях се учим и развиваме. Пиеми всичко това като поредното осъзнаване по даден въпрос. Специално за общуването с другите хора и времето, което не достига. Не се опитвай да насаилваш ситуацията. След като си осъзналакакво се случва и какво смяташ , че не е редно, просто се замисли каква искаш да е ситуацията, в която да живееш спокойна и удоволетворена в общуването си с другите. Замисли се за хората, какви разговори би водила с тях, как би се чувствала....абсолютно всичко, което искаш, но не от тази ситуация, а от живота като цяло. И когато мислиш за това и му придадеш емоции тогава мозъкът ти ще ти даде правилните решения за промяна. Тогава или комуникацияата ти ще се подобри в сегашната ситуация или ще се обградиш от правилните хора, които ще те карат да се чувстваш добре. Само не търси вина в себе си и не се обвинявай, а приеми нещата просто като факти

[Пламъче]

Здравей gabi111 !

Благодаря ти за проявеното внимание към моя проблем!

Наистина човек трябва да допуска близо до себе си само правилните хора ако иска да има ненатоварващо и ползотворно общуване.

[Guest Христо6]

Не умея да прекъсна разговора.

На мен пък ми е било трудно да спра да го прекъсвам. Като малък ( например начален курс) ми беше трудно да изслушвам без да прекъсвам. Взех да полагам усилия да не прекъсвам,у нас са ми правили забележки за прекъсванията. Учили са ме да питам :"може ли да кажа нещо", хубаво ама ако ми кажат, че не може ? Или пък са ми казвали, да изчакам другия да се доизкаже, ама колко да го чакам, той не спира. Обаче в последните 4 години да речем, започнах все по - лесно и все по - спокойно да изслушвам, започнах все по - често да се намесвам в подходящите моменти, прекъсвам в рамките на нормалното, струва ми се. Все по - лесно запазвам хладнокръвие, когато ме прекъсват, все по - лесно си запомням мисълта и все по - лесно успявам да дам "стоп" на другия, за да мога да се изкажа.Явно ме е било страх, че няма да си кажа моето, та затова много съм прекъсвал хората. Явно колкото по - малък е този страх, толкова по - малко човек се притеснява, че няма да може да се изкаже и толкова по - малка е вероятността да прекъсва прекалено хората. От малък имам склонност към много говорене. Пламъче, сигурно ако ти бях син и от мен нямаше да вземеш думата, особено в младостта ми.

Редактирано Декември 9, 2010 от Христо6

[Пламъче]

Христо, има хора на които никой и с никакви присъщи на възпитания човек средства не може да даде "стоп".

Още си много млад и навярно не си попадал на таква хора,но не се безпокой - живота е пред теб!

[Guest Христо6]

Ами не ги слушай. Всъщност, не само у нас са недоволствали от прекъсванията ми, така че лека полека взех да се научавам.

Редактирано Декември 9, 2010 от Христо6